Крадец на сърца

17.

Център по бихейвиористки науки

Сиатъл, Вашингтон

Двайсет и девет години по-рано

— Той е крадец.

Това беше обикновен факт. Но на Стюарт Фолкнър съвсем не му беше лесно да го произнесе. Ставаше дума за деветгодишния му син. Стюарт не беше в състояние да каже: „Синът ми е крадец.“ Всъщност нито Стюарт, нито Роузмари Фолкнър смятаха Джеси за свой син.

— Крадец — с окуражаващо спокойствие повтори известният детски психолог. Спокойствието му бе придобито от дългогодишния опит с разтревожени родители. Но окуражителността му беше искрена. Дребното провинение на деветгодишното момче не би трябвало да предизвиква силно безпокойство. Ако кражбата беше единственото притеснение на тези родители, те не трябваше да идват чак от Кънектикът, за да се консултират с него, специалистът по малолетните престъпници. — Моля ви, кажете ми кога започна това поведение и какво е откраднал.

— Преди години — отговори Роузмари, без да споменава, че според нея Джеси винаги си е бил крадец. Този престъпен живот бе започнал още в утробата й, когато Джеси крадеше от Патрик жизненоважни хранителни вещества.

Роузмари знаеше, че подобна изповед би прозвучала емоционално и нелепо, както и описанието на Джеси като бебе — мълчалив и сдържан, сякаш изпитваше презрение към героичните усилия, които се полагаха за недохранения му близнак, Роузмари дори си въобразяваше, че в родилното отделение е станало объркване и Джеси принадлежи на други родители.

Разбира се, този сценарий беше въображаем, защото докато Патрик се бореше за живота си в интензивното отделение, Джеси беше единственото друго новородено бебе в болницата. Но въпреки това как иначе би могло да се обясни присъствието на Джеси в дома на семейство Фолкнър?

Стюарт Фолкнър беше наследник на огромно богатство. Както и Роузмари, по баща Уилямсън. Много поколения и от двете страни бяха аристократи. Но Джеси… Тъмнозелените му очи блестяха от безумие и дългите му черни коси бяха вечно разрошени. Той си служеше с лявата ръка — недодяланост, присъща на езичник, а не на благородник. А поведението му драстично се различаваше от държането на семейства Фолкнър и Уилямсън.

Но Джеси беше тяхно дете. Крадец. А може би и нещо по-лошо.

— Отначало крадеше само от нас — продължи Роузмари. — Ключове, пари, дребни предмети и бижута. Сега намира за по-забавно да ни поставя в неудобно положение, като краде от кварталните магазини.

— Забавно? — попита психологът.

— Това е игра, една от многото, измислена, за да ни дразни. Не са го хващали. Нещата, които крадеше от нас, се появяваха отново като по чудо, точно където трябваше да бъдат. И когато краде от кварталните търговци, Джеси им връща всичко, като твърди, че забравил да плати.

— А дали наистина не е така?

— Не. — Тонът на Роузмари беше властен, като нея самата. — Едно деветгодишно хлапе не може да купува цигари, алкохол и списания като „Плейбой“.

— И какво става, когато му направите забележка?

— Свива рамене. Сякаш пита защо го безпокоим. Но, докторе, не сме дошли при вас, защото Джеси е крадец. Ние го знаем и сме се примирили. Тук сме заради Патрик. Тревожим се, че Джеси може да го нарани.

— Правил ли го е?

— Не.

— Джеси проявявал ли е насилие? Към вещи? Или към животни?

— Не. Но имаше пожар.

— Разкажете ми за това.

— Беше преди три години. — Стюарт се намръщи. — Едва наскоро осъзнахме колко е сериозно положението, когато прочетохме статия в „Ню Йорк Таймс“. Палежите предсказвали, че когато пораснат, децата, които са ги предизвикали, стават убийци.

— Само ако това е част от схемата на поведението им — поясни психологът. — Моля ви, разкажете ми подробно за пожара, който е запалил Джеси.

— Пожарът беше малък и лесно го угасихме, но Джеси го запали в стаята на Патрик. Дори убеди Патрик да поеме вината.

— Интересът към огъня е често срещан и напълно нормален за умни и любознателни деца. Пък и Патрик може да е…

— Патрик никога не би направил такова нещо. Той пое вината, защото Джеси го е накарал. Патрик го защитава и дори му се възхищава, каквото и да направи Джеси.

— И въпреки това, поради някаква причина се притеснявате, че Джеси може да нарани Патрик.

— Причина? Джеси е крадец и подпалвач. Арогантен е и високомерен и не зачита правилата. Джеси очевидно няма съвест, нито усет кое е добро и кое лошо. Това е определението за социопат, нали? Или за психопат?

— Да, но…

— Въпросът е там, че ако има каквато и да е вероятност Джеси да нарани Патрик, ние бихме искали да знаем, за да ги разделим, преди да е станало късно.

Думите на Стюарт прозвучаха като заповед. Психологът се опита да смекчи нещата.

— Трудно е да се каже дали има каквато и да е вероятност, господин Фолкнър. Лекарите никога не казват никога. Но след като се запозная с двете момчета, ще ви кажа мнението си.

Психологът започна с Джеси. Момчето го гледаше в очите и мълчеше. Всъщност Джеси не разговаряше с възрастните, а само с Патрик. С брат си Джеси беше красноречив, показваше богато въображение и се проявяваше като талантлив разказвач още от малък.

