Крадец на сърца

3.

Институт по сърдечни заболявания

Болница „Мемориъл“ Уестуд

Неделя, 21 април

Зората придаваше розово-златист оттенък на всичко на земята. Патрик и Кейтлин посрещнаха деня в кабинета й на осемнайсетия етаж на болницата с остъклени стени. Нямаха друг избор. Трябваше да видят показанията на компютърния анализ.

На монитора започнаха да се появяват резултатите от кръвната проба на Патрик. Златистите лъчи на зората осветиха екрана и важните цифри се разчитаха трудно. Но Кейтлин не искаше да спусне щорите, защото нямаше да може да понесе тъмнината.

Патрик стоеше до остъклената стена и гледаше навън. Силуетът му се очертаваше на фона на лилавото небе. Лицето му беше бяло като мрамор. Той стоеше неподвижно, досущ статуя на древен воин, който оглежда опустошената си родна земя.

„За какво ли мисли? — запита се Кейтлин. — Дали си припомня изгревите в миналото? И предварително тъгува за онези, които няма да види?“

А може би се молеше на някаква висша сила да стане чудо и диагнозата да не е такава, от каквато и двамата се опасяваха. Или се бе примирил със съдбата си и само преговаряше за бавно прогресираща левкемия, която да му позволи да види още няколко изгрева…

На екрана първо се появи хематокритът. Двайсет и две, както бе прогнозирал Патрик, Критично ниска стойност. Кръвната картина би била отчайващо лоша за всяко човешко същество, а още повече за трийсет и осем годишен мъж.

Появиха се и други цифри. Размерите и формата на червените кръвни телца бяха нормални. Но Кейтлин посрещна информацията не с радост, а с разочарование. Тя се бе надявала, че докато бе живял на Източното крайбрежие, Патрик бе променил начина си хранене толкова драстично, че организмът му изпитва липса на основните хранителни продукти. Но червените кръвни телца на Патрик не бяха лишени от нищо.

Строгата, аскетична диета не беше причината за увреждането на костния му мозък. Патрик вероятно страдаше от левкемия и клетките на костния му мозък бяха атакувани и унищожени от агресивни, ненаситни туморни клетки.

Курсорът примигна, очаквайки следващия и най-критичния резултат — броят на левкоцитите. Мигането стана по-бързо и нетърпеливо, също като ритъма на сърцето на Кейтлин.

И сетне започнаха да се появяват цифрите — потвърждение на онова, от което Кейтлин и Патрик се страхуваха. Седемдесет и две хиляди левкоцити бяха твърде много.

Десет пъти надхвърлящи патологичните случаи.

Смъртоносен брой.

Патрик още стоеше неподвижно до остъклената стена и наблюдаваше изгрева.

— Седемдесет и две хиляди — прошепна Кейтлин.

Силуетът на Патрик не помръдна и тя се запита дали е чул думите й.

— Тромбоцитите ми ли? — Гласът му беше дрезгав, сякаш гърлото му беше пресъхнало като на скитник в неизбродна пустиня, който вече дори не си въобразява, че вижда оазис.

— Не, Патрик, Левкоцитите ти.

Кейтлин предположи, че костният му мозък може да е атакуван от ракови клетки, които не знаят милост. Генетичният им код беше безнадеждно объркан. Те предизвикваха хаос в организма. Патрик също го знаеше.

— А диференциалната кръвна картина, Кейтлин?

Тя се вторачи в екрана. Мигащият курсор я изнервяше.

— Всеки момент ще се появи…

По време на онези безкрайни минути доктор Фолкнър и доктор Тейлър споделяха едни и същи мрачни мисли — клетките бяха толкова деформирани и диагнозата толкова ужасна, че лаборантите вероятно търсеха мнението на колегите си от другите смени, защото искаха да бъдат абсолютно сигурни в преценката си, преди да вкарат в компютъра присъдата „смърт“. Вече бяха повикали доктор Стивън Шеридан, който бе тръгнал за болницата, за да поеме лично този деликатен и обезпокоителен случай.

Разбира се, имаше и други сценарии, далеч не толкова трагични. Може би лаборантите бяха заети с други спешни изследвания и не бяха видели точно…

Най-после курсорът примигна и показа информацията.

— Броят на тромбоцитите ти рязко е спаднал и не се виждат ретикулоцити.

Ретикулоцитите се произвеждаха от костния мозък, разпространяваха се чрез кръвта и подменяха остарелите червени кръвни телца, които бяха умрели от естествена смърт. Обикновено тези млади клетки съставляваха един процент от всички червени кръвни клетки в кръвообращението. Но при пациент, страдащ от анемия, при положение че костният мозък функционира правилно, процентът на ретикулоцитите трябваше да бъде много по-висок.

Патрик обаче нямаше никакви ретикулоцити.

— Тогава съм болен от апластична анемия — измърмори той.

Реагирайки на прозрението, той най-после се обърна. Беше грациозен, елегантен и сякаш безплътен. Досущ вампир. „Не, сравнението е неуместно“, помисли си Кейтлин. Костният му мозък изведнъж бе престанал да изпълнява мисията си да обновява кръвните клетки, която беше съществено важна за живота.

