Крадец на сърца

22.

Севън Уест

Болница „Мемориъл“ Уестуд

Събота, 27 април, полунощ

Болеше я всеки мускул, сякаш не пациентът, а тя се бе мъчила да се освободи от ремъците.

И душата я болеше. Аманда не искаше да завързва момчето, макар че това беше за негово добро — да не се нарани, докато наркотиците вилнееха в организма му.

Някога и Аманда беше затворник и онези мигове на ужас бяха променили живота й необратимо, придавайки му друга посока и цел.

Именно заради този ужас тя бе станала психиатър.

И сега седя часове до пациента си, изпитвайки болка заради страданията му и понасяйки гнева му. Въпреки предизвиканата от наркотиците психоза, той съзнаваше, че е завързан и се съпротивляваше. Страхът от затворничество беше толкова първичен, че се проявяваше дори в безумието. Както и огледалното му отражение — импулсът да бъдеш свободен.

Младежът най-после заспа дълбоко — последица от седативите, които Аманда му бе дала и от факта, че въздействието на наркотиците бе преминало. На сутринта момчето щеше да бъде зашеметено и изтощено, но освободено от ремъците и от ужаса.

Но Аманда щеше да остане пленница на предишните си страхове и както винаги, вкопчена в битка, която никога не печелеше, а постигаше само временно примирие.

— Доктор Прентис, почакайте. — Нощният дежурен я спря, докато тя излизаше от отделението.

— Да?

— Доктор Тейлър ви остави бележка. Тя си тръгна преди няколко часа, когато започна смяната ми.

— О, благодаря.

Кейтлин се бе върнала. Патрик вече нямаше да бъде сам. Кейтлин щеше да му говори и да му помага.

Аманда непрекъснато мислеше за него. Тя трябваше да полага неимоверни усилия да се сдържа, защото какво би станало, ако признаеше пред Патрик и невероятната истина, и неописуемата лъжа?

„Никога не съм изпитвала такива чувства, Патрик. И не мога да повярвам.“ Това беше невероятната истина, А неописуемата лъжа? „Ти ще живееш, Патрик. И после ти и аз…“

Патрик щеше да живее! Трябваше. Но нямаше да има после. Нито „ти и аз“. Това беше лъжата.

Патрик щеше да живее! Докато четеше бележката на Кейтлин, Аманда разбра тази радостна истина.

Тя стисна листчето и скованите й крайници се раздвижиха.

Патрик забави крачка и спря, преди тя да разбере, че е там. Аманда стоеше в коридора пред стаята му. Но явно нямаше намерение да потропа на вратата. Нито щеше да влезе при него посред нощ.

Но какво правеше Аманда там?

Пръстите й докосваха името му, гравирано на металната плочка на вратата.

Тя докосваше неодушевени предмети и невинни същества. А хора? Мъже? Патрик? Аманда едва не го бе докоснала, когато ноктите на котенцето й одраха дланта му.

Може би наистина щеше да докосне Патрик, ако го видеше, че умира пред очите й.

„Вече не умирам, Аманда, и този ден е необикновен.“ Патрик сякаш усещаше как костният му мозък приема клетките на донора. Разбира се, това беше илюзия, фантазия за добро здравословно състояние, породена от трансплантацията предишната нощ.

Но преди два часа Патрик се бе почувствал толкова добре, че се облече и тръгна да обикаля тъмните коридори.

Отначало скитането му не беше безцелно. Патрик търсеше донора. Онзи щедър човек беше някъде там и спеше в болничното си легло, възстановявайки се след дарението, което бе направил. Или може би беше буден и изпитваше силни болки.

При всички случаи Патрик щеше да разбере, когато се приближеше до стаята му. Клетките във вените му щяха да усетят близостта на събратята си.

Но Патрик не почувства нищо, освен, разбира се, благодарност, и бавно продължи да се разхожда. Той видя в нова светлина медицинския център и се закле да цени прекрасните мигове в живота, така както се бе научил да се наслаждава на носталгичните моменти на приближаващата се смърт.

Патрик можеше да броди по коридорите цяла нощ и да се възхищава на танца на дъждовните капки по стъклата на прозорците.

