Крадец на сърца

1.

Уестуд, Калифорния

Неделя, 21 април

В днешно време

— Нуждая се от теб, Кейтлин.

Гласът беше плътен, приятен, мъжки.

Изумителен глас, който произнасяше изумителни думи.

— Кейтлин? — В тона му се прокрадна безпокойство. — Обажда се Патрик.

Ефирната паяжина на сънищата изчезна и реалността стана кристално ясна. Тя беше сама в леглото и държеше телефонната слушалка до ухото си.

— Патрик — повтори Кейтлин. — Бях заспала. Пациент ли има?

— Да. Млада жена, прободена с нож от любовника си. Може да умре на операционната маса. Но това със сигурност ще стане, ако не я оперираме.

Патрик замълча, за да чуе очаквания отговор: „Тръгвам.“

Но Кейтлин не каза нищо.

Дали отново не бе задрямала? Дали постоянно лишаваният й от почивка организъм най-после не се бе разбунтувал?

Не. Беше нещо друго.

— Забравих за пътуването ти. Приятно…

— Не, Патрик, почакай.

Не ставаше дума за пътуването й, а за онези обсебващи думи от миналото й. „Тя може да умре на операционната маса, но това със сигурност ще стане, ако не я оперираме.“ Така си бяха говорили лекарите. Момичето, което държеше леденостудената ръка на майка си, не трябваше да ги чуе. Но тя ги чу и оттогава те отекваха в паметта й.

Мрачното потвърждение, че смъртта е неизбежна, ако няма хирургична намеса, едва ли беше нещо необикновено. Самата доктор Кейтлин Тейлър го бе произнасяла много пъти. Но тази нощ мислите и сънищата й вече бяха започнали емоционалното си пътешествие към миналото…

— Тръгвам, Патрик.

— Кейтлин…

— Тръгвам.

Информацията за пациентката беше написана на таблото. Тя беше двайсет и шест годишна, с множество прободни рани. Хирурзите, които трябваше да я оперират, бяха Фолкнър и Тейлър.

— Добре че дойде, Кейтлин — каза дежурният болногледач. — Патрик се мие.

— Как е пациентката, Джонатан?

— Държи се. Едва-едва.

— На байпас ли е?

— На байпас? Защо?

— Не е ли прободена в сърцето?

— Не. Но има достатъчно проблеми и без това.

Дали Патрик не бе сбъркал? Едва ли. Сигурно би забелязал рана в сърцето. На информационното табло бе написано „разкъсване на черния дроб“. Патрик сигурно го бе прочел.

Тогава защо й се бе обадил?

Кейтлин Микаела Тейлър беше сърдечен хирург.

Патрик знаеше и това.

Доктор Патрик Фолкнър. Чернокосият, синеок хирург травматолог беше мечтата на всяка жена. Кейтлин и Патрик бяха приятели. Нещо повече, присъствието му я изпълваше радост. И тогава, и сега. В онази отдавна отминала снежна нощ в Бостън, когато той я помоли да му стане сестра…

Патрик стоеше пред умивалника и усърдно търкаше ръцете си. Тъмносините му очи бяха вторачени в операционната зала, където подготвяха пациентката.

— Здравей — каза Кейтлин.

Той не отмести поглед.

— Здравей. Нямах възможност да ти благодаря, Кейтлин, нито да те убедя, че трябва да заминеш. Ако операцията продължи твърде дълго, ще кажа на Джонатан да повика Грег.

„Но защо не повика него, а мен?“, запита се тя и също започна да се мие.

Изведнъж мислите й бяха прекъснати, когато видя ръцете на Патрик. Кожата му беше бяла като тебешир. Но може би това беше зрителна измама, дължаща се на златистите мехурчета на йодирания сапун.

Но лицето му също беше бледо.

— Патрик, защо си толкова блед?

— Може би е хранително отравяне.

— Трябва ли да оперираш?

Той стисна челюсти.

