Крадец на сърца

35.

Спешно отделение Болница „Мемориъл“, Уестуд

Четвъртък 6 юни

— Масово бедствие — с достойно за възхищение спокойствие съобщи Дарла, операторът на пейджърите.

Масово бедствие можеше да варира от травма, предизвикана от срутване на сграда или катастрофа на няколко превозни средства до хранително отравяне в училище или служители, обзети от необяснима паника. Ето защо, съобщението се изпращаше до пейджърите на специалистите във всички области на медицината. Щом се установеше причината за бедствието, при пациентите оставаха само съответните екипи.

Аманда и Патрик се появиха от срещуположни посоки и се срещнаха пред спешното отделение.

— Патрик.

— Здравей, Аманда.

Двамата не се бяха виждали почти от месец. Всеки живееше с болката си. Но непрекъснато мислеха един за друг. И си представяха думите, които някой ден щяха да си кажат. Във въображаемите им сценарии нямаше минало, а само вълшебно и приказно настояще и бъдеще.

Когато се срещнаха, и двамата бяха потънали в тези мисли. Дали това беше случайната среща, за която мечтаеха? И краят на празнотата, която чувстваха?

„Не.“ Това прозрение осени и двамата, когато осъзнаха реалността.

— Знаеш ли какво е станало? — попита Аманда.

— Да. — Изражението на Патрик беше сериозно и я предупреждаваше за трагичната вест, която щеше да й съобщи. — По време на събрание в близката гимназия един от учениците е открил огън с полуавтоматично оръжие.

— О, не! Пак ли?

— Да. И положението е много лошо. Има доста убити и много ранени в тежко състояние. Вече викаме колегите от домовете им.

— Ако се нуждаеш от мен, Патрик…

Доктор Прентис и доктор Фолкнър се съсредоточиха върху възникналата ситуация, но в думите им прозвуча невероятния копнеж, който ги терзаеше. Аманда видя болката в сините очи на Патрик.

„Да, нуждая се от теб, Аманда,“

— Аз… — „Не мога, Патрик.“ — С удоволствие ще ти помогна.

— Благодаря. Но ти имаш достатъчно работа със семействата и приятелите на жертвите.

Тя се казваше Еви и беше само на тринайсет години. Бе отхвърлила ухажването на едно шестнайсетгодишно момче. И днес това момче бе станало нейният убиец. Еви беше една от онези, които бяха избрани да умрат.

Еви беше почти мъртва, когато я докараха в спешното отделение. Дългите й кестеняви коси бяха сплъстени от кръв, кожата й беше бяла и прозрачна като лед, а светлосините очи не виждаха. Единствената причина да диша беше, че й подаваха кислород и правеха масаж на сърцето й.

— Докторе? — попита санитарят.

— Закарайте я право в операционната — отговори Патрик Фолкнър.

— Той ли ти каза да ме повикаш, Триш?

— Не, Кейтлин. Но става дума за огнестрелна рана в сърцето.

— Патрик може да оперира и сърца, Триш.

— Да, знам. — Триш се намръщи. — Мисля, че трябва да отидеш. Патрик не те е повикал, защото е предполагал, че си с друг пациент. Но нещата са под контрол, нали?

— Да, така е — призна Кейтлин.

Лекарите се бяха погрижили за всеки млад пациент. Петима, сред които Еви, бяха закарани в спешната хирургия. Бяха приети още шестима, чието състояние трябваше да се стабилизира.

Кейтлин нямаше ангажименти към пациентите. Онези с рани в коремната област, бяха предадени на специалистите по обща хирургия, а другите, които имаха травми в гърдите, но не и в сърцето, бяха поверени на способните ръце на екипа по гръдна хирургия. За единствения пациент с рани в главата — младия убиец, се грижеше завеждащият неврохирургията. Момчето едва ли щеше да оцелее.

Кейтлин откликна на спешната ситуация и помогна, където беше необходимо. И после Триш й каза, че една от ученичките има наранявания в сърдечната област. Патрик вече се грижеше за нея.

Но Кейтлин не се тревожеше за пациентката, а за Патрик. Тя не го беше виждала през последния месец. Не бе разговаряла и с Аманда. Кейтлин отбягваше и двамата.

Тримата взаимно се отбягваха.