Но внезапно обзелото го безпокойство го накара да се върне в стаята си.

И сега разбра защо.

Аманда бе дошла да докосне табелката с името му и после да се прибере в дома си, при пухкавото котенце, което я чакаше.

„Не си отивай, Аманда.“

— Здравей.

— О, Патрик!

„Не си отивай, Аманда!“

— Здравей, Аманда.

— Кейтлин ми остави бележка.

— Споменала ли е, че приличам на скелет?

— Не. Аз… Ти…

— Наистина приличам на скелет. Но поне вече нямам брада. И скоро ще напълнея.

— Добре ли мина трансплантацията?

— Много добре. Не положих никакви усилия. Изключително щедра постъпка от страна на донора.

— Убедена съм, че е бил щастлив да го направи.

„А ти щастлива ли си, Аманда?“

— Можеш ли да останеш за малко?

— Ами… — Тя наведе глава.

— Ела с мен, Аманда. Знам идеално място, откъдето да наблюдавам дъжда. Ще ти го покажа, а ти ще ми разкажеш как е минал денят ти.

Идеалното място беше така наречената Приемна, която се намираше на осмия етаж на Института по сърдечни заболявания и бе оазис на спокойствието и изискаността — свят, изолиран от суматохата и трагедиите в болницата. Там членовете на персонала почиваха, бъбреха и пиеха кафе.

Патрик и Аманда се приближиха до остъклената стена.

— Колко е красиво — прошепна тя, когато видя светлините на лъсналия от дъжд Лос Анджелис.

— Да. Кейтлин трябва да ти е оставила бележката преди няколко часа.

— Така е. Току-що ми я дадоха. Бях с пациент в Севън Уест.

— Сигурно вече е по-добре.

— Да.

— Не си много уверена, Аманда.

„Не, съвсем не съм уверена — помисли си тя. — Трябва да направя нещо, така че Патрик да разбере колко е невъзможна връзката между нас.“

— За пациента съм сигурна, че е добре. Но има една друга пациентка, лекарка, за която се безпокоя. На външен вид е съвсем… нормална. Но всъщност едва се крепи. Стига да е в това състояние, всичко ще е наред. Тя е преодоляла много неща, и би трябвало да е доволна.

— Но не е?

— Доволна е. Но понякога се пита дали да предприеме следващата стъпка. И не може.

— Сега говориш уверено, Аманда.

— Да. Питам се дали да ти разкажа за нея.

— Разбира се.

„Разкажи ми за лекарката, която е постигнала толкова много и въпреки това още се страхува. Разкажи ми за себе си, Аманда.“

Патрик разбра, че пациентката е Аманда. Тя искаше той да знае това. Но трябваше да се преструва и да се дистанцира, все едно двама лекари безпристрастно обсъждат пациент.

Но дали наистина Патрик можеше да бъде безпристрастен?

— Разкажи ми всичко за нея, Аманда.

Тя кимна и се обърна към тъмното помещение.

Патрик искаше да вижда лицето й, докато разговаряха. Но ако Аманда се нуждаеше от мрак, за да сподели най-съкровените си тайни, той нямаше нищо против. Но тя се приближи до газовата камина, сякаш искаше светлината да озари истините, които се готвеше да разкрие, и я включи.

Пред камината имаше удобен диван. Но Аманда предпочете да седне на един от столовете и се вторачи в изкуствените пламъци.

Патрик се настани на стола до нея. Двама лекари, които обсъждат случай.

— Тя се казва Шери. Сега има друго име, но винаги ще си остане Шери. Родена е в Лас Вегас. Бренди, майка й, беше танцьорка в казино. „Бренди и Шери — обичаше да казва майка й, — двете най-опияняващи момичета в града.“ Никоя от двете не знаеше кой е бащата на Шери. Забременяването несъмнено беше грешка, въпреки че Бренди никога не призна това пред Шери. Бренди прие дъщеря си като част от живота си, която никога не поставяше под съмнение. Но Бренди не беше готова да бъде майка, макар да беше на двайсет и четири години, когато Шери се роди.

