Кома

Понеделник, 23 февруари, 18:55 ч.

Малко преди седем Сюзан слезе от метрото на Северната гара. Тръгна да пресича по моста за пешеходци над улицата и попадна във вихъра на виелицата откъм ледените води на пристанището. Приведе се под напора й и стисна скиорската си шапка от овча кожа с лявата си ръка, а реверите на късото си двуредно палто с дясната. Опитваше се да изолира студа около шията, като гушеше брадичка колкото можеше по-надълбоко в яката.

Като зави покрай сградата, вятърът се усили. Празна кутия от бира издрънча пред краката й. Обичайното за върховия час море от червени габаритни светлини и облачета изгорели газове се простираше докъдето стигаше погледът й. Заскрежените прозорци на колите отразяваха околните образи със сребърен отблясък.

Сюзан се затича леко, като смешно извиваше тяло, понеже ръцете й бяха притиснати към гърдите. Главният вход на болницата зейна пред нея и тя с облекчение бутна въртящата се врата.

Натика шапката си в десния ръкав на палтото и го остави в гардеробната зад информационното гише. С помощта на болничния телефонен указател позвъни в компютърния център.

— Ало, обаждам се от счетоводния отдел — каза тя леко задъхана, като се стараеше гласът й да звучи естествено. — Мистър Шварц взе ли си вече материалите?

Отговорът беше положителен — Хенри Шварц бе минал преди около пет минути. Дошла съм тъкмо навреме, каза си Сюзан. Тя тръгна към сградата на Харди, където на третия етаж се помещаваха канцелариите на счетоводството.

Вечерната смяна беше съвсем малобройна в сравнение с дневната. Когато Сюзан влезе, в далечния край на стаята се виждаха само трима души — двама мъже и една жена, които вдигнаха едновременно глави при нейното влизане.

— Извинете, бихте ли ми казали къде да намеря мистър Шварц?

— Шварц? Разбира се. Канцеларията в ъгъла — каза единият от мъжете и посочи към срещуположния край на стаята.

— Благодаря — рече Сюзан.

Хенри Шварц тъкмо преглеждаше поръчаните материали. В малката канцелария цареше пълен ред. Книгите на етажерката бяха наредени методично по височина, на три сантиметра от ръба, ни повече, ни по-малко.

— Мистър Шварц? — усмихната се приближи към бюрото му Сюзан.

— Да? — каза той, без да маха пръста си от мястото, докъдето беше стигнал.

— Изглежда, моят материал се е объркал с вашите или поне такова беше общото мнение горе. Дали не сте забелязали някакъв чужд материал?

— Още не съм стигнал до края. Какво ви липсва?

— Една информация за кома, която ни трябва за изработване профил на заболяването. Имате ли нещо против да надникна във вашите поръчки?

— Заповядайте — каза Шварц и бързо запрелиства разпечатките.

— Ако е тук, сигурно е последна — пусната е веднага след вашите.

Шварц вдигна обемистия материал от бюрото. Отдолу лежеше необходимата на Сюзан информация. Най-отгоре беше прикрепена заявката й.

— Ето я — каза Сюзан.

— Но според бланката аз съм направил заявката — недоумяваше Шварц.

— Нищо чудно тогава, че са я смесили с вашия материал — посегна за своя Сюзан. — Но уверявам ви, това никак не ще ви заинтересува. И във всеки случай вината със сигурност не е ваша.

— По-добре да взема да се обадя на Джордж. — Шварц отново постави нещата пред себе си.

— Не си правете труда — каза Сюзан на излизане. — Вече го обсъдихме в подробности. Много ви благодаря.

— Няма защо — отговори Шварц, но тя вече беше излязла.

— Сюзан, ти прекаляваш, наистина прекаляваш — говореше Белоус помежду лъжичките крем карамел, който беше взел от таблата на някакъв пациент, на когото прекалено много му се повръщаше, за да яде. — Пропускаш лекцията, следобедната визитация, отбягваш срещата с пациентите си, а ето че се мотаеш тук чак до осем вечерта. Единствената постоянна черта в поведението ти досега е твоята пълна непоследователност. — Той се усмихна и застърга с лъжичка по дъното на чашата.

