Кома

Четвъртък, 26 февруари, 20:47 ч.

Сюзан изскочи от таксито, без да плати, и по най-прекия път се спусна към входа на Мемориалната болница. Нямаше пари и не възнамеряваше да се впуска в спорове. Шофьорът се разкрещя сърдито и хукна след нея, но успя да привлече вниманието само на човек от охраната. Сюзан бе изчезнала в сградата.

В главния коридор се принуди да забави крачка. С ужас забеляза Белоус, който вървеше в същата посока. Проправи си път и го настигна, но се подвоуми дали да му се обади. Отново си спомни как я бе увещавал да не обръща внимание на изследванията за определяне типа тъкан на коматозните пациенти.

Съществуваше вероятност и той да е замесен. Пък и Старк я предупреди с никого да не споделя разкритието. Ето защо, когато стигнаха разклонението на коридора, тя остави Белоус да продължи към залата за спешни случаи и зави към асансьорите за крилото „Биърд“. Качи се в свободната кабина и натисна бутона за десетия етаж. Затварящата се врата постепенно скри гледката от погледа й. В последния миг нечия ръка я хвана и я задържа. Сюзан се втренчи в ръката, преди да се появи лицето на един мъж от охраната.

— Бих искал да си поговорим, госпожице — каза той и задържа вратата отворена, въпреки че механизмът се опитваше да я затвори, защото Сюзан натискаше бутона „затваряне“. — Моля, излезте от асансьора.

— Бързам ужасно. Случаят е спешен.

— Залата за спешни случаи е на този етаж, госпожице.

Сюзан неохотно се подчини. Вратите се затвориха след нея и кабината се издигна празна към десетия етаж.

— Случаят е спешен в по-друг смисъл — оправда се тя.

— Толкова спешен, че не успяхте да си платите таксито? — Гласът му изразяваше нещо средно между укор и загриженост.

Видът на Сюзан придаваше определена достоверност на оправданието й.

— Бъдете така добър и вземете името му и адреса на таксиметровата служба. Ще уредя сметката по-късно. Вижте, аз съм студентка по медицина, в трети курс. Казвам се Сюзан Уилър. В момента ужасно бързам.

— Къде отивате по това време? — Мъжът от охраната вече бе съвсем загрижен.

— На десетия етаж в крилото „Биърд“. Имам уговорка с един от лекарите. Трябва да вървя.

— Кой?

— Хауард Старк. Можете да му се обадите.

Мъжът се обърка, не знаеше как да постъпи.

— Добре тогава. Не забравяйте да се обадите в офиса на охраната, преди да си тръгнете.

— Непременно — съгласи се Сюзан и мъжът я остави.

Точно тогава пристигна следващият асансьор и тя бързо се шмугна покрай хората, които слизаха. Те любопитно изгледаха раздърпания й вид. Докато асансьорът бавно се изкачваше към десетия етаж, тя се облегна с облекчение на стената на кабината.

Обстановката в коридора бе съвсем различна от тази, която си спомняше от предишното си посещение през деня. Пишещите машини мълчаха. Пациентите си бяха отишли. На етажа бе тихо като в морга. Дебелият килим поглъщаше шума от собствените й колебливи стъпки, които я отвеждаха към нейната цел и сигурност. Единствената светлина идваше от лампата върху самотна маса по средата на коридора. Купчините стари броеве на „Ню Йоркър“ бяха грижливо подредени. Лицата от портретите на бивши хирурзи от Мемориалната болница бяха като петна от виолетови сенки.

Пред кабинета на Старк Сюзан се поколеба за момент, после събра кураж. Канеше се да почука, но неволно натисна бравата и вратата се отвори. В предната стая, където работеше секретарката, бе тъмно, но вратата на кабинета беше леко открехната и през нея се процеждаше лъч светлина. Сюзан я бутна и влезе.

Вратата веднага се затвори зад гърба й. Преуморената й психика я накара да се завърти уплашено, в очакване на нападател. С голямо усилие се сдържа да не изпищи.

Старк заключваше вратата. Сигурно бе стоял зад нея.

— Извинете за драматичното посрещане, но нали не желаем някой да прекъсне разговора ни. — Той изведнъж се усмихна. — Сюзан, да знаете колко се радвам да ви видя. След всичко, което ми разказахте, трябваше да настоя да ви взема от мястото, откъдето ми се обадихте. Но нищо, стигнали сте благополучно дотук. Мислите ли, че някой ви е проследил?

Чувството за надвиснала опасност се засили, пулсът й се ускори до крайност и започна да се успокоява. Сюзан преглътна.

— Не мога да бъда напълно сигурна.