— Двайсет и четири — повтори Патрик. — Шери вероятно е била на същата възраст по време на специализацията си. — „През онази година, през която Шери, или Аманда, е изваждала на белия свят бебета и е спасявала живота им.“

— Да — прошепна Аманда. — Двете са били много различни, нали? Шери беше по-умна и способна от Бренди. Но това не е най-важното. И Бренди беше умна, схватлива и с богат житейски опит. Но някак откъсната от реалността. Тя гледаше на Шери като на детска играчка, кукла, с която може да си играе, когато е в подходящо настроение. Оставяше Шери сама от най-крехка възраст. В какви неприятности би се забъркала една кукла? И какви грижи би искала?

— Любов, Аманда.

Тя долови нежността в гласа му и за миг теменуженосините й очи блеснаха, сякаш в сърцето й изведнъж се разпали отдавна забравен въглен. Но пламъкът беше слаб.

— Мисля, че Бренди обичаше Шери, макар и по свой начин. Но не разбираше страховете й.

— Страхове?

— Страхове и тревоги. Първият, който си спомняше, беше страхът от височини. Апартаментът им беше на осмия етаж. Шери лесно можеше да стигне прозорците, които често бяха оставени отворени. Знаеш ли от какво се страхуват най-много страдащите от акрофобия? От това, че може да решат да скочат. Импулсът е любопитство, а не желание да умреш. Питат се дали могат да полетят. Наистина ли са простосмъртни. Подтикът е силен, завладяващ и страшен, особено за тригодишно дете.

— Тригодишно? И помни всичко това?

— Съвсем ясно. Същата година те се преместиха в друг апартамент, този път на десетия етаж, и с балкон. Шери така и не каза на Бренди за страха си, че може да скочи. На онази възраст тя не можеше да изрази с думи подобно безпокойство. Но каза на майка си, че се страхува да не падне.

— И как реагира Бренди?

— Изрази съчувствие, но не и съпричастност. Бренди не се страхуваше от височини. Но прие сериозно опасенията на дъщеря си. Сложи ключалки и се уверяваше, че всички прозорци са залостени, когато оставяше Шери сама. Акрофобията беше потисната, но на нейно място се появи страхът от затворничеството. Шери знаеше, че е заключена и не може да избяга. Страхът й се засилваше особено много през нощта.

— Бренди е оставяла Шери сама през нощта?

— Танцьорките в Лас Вегас не могат да избират работното си време. Поне тогава беше така. Нито печелеха много пари. Веднъж, на зазоряване, Бренди се върна и видя, че Шери спи на запалени лампи. Бренди не можеше да си позволи тези разходи. Но тя не се ядоса. Бренди никога не се ядосваше. Тя обясни какво е финансовото им положение и забрани на Шери да светва лампите. И после Шери прекара много часове сама в мрака, населен с всякакви чудовища.

— Бренди е била чудовището.

— Не, Патрик. Тя просто не съзнаваше колко уязвима е Шери.

— Това не е ли издевателство над дете?

— Не.

— Не?

— Бренди беше небрежна и нехайна, но не и жестока. И макар да не разбираше страховете на Шери, тя я изслушваше и се опитваше да й помогне да ги преодолее.

Патрик не беше съгласен с благосклонната оценка на Аманда за майка й. Но той не се интересуваше от Бренди, а само от Шери. От Аманда.

— Какво правеше Шери сама в мрака? За какво мислеше?

— Не мислеше, а броеше. Представяше си числа. Образите бяха ярки, красиви и успокояващи. Всяко число имаше неповторим цвят и форма. „Едно“ беше рубиненочервено и богато украсено. „Две“ беше смарагдовозелено и блещукаше. „Три“ беше ту сребристо, ту златисто. И така нататък. Ефектът от комбинациите беше зашеметяващ. Шери броеше, а числата ставаха все по-ярки и блестящи. Докато растеше, тя осъзна, че някои от цветовете не си подхождат. Но не промени нищо.