— Искаш да кажеш дали не е опасно за пациента? Нямаше да оперирам, ако беше така. Би трябвало да го знаеш, Кейтлин.

— Разбира се, че го знам. Имах предвид теб. Дали не трябва да си вкъщи, в леглото?

— Нищо ми няма — едва-едва се усмихна Патрик. — Пък и заложих в полза на пациентката и на себе си, когато ти се обадих.

— Ти си специалист по сърца и травми, но това не означава, че всички са толкова способни. Аз съм сърдечен хирург, Патрик. От години…

— Не сме оперирали такъв случай, нали?

— Оперирали сме.

Някога имаше много такива случаи. Когато за пръв път оперираха заедно жертва на семейно насилие, Кейтлин беше изумена, че един съпруг може да направи такова нещо. Патрик я бе упрекнал в наивност. И бе добавил, че именно хората, които обичаш, могат да ти причинят най-силна болка.

— Да, беше преди няколко години, Кейтлин. Надявам се, че не си загубила способностите си.

Нейните способности? Винаги Патрик играеше главната роля в операциите. Пръстите му бяха сръчни и се движеха грациозно. Той беше водещата фигура в операциите и Кейтлин го следваше. И когато всеки тръгна по своя път, тя бе почувствала тръпки на паника.

Сега отново щяха да оперират заедно. В навечерието на личното й пътуване в миналото.

„Ще ми трябват насоки, Патрик.“

— Черният й дроб ли е главният проблем? — попита Кейтлин.

Патрик се намръщи.

— Според мен не. Но мнението ми не е важно. Може би хранителното отравяне замъглява преценката ми.

— Съмнявам се. Тогава се притесняваш за…

— Далака й. Вярно, има множество разкъсвания вдясно. Оттам идват притесненията за черния дроб. Но има рана и вляво. Прилича на прободна. Всички, които я прегледаха в спешното отделение, обаче казаха, че пораженията на черния дроб са най-сериозни.

— Всички, с изключение на теб.

— Питам се дали не е имало още едно оръжие. Например щипка за лед.

— Тогава мислиш, че раната вляво е най-важната?

— Да.

„Тогава и аз мисля така.“ Но дали убедеността й не беше безразсъдна? Лоялност на ученик към учителя му? Малката сестра, заслепена от възхищение към големия си и по-умен брат, макар че някакво хранително отравяне вероятно го бе направило не толкова проницателен, колкото обикновено?

Кейтлин не можеше да си позволи лукса да извърши преглед. Пациентката вече беше интубирана, упоена и свързана с мониторите, отчитащи жизнените й функции. Пък и без това, когато я отвореха, щяха да видят само езеро от кръв. Трябваше да заложат на пръстите си, за да намерят разкъсванията и прободните рани. Но Кейтлин и Патрик познаваха структурата на човешкото тяло. Преценката им щеше да бъде вярна, основаваща се на дългогодишен опит.

Патрик смяташе, че разкъсването на далака е задвижило стрелките на неумолимия часовник на смъртта — заключение, с което лекарите от интензивното отделение не бяха съгласни.

Можеше ли да проверят и двете области? Можеха ли ръцете им бързо да се движат и вляво, и вдясно? Дали часовникът щеше да им позволи такова колебание?

Не. Защото в операционната зала настъпи суматоха.

— Ще я изпуснем — чу се гласът на анестезиолога по вътрешната радиоуредба.

— Върви — каза Кейтлин. — Аз трябва да се дезинфекцирам още малко.

— Не. Пациентката ще извади голям късмет, ако се отърве само със следоперативна инфекция. Отиваме и двамата, Кейтлин. Веднага!

Тя се подчини на заповедта му. На ръцете й щеше да има стерилни ръкавици. Нямаше опасност от зараза.

Двамата тръгнаха към умиращата жена.

— Патрик? Мисля, че първо трябва да видим далака.

— Тогава го направи, Кейтлин. Ти го прегледай.