Но Джеси не можеше да разкаже историята си дори на Патрик, защото знаеше само края й, но не и какво точно ще стане. Той нямаше спомен за родителска обич, с каквато щедро даряваха Патрик, а него лишаваха. Но много преди да започне да ходи, да говори или да оформя свързани мисли, сърцето му бе почувствало истината — с него нещо не беше наред. В него имаше нещо, което го правеше недостоен и незаслужаващ да бъде обичан.

Първият му съзнателен спомен потвърждаваше това. Той и Патрик току-що бяха проходили. Джеси с обич притискаше брат си до себе си, когато изведнъж родителите му се втурнаха към него. Упрекнаха го, че е лошо момче и изтръгнаха Патрик от прегръдките му, после го предупредиха никога повече да не го докосва, защото ще го нарани.

Джеси наистина беше лош и не заслужаваше обич, защото споменът за ужаса на онзи миг, когато можеше да нарани брат си, никога не го напусна. Той живееше в него, досущ като в бездънно тъмно море, което го разделяше от всички. Морето беше неспокойно, бурно, търсещо и самотно. И унищожително, и алчно, защото от черните дълбини се надигаха импулси, които го принуждаваха да се държи така, че отчуждението и изолацията му да стават още по-големи.

Джеси не каза нищо на психолога. Но лекарят видя отговора в нараненото му достойнство и предизвикана гордост. Мнението му се затвърди, когато разговаря с момчетата поотделно и после заедно. Когато беше сам, Джеси Фолкнър приличаше на затворено в клетка животно, което крачи напред-назад, винаги е нащрек и неспокойно. Но в присъствието на Патрик, Джеси изпитваше облекчение и радост.

— Джеси е необикновено момче — каза психологът на родителите им. — Всъщност той е нещо като пазач. Чувства се отговорен за Патрик и иска да го закриля.

— Но Патрик не се нуждае от закрилата му. Той има нас.

— Да, разбира се. Но Джеси е приел тази роля, затова няма от какво да се страхувате. — Мнението на лекаря беше много по-категорично, отколкото бе обещал, но никога не бе изпитвал по-силна увереност. — Не мога си представя, че Джеси някога ще нарани Патрик. Всъщност, повече съм загрижен за Джеси, а не за Патрик.

— За Джеси! — Роузмари беше изумена. Тя мислеше, че нищо не е в състояние да причини нещо лошо на Джеси.

— Ако Патрик е в опасност, не се съмнявам, че Джеси ще направи всичко възможно да му помогне. И ако нещо се случи с Патрик, не съм убеден дали Джеси ще го преживее.

Психологът се обяви категорично против разделянето на момчетата и препоръча семейна терапия. Но Стюарт и Роузмари не проявиха интерес към сеанси с непоправимия си син. Терапията им се стори безсмислена. За тях имаше значение единствено безопасността на Патрик и те се успокоиха.

Посещението при психолога имаше незабавен и положителен ефект. Джеси престана да краде, но и не стана идеален. Напротив. Той започна да пуши, да пие и да прави секс.

Джеси не се интересуваше от момичета на неговите години. Привличаха го по-големите им сестри. Краткотрайните му връзки с тях се основаваха единствено на секса.

За безупречно възпитаните възрастни членове на родовете Фолкнър и Уилямсън тази интимност и безпътно сладострастие бяха неописуемо отблъскващи — неприятност, засенчва само от разговора на тази тема. Родителите на дъщерите, които изпитваха необяснимо влечение към Джеси, намираха утеха в един шокиращ и недвусмислен детайл — порочният Джеси Фолкнър нямаше намерение да става баща. Той беше лош и безразсъден в много отношения, но беше обсебващо отговорен, когато се стигнеше до това. Разбира се, приятелките на Джеси знаеха защо е така. Най-важното за Джеси беше свободата.

И брат му.

Джеси и Патрик бяха различни като нощта и деня, като злото и доброто. Но въпреки това, братята Фолкнър представляваха олицетворение на хармония, на безпрекословна лоялност и на непоколебима гордост. Това съзвучие остана непокътнато, дори когато с течение на времето близнаците се отчуждиха един от друг.

Разбира се, имаше краен предел, до който взаимоотношенията им можеше да останат непроменени. И това се случи в онази съдбовна юлска нощ, когато близнаците бяха петнайсетгодишни…

Езерото беше изкуствено, издълбано в гранита по поръчка на прадядото на Роузмари. Грейдън Уилямсън го бе нарекъл „Предприемчивост“. Но гражданите на Монклер предпочитаха друго име — Езерото на Грейдън — в чест на човека, който бе създал това живописно убежище от летните жеги. Освен хладните, бистри води, на брега имаше и ситен, снежнобял пясък, докаран от тропиците.

Къщата на Грейдън, и впоследствие на Роузмари, се намираше на южния бряг на езерото и беше заобиколена от други летни вили, принадлежащи на градския елит. Край езерото имаше няколко тенис корта, множество люлки и хамаци, розови градини и басейни. Възрастните се събираха край басейна на Фолкнър, а децата им се забавляваха край езерото.