„Разбира се — помисли Патрик. — Числата са били приятелите й, всяко със своя индивидуалност, въображаеми образи, които са й помагали да се бори с фантомите на мрака.“

— Постепенно Шери отиде по-надалеч от елементарното броене. Тя започна да си задава математически задачи — безполезен и… впоследствие фатален талант.

„Безполезен? Едва ли.“ Именно онзи рядък математически талант, инстинктът за оцеляване на уплашеното момиченце, бе накарал Аманда да изчислява цените на чая в „Ариел“ посред нощ.

— Фатален? — повтори Патрик, предчувствайки, че Аманда ще му разкаже още по-тъжни и ужасни неща.

— Бренди имаше приятели. Те идваха и си отиваха. Непрекъснато се сменяха. Някои се държаха добре и се интересуваха от Бренди много повече, отколкото тя от тях. Бренди имаше реална представа за мъжете. Докато не се появи Ройс. Тя беше влюбена в него и не виждаше недостатъците му. Ройс беше лош, дори когато беше трезвен. Наричаше се комарджия „професионалист“, макар че „неспасяем“ беше по-подходящата дума. Като всички пристрастени към хазарта, той фантазираше, че може да измисли система, с която да спечели милиони. Когато не беше в казиното, Ройс седеше в апартамента на Бренди и играеше сам. Ако Шери беше там, той я караше да раздава картите. Ройс бе решил да забогатее с играта „Двайсет и едно“. Един ден Шери имаше осем в картите си, а той — дванайсет. Здравият разум съветва играча да изтегли още една карта. Ройс й направи знак да го стори, но тя отказа. Той обаче изтегли карта, надхвърли двайсет и едно и загуби. Оказа се, че ако бе изтеглила карта, и Шери щеше да има повече от двайсет и едно. Ройс настоя да знае как е разбрала това и дали лъже.

— Не е излъгала — тихо каза Патрик. — Тя е брояла. И може би е пресмятала риска.

— Да. Правеше го несъзнателно, автоматично и инстинктивно. И Ройс реши, че Шери е ключът към успеха. Тя беше тринайсетгодишна и физически преждевременно развита. Вече притежаваше фигурата на танцьорка и ръста на Бренди. Всъщност от известно време Ройс подмяташе похотливи забележки за женствеността й. Думите му плашеха до смърт Шери и ако ги бе казал друг мъж, Бренди щеше да го изхвърли. Но Бренди беше влюбена толкова много, че дори се съгласи с плана на Ройс да облекат Шери в най-сексапилната рокля на майка й, да я гримират и да я заведат в казиното, за да спечели богатство. Замисълът беше идеален, но Шери категорично отказа. Напомни им, че това е незаконно. И нечестно. Хазартът в Невада беше разрешен за млади хора, навършили двайсет и една години. Ако я хванеха, Бренди можеше да изгуби работата си. Шери държеше на своето, затова Ройс настоя тя да го научи на метода си.

— Но Шери не можеше да го направи.

— Не. Тя не правеше номера, а само запомняше всяка играна карта. Това не беше нито талант, нито дарба, а само последица от страховете й. Ройс се ядоса страхотно. Той взе всичките пари, които намери в апартамента и отиде в казиното. Когато се върна, беше загубил всичко и бе обезумял от гняв. Шери се събуди от кавгата, която последва и се втурна разтревожена в спалнята на майка си. Бренди й каза, че всичко е наред. Шери трябваше да се върне в леглото си и да заспи. Шери се подчини, но сънят не дойде. Тя лежеше будна в мрака, слушаше разгневените им гласове и се молеше на Бога да престанат да се карат. Молитвите й бяха чути. Или поне така си помисли, когато най-после настъпи тишина.

Аманда млъкна. Чуваше се само съскането на газта в камината, барабаненето на дъжда по стъклата и ударите на сърцето й.

— Но не бе настанал покой, нали? Не и за Шери.

