Крадец на сърца

14.

Мауи

Четвъртък, 25 април

Кейтлин спа добре и точно преди зазоряване се събуди бодра и освежена. Небето беше като черно кадифе с бродерия от сребристи звезди. Бурята бе отминала.

Беше пристигнала уморена и мокра до кости, но днес бе възвърнала силите си и щеше да бъде олицетворение на компетентността.

Джеси не й бе показал къщата си, но Кейтлин бе видяла, че от мраморното фоайе се простират две крила — едно за собственика и другото — за гости. Постройката беше леко извита и имаше формата на полумесец. Вътрешната извивка беше остъклена и гледаше към уединен двор и към океана.

Кейтлин се изкъпа и излезе от стаята си.

Може би искаше да потърси нещо, което да й помогне да разбере каква е истинската същност на Джеси Фолкнър. Разследването й бе мотивирано от благородното желание да осигури успех на мисията си да помогне да Патрик.

Кейтлин разбра, че Джеси има безупречен вкус и цени природата. Обзавеждането на дома му беше елегантно и същевременно скромно, измислено така, че да допълни, а не да засенчи естествената красота на това място.

Крилото за гости се състоеше от три апартамента и библиотека, където имаше книги на всевъзможни теми — от древните цивилизации до съвременното законодателство. Секцията, посветена на медицината, беше особено внушителна. Кейтлин предположи, че един автор на романи за насилие трябва да е запознат с различните начини, по които могат да умират човешките същества.

В единия ъгъл на библиотеката бяха изложени романите на Грейдън Слейк. Осемнайсетте му трилъра бяха подредени по годините на публикуването им. От всяко заглавие имаше екземпляри в твърди и в меки корици и преводи на чужди езици, вариращи от китайски до гръцки. Сценариите на филмите, заснети по три от книгите му, също бяха сложени на лавиците.

Първият му роман беше „Звездоброец“. Имаше и ръкопис, озаглавен „Ад, лишен от ярост“. Може би това беше оригиналното заглавие на „Звездоброец“ или непубликувана творба. Но всеки издател би проявил интерес към негов ръкопис, който още не бе публикуван.

А вероятно „Ад, лишен от ярост“ не беше роман, а списък на отхвърлени любовници.

Черната тетрадка беше недостъпна, освен ако Кейтлин не се качеше на нещо. Но тежкото кресло щеше да остави издайнически следи по дебелия, бледолилав килим.

Пък и Кейтлин можеше да научи нещо повече за Джеси от книгите, посветени на застрашените от изчезване същества на земята. На лавицата пред нея имаше множество екземпляри на „Снежният лъв“, както и видеокасети с филма. В средата бе сложено малко плюшено бяло лъвче.

Когато бе докаран в болница „Мемориъл“, Тими държеше същото лъвче. Вероятно зверчето в библиотеката беше подарък от Тими на автора на любимата му книга.

Нишата приличаше на светилище на емоциите, а не на успеха, и на сантименталността, а не на арогантността. Паметник, за който някога се полагаха усърдни грижи.

Кейтлин погледна трите неотворени кашони и разбра кога бяха спрели грижите. През януари, преди шестнайсет месеца. Датата и заглавията бяха написани на кашоните. „Песента на вятъра“ и „Синя луна“.

Издателят бе изпратил тези книги на автора да ги подарява на близки и приятели. Но Джеси Фолкнър не бе отворил кашоните.

Този олтар на чувствата и почестите не беше дело на Джеси. Кейтлин не се съмняваше в това. Затова, кой бе живял тук до преди шестнайсет месеца? Съпруга? Едва ли. Може би любовница? Но Кейтлин предполагаше, че Джеси има безброй любовници за по една нощ, а не постоянни обитателки на дома му.

От друга страна, изложбата в нишата можеше да е наредена и само за един ден.

Въпреки това нишата изглеждаше тъжна, самотна и студена, досущ изстиналата пепел на горял някога огън.

Дали домът и семейството имаха значение за Джеси Фолкнър? Възможно ли беше този зрял и сдържан човек да живее с дълбоко скрита душевна болка? Съществуваха ли наистина белези в сърцето му?

Може би отдавна изгубеният брат му липсваше? Тази мисъл й се стори изпълнена с надежда. Но въпреки това през тялото й премина ледена тръпка. Ами ако братята се срещнеха отново, точно когато Патрик умираше? Какво щеше да стане, ако Джеси се опиташе, но не успееше да спаси брат си?