Джеси смяташе да се появи за малко на плажното увеселение в онзи съдбовен 3 юли. Щеше да стои достатъчно, за да привлече вниманието на Бет, второкурсничката от „Васар“, с която бе прекарал предишната нощ. Бет разговаряше с приятели, когато Джеси пристигна. Той взе бира — съвсем не първата му за вечерта — и се оттегли в сенките, за да пие.

Джеси се вторачи в ръката, с която поднесе бутилката към устните си. Лявата. Колко я бе мразил някога.

Когато беше седемгодишен, той бе решил да се научи да си служи с дясната ръка. Не каза на никого за намерението си, нито дори на Патрик, и след безкрайни месеци наложена дисциплина подари на родителите си за Коледа най-хубавия си разказ, написан с огромни усилия с дясната ръка.

Но те дори не го похвалиха.

„Странен е, нали? — отбеляза Роузмари. — Едва ли е подходящ за Коледа. И пунктуацията не е правилна, Джеси.“ „Трябва да се упражняваш — предупреди го Стюарт. — Грозният почерк е сериозен недостатък. Може би трябва да се опиташ да копираш почерка на Патрик.“

„Но аз не съм Патрик! — с болка простена сърцето на Джеси. — Опитах се, но не мога. Аз съм си аз.“

Случката на Коледа съвсем не беше най-драматичната в сагата между Джеси и родителите му. Но споменът остана завинаги — болезнен, досущ острие, което го пронизваше въпреки бирата. Алкохолът обикновено помагаше. И опиянението от секса.

Джеси пресуши бутилката и се вторачи в Бет. Тя го видя и той й направи знак да тръгне.

Бет се подчини веднага. Двамата с Джеси се отправиха към червения й шевролет. Тя изпълни и другото му желание. Джеси поиска ключовете на колата, за да шофира.

— Джеси…

Гласът беше тих, настойчив и познат. Джеси се обърна и видя брат си.

— Патрик!

Близнаците произнесоха само тези две думи. Но тонът и движенията им накараха всички останали да млъкнат. Вече нямаше хармония, а само конфликт и криза във взаимоотношенията им.

Всички знаеха, че братята се отчуждават все повече. Джеси ставаше все по-самотен, докато популярността на Патрик растеше. Но до момента никой не подозираше какви чувства тлеят в тях.

Патрик предупреждаваше Джеси да не шофира, защото е пил.

Зелените очи на Джеси блеснаха от гняв.

Патрик, изглежда, се изненада от яростта на брат си, но не отстъпи.

— Не мога да ти позволя да караш.

— Нима? — подигравателно каза Джеси. — Съжалявам, Патрик, но нямаш избор.

— Говоря сериозно, Джеси.

— Не, Патрик. И аз говоря сериозно. Остави ме на мира. — Без да откъсва поглед от Патрик, той каза на Бет: — Вземи шест бири. За из път. И ми отвори една. Ожаднявам, когато карам бързо.

Тогава Патрик също се ядоса.

— Върви по дяволите, Джеси!

— Не се притеснявай, Патрик. Точно това смятам да направя. Да тръгваме, Бет.

Тя не бе взела бири, но не защото искаше да предизвика Джеси, а защото се бе вцепенила, И Бет беше изненадана като останалите от разправиите между близнаците.

— Може би аз трябва да карам — смотолеви тя.

Усмивката на Джеси беше сексапилна, лукава и злобна.

— Да. Може би.

Той грациозно пусна ключовете в ръката й и тръгна по снежнобелия пясък. Джеси мина покрай масата за пикник, взе два кашона с по шест бири и изчезна в гората.

Там имаше скривалище, където някога близнаците бяха споделяли тайни и мечти и талантливият Джеси бе разказвал на брат си за далечни, тайнствени места.

Двамата се срещнаха на онова място сред боровете и прошепнаха в мрака:

— Съжалявам.

Извинението важеше за всички спорове през изминалата година. Само близнаците знаеха за тях и за причините им, макар че Роузмари и Стюарт щяха да се развълнуват, ако ги разберяха. Любимият им син бе застанал срещу омразния — пламенна позиция на тяхна страна срещу Джеси. Патрик бе стигнал до извода, че Джеси ги предизвиква нарочно. И ако Джеси положеше поне малко усилия, семейство Фолкнър щеше да бъде щастливо.

„Много съжалявам, Джеси. До тази вечер нямах представа колко дълбоко те наранява критиката ми. Ти току-що сви рамене и отмина, сякаш не те е грижа. Но всъщност ти пука, нали? Чувстваш се предаден. Сега го знам и много съжалявам.“

„Съжалявам, Патрик, но ти очакваш твърде много от мен. И вярваш, че съм много по-добър, отколкото в действителност. Опитах се да им угодя, но не мога. И разочарованието ме наранява много по-силно от всяко наказание. А сега разочаровах и теб.“

Неизречените думи се носеха в мрака сред уханието на боровете и отчаяните желания на наранените сърца. Едва когато над главите им се обади бухал, Патрик отново проговори:

— Не исках това да стане пред другите. Но не можех да ти позволя да шофираш. — „Видях такава безнадеждност и отчаяние, Джеси. Но въпреки цялата тази болка, не можех да ти позволя да шофираш.“ — За какво мислеше, преди да решиш да тръгнеш?

„Мислех, че никога не съм достатъчно добър. Но не мога да ти го кажа, Патрик, нито че се ядосах заради теб. Не мога да разбия вярата, която още имаш в мен.“

— За нищо, Патрик. Нищо важно. Но мисля за онова, което ти каза. Отново ще опитам. С тях.