— Не. — Слабото тяло на Аманда се скова и напрегна, сякаш за да събере сили за онова, което щеше да каже. Когато отново заговори, гласът й беше монотонен, безизразен и глух. — Ройс отиде при нея и за пръв път от толкова много години на мрак Шери видя стаята си осветена. Ройс искаше да го види. Шери разбра, че той е обезумял. Ройс се разкрещя, че за всичко е виновна тя. Ако не била толкова твърдоглава, щели да бъдат богати и щастливи. И заради нея ударил майка й. Шери била виновна за раните й. И ако майка й умреше, пак Шери щеше да бъде виновна. Ройс щял да бъде принуден да убие Бренди, ако Шери не направи каквото иска. И при това трябвало да остане доволен. Шери отказала да го научи на номерата си, но той щял да я научи на неговите — на всеки възможен начин да достави удоволствие на един мъж. Урокът продължи цяла вечност. През всичкото време Шери броеше, за да не мисли какво я карат да прави. Но не престана да се тревожи за майка си. Бренди сигурно беше сериозно пострадала, защото инак щеше да влезе и да се намеси. Накрая остана само една сексуална поза — обикновената. Шери не беше в състояние да се съпротивлява и да предотврати изнасилването. Ройс я предупреди да не вика. Но неизвестно защо, той реши да я завърже за леглото. И когато свърши да я изнасилва, я остави така — завързана за ръцете и краката.

„Стига — замоли се наум Патрик. — Не издържам повече.“ Той изпита ожесточен гняв и желание да убие Ройс.

— Ройс се облече, запали цигара и с усмивка, която Шери никога няма да забрави, заяви, че ще се върне. С Бренди.

— Но не се е върнал — предположи Патрик, изумен от спокойния й тон. „Къде е Ройс, Аманда? Кажи ми. Моля те.“ — А Бренди вече е била мъртва.

— Да — прошепна Аманда. — Бренди беше мъртва. Но Ройс се върна с нея, както бе обещал.

О, не!

— Красивото лице на Бренди беше пепелявобяло от смъртта и насинено от жестоките удари на Ройс. Очите и бяха отворени и Шери се уплаши така, както никога през живота си. Ройс сложи Бренди на леглото, а студените й ръце — на голите гърди на Шери, като говореше за други пози и се оплакваше, че Бренди е умряла, преди да е успял да се позабавлява и с майката, и с дъщерята. Последните му думи бяха: „Не вярвай на мъжете, особено когато искат тялото ти.“

„На мен можеш да вярваш, Аманда.“

Не. Патрик се бе държал лошо с нея. Как би могла да му вярва?

— Ройс угаси лампите и излезе. Шери виждаше очите на Бренди в мрака. Тя зашепна думи на обич. Гласът й ставаше все по-дрезгав и задавен от скръбта… и от пушека.

— Ройс е запалил апартамента?

Онзи човек беше истински психопат. Той не осъзнаваше ужаса. Гневът на Патрик нарастваше с всяка изминала минута.

— Да. Шери разбра какво е направил и изпита облекчение. И за пръв път, откакто се помнеше, не се страхуваше. Би трябвало да почувства болка, защото беше силно обгорена. Но тя си спомняше само яркия ореол около лицето на Бренди… и усещането си за покой. И после изведнъж изпита желание да се освободи от ремъците. И до ден днешен Шери няма представа какво предизвика онзи импулс. Може би искаше да прегърне Бренди, за да умрат заедно, притиснати една до друга. Или да я изнесе на балкона, да скочи и да полети…

— Или Шери е искала да живее.

Патрик не беше сигурен дали Аманда го чу. Тя се бе пренесла в миналото — в горящата стая, при мъртвата си майка и още се опитваше да разбере какво я бе накарало да се освободи.

Но Аманда го бе чула и отговори, като леко поклати глава.

— Шери беше здраво завързана, особено за китките. В усилието си да се освободи, тя нарани плътта си. Белезите още стоят и лесно могат да бъдат сбъркани с прерязване на вени при опит за самоубийство.

Патрик осъзна, че белезите не се виждат, защото Аманда винаги носи дрехи с дълъг ръкав.

— Има ли други белези?

— Няколко. Присадиха й кожа. И спасиха Шери, преди пушекът да нанесе необратими увреждания на белите й дробове.

— Шери е била спасена? Струва ми се, че сама се е освободила.