Не, това не можеше да стане. Ето защо, Кейтлин трябваше да действа.

Тя излезе от библиотеката. Ярко осветената ниша стана тъмна и заприлича на гробница.

Кейтлин намери светлина и надежда във всекидневната.

Навън се бе зазорило и всичко бе обагрено в розова светлина.

За пръв път, откакто бе дошла на остров Вали, Кейтлин видя океана — бездънно пространство от тъмносиня магия.

Тя изпита желание да се приближи до вълшебството и да се полюбува на просветляващото небе над онази огромна шир. Кейтлин видя бунгало с тераса, досами края на скалата — идеално място, откъдето да гледа изгрева.

Примамливостта на океана я накара да тръгне по пътеката, която криволичеше между цветя и изкуствени езерца.

Може би бунгалото беше убежище за гости, дошли за една нощ, когато всички стаи за гости бяха пълни.

Имаше ли Джеси кръг от приятели, с които прекарваше почивните дни в имението си на върха на хълма? Не беше трудно да си го представи в ролята на домакин — елегантен, изискан и спокоен.

Но Джеси по-скоро предпочиташе индивидуалните развлечения. Само за един гост. В леглото му.

Стените на бунгалото бяха остъклени.

Дали писателят се усамотяваше там, за да пише романите си? Може би и в момента беше вътре.

Кейтлин трябваше да мине по още едно мостче и да почука на стъклото на бунгалото. Изгревът беше прекрасен и мигът беше подходящ да разкрие пред Джеси истинската причина за посещението си. Тя спря, за да вдъхне дълбоко уханния въздух.

И едва тогава забеляза оградата от ковано желязо — висока, с шипове, зелена, сливаща се с околната растителност и опасваща остъкленото бунгало.

Защо бяха острите като ножове шипове? Криеше ли бунгалото някаква опасност?

Отвъд внушителната порта имаше голи скали и дървета.

Тя си пое дълбоко въздух, мина по мостчето и погледна остъкленото бунгало. Кейтлин очакваше да види безупречна елегантност и изисканост, но обстановката беше семпла, направо спартанска.

Вътре имаше бюро, стол, компютър, принтер, телефон и факс. Нищо друго.

И силуетът му.

Кейтлин посегна да почука на стъклото, но ръката й застина във въздуха. В стаята имаше още някой.

Голямото, бяло същество лежеше на пода до Джеси.

Изведнъж животното се изправи и с изумителна грациозност тръгна към Кейтлин.

На света живееха съвсем малко бели лъвове. Снежнобелите зверове бяха застрашен от изчезване вид. За разлика от хората, които бяха навсякъде.

Хищническият поглед на лъва й даде да разбере, че е в опасност. Огромното животно спря и застана неподвижно, без да откъсва очи от Кейтлин. Явно се готвеше за скок.

Лъвът несъмнено щеше да разбие стъклото, да я захапе за гърлото и да я умъртви.

Тя докосна огърлицата, подарена от майка й и за миг й се стори, че изкуствените перли са вълшебен щит.

Лъвът се размърда лениво, отвори грамадната си паст и се прозя.

Ръката на Кейтлин инстинктивно трепна. Огърлицата се скъса и перлите се разпиляха на пътеката. Няколко паднаха в кристално чистите води на езерото.

Кейтлин осъзна смътно съдбата на безценния дар. После сърцето й щеше да оплаква загубата.

Лъвът изрева. Очевидно защитаваше територията си.

Джеси Фолкнър реагира мигновено.

Но нито сложи каишка на лъва, нито взе оръжие с упойващи патрони. Нито го погали утешително. Погледът му беше съсредоточен върху животното и когато се изправи, Джеси не го докосна, а застана между хищника и потенциалната му плячка.

Но дали лъвът се заблуди и забрави за натрапника, когото вече не виждаше?

Не. Звярът продължи да реве. Но ожесточеността в гласа му намаля.

Може би Джеси му говореше. Но Кейтлин не чуваше думите.

Изминаха няколко секунди. Минути. Цяла вечност. Най-после Кейтлин чу тихия и спокоен глас на Джеси.

— Върни се в къщата, Кейтлин. Върви бавно, не бягай. Не ми отговаряй. Само направи, каквото ти казвам.