„Отново и отново. Колкото и да е болезнено.“

— И аз мисля за теб. И за тях. Те не са добри родители, Джес Поне за теб.

— Какво? — учудено и обнадеждено попита Джес. Наистина ли Патрик мислеше да се съюзи с него срещу родителите им? Може би. Но нещо дълбоко в душата му го предупреди да не го притиска. „Патрик ти вярва. Все още. Не унищожавай вярата с истината. Не му казвай за тъмната си половина, за самотата и че си недостоен да бъдеш обичан.“ Но някакъв силен импулс от дълбините на онова черно море принуди Джеси да признае. — Аз… съм различен, Патрик.

— Ти си, какъвто си. А те са родители. Би трябвало да те разберат, но не го правят, И мисля, че никога няма да го сторят.

„Няма значение“, помисли си Джеси.

— Въпреки всичко ще опитам, Патрик.

„Ще положа още повече усилия и старание и вече от нищо няма да ме боли…“

На следващия ден, 4 юли, небето беше безоблачно. Ветрецът галеше снежнобелия пясък на брега на Езерото на Грейдън, но сините води бяха развълнувани. Грейдън Уилямсън бе похарчил цяло състояние, за да го превърне в рай за плаване.

Правнуците му бяха специалисти по яхтите и когато плаваха заедно, се редуваха на кормилото, В онзи прекрасен ден на помирение, радост и покой Джеси пое първото дежурство. Той трябваше да се бори с неспокойния вятър, да победи силата му и да обуздае яростта му.

— Хайде да се сменим, Джеси.

Патрик се изправи, докато говореше, без да съзнава, че Джеси е решил да направи обратен завой и вече е предприел рязка промяна в курса на яхтата. Завоят би трябвало да бъде изящен пирует, ако не беше мачтата, която тласната от силния вятър, удари Патрик по главата.

Реакцията на Джеси беше мигновена и инстинктивна. На моряк. И на брат. Той пусна кормилото и се втурна към Патрик, който го видя и отстъпи назад.

— Патрик? Патрик!

От слепоочието на Патрик струеше кръв. Изражението му беше зашеметено и уплашено, сякаш жестокият удар бе заличил спомена за помирението.

Той направи още една крачка назад и падна в разпенените води на Езерото на Грейдън. Джеси мигновено се гмурна след Патрик. И после Патрик започна да се бие с Джеси. Братята се сборичкаха във водата. Битката свърши, когато мускулите на Патрик започнаха да се движат по необичаен начин. Конвулсивните потрепвания бяха ритмични и силни, но им липсваше целенасоченост. Промяната настъпи без знанието и съгласието на Патрик.

Години по-късно, когато стана самоук специалист по медицина, Джеси Фолкнър разбра, че сътресението от удара бе накарало брат му да се обърка и да се бори, а посттравматичният шок — реакцията на мозъка към атаката на мачтата — е предизвикал конвулсиите.

Но тогава, в онзи юлски ден в езерото, Джеси изпита само ужас и безпомощност. Той отчаяно се замоли на Бог.

Стори му се, че мина цяла вечност, докато се мъчеше да задържи главата на Патрик над водата и с любовта си да успокои силно треперещите му крайници. Но пристъпът не спираше и Джеси започна да чувства, че страданието ще бъде за него. Единственото човешко същество, което обичаше, щеше да умре и за всичко щеше да бъде виновен той — Джеси.

Трябваше да каже на Патрик, че ще завива. Това беше основно правило в плаването, към което Джеси винаги се бе придържал, макар че не беше необходимо да го прави, когато беше с Патрик, защото двамата разбираха намеренията си, без да говорят.

Но в този ден Джеси не бе усетил, че Патрик ще се изправи. Нито Патрик бе доловил промяната в курса на платноходката. В този ден на помирение Джеси бе толкова развълнуван, че не беше в състояние да говори.

Пристъпът на Патрик премина. Заобиколи ги флотилия от скъпи яхти. Но вцепенението, което замени конвулсиите, изпълни Джеси с още по-силен страх. Патрик лежеше неподвижен. В безсъзнание. Устните му бяха посинели, а дишането — затруднено и неравномерно.

Години по-късно Джеси щеше да научи, че това е посткомоционен синдром, но тогава…

— Съжалявам — прошепна той, докато пренасяха Патрик на една от другите яхти. — Патрик! Съжалявам.

Извинението на Джеси бе чуто от същите младежи, които предишната вечер бяха станали свидетели на скарването между братята. Заключението им беше, че ако погледите можеха да убиват, Патрик Фолкнър щеше да е мъртъв. Сега драмата бе стигнала до апокалиптичен финал. Никой не видя, че мачтата се завъртя, точно когато Патрик се изправи. Но всички чуха ужасния звук, когато мачтата се строполи върху главата му и видяха покъртителната пантомима, която последва — Патрик пада във водата, докато се опитва да избегне убийствената прегръдка на Джеси, и борбата в езерото, по време на която Джеси се опитва да удави брат си.

Стюарт и Роузмари научиха последни за случилото се. Най-близките им приятели, Ленора и Доминик Сейнтджон, им съобщиха потресаващата новина. Нито Ленора, нито Доминик бяха видели инцидента, защото играеха тенис. Но дъщеря им Гейбриела беше сред множеството млади хора, които бяха станали свидетели на всичко. Тя бе чула и признанието на Джеси — извинението към умиращия му брат.

