Крадец на сърца

34.

Институт по сърдечни заболявания

Болница „Мемориъл“, Уестуд

Четвъртък, 9 май

Кейтлин въздъхна. Беше уморена. Изпитваше и облекчение, че току-що приключилата операция е минала успешно. Освен това, беше тъжна. Джеси й липсваше. Искаше й се да бе означавала повече за него. Всичко.

Тя отново въздъхна и се опита да мисли за по-весели неща. Пациентите й бяха добре, включително Риса. Момиченцето скоро щеше да се прибере вкъщи. Но в Бел Еър, не в Мауи…

Силна болка прониза душата й. Кейтлин прогони тази мисъл и си представи възстановяващите се пациенти, приятния разговор с Лилит в „Просперо“ и многобройните бъдещи срещи със семейство Аскуит.

После мислите й се насочиха към Робърт и Тимъти и застрашително се отправиха към автора на „Крадец на сърца“ — истинският крадец на сърца.

Кейтлин успя да ги пренасочи, преди да загуби контрол.

В продължение на двайсет минути тя се бе разхождала из Института със снимачния екип на филма. Вниманието на всички, особено на Робърт, бе съсредоточено не толкова към обстановката, колкото към нея.

Той я попита дали ще може да им дава консултации по време на снимките, за да бъдат сигурни, че актьорите държат правилно скалпелите. И че рентгеновите снимки са поставени както трябва на светлинните табла. И така нататък.

Робърт, изглежда, имаше желание да я направи активен участник във филма и макар и не толкова бъбрив, Тимъти явно беше на същото мнение. Кейтлин се съгласи с всяко искане. Чувстваше се радушно приета и желана. Сетне пейджърът й иззвъня и я повикаха да асистира в спешна операция.

Приятните спомени я бяха накарали да се усамоти в любимото си скривалище — тайното стълбище в остъкления коридор между операционните зали в Института и кабинета й.

Тя реши да слезе и тръгна надолу по стъпалата.

— Красиво е, нали?

— О, господин Аскуит. Не знаех, че сте тук.

— Съжалявам. Не исках да те стресна.

— Не, няма нищо. — Кейтлин се огледа, търсейки Робърт, но коридорът беше пуст.

— Сам съм. Робърт си тръгна преди малко. Искам да обсъдя нещо с теб.

Тя се смути.

— Съжалявам, че сте чакали тук толкова дълго.

— Исках да чакам и се наслаждавах на залеза.

— Да отидем ли в кабинета ми или…

— Тук е чудесно. Искам да ти покажа нещо, Кейтлин.

Дипломатическото му куфарче беше на пода пред нея, сякаш Тимъти Аскуит знаеше, че тя ще мине оттам.

Сигурно шефът на Института му бе казал, че Кейтлин е в любимото си убежище. Той се бе постарал да уведоми най-щедрия благодетел на болницата за всички подробности.

Някакъв неясен, но силен импулс накара Кейтлин да остане на мястото си. Вероятно това се дължеше на нежеланието й да се държи твърде свойски със сдържания господин Аскуит. Но по-скоро завладяващото усещане на очакване я накара да остане там, където беше, опряла гръб в стената за подкрепа.

Той извади малък плик и застана пред нея. И тогава Кейтлин го възприе по различен начин — емоционално.

На лицето му беше изписано силно вълнение.

— Името му не беше Майкъл — каза Тимъти Аскуит.

Кейтлин не беше в състояние да пророни дума. Трудно й беше дори да диша.

Тя знаеше, че брат му е починал и смъртта му е променила живота на Тимъти Аскуит.

— Името му беше Тимъти, Кейтлин. — Чувствата го задавиха и направиха гласа му дрезгав. Но той трябваше да произнесе тези думи, защото цял живот бе чакал да ги каже. — Името на баща ти е Тимъти.

Тимъти.

Кейтлин си пое дълбоко въздух. Но още не беше в състояние да говори. Пък и баща й искаше да каже още нещо.

— Онази нощ… Разбрах, че си ти, преди да чуя името ти. Ти приличаш толкова много на нея.

— На Маги — прошепна Кейтлин.

„О, мамо, само да можеш да видиш изражението му — нежността и любовта. Но ти виждаш, нали, мамо? Усещам присъствието ти. Знам, че си тук.“

— Маги — повтори Тимъти Аскуит, сякаш шепнеше на своята голяма любов и също усещаше присъствието й. Гласът му отново потрепери от силните чувства, но той нямаше да им се предаде. — Тогава ти, дъщеря ми, щеше да оперираш племенника си.

„Тими ми е племенник, а Робърт — брат. Робърт, който беше толкова внимателен към мен днес следобед. Робърт, който бе накарал майка си да се почувства толкова зле, че се бе отказала от сватбеното пътешествие.“

— Лилит — промълви тя.

На лицето на Тимъти се изписа болка.

— Едва снощи разбрах, че Лилит знае. Случайно една нейна позната е била на кораба. Не я познавах, пък и Маги и аз бяхме много дискретни. Поне се опитвахме. До снощи мислех, че сме успели. В редките случаи, когато се разхождахме на палубата, спазвахме безопасно разстояние. Снимката е била направена по време на една от онези разходки. — Той погледна плика в ръката си. Снимката беше вътре. — Маги и аз стояхме настрани един от друг, но разстоянието не можеше да скрие чувствата ни. Самите ние не можехме да ги скрием, макар да се опитвахме. Познатата на Лилит изгаряла от нетърпение да й даде това разобличаващо доказателство.

