Крадец на сърца

6.

„Кралица Елизабет II“

Вторник, 23 април

— Има известно забавяне, но те чувам силно и ясно, Стивън. А ти?

— Идеално.

— Добре. И така…

Кейтлин затаи дъх в очакване на отговора на Шеридан.

— Патрик страда от апластична анемия на костния мозък.

— Хубаво.

— И лошо, Кейтлин.

Дали, в края на краищата, апластичната анемия не беше вторична и причинена от нашествието на ракови клетки или на толкова екзотичен паразит, че още никой не бе успял да открие лек?

— Намери ли причината за апластичната анемия?

— Не. Но не мога да поддържам организма му. Ето защо се забавих с биопсията. Надявах се, че броят на тромбоцитите му ще се увеличи преди процедурата. Но всеки тромбоцит бе консумиран буквално за секунда. Същото стана и когато преляхме червени кръвни клетки.

— Трябва да са му преливали кръв и преди. — Това беше логичното заключение. Патрик вероятно бе станал свръхчувствителен следствие на масивни, спешни кръвопреливания.

— Той каза, че не са му преливали кръв — продължи Стивън. — Бил е в болница само веднъж, когато е бил петнайсетгодишен, и не си спомня да са му преливали кръв. Свръхчувствителността му може да е вродена. Вчера не споменах за това, Кейтлин, защото не бях сигурен колко е сериозно.

Състоянието на Патрик наистина беше сериозно. Ако червените му кръвни телца не можеше да бъдат подменяни и продължаваха да намаляват, той щеше да умре там, в болница „Мемориъл“, пред очите на един от най-добрите хематолози в света.

Във вените на Патрик можеше да прелеят литри кръв и тромбоцити, но това нямаше да помогне, докато имунната му система не ги приемаше… сякаш интравенозното захранване не беше начинът, който един вампир бе избрал, за да поддържа живота си.

„Не, Патрик не е вампир. Не мога да го оприлича на такова зловещо създание. Патрик е човешко същество, прекрасно, добро и…“

— Трябва да му се присади костен мозък.

— Да, Кейтлин. При това, колкото е възможно по-скоро. Но намирането на донор ще бъде много трудно.

Тя се намръщи. Имунна система, която бързо отхвърля кръвта на непознати, би се объркала напълно и вероятно фатално от нашествието на чужд костен мозък.

После Кейтлин се усмихна. Нямаше да се наложи Патрик Фолкнър да разчита на кръвта на непознати.

— Разбира се, най-добрият му шанс би бил някой роднина. За съжаление родителите му са починали и той няма братя, сестри, братовчеди или други близки.

Но това не беше вярно. Патрик имаше брат близнак, Кейтлин знаеше това, а бе научила и нещо друго, че дори да ставаше въпрос на живот и смърт, Патрик нямаше да помоли за помощ брат си, с когото се бяха скарали и отчуждили.

— Какво смяташ да направиш, Стивън? — попита тя, докато в съзнанието й се оформяше необичаен план.

— Вкарах в националния регистър за трансплантации всичко, което знам за имунологичния профил на Патрик. Досега не се е появил подходящ донор. Ще разширя издирването и ще изпратя запитвания до кръвните банки и отделенията по хематология.

— А ако не намериш подходящ донор?

— Тогава ще взема най-добрия, когото открия. Може да постигна нещо с агресивно имунопотискащо лечение. На всяка цена ще опитам.

— Костният мозък на Патрик може отново да започне да функционира самостоятелно, нали? Ако страда от първична апластична анемия.

— Разбира се. При положение, че броят на червените му кръвни клетки се запази дотогава. Но в случая не разполагаме с този лукс, Кейтлин.

Костният мозък на Патрик беше увреден. А сърцето му? Дали не бе толкова лишено от надежда, че дори отказваше да се спаси само?

Тя си представи заболелия орган. Несъмнено доскоро сърцето на Патрик е било здраво и бе пулсирало нормално, изпращайки послания на силното му тяло, че ще функционира безпроблемно десетилетия.

Но сега сърцето му беше леденостудено и безкръвно, досущ юмрук, стиснат от гняв. И трескавият му, учестен ритъм отмерваше ударите до смъртта.

— Как е той, Стивън?

Как ли се чувстваше Патрик сега, когато животът му бе на предела? Дали грациозните му ръце трепереха от немощ или от страх? Онези даровити ръце, които съдбата бе предопределила да спасят живота на толкова много хора? Дали бяха стиснати в юмруци от безсилие? Или от ярост?