Никой не обвини открито Джеси, че се е опитал да убие брат си. Дори родителите му.

Никой не се осмели да го направи.

Пък и не беше необходимо.

Джеси носеше вината си като окови. Тежестта беше толкова огромна, че той полагаше неимоверни усилия да ходи с изправени рамене. Невидим обръч стягаше гърдите му толкова силно, че едва дишаше. Някои хора виждаха обнадеждаващ знак в очевидните му угризения. Може би, в края на краищата, имаше вероятност Джеси да се промени и да стане добър. Но онези, които се осмеляваха да се приближат достатъчно, за да видят очите му, не споделяха този оптимизъм. Там те съзираха мъка, граничеща с гняв, и ярост, близка до безумие.

Може би мъката означаваше вина. Но вероятно беше нещо друго — гняв, че планът му за убийство се е провалил.

Роузмари и Стюарт забраниха на Джеси да посещава брат си в интензивното отделение и преди Патрик да се прибере вкъщи, Джеси бе изпратен в „Брукфийлд“.

„Брукфийлд“? — недоумяваше Патрик. Името беше познато. Родителите му често заплашваха Джеси, че ще се озове там, ако не се държи добре. — Защо?

— Знаеш защо, миличък.

— Защото се скарахме? Аз бях виновен, а не Джеси, И не беше нищо особено.

— Но имаше толкова сериозни последици, Патрик.

„Да — помисли си той. — Но стигнахме до помирение. До примирие. До един идеален ден в езерото. А после?“ Патрик не си спомняше нищо.

— Какво се е случило? Кажете ми. Моля ви.

Стюарт и Роузмари нямаха избор. Ако Патрик не го чуеше от тях, други щяха да му го кажат.

Ето защо, внимателно и нежно, те казаха на сина си, че брат му, когото толкова много бе обичал, се е опитал да го убие.

— Това не е вярно!

— Вярно е, миличък. Много съжаляваме, Патрик. Знаем колко много го обичаше.

— Обичал? Но той не е мъртъв. Не говорете така, сякаш е умрял. — „Любовта не е мъртва. Аз обичам Джеси. Макар че той е искал да умра.“ Беше ли възможно? До онази нощ на плажа Патрик не бе познал силата на гнева на Джеси. „Може би изобщо не познавам Джеси. Може би… Не!“ — Не вярвам, че Джеси е направил онова, което казвате. Не мога да повярвам.

— Защото си добър и благороден, Патрик. А Джеси винаги е бил различен. Труден. Знаеш, че това е истина.

— Вие не го разбирате. Никога дори не сте се опитвали да го разберете.

— Опитваме се, синко — рече Стюарт. — И го разбираме. Отначало се безпокояхме, че той е… психически неуравновесен. Специалистите ни казаха, че грешим. Съгласихме се, защото искахме да вярваме, че Джеси е нормален.

— Но сега знаем истината — добави Роузмари. — И Джеси ще получи помощта, от която се нуждае.

— Искам да говоря с него.

— Не може. Не трябва да има никаква комуникация между вас. — Роузмари се поколеба за миг, преди да изопачи истината — „заради теб“ — в лъжата, на която Патрик щеше да повярва. — Заради него, Патрик. Заради Джеси.

Семейство Фолкнър можеха да предадат сина си на съдилищата за непълнолетни престъпници. Но нямаше гаранция, че излезлите от поправителните домове ставаха спазващи закона възрастни, Роузмари и Стюарт избраха строги мерки за превъзпитание — най-суровите, които можеше да се купят с пари. Специалната военна академия близо до Колорадо Спрингс беше предназначена точно за момчета като Джеси — своенравни богаташки синове. И преподавателите в „Брукфийлд“ обещаваха резултати. Непокорните духове щяха да бъдат пречупени, а бруталността — изкоренена.

С изключение на факта, че образованието в „Брукфийлд“ наистина беше специално, академията беше по-скоро затвор, отколкото училище. Всъщност, в случай на евентуален, бъдещ рецидив, младите престъпници щяха да отидат зад решетките. Лошите условия и ограниченията нямаше да ги шокират, нито липсата на контакт с външния свят.

Но за разлика от затворниците, учениците в „Брукфийлд“ нямаха никакви права. Ето защо, ако родителите решаха, престоят им там можеше да бъде по-лош от затвор. Семейство Фолкнър избраха такава програма за сина си. Не му разрешиха дори един-единствен телефонен разговор. Нито да изпраща и да получава писма. Джеси щеше да прекара цяла година там, без да се връща вкъщи за Деня на благодарността, Коледа, Великден, нито през лятото.

Възпитаниците на „Брукфийлд“ нямаха лятна ваканция, а полагаха физически труд. Летният режим беше борба за оцеляване. Учениците прекарваха времето си в планините на Колорадо — толкова отдалечено и уединено място, че бягството беше невъзможно. Но въпреки това имаше надзиратели. Колкото и неприемливо да беше бягството, смъртта на някой младеж би била далеч по-неприятна, защото учебното заведение щеше да загуби високата такса за обучение и броят на кандидатите щеше да намалее.

Повечето момчета започваха да молят да ги приберат само след седмица.