Аманда се намръщи и се замисли за миг. После изправи рамене и повтори:

— Шери беше спасена. Един съсед видя пушека. Шери се бе освободила от ремъците, когато пристигнаха пожарникарите, но още беше в леглото и се притискаше към Бренди.

— А Ройс?

„Къде е той, Аманда? Кажи ми.“

— Ройс почина същата нощ, при катастрофа, докато полицаите го преследвали. За щастие, никой друг не пострада.

„Освен ти, красива моя Аманда.“

— Шери прекара следващите три месеца в болница. Никой не знаеше какво й е направил Ройс. Но всички разбраха, че той е убил Бренди и е оставил Шери да загине в пламъците. Освен медицинските грижи, Шери редовно се срещаше с психиатър. Тя се чувстваше в безопасност в болницата. За пръв път през живота си.

„Чувствай се в безопасност в обятията ми, Аманда, до края на живота си… и на моя. Аз ще живея, за да те закрилям.“

Патрик искаше да произнесе тези думи. Но още беше рано. Не трябваше да бърза. Бъдещето му още не беше сигурно.

— Безопасността, която Шери е чувствала в болницата, вероятно е повлияла на решението й да стане лекар.

— Да.

— Психиатър?

— Впоследствие… да. — Аманда се поколеба, сякаш се двоумеше дали да продължи с разказа си. Накрая започна оттам, откъдето бе спряла, защото беше съвестен лекар, който изброява всички аспекти на анамнезата на пациентката си. — Шери нямаше роднини и грижата за нея пое държавата. След изписването й от болницата, тя беше дадена на приемно семейство. Мъжът видя в нея онова, което бе видял Ройс — преждевременна сексуална зрялост. И нещо повече. Шери вече беше жертва и издевателството над нея беше още по-лесно. Известно време Шери му позволи да я изнасилва. Това, разбира се, е класически случай. Сексуално насилваното момиче мисли, че е обичана само заради тялото й. Самоуважението й е разбито и тя започва безразборни сексуални контакти, гарантирайки самоунищожението си в отчаяно търсене на любов. Но за Шери докосването беше толкова ужасяващо, че накрая тя се разбунтува срещу насилието. Всъщност, страхът й даде сили, Шери изнуди приемния си баща — двеста долара, за да купи мълчанието й. Каза му, че инак ще го предаде на полицията. Не знам дали онзи мъж се почувства заплашен или само се възбуди още по-силно от идеята да й плаща за секса. Вероятно е било второто, защото когато й даде парите, я нарече „малката ми курва“. Шери използва доларите точно за онова, което Ройс искаше от нея да направи. Тя се гримира, облече се предизвикателно и отиде в казиното. Ако само се бе съгласила с плана на Ройс… За няколко часа Шери спечели достатъчно пари, за да напусне Лас Вегас и дълго време да живее самостоятелно. Преди да замине, Шери предаде приемния си баща на полицията. Тя даде на ченгето двеста долара, каза му да ги върне на насилника, когато го арестуват, и се съгласи да свидетелства на процеса. Шери се премести в Лос Анджелис и намери апартамент на партера в жилищна сграда до университета. Хазяинът мислеше, че е гимназистка и впоследствие това стана истина. Всъщност, Шери живя там, докато завърши медицина. В онова лято, преди да се запише в колежа, тя промени външността и името си. Напълня доста. Също както безразборните сексуални контакти, и смущенията в храненето са класическа последица от сексуално насилие. Не обичам думата нарушение. Струва ми се неподходяща за определен тип поведение. Яденето или гладуването всъщност са отчаян опит да наложиш ред в хаоса… да контролираш по някакъв начин огромния емоционален безпорядък. Но тогава Шери нямаше представа защо напълня. Знаеше само, че нещо я принуждава да яде. Предполагам, че това е първичен инстинкт, стратегия за оцеляване, която съществува на подсъзнателно ниво. И така, Шери се обви в дебела защитна обвивка.