— Заповядайте, седнете. Имате такъв вид, сякаш сте участвали в цялата Първа световна война. — Старк я докосна по рамото и я поведе към стола пред бюрото си. — Изглежда, малко скоч добре ще ви дойде.

Сюзан се чувстваше изтощена до крайност — умствено, физически и емоционално. Не отговори на поканата. Просто го последва, като дишаше тежко. Отпусна се на стола. Едва осъзнаваше какво бе преживяла.

— Вие сте изключително момиче — каза Старк, докато отиваше към барчето.

— Не мисля. — Гласът на Сюзан отразяваше нейното изтощение. — Просто вървях слепешката в един страшен кошмар.

Старк извади бутилка „Чивъс Ригъл“, наля внимателно в две чаши и ги донесе на бюрото. Подаде едната на Сюзан.

— Мисля, че сте твърде скромна. — Той заобиколи бюрото и седна, без да сваля поглед от нея. — Не сте наранена, нали?

Сюзан поклати глава. Без да иска, ръката й потрепери и ледът издрънча о стената на чашата. Тя се опита да се овладее и хвана чашата с две ръце. Отпи глътка от успокояващата парлива течност и въздъхна дълбоко.

— И тъй, Сюзан, нека изясним нещата. Говорихте ли с някого, след като ми се обадихте?

— Не — отвърна тя и отново отпи.

— Добре, това е много добре. — Старк замълча, като я наблюдаваше как поглъща питието. — Някой друг освен вас има ли представа за всичко това?

— Не. Никой. — Алкохолът изпълваше тялото й с приятна топлина и спокойствие. Дишането й започна да се нормализира.

— Окей, Сюзан. Кажете ми сега, защо смятате, че институтът „Джеферсън“ е разпределителен център на органи за трансплантация?

— Чух ги да говорят. С очите си видях кашоните с пратките.

— Но за мен не е чудно, че една болница, пълна с коматозни пациенти, може да бъде източник на органи за трансплантация. В крайна сметка определени болестни процеси могат да причинят смъртта им.

— Може наистина да е така, но проблемът е в това, че хората, които стоят зад цялата тази работа, са причина поне някои от тези пациенти да изпаднат в кома. Освен това срещу тези органи те получават пари. Огромни суми. — Сюзан усети, че клепачите й натежават, и с мъка задържа очите си отворени. Някаква вцепененост обхващаше тялото й. Даваше си сметка, че е изтощена, но все пак се поизправи на стола. Отпи отново от чашата и се опита да не мисли за Д’Амброзио. Поне й беше топло.

— Сюзан, вие сте изключителна. Искам да кажа, че посещението ви бе толкова кратко. Как узнахте всичко това за толкова малко време?

— Разполагах с копия от плановете на Градския съвет. Бяха отбелязани операционни зали, а момичето, което ме развеждаше, каза, че няма такива. Тъй че проверих сама. После всичко се изясни. Цялата ужасяваща истина.

— Разбирам. Умно измислено. — Старк поклати глава възхитен. — И те ви пуснаха да си тръгнете. Биха предпочели да ви задържат, струва ми се. — Той отново се усмихна.

— Имах късмет. И то изключителен. Придружих едно сърце и един бъбрек, поели към летище „Логан“. — Сюзан сподави прозявката си. Чувстваше се много, много уморена.

— Всичко това е много интересно, Сюзан. Повече информация едва ли ще ми е нужна. И… заслужавате да ви поздравя. Направеното от вас през последните няколко дни е пример на постоянство и проницателност. Но нека ви попитам още няколко неща. Кажете ми… — Старк сключи ръце, завъртя се на стола и погледна навън, към тъмните води на пристанището. — Кажете, можете ли да се сетите за някакъв друг мотив зад този фантастичен замисъл, който така умно сте разкрили?

— Искате да кажете, освен парите?

— Да.

— Ами това е удобен начин да се отървеш от някой, който ти пречи.

Старк съвсем неуместно се изсмя или поне така се стори на Сюзан.

— Не, имам предвид истинска изгода. Не се ли сещате за други облаги освен финансовите?

— Предполагам, тези, за които са предназначени органите, получават известни облаги, в случай че не узнаят как са били доставени.

— Имам предвид всеобщо облагодетелстване. Полза за цялото общество.

Сюзан се опита отново да разсъди, но очите й се затваряха. Тя се поизправи отново. Полза ли? Тя погледна към Старк. Смисълът на разговора се размиваше, убягваше й главното.

— Доктор Старк, не мисля, че сега е време…

— Хайде, Сюзан, опитайте. Извършихте такова забележително разкритие. Опитайте се да помислите. Важно е.