Кейтлин знаеше, че Патрик е добре. Излекуван. Но тя се чувстваше неудобно да говори с брата на мъжа, когото обичаше, защото Патрик знаеше за несподелената й любов. През изминалия месец той несъмнено бе разговарял с Джеси, който явно не бе попитал за нея, Кейтлин и Патрик се разминаваха по коридорите и в операционните и се усмихваха. Но усмивката на Патрик беше тъжна.

А Аманда сякаш бе изчезнала. Кейтлин я видя едва в този трагичен ден, но от разстояние, докато приятелката й се грижеше за семействата на мъртвите и умиращите.

Кейтлин и Аманда не си казваха лъжи.

„Но се отбягваме — помисли Кейтлин, — когато има истини, които са твърде болезнени, за да бъдат споделени. И с тримата ни става нещо болезнено.“

Тя тъгуваше за Джеси. Имаше и една друга болка, дълбока рана, която можеше да бъде излекувана. Кейтлин се бе заклела да го стори. През почивните дни. И после щеше да забрави за тъгата си и да се съсредоточи върху двамата си приятели.

Но ако някой от тях се нуждаеше от нея сега…

Тя се усмихна на Триш.

— Може да отида в операционната да видя какво става.

— Добре, Кейтлин.

Тринадесетгодишното момиче бе починало. Пораженията бяха толкова тежки, че и най-талантливите хирурзи на света нямаше да могат да я спасят.

Очите на Еви още бяха отворени, когато Кейтлин пристигна. Младото сърце беше разкъсано от куршумите и дори отчаяните усилия на Патрик не можаха да го възстановят.

Кейтлин се вторачи в нея и се замисли за този безсмислен край на надеждата. Сетне погледна Патрик и осъзна, че той още не бе забелязал присъствието й. И Патрик отчаяно се бе вторачил в разкъсаното сърце. Той внимателно затвори и заши младите, безжизнени гърди на момичето, сякаш се боеше да не й причини болка, макар да беше мъртва.

И когато нямаше какво повече да направи за Еви, Патрик Фолкнър излезе от операционната. Без да пророни дума.

Кейтлин го проследи с поглед.

Един от младите специалисти се приближи до Патрик, който внимателно се заслуша в думите му, съсредоточавайки се върху следващия пациент, нуждаещ се от грижите му. Нямаше време да тъгува и да размишлява. Патрик бе необходим на друго място.

— Мога ли да ви помогна с нещо, доктор Прентис?

Аманда се обърна по посока на учтивия глас и видя медицинската сестра, която асистираше на Патрик.

— Всъщност, търсех доктор Фолкнър, Лоръл. Но не бих искала да го безпокоя, ако е с пациент.

— Не е. За щастие, състоянието на жертвите от стрелбата е относително стабилно.

Минаваше полунощ. Бе настъпил краят на един ден, който беше изпитание за много хора, обзети от надежда и отчаяние. Еви и убиецът й бяха починали, но Патрик бе спасил живота на Сюзан. Всички смятаха, че той е извършил чудо с русокосата сестра на Еви.

Патрик й липсваше. Аманда не го беше виждала отдавна. Докато той разговаряше със семейството на Еви, тя предлагаше утеха на родителите на шестнайсетгодишното момче, което бе причинило толкова много нещастие.

— Доктор Фолкнър отиде ли си вкъщи, Лоръл?

— Не. Макар че трябваше да го направи. В момента той е на покрива, на площадката за хеликоптери. Преди половин час преместихме пациент. Всички други лекари слязоха веднага, но доктор Фолкнър остана и още е там. Лично аз не бих стояла там нито секунда повече от необходимото, а не ме е страх от височини.

Преди няколко години Аманда се бе качвала на покрива, за да приеме пациент с еклампсия. Тя се бе съсредоточила върху болния, но болезнено съзнаваше къде се намира. По края нямаше перила, а само нисък зид.

Покривът я примамваше и предизвикваше. Аманда се бе зарекла, че някой ден ще отиде там, ще позволи на паниката да я завладее и после ще я преодолее.

— Как да стигна дотам? Забравила съм…

— Има асансьор, но ключът сигурно е в доктор Фолкнър. Качете се по стълбите. Само три етажа. Има вътрешна врата, която се отваря с код. Да ви го кажа ли?

— Да.

— Добре. Едно-едно-четири-седем. Защо не го запишете?

— Не е необходимо. Ще го запомня.

