Крадец на сърца

5.

Пристанището на Ню Йорк

Понеделник, 22 април

— Резултатите от изследването на костния му мозък още не са готови, Кейтлин. Едва днес, преди около час, направих биопсията.

Кейтлин се намръщи, докато се опитваше да долови по телефона нюансите в гласа на Стивън Шеридан. Връзката беше добра, но наоколо имаше много хора, които оживено разговаряха.

— Не можеш ли да ми кажеш нещо за самата процедура, Стивън? Как изглеждаше пробата?

— Не. Нищо.

— Но има ли нещо? Звучиш толкова…

— Разсеян? Да, предполагам. Съжалявам.

— Проблем ли има с Дейвид? Или с Кристин?

Стивън отговори веднага. Вече не беше разсеян.

— Не. Съпругата и синът ми са много добре. Благодарение на теб.

— Нищо не съм направила, Стивън. Бях само вестителят. — „Така както ти ще бъдеш само вестител, когато ми кажеш, че Патрик умира“, каза си тя. — Знаеш ли какво? Безумие е от моя страна да се качвам на този кораб. Ще хвана следващия самолет обратно за Лос Анджелис.

— Не, Кейтлин. По една случайност съм доста компетентен хематолог.

— Знам!

„Но освен това си невероятно добър човек и имам чувството, че искаш да ме пощадиш“, помисли си тя.

Или може би само си въобразяваше, че долавя в гласа на Стивън колебание и това беше погрешна представа, възникнала като протест срещу веселото оживление около нея. Не разбираха ли спътниците й тежкото положение на Патрик? Как беше възможно да съществува такова щастие, когато приятелят й може би никога повече нямаше да се смее?

Радостта на пътниците вероятно изглеждаше като заговорник в мрачните й мисли, но в същото време маловажен виновник в сравнение с умората й — изтощение, причинено от сънищата, които бяха толкова мъчителни, че Кейтлин предпочиташе изобщо да не заспива.

Кошмарите я бяха пренесли на борда на фантомен кораб, пълен с призраци и вампири. Там беше и най-противното същество на нощта — Майкъл.

Той беше изискан и учтив и умееше да очарова, да примамва и да прелъстява. Черните му коси бяха лъскави, а сините очи блестяха, особено когато видеше своята Маги. Майкъл обичаше Маги. Той обсипваше шията й с целувки, докато накрая я ухапа. Сетне погледна Кейтлин и се засмя, като видя ужаса на дъщеря си. Той се смееше, а кръвта на Маги се стичаше от ненаситната му уста.

Майкъл искаше Кейтлин да види и ръцете му — на музикант и на хирург. Още едно наследство от него. Той беше хирург и страстта му, както и на Кейтлин, бяха сърцата. И по-точно сърцето на Маги.

После той отвори с ръце гърдите на Маги, извади сърцето й и го показа на Кейтлин. И отново започна да се смее. Сърцето на Маги трескаво пърхаше в ръцете му и по тъмночервената му повърхност Кейтлин видя слаб пламък, който потрепваше и се разгаряше с всеки удар, сякаш отчаяно молеше: „Спаси ме, Кейтлин! Спаси ме!“

Кейтлин подгони Майкъл по безкрайната лакирана палуба. Но тя не можеше да мери сили с принца вампир. Той се носеше във въздуха и с радост играеше на криеница с дъщеря си.

Накрая Майкъл се отегчи от играта. А може би разбра, че скоро слънцето ще се издигне над океана. Той всмукна за последен път от кръвта на Маги и доволен и заситен, запокити любимата си в океана с цвета на очите му.

А сетне Кейтлин започна да се дави. Тя се събуди, дишайки учестено, сякаш бе погълнала водата на целия океан.

Явно още не бе постигнала примирие с фантомния си баща. Предишните чувства се бяха събудили и обсебваха дните и нощите й.

Ето защо, тя реши, че Стивън е коварен като дявол.

— Кейтлин? Не бива да се връщаш в Лос Анджелис, чу ли?

— Знам. Кога ще получиш резултатите от биопсията, Стивън?

— Утре следобед. Защо не ми се обадиш, когато пристигнеш на Бермудските острови?

— Това ще стане едва в сряда. В брошурата пише, че корабът има сателитна телефонна връзка с Щатите. Кога да се обадя утре следобед?

Двамата се споразумяха за два часа и после Стивън й предаде съобщение от Патрик.

— Той иска пълен доклад, когато се върнеш. И най-малките подробности за кораба, за спътниците ти и за храната. Всичко.

— Добре. — Потискайки потреперването на гласа си, Кейтлин добави по-весело: — Поздрави го от мен.

И така, братко, корабът „Кралица Елизабет II“ е много елегантен, изискан, типично английски. Бяхме посрещнати от малка армия мъже и жени от обслужващия персонал, всички облечени в безупречно чисти и изгладени морскосини униформи.

Литографиите по стените на фоайето на втората палуба илюстрират историята на „Кюнард Лайн“. От тонколоните се разнася музика.

Каютата ми е до грила. Още преди да отворя вратата, към мен се приближи усмихнат млад мъж, който ме нарече „госпожице Тейлър“. Да, така се записах, Патрик. Като майка ми.

Младият мъж се казва Пол. Стюардът ми. Говори с шотландски акцент. Ще чисти два пъти дневно каютата ми и ще бъде денонощно на разположение, ако се нуждая от нещо.