Но Джеси не пророни и дума.

И стоя там цяло лято.

След две години той се върна вкъщи. Преподавателите и консултантите в „Брукфийлд“ посъветваха Роузмари и Стюарт, че е време да го приберат. Седемнайсетгодишният им син бил готов да се върне в обществото. Но те не споменаха, че искат да се отърват от Джеси, поне през лятото.

Джеси Фолкнър се подиграваше с всяко обещание, дадено от академията. Въпреки усилията на инструкторите, той не показваше никакви признаци, че е пречупен. Всъщност, с всеки изминал ден, въпреки садистичните и унизителни наказания, Джеси ставаше все по-силен и изпълнен с презрение и решимост.

Консултантите в „Брукфийлд“ изразиха искрена убеденост, че Джеси няма да нарани никого по време на ваканцията. Той не беше нито толкова закоравял, нито толкова неконтролируем.

Почти всички в Монтклеър очакваха завръщането му със смесица от нетърпение и страх. Но нетърпението на Гейбриела беше неподправено. Тя и сексапилният и опасен Джеси Фолкнър щяха да станат любовници.

Гейбриела бе взела това решение в онази нощ на плажа. Намерението й беше изненадващо, защото дотогава тя пренебрегваше Джеси. Гейбриела се интересуваше от брат му.

Но в онази нощ тя почувства изпепеляващия поглед на Джеси. Всъщност, той гледаше през нея, но въпреки това, търсещият му поглед я докосна навсякъде — невидима милувка, която предизвика приятни усещания. Но щеше ли да му позволи да я целува, да я докосва и да я желае? Идеята Джеси да я пожелае, само за да бъде отхвърлен, би била съблазнителна, ако не бяха онези приятни усещания.

Тя реши, че ще позволи на Джеси да я докосва. Но не за негово, а за нейно удоволствие. Но после братята се бяха скарали, а на другия ден Джеси се бе опитал да убие Патрик и сега, две години по-късно, се връщаше вкъщи.

Никой, особено родителите му, не вярваше, че той се е поправил. Е, може би с изключение на Патрик. Никой не знаеше какво мисли и чувства Патрик. Той никога не говореше за брат си. Но Гейбриела знаеше за страховете на Стюарт и Роузмари Фолкнър, докато очакваха завръщането на лошия си син.

— Джеси ще отседне в къщичката на градинаря. И няма да му кажат кода на алармената система на къщата. Или поне ще му кажат грешен код. Не искат той да се промъква нощем вътре.

Гейбриела бе подслушала разговора между майка си и баща си.

— И да ги убие, докато спят? — попита Доминик Сейнтджон. — Като отмъщение? Ако наистина предполагат, че Джеси би извършил подобно нещо, не го искам в града, Ленора, още по-малко в съседната къща. Къщичката на градинаря се намира по-близо до нас, отколкото до тях. Веднага ще се обадя на Стюарт.

— Не, моля те, недей, Доминик! Те не мислят, че Джеси е опасен. Просто внимават, това е всичко. За да опазят Патрик. Какво биха могли да направят? Да настанят Джеси в старата му стая до Патрик?

— Нали не си поела ангажименти за семейни събирания? Пикници край езерото? Или честване на 4 юли? Не искам дъщеря ми да бъде край Джеси Фолкнър.

— Нашата дъщеря, Доминик. Аз също. И тя няма да бъде близо до него. А що се отнася до езерото, Роузмари и Стюарт вече решиха, че ако Джеси иска да бъде там, ще го оставят сам. Всъщност, те се надяват, че той ще стои край езерото, а те ще бъдат в къщата си и близнаците няма да се срещат. Нито Гейбриела и Джеси. Тя не може да го понася. Забрави ли?

„Имаш право, мамо. Не мога да понасям Джеси Фолкнър. Но това не означава, че ще стоя далеч от него. Искам да разбера какво ще изпитам, когато този страстен престъпник ме докосне.“

Гейбриела беше готова за Джеси. Девствеността й беше минало. Наскоро я бе загубила през пролетната ваканция в Канкун с едно момче, второкурсник в университета в Сътън. И сега, в навечерието на завръщането на Джеси, Гейбриела стоеше до прозореца в спалнята си и гледаше към къщичката на градинаря, където щяха да се срещнат.

Никой нямаше да разбере. Освен може би Патрик. Гейбриела трябваше да реши кога е настъпил подходящият момент. Патрик вероятно нямаше да иска да бъде с брат си. Патрик Фолкнър не се оплакваше, не се опитваше да предизвика състрадание и не правеше трагедия от случилото си. И с всеки изминал ден ставаше все по-красив и умен. Но също така и сдържан, недостъпен, потънал в мисли.

Е, може би щом видеше брат си, Патрик щеше да се стресне и да се върне в реалността. Но Гейбриела на всяка цена щеше да разбере какво може да й предложи лошият Джеси.

Братята очакваха срещата си от две години. И когато се видяха, сърцата им забиха в хармония като едно.

На Патрик му се стори, че съзря разкаяние и срам в изражението на Джеси.

А на Джеси му се стори, че видя прошка и обич в изражението на брат му.

И в онзи прекрасен миг те постигнаха единение, което стопли сърцата им.

Но спомените се намесиха.