— Не мога. Толкова е ужасно, че дори самата дума звучи неуместно — „облага“. — Ръцете й се отпуснаха натежали. Тя разтърси глава. За секунда помисли, че наистина е заспала.

— Изненадвате ме, Сюзан. През последните няколко дни проявихте похвална интелигентност и си помислих, че вероятно ще бъдете една от малкото, които ще разберат и другата страна.

— Каква друга страна? — Сюзан стисна очи, после рязко ги отвори с надеждата, че ще й се подчинят.

— Нима не разбирате? — Старк отново се завъртя и облегна ръце на бюрото. — Съществуват ситуации, в които… как да се изразя… на обикновените хора, ако щете, не може да се разчита да вземат решения, които ще осигурят облаги след дълъг период от време. Обикновеният човек мисли само за непосредствените си нужди и егоистични изисквания.

Старк се изправи и застана в ъгъла, където се съединяваха двете огромни стъклени стени. Обходи с поглед големия медицински комплекс, построен с негова помощ. Сюзан усети, че й е невъзможно да се движи. Трудно й бе дори да обърне глава. Към умората се добавяше чувството на огромна тежест и отпадналост. Освен това фигурата на Старк непрекъснато губеше и възстановяваше очертанията си.

— Сюзан — каза той изведнъж, като се обърна отново с лице към нея, — трябва да осъзнаете, че медицината е пред прага на невероятен скок в своето развитие, най-големия в цялата й дълга история. Откриването на анестезията, откриването на антибиотиците… всяко едно от тези епохални постижения ще избледнее пред следващата гигантска стъпка. Предстои да разнищим загадката на имунологичните механизми. Скоро ще можем да трансплантираме всеки човешки орган, който пожелаем. Страхът от повечето разновидности на рака ще остане в миналото. Дегенеративните процеси, травмите… пред нас се откриват безкрайни възможности. Но такъв пробив не се постига лесно. Нужни са неимоверни усилия, дори жертви. Това е неизбежно. Необходими са първокласни институции като Мемориалната болница с нейното оборудване. После нужни са и хора като мен, по-скоро като Леонардо да Винчи, готови да прекрачат отвъд ограниченията на закона, за да осигурят напредъка. Ами ако Леонардо да Винчи се бе побоял да изрови труповете за дисекция? Ами ако Коперник беше отстъпил пред догмите на църквата? Къде щяхме да сме днес? За да утвърдим поредния скок, нужни са ни факти, неоспоримо доказани факти. Достатъчно умна сте, за да оцените това, Сюзан.

Въпреки тъмната пелена, забулила разсъдъка й, Сюзан започна да се досеща за какво говори Старк. Тя се опита да стане, но дори ръцете не й се подчиниха. Напрегна сили, но успя само да бутне чашата си на пода. Кубчетата лед се разпиляха.

— Разбирате ли за какво говоря, Сюзан? Мисля, че разбирате. Нашата правна система не е в състояние да отговори на нуждите ни. Господи, та те не се решават да умъртвят пациент, даже след като се уверят, че мозъкът му се е превърнал в безжизнено желе. Как може науката да напредва, щом на всяка крачка се натъкваме на подобни спънки? А сега, Сюзан, искам да помислите внимателно. Зная, че в момента ви е трудно, но опитайте. На всяка цена трябва да получа вашия отговор. Вие притежавате изключителен ум. Без съмнение принадлежите към… как да кажа… елит звучи като изтъркано клише, но вие разбирате какво имам предвид. Имаме нужда от вас, от хора като вас. Нека ви кажа, че хората, които ръководят института „Джеферсън“, са на наша страна. Разбирате ли?

Старк млъкна, като не спираше да я наблюдава. Сюзан се мъчеше да държи очите си отворени. Всичките й усилия бяха насочени към това.

— Какво ще кажете, Сюзан? Желаете ли да посветите блестящия си ум за доброто на обществото, науката и медицината?

Сюзан раздвижи устни, но думите излизаха като шепот. Лицето й беше безизразно.

Старк се наведе, за да я чуе.

— Повторете, Сюзан. Ще ви чуя, ако го повторите — настоя той, привел глава към устните й.

Сюзан почти прехапа долната си устна, за да образува първата съгласна. Думите излязоха като шепот.

— Върви на май… — Главата й се отпусна тежко назад, устните се разтвориха. Дишането й беше равномерно и дълбоко.

Старк погледа за малко упоеното й тяло. Нейното предизвикателство го вбеси. Но след няколко минути мълчание ядът му премина в разочарование.

— Сюзан, бихме могли да използваме този ваш ум. — Той поклати бавно глава. — Но вероятно пак можете да ни бъдете полезна.

Той се обърна към телефона и позвъни в залата за спешни случаи. Потърси дежурния специализант.