Лилит, която бе мълчала за рака на гърдата си, докато празниците свършат.

— Тя не е казала нищо.

Тимъти се усмихна нежно — признание за благородството на съпругата му.

— Можеше да ми каже и сигурно щеше да го стори, ако не се бях върнал променен. Бях разбрал какво е любовта и осъзнах, че Лилит ме обича истински. Винаги ме е обичала, дори когато беше сгодена за Майкъл. През следващите няколко месеца, докато синът ни да се роди, аз обикнах Лилит. Това нямаше да се случи, ако не беше Маги. Любовта ми към майка ти събуди нещо у мен. И заради Маги, любовта ми към Лилит е силна и истинска. Лилит не е имала причина отново да се съмнява в мен.

„Точно както ти мислеше, мамо.“

— Лилит те позна в нощта на операцията на Тими. От години не бе поглеждала снимката, но образът на майка ти се бе запечатал в паметта й. Лилит не знаеше как да постъпи.

Но Тимъти Аскуит бе направил много за Кейтлин. Той бе построил Института по сърдечни заболявания и тайно стълбище, където в някой друг живот баща и дъщеря биха прекарали щастливи часове.

Тимъти Аскуит бе направил фонтан. Денем, когато Кейтлин беше на работа, озарените от слънчевите лъчи капки вода блестяха в златисто. А нощем, от апартамента си, тя виждаше разноцветните светлини, досущ като искрящи скъпоценни камъни. Любимият й цвят беше синьозеленият, оттенъкът на океана, където родителите й се бяха срещнали, танцували и обичали.

Но блестящите символи на искрящите води на океана не бяха достатъчни за Тимъти Аскуит. Нито преустройството на болницата, която се бе превърнала в дом за Кейтлин. Той знаеше, че тя копнее да има семейство.

Но какво семейство можеше да даде Тимъти на дъщеря си? Патрик, който й беше като брат, и близнак на Джеси, талантливият писател, когото Тимъти познаваше и уважаваше и знаеше, че страда от отчуждението с брат си? Тимъти Аскуит не можеше да режисира помирение между близнаците. Но можеше да уреди случайна среща по време на филмирането на „Крадец на сърца“.

Съдбата — заболяването на Патрик — се бе намесила, за да сближи отново близнаците. Но дори Патрик да не съществуваше, Тимъти пак щеше да избере Джеси да напише „Крадец на сърца“ — подаръкът за Кейтлин, тържеството на страстта и кариерата й — и това щеше да му даде възможност да вижда дъщеря си отново и отново.

— Лилит разбра, че няма да разкрия истината, без да съм научил предварително какво мислиш за мен. Нямах представа какво да направя — призна той. — Ако те бях поканил на чай и бях започнал да те разпитвам за родителите ти, това щеше да бъде много странно, нали? Можеше да те накарам да се почувстваш неудобно и да те притесня.

Но Лилит дискретно я бе попитала за тези неща. Кейтлин си спомни колко умело Лилит бе насочила разговора от семейство Аскуит към нейното. В края на краищата, Лилит имаше тайна мисия, която бе скрила дори от съпруга си.

— Едва по-късно сте разбрали за истинската цел на желанието й да се срещне с мен на чай, нали?

— Да. Едва когато Лилит се върна от „Просперо“, научих, че през цялото време е знаела за Маги. Лилит сама бе решила да разговаря с теб, защото обича и двама ни, Кейтлин.

„И аз я обичам. — помисли тя. — Обичам тази благородна и красива жена, която предложи да ме сложи да си легна и да ме завие, настоя да си поръчаме кифлички и ме покани да стана част от семейството й.“

— Казахте ли на Лилит, че Маги е…

„Мъртва.“

Кейтлин не довърши въпроса, защото Маги живееше в сърцето й. И в сърцето на Тимъти.

— Веднага след като те видях, научих всичко, което можах… и за двете ви.

Тя долови силните чувства, които той се опитваше да овладее.

— Можеш ли да ми простиш? — попита Тимъти.

— Да ви простя?

— Защото не бях с теб и не се грижих за двете ви. И не бях с вас, за да те обичам, когато…

„Тя почина.“

Тимъти също не можа да произнесе тази дума. Но Кейтлин изпита желание да каже на баща си други неща.

— Маги беше с нас през всичките тези години. Дори преди тя да ми каже за вас, вие живеехте в сърцето ми.

— А сега, може ли да бъда до теб, Кейтлин? — Гласът му потрепери от любов и надежда.

„О, да“, помисли тя, но се поколеба, преди да отговори, защото не знаеше как да се обърне към него. Най-после Кейтлин разбра защо никога не го бе наричала Тимъти, За нея той не беше „Тимъти“. Тогава може би „татко“? Така, както го наричаше Робърт? Да.

— Кейтлин? — тихо повтори той, уплашен от мълчанието й. — Кейтлин? Кейти?

Изведнъж светът се промени и стана по-светъл. Въздухът сякаш заблестя с вълшебно сияние. В тази сребриста нощ, когато духовете на вечните влюбени отново танцуваха като пъстроцветни дъги в искрящия въздух, Кейтлин разбра, че може да нарича само по един начин този човек, който я обича толкова много.

— Да, татко.