Патрик не се съмняваше, че видя разкаяние в зелените очи на Джеси. Но надеждата за помирение се изпари, когато Патрик си спомни за какво се разкайва брат му. „Съжалявам, че се опитах да те убия, Патрик. Мразех те толкова много, че исках да си мъртъв… Извинявай. Преструвах се, че те обичам, докато всъщност те ненавиждах.“

Джеси видя изражението му и осъзна истината. Патрик не бе забравил безразсъдността, която едва не му коства живота. И Джеси никога нямаше да си го прости.

Джеси стоя в Монтклеър по-малко от месец — достатъчно, за да убеди гражданите, че е прибавил употребата на наркотици към дългия списък на греховете си. Но всички забранени вещества на света не можеха да притъпят болката на Джеси, който стоеше на брега на Езерото на Грейдън и гледаше как Патрик плава с яхта с приятели. Хора, на които Патрик имаше доверие.

Един месец беше твърде дълго време за Джеси. Той замина в полунощ на 4 юли.

Хората в Монтклеър мислеха, че Джеси няма да се върне. Но след две години той пак дойде. И тогава се случи нещо още по-паметно от борбата между братята в развълнуваните води на Езерото на Грейдън…

Джеси Фолкнър беше изпълнен с надежда. През последните две години той бе направил всичко, което бе по силите му, за да се покаже достоен за прошка. Последната му година в „Брукфийлд“ беше белязана от изумителен успех. Той стана най-добрият ученик в академията. Джеси се записа в най-трудните курсове и ги издържа с отличен.

Беше се отказал от алкохола, цигарите и наркотиците и се бе запознал с млада жена, която също се бе отчуждила от семейството си и търсеше сродна душа. Джеси я посъветва да се прибере вкъщи и да оправи нещата. И Линдзи му препоръча да се сдобри с всички, най-вече с Патрик.

Джеси знаеше какво ще каже на брат си. Хиляди пъти бе репетирал думите си.

„Прости ми, Патрик. Моля те. Беше глупава, момчешка грешка. Вече не съм онова безразсъдно хлапе. Ще стана лекар, Патрик, хирург. Пациентите ще ми поверяват живота си и аз ще бъда достоен за доверието им.

А ти можеш ли да ми повярваш, Патрик? Имай ми доверие. Вярвай в мен. Обичай…“

Потропването на вратата на къщичката на градинаря беше решително и нетърпеливо. Сигурно беше Патрик.

Сърцето на Джеси се изпълни с радост и надежда. Но когато отвори вратата, той остана разочарован.

— Гейбриела?

— Здравей!

Без да обръща внимание на очевидното му неудоволствие, тя влезе. Гейбриела бе идвала тук през онзи месец на страстна интимност с Джеси преди две лета.

Гарвановочерните му коси бяха мокри, а мускулестото му тяло беше голо до кръста. Той бе съзрял и бе станал още по-привлекателен.

— Какво искаш, Гейбриела?

— Господи, Джеси, защо си толкова намусен? Не трябва да се държиш така с бъдещата си снаха.

— Какво!

— Чу ме — мило се усмихна тя. — Патрик е влюбен в мен.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Трябва да го повярваш.

Всъщност Патрик не беше казвал такова нещо. Той беше в „Принстън“, а Гейбриела — в „Смит“ и от март насам двамата бяха прекарали няколко чудесни почивни дни в Ню Йорк.

— Патрик е страхотен любовник — продължи тя. — Внимателен. Всеотдаен. Изумително е колко различни могат да бъдат двама близнаци в това отношение. Не че се оплаквам от онова, което има между нас, Джеси.

— Между нас никога не е имало нищо. Ние само…

— Любихме се — побърза да го прекъсне Гейбриела, защото знаеше, че той ще употреби друга, цинична дума за онова, което бяха правили.

Но като се замислеше, тя не беше сигурна, че не иска да чуе думата. Джеси често я бе произнасял през онзи месец и от устата му думата звучеше невероятно еротично. Пък и съвсем точно описваше онова, което бяха правили, и Гейбриела го обожаваше.

— Наречи го както искаш, Гейбриела. Това беше безсмислено.

Тя го знаеше. И нещо повече — страстта на Джеси към нея винаги беше примесена с презрение.

— Но беше великолепно. Признай, Джеси. Бяхме добри заедно в леглото. И щяхме да станем още по-добри, ако не беше заминал.

— Време е да си тръгваш, Гейбриела.

Той се бе променил. Джеси отказваше да бъде провокиран. Къде беше яростта му, която възпламеняваше онзи страстен и вълнуваш секс?

— Всъщност, няма къде да отида, Джеси. Поне през следващите трийсет минути. После родителите ми и аз сме канени на вечеря у вас. Половин час е много време, нали?

Тя предизвикателно сложи ръце на голите му гърди. Той стисна тънките й китки, Гейбриела почувства онова, което искаше — контролирано насилие, обещаващо страстен секс без задръжки.

— Хайде, убиецо — измърка тя. — Заради едно време. Патрик и аз още не сме официално сгодени.

Сърцето й започна да бие като обезумяло, когато Джеси вкопчи силните си пръсти в плътта й.

— Какво каза?

— Годежът ни още не е…

— Как ме нарече?

През тялото й премина вълнуваща тръпка на страх. Джеси Фолкнър беше предизвикан. Но дали Гейбриела не бе отишла твърде далеч?

