Крадец на сърца

7.

Отделение по хематология

Болница „Мемориъл“ Уестуд

Вторник, 23 април

Хванат в капан. Затворен в клетка.

Така ли се бе чувствал Джеси? Неспокоен. Разгневен. Измъчван от отчаяно желание да бъде свободен.

За Джеси мъчението бе продължило години. По-точно четири години, три месеца и осем дни. А за Патрик — само няколко часа. Но безкрайни.

Клетката на Джеси Фолкнър беше затворническата килия. Безмилостно пленничество, от което нямаше надежда за бягство. Всеки опит да го стори включваше огромен риск и гарантираше още години зад решетките.

А клетката на Патрик? Стаята, в която сега беше затворен, се намираше в болница „Мемориъл“ в Уестуд и Патрик можеше безпроблемно да избяга оттам, но щеше да бъде изложен на смъртна опасност.

Той бе станал изключително уязвимо същество. И най-малкото порязване можеше да предизвика фатален кръвоизлив. И кръвта щеше да престане да тече, едва когато умреше.

„Трябва да се измъкна оттук.“ Само това имаше значение. Думите непрекъснато отекваха в съзнанието му.

Щеше да умре, така както преди години едва не се удави.

На всяка цена трябваше да се измъкне от болницата.

Това беше съвсем лесно. Той не беше облечен в затворнически дрехи, а в пижама, пък и шкафчето с дрехите му беше срещу леглото.

Лесно. Без усилия. Ако не обръщаше внимание на световъртежа. Все по-силно му се виеше свят в резултат на загубата на кръв, която му бяха взели, за да направят диагностични изследвания, а после трудно можеха да спрат. На ръцете му имаше огромни синини, а дясното му бедро, където бяха правили биопсията, беше тъмно лилаво.

Патрик взе дрехите си, опитвайки се да не обръща внимание на световъртежа. Със същата решителност избягваше и да се погледне в огледалото.

Но той видя ръцете си. Пръстите му трепереха както никога дотогава.

Дали и пръстите на Джеси бяха треперили така в деня на освобождаването му от затвора? Призрачно бледи и треперещи в очакване на свободата.

Свободата. Думата предизвика силен световъртеж. Доктор Патрик Фолкнър може би щеше да избяга от луксозната си болнична стая. Но затворничеството му щеше да остане в него — заболелият му костен мозък, недостатъчният брой тромбоцити и червените кръвни клетки, които намаляваха с всеки изминал ден, тънещи в блажено неведение за последиците от гибелта им.

Кръвните му клетки не се влияеха от възрастта. Патрик бе убеден, че няма да умре от естествени причини.

Но за щастие, смъртта му щеше да бъде милостиво бърза. Мозъкът му щеше да се удави в прилив на кръв. Дори ако тромбоцитите му успееха да спрат смъртоносния поток, клетките му щяха да се задушат. Първо щяха да умрат не толкова важните органи, а последни — сърцето и мозъкът, за които всички други се бяха жертвали.

Патрик щеше да бъде в съзнание до края. Щеше да усеща ударите на сърцето си, които щяха да стават все по-бързи, докато органът се опитва да изтласква намаляващата кръв. Патрик щеше да почувства и задушаването на черния дроб, гладната смърт на далака и агонията на бъбреците.

Той щеше да избяга от луксозния си затвор. Но нямаше да намери свободата.

А Джеси? Дали бе намерил свободата, след като бе излежал присъдата и бе платил дълга си към обществото? Или и за него остатъкът от живота бележеше началото на смъртта?

Джеси, Всяка минута от затворничеството му тежеше и на Патрик. Макар да се опитваше да го мрази, Патрик бе обсебен от представата за малката му килия.

Джеси беше досущ див, но величествен звяр, който не можеше да бъде сломен. Затворът несъмнено не го беше прекършил. Джеси Фолкнър бе прекарал годините там, обзет от безпокойство и кипяща ярост.