— Спасявала се е — поправи я Патрик. „Първо от пламъците, после от осиновителя… и накрая от всички мъже. Но аз ще те прегръщам нежно, Аманда.“

— Какво? А, да. Предполагам. За Шери беше необходимо да напълнее, за да отклонява вниманието към нея. Тя бе наследила ръста, формите и осанката на Бренди и макар да бе добавила петнайсет-двайсет килограма към теглото си, пак привличаше сладострастни погледи. В продължение на тринайсет години Шери тежеше петдесет килограма повече, отколкото е сега. И се извисяваше над всичките си съученици. Може би й се подиграваха, но тя се чувстваше в безопасност в защитната си обвивка и беше толкова безстрашна и самоуверена, че всъщност й се възхищаваха. И момчетата, и момичетата се тълпяха при нея за съвети. Решиха, че е умна. Предполагам, че жизненият й опит я направи мъдра. Като се замисля, съветите й наистина бяха мъдри, Шери казваше на съучениците си да бъдат добри един към друг и към себе си… и да се обичат.

— Хубав и непреходен съвет.

— Да, и много популярен. Съветите й да не се измъчват за дребни неуспехи, я направиха не само оракулът на гимназията, но и любимка и приятелка на всички. Нещо като плюшено мече.

— Съучениците й забелязаха ли, че Шери им е приятелка, но те не са й приятели?

— Не — тихо отговори Аманда. — Но тя се чувстваше добре, така както искаше. Шери не желаеше да разказва на никого за себе си.

— И всъщност не е била плюшено мече, нали? Не е искала да я прегръщат и милват.

— Не. Никой не я докосваше и Шери не докосваше никого.

— Но никой не е забелязал това.

— Не.

— Сега Шери е лекар. Докосването проблем ли е за нея?

— Най-трудното е да я докосват. Всъщност, за Шери това е невъзможно. Но тя може и трябва да докосва.

— Дори мъже?

— Да… Ако са пациенти. И тя е техният лекар.

— Спомена, че Шери е психиатър.

— Да. Сега. Психиатрията беше мечтата й. Но Шери направи малко отклонение към акушерството. Не можа да устои. От мига, в който извади първото бебе, тя беше като омагьосана. Още не може да си обясни влечението.

— Не може? Не се ли дължи на желанието й да има деца и да ги обича така, както Шери е трябвало да бъде обичана?

— Да, това е логичното обяснение. Но не е така.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Шери е безмилостно аналитична. Тя иска да разбере каква е истинската й същност и защо се страхува от някои неща, а не се бои да анализира себе си. Влечението й към акушерството още остава загадка. При това опасна.

— Опасна?

— Шери почувства риска от самото начало. Тя много искаше да помага на бебетата да се раждат. Желанието й беше отчаяно и в края на краищата се оказа вредно за нея. Шери беше обсебена от бебетата и искаше да ги покровителства.

— Искала е да взима бебета от майки, които няма да се грижат добре за тях и да ги отглежда.

„Това не е престъпление, Аманда, а благородство. Желание, изпълнено с щедрост и обич.“

— Не. Шери не иска да бъде майка. Не може.

— Но тя би била чудесна майка.

— Не може. Намерението й беше да задържи бебетата, само докато им намерят осиновители, които ще ги обичат. Разбира се, Шери никога не открадна бебе. И знаеш ли защо? Защото един ден осъзна, че ако Бренди й беше пациентка, щеше да поиска да й отнеме Шери.

— И така щеше да бъде най-добре.

— Мислиш ли? Кой знае? Шери никога не пожела друга майка, освен Бренди. Ето защо, какво й дава право да съди другите майки и дъщери? Нищо.

— И затова Шери се е отказала от акушерството.

— Да, защото въпреки прозрението си, тя продължи да бъде обсебена от желанието си да закриля бебетата на другите жени. Имаше и нещо друго — онова загадъчно и опасно влечение. Шери не можеше да разкрие мистерията и това я измъчваше. Накрая за да се предпази, тя трябваше да се откаже от акушерството.

— И сега щастлива ли е като психиатър?

„Щастлива ли си, Аманда?“

— Психиатрията е призванието й — да помага на другите да преодолеят страховете си. Шери помага и на новородените, като прави дарения за обучение на родителите им. Да, тя е щастлива и доволна.