Пол изглежда положително настроен и изпълнен с желание да удовлетвори всяка моя прищявка.

О, Патрик, де да можеше да осъществява всяко желание!

Каюта 2063 съвсем не прилича на стаичката без прозорци на Маги. Намира се на шестата палуба над океана и е просторна и светла. Има два големи прозореца.

Двата ми куфара бяха донесени много бързо. Още съм изненадана от лъскавите рокли, които съм си взела.

С изключение на редките дни, когато не оперираше, доктор Кейтлин Тейлър ходеше с току-що изпрано и изгладено хирургично облекло, колосана бяла престилка и маратонки. Дългите й, черни коси бяха завързани на опашка с пъстроцветно шалче.

Видът й беше спортен и същевременно делови и изпращаше ясно послание до пациентите, че тя е готова да се бори за тях, използвайки знанията и уменията си. Според Аманда, най-добрата приятелка на Кейтлин и завеждащ психиатрията в болница „Мемориъл“ в Уестуд, най-много й отиваше морскосиньото, както и тъмнозеленото, което не бе особено на мода. Но дрехите за морското пътешествие бяха друго нещо. С вещата помощ на Аманда, тя си купи няколко официални копринени рокли, някои от които обшити с пайети. Вкусът и чувството за стил на Аманда бяха съвършени.

— Добре дошли на борда.

Гласът на капитана, който се разнесе от радиоуредбата, прекъсна мислите на Кейтлин.

Тя предположи, че общуването между пътниците и капитана е абсолютно задължително. Вероятно дори се изискваше от закона в случай на корабокрушение.

— Скоро ще напуснем пристанището. Заповядайте на тържеството по случай отплаването, което ще бъде на горната задна палуба. И нека ръмежът не ви безпокои. Отиваме към по-ясни небеса и нежни ветрове.

Кейтлин наблюдаваше тържеството от по-горната палуба.

Свиреше оркестър и двойките танцуваха, въпреки дъжда. Мокрите, но весели участници в забавата изпиха безброй литри пунш и изядоха купища ордьоври и когато оркестърът спря да свири, влажният въздух се изпълни със звуците на гайди.

Статуята на Свободата се извисяваше в сребристата мъгла. Величественото й зеленикаво тяло блестеше на фона на мрачното небе. Златистият й факел пламтеше ярко.

Кейтлин остана на палубата, докато брегът се скри от погледа й. Стана почти девет, но в грила сервираха вечеря до десет и половина. Тя имаше достатъчно време да се изкъпе и преоблече.

Кейтлин се прибра в каютата си и посегна към сребристия тоалет за коктейли, който си бе купила за първата вечер на пътуването, но после реши да си облече памучна рокля.

Хайверът и десертите я очакваха.

„Нуждая се не от храна, а от сън без призраци и демони…“, помисли тя.

Мъркането на моторите.

Лекото полюшване на вълните.

Тези два звука я накараха да се почувства сякаш в майчината утроба — безопасен и топъл свят.

Може би затова сънят й донесе само кратки мигове на мъчение.

Океанът я люлееше, а бръмчащите мотори на кораба бяха сърцето на майка й.

„Болно съм — шепнеше сърцето на Маргарет. — Увредено съм. Умирам.“

Моторите на „Кралица Елизабет II“ произвеждаха достатъчно мощ, за да осветят целия Саутхамптън.

Движейки се със скорост двайсет и осем възела и половина, огромният кораб поглъщаше триста и осемдесет тона гориво на ден.

Това бяха само някои от любопитните подробности за „Кралица Елизабет II“, които Кейтлин научи между два и четири часа сутринта.

Имаше и още.

Плаващият хотел за хиляда и седемстотин пътници и хиляда членове на екипажа беше висок тринайсет етажа, дълъг колкото три футболни игрища и широк колкото едно. На кораба имаше два басейна, десет луксозни магазина, банка, девет бара, дискотека, пет ресторанта и по изчисленията на Кейтлин, достатъчно спасителни лодки.

За едно обичайно петдневно пътуване на борда стоварваха петнайсет килограма хайвер, шестнайсет хиляди яйца, хиляда бутилки шампанско и четвърт тон омари.

Според програмата, двайсет и трети април беше Деня на Сейнт Джордж, покровителят на Англия. Специалният коктейл за празника се наричаше „Хавайско кану“, а кафето — „Нормандия“. Професор по астрономия щеше да изнесе лекция за чудесата на вселената, а карикатурист щеше да покаже изкуството си, докато арфист гальовно дърпа струните на инструмента си. На всеки кръгъл час имаше аеробика, в два следобед започваше турнир по стрелба, запознаване с компютри и така нататък…

До четири сутринта Кейтлин бе запомнила всяка дума от брошурата.

Тя не можеше да заспи, пък и не искаше да се върне към мъчителните кошмари, затова излезе от каютата си и се разходи по палубата. Не срещна никого — нито човешко същество, нито фантом. Но не намери и спокойствие.

Луната блестеше гневно. Вятърът беше силен и гонеше посребрените вълни, прилични на призраци.

Съжалявам, мамо. Корабът е прекрасен и величествен, достоен наследник на онзи, с който си пътувала. И всички са ужасно мили. Но тревогата ми за Патрик и обезпокоителните кошмари хвърлят сянка върху преживяването.

„Утре, щом разбера, че Патрик е добре, сенките ще се разсеят и ще видя великолепието на океана“, помисли Кейтлин.

Утре.