Двамата седяха в офиса на „Пети Биърд“, където за Сюзан беше започнал този ден в болницата. Седеше на същото място, където бе седяла и сутринта. На пода лежеше разпечатката от компютъра. Сюзан проследяваше поредицата от имена и отбелязваше тези, които й трябваха, с жълт флумастер.

Белоус отпи от кафето си.

— Потвърждението е налице — каза тя и сложи капачката на флумастера.

— Какво потвърждение? — попита Белоус.

— Че като изключим Бърман, случаите на неизяснена кома тук в Мемориалната болница през миналата година не са били шест.

— Урааа! — провикна се Белоус и вдигна тост с чашата за кафе. — Сега вече няма да се притеснявам за анестезията и ще си оправя хемороидите.

— Бих ти препоръчала да се придържаш към свещичките — каза Сюзан, като броеше отбелязаните имена. — Не са шест, а единайсет. И ако състоянието на Бърман не се промени, ще станат дванайсет.

— Сигурна ли си? — Тонът му рязко се промени и той за пръв път прояви интерес към данните от компютъра.

— Толкова са според този материал. Нищо чудно да изскочат още няколко, ако получа пряк достъп до информацията.

— Наистина ли мислиш така? Господи, единайсет случая! — Белоус се наведе към нея, като облизваше празната лъжичка. — Как успя да вземеш тези сведения от компютъра?

— Хенри Шварц беше така любезен да ми помогне — отговори нехайно тя.

— Кой, по дяволите, е Хенри Шварц?

— Да пукна, ако знам.

— Пощади ме — каза той и закри очите си с ръка. — Твърде съм уморен за мисловни игри.

— Това хронично страдание ли е или актуално заболяване?

— Остави тия глупости, Сюзан. Как получи данните? Подобни поръчки задължително се утвърждават в отделението.

— Качих се горе днес следобед, попълних една от онези бланки, дадох я на хубавия мъж зад бюрото и тази вечер отидох да си взема данните.

— Съжалявам, че попитах… — Белоус стана и размаха лъжицата си в знак, че оставя тази тема. — Единайсет случая… Всичките ли са по време на операция?

— Не — отговори Сюзан и се наведе отново над списъка. — Харис не излъга, като каза шест. Другите пет са били на консервативно лечение. Диагнозата им е реакция на непоносимост. Това не ти ли се струва доста странно?

— Не.

— Е, хайде де — не се стърпя Сюзан. — Думата „непоносимост“ звучи много добре, но в действителност означава, че те не са имали представа каква е била диагнозата.

— Може и да си права, но, Сюзан, скъпа, това все пак е една голяма болница, а не провинциален клуб. Към нея препращат хора от цяла Нова Англия. Знаеш ли колко смъртни случая има тук средно на ден?

— Смъртта си има причини, а тези случаи на кома нямат — поне засега.

— Е, смъртта невинаги има очевидна причина. За тази цел има аутопсия.

— Попадна точно в целта. Когато някой умре, правите му аутопсия и разбирате каква е причината за смъртта, така че по възможност да обогатите знанията си. Но при случаите на кома не можете да направите аутопсия, защото пациентите витаят между живота и смъртта. Затова пък още по-важно е да се направи някакъв друг вид „опсия“, „животопсия“, ако щеш. Правите всички възможни изследвания, които ви хрумнат, само дето не накълцвате жертвата. Диагнозата е също така важна, може би дори по-важна от тази след аутопсията. Ако можехме да разберем какво е увреждането при тези хора, вероятно бихме ги извели от това състояние. Или още по-доброто — бихме направили необходимото, за да избегнем комата.

— Дори и аутопсията — каза Белоус — невинаги дава конкретен отговор. Има много смъртни случаи, при които точната причина за смъртта не се определя изобщо, независимо дали е направена аутопсия, или не. Случайно научих, че двама пациенти са хвърлили топа днес, но много се съмнявам, че ще им бъде поставена диагноза.

— Защо мислиш така?