— Нищо не казва, Кейтлин. Тихо и спокойно… умира.

„Не казва и нищо по въпроса за близнака си“, помисли тя, след като затвори. Ами, ако говореше с Патрик за това? Ако настоеше да се сдобрят с брат си?

Кейтлин нямаше представа какво е разрушило връзката помежду им. Само бе останала с убеждението, че разривът е непоправим и виновният е Патрик. Но каквото и да бе направил, цената със сигурност не трябваше да бъде животът му. Но той не бе казал на Стивън за брат си, сякаш смяташе, че провинението му заслужава това наказание.

Кейтлин можеше да помоли Патрик да се свърже с близнака си. Щеше да го направи не само заради него, но и заради себе си. Но Патрик сигурно щеше да отхвърли идеята. Кейтлин нямаше желание да проведе този разговор. А що се отнасяше до другата причина да говори с Патрик? Да му предложи утеха? Не, това не беше най-добрият начин да му помогне.

Кейтлин беше хирург и нямаше равна по вземането на решителни мерки. Стихията й беше да спасява сърца. Но увредени и заболели, не разбити. Сега обаче трябваше да намери емоционалния път до сърцето на отчуждилия се близнак.

Но първо трябваше да направи нещо друго.

Някога и Кейтлин беше на прага на смъртта. Тогава я спаси едно умно и състрадателно момиче, което сега беше лекар, предлагащ мъдри и утешителни съвети.

Не смъртта, а оцеляването беше специалността на Аманда. С помощта на напътствията й пациентите смело побеждаваха страха и печелеха храбри победи, преодолявайки и най-опасните препятствия.

Да, Патрик трябваше да оцелее. Аманда му беше необходима. Всъщност на света нямаше човек, който не би се възползвал от съпричастността на доктор Аманда Прентис.

Патрик бе дал разрешение на Кейтлин да говори със Стивън и да научи подробности за заболяването му. Разбира се, всички в болницата щяха да ги научат. Беше невъзможно да се опазят подобни тайни.

Но, от друга страна, въпросът беше личен и Кейтлин нямаше право да споделя поверителна информация с най-добрия психиатър в Уестуд.

Не. Всъщност това й беше строго забранено.

И в същия миг тя погледна към прозореца над леглото. Нещо или някой сякаш я принуди да го стори.

Кейтлин видя синьо като сапфир небе. Лазурен океан. Сребристобяла мъгла на хоризонта. Блестящи оттенъци на синьото. И още нещо. Тя съзря магията.

„Да, майко, ти имаше право. Тук правилата се променят. Отговорностите, които са в сила на брега, в океана лесно се забравят и без усилия се пренебрегват.“

Кейтлин се усмихна, докато се мъчеше да обгърне необхватната синя магия. „Дай ме под съд, Патрик.“

Тя взе слушалката и набра номера.

Аманда беше свободна в момента.

— Дано да си на борда на „Кралица Елизабет II“.

— Не се притеснявай, Аманда. Точно там съм, където трябва да бъда. На кораба има сателитна телефонна връзка.

— Да, личи. Има известно забавяне. Добре ли си, Кейтлин?

— Да. Искам да те помоля за една услуга. Трябва да видиш Патрик Фолкнър. Отдавна искам да се запознаете. Трябваше да бъда по-настоятелна.

Аманда не отговори веднага.

— Всъщност ние се познаваме.

— Така ли? Тогава ще бъде по-лесно. Патрик се нуждае от теб, Аманда.

— Нуждае се от мен?

— Току-що му поставиха диагноза апластична анемия. Първична е, но някаква вродена свръхчувствителност не позволява броят на червените му кръвни телца да остане постоянен. Търсим донор на костен мозък. А през това време Патрик трябва да разговаря с теб.

— Не с мен, Кейтлин, а с теб.

— Не. Разговорът трябва да бъде личен, Аманда, а не по телефона. Но защо не искаш да говориш с него?

„Защото си позволявам страховете ми да надделеят. А не мога да допусна такава победа. Не и сега, когато Патрик може би се нуждае само от едно-единственото, което наистина мога да му предложа.“

— Аманда?

— Разбира се, че ще говоря с него, Кейтлин.

— Благодаря.

„А аз ще намеря Джеси Фолкнър, враждебно настроеният брат близнак и автор на еротични трилъри, мъжът, известен на хилядите си почитатели под псевдонима Грейдън Слейк“, зарече се Кейтлин.