— Нарекох те убиец, разбира се. Вярно, не е съвсем точно. Бих те нарекла опитал се и неуспял убиец, ако предпочиташ.

— Защо ме наричаш така, Гейбриела?

— Причиняваш ми болка.

— Кажи ми.

— Знаеш защо, по дяволите!

— Кажи ми!

— Заради онзи ден на езерото. Всички видяха, Джеси. Не мога да повярвам, че не го знаеш. Мислиш ли, че само защото те изпратиха в „Брукфийлд“, се измъкна от това?

Какво са видели всички, Гейбриела?

— Ти се опита да убиеш Патрик. Пусни ме.

Джеси я блъсна грубо и гневът, изписан на лицето му, я накара да го пожелае още по-силно. По ръцете й останаха синини от пръстите му. Но на Гейбриела болката й достави удоволствие, както и заплашителният му тон.

— Така ли мисли Патрик?

— Всички мислят така.

— И Патрик ли?

— Най-вече Патрик — излъга Гейбриела. Всъщност той не бе споменал нищо за онзи ден на езерото. И Гейбриела бе научила от родителите си, че Патрик не си спомня онези ужасни мигове във водата. — Той беше там, за Бога.

„Стана случайно, Патрик. Наистина ли мислиш, че съм се опитал да те убия? Защо? Каква причина бих имал да отнема живота на единствения човек, когото обичам?“

Гейбриела видя терзанията му. И това го направи още по-привлекателен в очите й.

— Люби ме, убиецо — промълви тя. „Докосвай ме с онази ярост, копнеж и болка.“ — Не ми пука какво си направил, Джеси. Интересува ме само онова, което правиш с мен.

Гейбриела отново сложи ръка на мускулестите му гърди.

— Разкарай се, Гейбриела.

— Не говориш сериозно, нали? Хайде, Джеси.

— Веднага се махай.

Отказът и презрението му я разгневиха. Джеси изобщо не държеше на нея.

— Добре, убиецо — каза тя и започна безмилостно да дере с нокти гърдите му.

Джеси не трепна и не помръдна, все едно беше каменна статуя. В главата му се въртеше една-единствена мисъл:_ „Патрик мисли, че съм се опитал да го убия…“_

— Помощ! Моля ви! Помощ!

Джеси хукна след Гейбриела.

Тя се спря на алеята за коли пред къщата на родителите си, където дотичаха майка й, баща й, неговите родители и брат му.

Роклята й беше измачкана и изцапана, а на ръцете й имаше синини от пръстите му. Красивото й лице беше обляно в сълзи и пребледняло от злоба, която другите взеха за страх.

— Не му позволявайте да ме докосне! Моля ви!

— Габи, миличка — прошепна Ленора. — Какво говориш?

Гейбриела отговори ридаейки. Всяка нейна дума прониза като с нож дръзките мечти и глупавите надежди на Джеси. Тя се вкопчи в Патрик. Ноктите й бяха пълни със засъхнала кръв и с разкъсаната плът на Джеси.

— Джеси… се опита… да ме… изнасили.

Джеси изпита желание да изкрещи, че това е лъжа. Но сърцето му бе спряло да бие. Беше се смразило като буца лед пред втрещените изражения на всички. Синините на Гейбриела и кръвта му под ноктите й бяха неоспоримо доказателство.

Джеси беше изнасилвач. Убиец.

Той не помръдна, дори когато Доминик Сейнтджон се нахвърли върху него и започна да го удря. Джеси не чувстваше нищо. Вече не изпитваше болка.

Или поне така мислеше. Докато не погледна брат си.

„Вярвай в мен, Патрик. Имай ми доверие. Обичай ме.“

Патрик отвърна на вторачения му поглед. Но Джеси не можа да прочете мислите му. Патрик не му позволи.

Но Джеси си представи какво се върти в главата на брат му.

„Да те обичам ли, Джеси? Да ти имам доверие? Да ти вярвам?“

„Да, Патрик! Да!“

„Не, Джеси. Никога вече.“

„Моля те, Патрик!“

„Казах не, чудовище.“

Стюарт Фолкнър поиска синът му да отиде в затвора. Всички в Монтклеър бяха на същото мнение. Естествено, процесът не беше справедлив. Присъдата беше произнесена предварително. Служебно назначеният адвокат на Джеси го посъветва, че няма смисъл да пледира за нищо друго, освен за виновен по обвинението.

Въпросът за споразумение извън съда така и не бе повдигнат. Желанието на всички беше Джеси Фолкнър да остане зад решетките колкото е възможно по-дълго.

Преди да бъде прогонен от Монтклеър, той се срещна с брат си в килията си в предварителния арест.

— Разкажи ми, Джеси.

„Защо? Има ли смисъл?“

Зрението на Джеси беше замъглено. От гняв. От чувство за предателство. От болка.

— Какво искаш да знаеш?

Патрик се вторачи в студените му, потъмнели очи.

— Всичко. Искам да знам всичко.

Джеси реагира като психопат без съвест и угризения, за какъвто го мислеха. И защо не? Той вече беше осъден.

— Инцидентът в езерото беше импулсивен. Шега. — Джеси безразлично сви рамене. — Идеята ми се стори забавна. А що се отнася до Гейбриела… Е, нали сме близнаци, Патрик? Това не означава ли, че трябва да споделяме всичко?