— Ако имам късмет, костният ми мозък може да е обвит в тумори — добави той, търсейки някаква надежда за бърз край.

Това, разбира се, беше вярно. Апластичната анемия можеше да бъде първична — увреждане на костния мозък — или вторична, дължаща се на рак или инфекция, при която всички нормални функции задължително спират.

Надеждата на Патрик и Кейтлин се основаваше на предположението, че апластичната анемия е първична. Кейтлин упорито се вкопчи в тази мисъл, която всъщност бе подкрепена и от информацията за анализа на кръвната проба на Патрик.

— Няма да е обвит в тумори, Патрик. Но в костния ти мозък има нещо. Може би някой екзотичен паразит, който си прихванал по време на пътешествията ти. — „По-точно по време на милосърдните ти мисии в най-нуждаещите се от помощ точки на планетата, онези далечни места на кръвопролития и глад“, помисли си тя. — Вероятно малария? Или туберкулоза? Спомняш си случай 12–1963, нали?

Разбира се, че го помнеше. Публикуван в „Ню Ингланд Джърнъл ъв Медсин“ на 4 февруари, 1963 година, онзи клиничен случай, както и данните от последвалата аутопсия, бяха станали задължително четиво в много медицински факултети. Случаят беше показателен за неясния произход на болестта. Нещо по-важно, той служеше за предупреждение срещу специалното лечение, особено онова, което изключва традиционните, макар и болезнени, мерки.

Пациентката беше идентифицирана като „седемдесет и пет годишна вдовица, пътувала много в чужбина“. Въпреки несъответствията, според някои хора въпросната вдовица беше Елинор Рузвелт.

Също като Патрик, и тя имаше малък брой тромбоцити и нисък хематокрит, И специалното й лечение се състоеше в аспирация на костен мозък вместо по-болезнена биопсия. Първият метод не разкри истинската причина за заболяването — туберкулоза на костния мозък, докато биопсията би показала това. В резултат на погрешната диагноза след няколко месеца болната бе починала.

— Няма да те лекуваме по специален начин, Патрик. Ще ти направим биопсия — каза Кейтлин и посегна към телефона.

— Кейтлин? Какво правиш?

— Обаждам се на Стивън Шеридан.

Патрик познаваше и харесваше завеждащия отделението по хематология и онкология. Освен внушителните си научни постижения, Стивън беше човек, на когото можеше да се разчита — внимателен, отзивчив, честен и порядъчен.

Едва ли имаше по-добър лекар от него.

Но Патрик не се нуждаеше от лекар. Той вече имаше Кейтлин. Не му трябваше друг.

— Не му се обаждай.

— Защо?

— Ами, преди всичко, защото още е шест сутринта.

— Но Стивън сигурно е буден. — Кейтлин се намръщи за миг, после се усмихна. — Всъщност, мисля, че той вероятно вече е тук, за да види сина си, който е на три дни.

— Бебе на три дни, което още е в болница? Трябва да е болно.

— Здраво е. Роди се малко преждевременно, това е всичко. Е, имаше лек шум на сърцето.

— Още една причина да не безпокоим Стивън.

— Шумът ще утихне, Патрик. Малкият Дейвид Шеридан е много добре. Всъщност, днес ще си отиде вкъщи, така че…

Кейтлин започна да набира номера, но Патрик хвана ръката й. Пръстите му бяха леденостудени, Той взе слушалката и я остави на вилката.

— Ще се обадя на Стивън между осем и девет часа. Той ще ми направи биопсия днес или утре, или когато графикът му позволи. А през това време ти трябва да се качиш на самолета, а после на кораба.

— Няма да ходя никъде.

— Ще отидеш. Споразумели сме се. Това пътуване е важно за теб. Много. Всъщност, убеден съм, че ще се срещнеш с някого.

— Аз? Тайна среща в океана?

Патрик не се усмихна.

— Да. Ти.

— Е, благодаря за романтичната идея. Но ще пътувам сама и лесно мога да анулирам резервацията си.

— Изслушай ме, Кейтлин. Искам да заминеш. Ако щеш, наречи го суеверие, но наистина се надявам, че ако отидеш, всичко ще бъде наред. Стивън ще открие хубава, старомодна апластична анемия, от която ще бъда на път да се излекувам, когато се върнеш.

„Ами ако остана? — запита се Кейтлин и видя зловещия отговор в леденостуденото му, бледо лице. — Ако остана, костният ти мозък ще бъде толкова плътно обвит в тумори, че дори гениалният Стивън Шеридан няма да може да направи нищо.“

— Добре — тихо каза тя. — Ще замина. — Но може ли поне да знам какво е намерил Стивън?

— Стига да обещаеш, че при никакви обстоятелства няма да се върнеш по-рано.

Кейтлин се намръщи и въздъхна.

— Добре. Обещавам. — После, защото знаеше, че на Патрик ще му бъде невъзможно да й каже, че умира, особено по телефона, попита: — Ще позволиш ли на Стивън да ми каже какво е показала биопсията?

Патрик се усмихна замислено.

— Разбира се. Ще му разреша да ти каже всичко.