— Защото и двамата издъхнали поради спиране на дишането. Явно просто са престанали да дишат и кротко са се преселили в отвъдното без никакво предупреждение. Намерили са ги мъртви. А при респираторен блок невинаги се открива лесно обяснение.

Белоус беше заинтригувал Сюзан. Тя го гледаше втренчено, без да мига и без да помръдва.

— Ей, добре ли си? — попита я той и размаха ръка пред лицето й. Но тя остана неподвижна, докато накрая не погледна надолу към разпечатката. — Какво ти е, по дяволите, психомоторна епилепсия ли получи? — попита Белоус.

Сюзан го погледна.

— Епилепсия? Не, разбира се. Значи при тези случаи смъртта е настъпила поради спиране на дишането?

— Очевидно. Искам да кажа, че са спрели да дишат. В един момент са се предали.

— За какво лежаха в болницата?

— Не съм сигурен. Единият май имаше някакъв проблем с крака. Ако е било флебит, може да открият белодробна емболия или нещо такова. Другият беше с лицева парализа.

— И двамата ли бяха на система?

— Не помня, но не бих се учудил. Защо питаш?

Сюзан прехапа долната си устна и се замисли върху току-що казаното от Белоус.

— Марк, знаеш ли какво? Тези смъртни случаи, които спомена, могат да бъдат отнесени към жертвите на комата. — Тя потупа списъка с опакото на ръката си. — Струва ми се, че си попаднал на нещо. Помниш ли имената им?

— За бога, Сюзан, това не ти излиза от ума. От преумора започваш да получаваш халюцинации. — Белоус заговори с престорено загрижен тон. — Въпреки това не се притеснявай, случва се и на най-добрите от нас, ако сме стояли до късно две-три нощи подред.

— Говоря сериозно, Марк.

— Зная и точно това ме безпокои. Защо не си дадеш почивка за ден-два, та да не мислиш за тези неща? После, когато продължиш, ще бъдеш по-обективна. Ето какво ще ти кажа: утре имам свободна вечер и с малко късмет ще се измъкна оттук до седем часа. Искаш ли да вечеряме заедно? Тук си само от един ден, но имаш нужда да се откъснеш от болницата толкова, колкото и аз.

Белоус не беше се замислял да покани Сюзан толкова скоро и по такъв начин. Но остана доволен от хрумването си, защото очевидно се получи спонтанно и следователно лесно би се справил с един евентуален отказ. Звучеше повече като предложение заедно да потърсят решение на проблема, отколкото като покана за среща.

— Това за вечерята е чудесна идея, не бих могла да отмина предложение за вечеря, даже и с безгръбначно. И все пак, Марк, как се казваха двамата починали днес?

— Крофърд и Ферър. Пациенти от „Шести Биърд“.

Присвила устни, Сюзан записа имената в бележника си.

— Ще трябва да ги проуча утре сутринта. Всъщност… — тя погледна часовника си — защо не още тази вечер. Ако ще има аутопсия, кога ще стане тогава?

— Вероятно тази вечер, най-късно утре сутринта — сви рамене Белоус.

— Следователно не бива да отлагам. — Сюзан сгъна отново разпечатката. — Благодаря ти, Марк, приятелю, ти отново ми помогна.

— Отново?

— Дааа. Благодаря за статиите, които ми изкопира. От теб ще стане добър секретар някой ден.

— Няма го майстора.

— Тц-тц-тц! Ще се видим утре вечер. Какво ще кажеш за „Риц“? Не съм яла там от няколко седмици — подразни го тя и тръгна към вратата.

— Не бързай толкова, Сюзан. Ще те видя на визитация утре сутрин в шест и трийсет. Спомни си уговорката ни. Ще те прикривам още един ден, ако дойдеш на визитация.

— Марк, досега беше много мил, наистина. Нека не си разваляме отношенията тъй скоро. — Тя се усмихна кокетно и дръпна кичур коса пред лицето си. — Няма да си легна, докато не прочета всички материали, които ми осигури. Трябва ми още един цял ден. Ще поговорим пак утре вечер.

И тя си тръгна.

Докато отпиваше от кафето си, Белоус отново се почувства окуражен относно Сюзан. После стана. Имаше още много работа.