Дали бе изпитвал и други чувства? Разкаяние? Угризения? Дали близнакът, с когото някога имаха толкова силна връзка и се разбираха без думи, бе долавял терзанията на Патрик?

Дали в момента усещаше, че костният мозък на Патрик умира? Щеше ли да почувства мига, в който сърцето на Патрик престанеше да бие? Щеше ли да го е грижа?

Или най-после Джеси щеше да бъде свободен.

Откакто поставиха диагнозата, сърцето на Патрик изпращаше трескави заповеди на съзнанието си да помоли Джеси да му дари костен мозък. Патрик дори настояваше — но само в съня си.

Да, в онези прекрасни сънища Джеси отговаряше. Да, разбира се, че ще ти дам костен мозък, Патрик, щом се нуждаеш от това. Ти си мой брат, близнак. Обичам…

Но сънят се превръщаше в кошмар. Двамата плаваха с яхта. Джеси отговори на молбата му за костен мозък с мрачен смях и изумен, гневен поглед. Сетне Патрик се озова във водата, а Джеси престана да се смее. Само се вторачи в него, доволен, че Патрик се дави.

После кошмарът стана още по-лош, защото, в края на краищата, Патрик не се удави. Той беше спасен. Тя го спаси. Но тя обичаше Джеси, не Патрик. Пръстите й бяха отрупани с диаманти, подаръци от Джеси. Патрик бе заслепен от блясъка им.

„Искаме да живееш — каза тя. — Ето защо, Джеси ще ти даде костен мозък. Но само това. Не можеш да имаш мен, Патрик. Аз принадлежа на Джеси.“

Кошмарът не избледня дори от ярката светлина на южнокалифорнийското слънце, докато Патрик се готвеше да избяга.

И тогава видя отражението си в огледалото в болничната стая. Зловещият интерес го накара да се вторачи.

Образът му бе поразителна смесица от контрасти. Кожата му беше бледа като на смъртник, а сините очи — ярки, блестящи, ясни и студени. Патрик приличаше на ранен древен воин в битка, в която единствените оръжия бяха мускулестата плът и непреклонната воля.

Той наистина беше боец. Но в различна война. В съвременния конфликт между живота и смъртта. Лекарите бяха генералите в този ожесточен сблъсък. Врагът беше тленността, а жертвата или плячката — обикновеният войник или пациентът.

Доскоро Патрик беше генерал, а сега бе станал войник. Но тялото му представяше доказателства, че диагнозата е поставена отдавна. Мускулите му изглеждаха силни и корави, но тази илюзия за здраве и жизненост беше погрешна.

Образът в огледалото разкриваше истинската си същност — тяло, готово за аутопсия и вече толкова немощно, че копнее да легне в пръстта.

„Намери Джеси! Помоли го.“

Безмълвните заповеди — отчаяни призиви на клетките, които вече се задушаваха от недостиг на кислород се въртяха като вихрушка в съзнанието и замъгляваха зрението му.

Да намери Джеси? Да го помоли да спаси живота му?

Изведнъж зрението на Патрик се избистри, престана да му се вие свят и истината се избистри с кристална яснота.

Да помоли Джеси?

Не. Патрик предпочиташе да умре.

Така и щеше да стане.

На вратата предпазливо се потропа. Звукът беше толкова тих, че Патрик се запита дали не е плод на въображението му.

Може би Смъртта бе дошла да го вземе. Но Тя сигурно беше по-настойчива от лекарите и медицинските сестри, които се приближаваха до вратата му.

Онзи, който стоеше пред стаята му, чакаше разрешение да влезе. Ако Патрик не отговореше, посетителят несъмнено щеше да си отиде. Тогава чий глас каза „Влез“?

Патрик знаеше, че това е гласът на демона, който бе намерил убежище в костния му мозък.

Сатанинският инквизитор искаше Патрик да страда още повече, макар и по начини, които нямаха нищо общо със задушаващите се клетки, и да жадува за нещо по-съществено в живота от молекулите на кислорода във въздуха.