„Много ме бива с числата. Страховете ми ме направиха специалист в тази област.“

Тежката врата се затвори автоматично зад нея. Отпред имаше тунел със стълби.

Покривът се намираше на петнайсетия етаж над земята. Но Аманда може би никога нямаше да стигне дотам. Тя можеше да забрави кода и да остане затворена в тъмния тунел. А можеше да избухне и пожар.

Защо предприе това опасно изкачване? Дали най-после не се бе предала на страховете си и бе решила да направи онази фатална стъпка към бездната?

Но Аманда трябваше да види Патрик. Тази мисъл не я напусна през целия този трагичен ден, когато бяха разбити много мечти. Повечето от жертвите на стрелбата бяха тринайсет годишни — възрастта, на която беше Аманда, когато животът й необратимо се бе изплъзнал от контрол.

Тя трябваше да види Патрик. Това изненадващо желание беше радостен лъч в морето от тъга. Мисълта ставаше все по-настойчива и постепенно я успокои. Паниката й изчезна.

Аманда тръгна нагоре към главозамайващите височини и мрака. Стълбището можеше да е изпълнено с гъст пушек и пламъци или с чудовища, но това нямаше значение. Тя щеше да продължи да върви нагоре, тласкана от чувство, което не бе изпитвала дотогава.

Аманда стигна до вътрешната врата и набра кода.

И после се озова на покрива. Нощта не беше тъмна, както си бе представяла. На безлунното небе блещукаха хиляди звезди, а долу се виждаха светлините на града.

Патрик стоеше досами ръба. Аманда знаеше, че не трябва да го стряска. Той нямаше да чуе стъпките й и когато се приближеше до него, тя щеше да прошепне.

Но Патрик се обърна към нея, преди да е издала звук. Тя видя измъченото му лице.

— Аманда — прошепна той, — какво правиш тук?

Застанал досами края на покрива, Патрик се бе опитвал да почувства страха й от височини и непреодолимото желание да скочи и се разтревожи, че сега тя е там.

Но на красивото й лице не бе изписан страх.

— Аманда?

— Дойдох да те видя.

— Защо?

Въпросът беше малко груб и нервен, защото бе предизвикан от спомена за един друг път, когато доктор Аманда Прентис бе отишла при него. Тогава Патрик беше умиращ пациент и се нуждаеше от съвет на психиатър. Той беше отчаян и тази вечер. Заради смъртта на младите хора. Дали Аманда бе чула за трескавия му опит да спаси Еви? Вероятно Кейтлин й бе казала да отиде да го утеши.

— Защо, Аманда?

„Трябва да видя Патрик.“ През целия ден тези думи бяха отеквали в съзнанието й.

Но защо?

Тя не бе могла да отговори на този въпрос и после някакво неопределено чувство я накара да се качи на покрива с очакването да види Патрик. И сега, когато застана пред него, Аманда най-после разбра отговора.

— Защото се нуждая от теб, Патрик. Защото те обичам.

— О, Аманда.

— Аз…

„Трябва да те докосна.“

Мисълта беше толкова шокираща и същевременно прекрасна, че Аманда не можа да я изрече на глас. Но думите бяха излишни. Изящните й ръце без колебание се протегнаха да докоснат лицето на любимия й.

И в следващия миг тя го докосна. Пръстите й нежно погалиха хладното му, брадясало лице. Сините му очи блеснаха от учудване и безпокойство.

Тя го бе предупредила, че за Шери докосването е невъзможно.

Той отпусна ръце до тялото си и сви юмруци.

— Докосни ме, Патрик.

— Аманда…

— Моля те!

Тънките му пръсти се разтрепериха.

И сетне той я докосна толкова нежно, сякаш тя беше най-крехкото създание на света.

„Наистина ли съм толкова крехка? — запита се Аманда. — Дали тази нежна милувка ще събуди спомените за ужаса и светещите числа?“

Тя видя тези въпроси и безпокойството в сините очи на любимия си и за миг двамата затаиха дъх и зачакаха.

Но Аманда не започна да брои. Числата не се появиха. Съзнанието й беше изпълнено единствено с образа на Патрик. Стори й се, че лети над коварната бездна и се приближава към него.

— Прегърни ме, Патрик.

„Целуни ме. Обичай ме. Люби ме…“

Той долови радостта в гласа й, видя блесналите й от изумление очи и почувства желанието в безстрашното й докосване.

Патрик прегърна Аманда и я притисна към сърцето си.