Тя застана пред него.

Ангелът с медночервеникавите коси от кошмара му.

Жената със теменуженосините очи от сънищата му.

„Искаме да живееш — казваше му тя в онези сънища, — но не можеш да ме имаш, Патрик. Аз принадлежа на Джеси.“

Това, разбира се, беше метафора, въображаема представа, дължаща се на болестта.

Аманда Прентис не принадлежеше на Джеси.

Тя дори не го познаваше.

— Здравей, Аманда.

— Здравей, О, ти…

— Обличам се. — Патрик грабна ризата си и покри голите си гърди.

— Напускаш болницата?

— Да. Научила си за апластичната ми анемия, нали?

— Кейтлин ми каза. Предпочиташе да ти се обади от кораба, но сателитната връзка е бавна и е някак неудобно…

— По-неудобно от това?

— Не е задължително да е неудобно. — „Трябва да го накарам да говори за страховете си“, помисли си Аманда. — Може само… да поговорим.

Тихо произнесените й думи предизвикаха изумителна реакция — неочакван и силен гняв, съвсем нехарактерен за Патрик. Но тонът му беше леденостуден.

— Имаш предвид като лекар с пациент? Състрадателен психиатър към умиращ хирург?

— Ядосан си.

— Да — призна той, опитвайки се да овладее гнева си. — Но обикновено е така, нали? Беше отдавна, но паметта ми е силна. Доколкото си спомням, доктор Кюблер-Рос определя пет фази на танатогенезата — гняв, отрицание и изолация, депресия, пазарене и примирение със смъртта. Нали така? Правилно ли съм запомнил?

— Да. Но, Патрик…

— Запознат съм с този въпрос, но не съм специалист. Съгласен съм дори, че напътствията на професионалист може да ми помогнат да преодолея втората фаза, преди да е станало късно. Но аз съм взел решение и в качеството си на пациент имам правото да го направя. Ще прекарам още време с гнева си. Всъщност, може да се отдам на гнева си до горчивия край. Освен ако…

— Какво?

„Освен ако не се разголиш пред мен, казано метафорично. Може да се редуваме да показваме неподправени и ясни емоции. Нещо като психологически покер.“

Мисълта беше жестока — сарказъм, който се простираше далеч отвъд присмеха за избраната от нея професия, Патрик бе видял реакцията на Аманда към голите му гърди. Страх, силен като гнева му.

Що за чудовище се пробуждаше у него?

— Нищо. Искам да напуснеш стаята ми, Аманда.

„Веднага, докато още контролирам злия демон, обсебил костите ми. Той иска да бъде пуснат на свобода, Аманда. Да демонстрира увереността си по прекия път към фазата на примирението със смъртта. Методът е съвсем прост. Ще ти кажа нещо толкова жестоко, че единственият ти възможен отговор ще бъде: Приемам, че умираш, Патрик. И се радвам. Дълбоко съм грешала относно мнението си за теб.“

Наистина ли демонът беше толкова безкористен и мислеше само за нея?

Или искаше да обиди Аманда и да я накаже, че толкова късно се е появила в живота на Патрик?

— Патрик, моля те, позволи ми да…

— Вървете си, доктор Прентис. Моля ви. Вървете си.

Аманда изпълни желанието му безмълвно.

Преди да се обърне, теменуженосините й очи блеснаха. „Това не си ти, Патрик. Знам, че не си.“

„Тогава кой?“, запита се той, когато вратата безшумно се затвори след нея.

И в същия миг Патрик разбра отговора — самоличността на своенравния и жесток демон.

Патрик предположи, че в това има зловеща логика. С наближаването на смъртта, се утвърждаваше нещо зло, дълбоко скрито в душата му. Това зло несъмнено щеше да докаже родството с близнака му.

Кое беше чудовището, предизвикало такъв гняв у него? И такава жестокост?

Джеси, разбира се.

Джеси.