— А вслушва ли се в собствения си съвет? Обича ли себе си?

— Гордее се със себе си.

— Така и трябва да бъде. — „И аз много се гордея с нея.“ — Спомена, че Шери смятала да предприеме още една стъпка.

— Не съвсем. Шери знае, че е отишла достатъчно далеч. Страховете още живеят в нея. Тя непрекъснато се изправя пред тях. Трябва. Това е единственият начин да се бори…

— Как се изправя пред тях?

— Ами… Лежи будна в мрака и си спомня чудовищата, които я ужасяваха, когато беше дете. Изпитва предишния страх и сетне полага усилия да се успокои.

— Като брои?

— Не. Вече не си позволява да брои. Понякога иска да го прави, когато е твърде болезнено да мисли, но винаги възпира импулса.

— Може би не трябва да го възпира и да се вслуша в съветите, които е давала на съучениците си. Струва ми се, че Шери изисква твърде много от себе си и се стреми към съвършенство.

Аманда се поколеба, защото се изненада.

— Тя съвсем не е съвършена, Патрик. Непрекъснато се бори със страховете си. Съзнателно се изправя пред невидимите чудовища на мрака, примамливото изкушение на височините, спомените от пожара и…

— О, Аманда.

Тя отмести очи от камината и го погледна, привлечена от съчувствието в гласа му. И озадачена. После пак се вторачи в огъня.

— Разбира се, Шери отслабна. Поради две причини — здравословна и психична. Тя беше млада жена с огромно наднормено тегло. Научните изследвания показват, че слабите хора живеят по-дълго. Тя нямаше да позволи на Ройс да я контролира и накрая да я убие, като поддържа теглото си. И сега е слаба и много прилича на Бренди.

Аманда беше решителна. Тя се бе отървала от защитната си обвивка и бе разкрила поразителната си красота. И сега единствената й защита срещу похотливите погледи на мъжете беше венчалният пръстен.

— О, дъждът е спрял — неочаквано възкликна тя. — Трябва да тръгвам, Смоуки е сам от дълго време.

Смоуки… Живо същество, което Аманда с радост можеше да докосва. Дали осиротялото котенце беше постоянно присъствие в живота й? Или също като бебетата, които копнееше да отвлече, Аманда само му предлагаше временно убежище, докато му намери по-добър дом?

Но за Смоуки едва ли имаше по-добър дом от обятията й.

Котето беше само в тази дъждовна нощ. Но Патрик не се съмняваше, че Аманда е запалила всички лампи в жилището си, пуснала е отоплението, сложила му е храна и е включила телевизора, за да прави компания на котенцето. Имаше и алармена система. Ако къщата се запалеше, пожарникарите щяха да дойдат и да спасят Смоуки.

— Какво прави Смоуки, когато е сам?

Аманда се усмихна.

— Спи. Събира сили, за да лудува, когато се върна.

Въпреки че беше уморена, Аманда щеше да играе с котенцето. „Защо мислиш, че няма да си добра майка, красива моя Аманда?“

— Ще те изпратя до колата ти.

— О, Патрик не е необходимо.

— Позволи ми, Аманда. И аз съм събрал сили.

Двамата отидоха на служебния паркинг. Дъждът бе спрял и небето беше ясно.

Патрик изпита желание да прегърне Аманда и да я приюти на безопасно място в обятията си. Но тя му бе казала, че докосването е невъзможно.

Той й отвори вратата на колата и попита:

— Ще вечеряш ли с мен?

Тя го погледна изумено.

Може би се учудваше, че няколко часа след трансплантацията на костен мозък Патрик вече говори за бъдещето. Но той се съмняваше, че това е причината.

— Празнична вечеря, Аманда — усмихна се Патрик. — След две-три седмици, когато организмът ми приеме костния мозък на донора. Ако това изобщо стане.

— Ще стане. Сигурна съм. Но, Патрик…

— Чух всяка дума, която каза, Аманда. И въпросът остава. Ще вечеряш ли с мен?

„Може и да си чул всяка дума, Патрик. Но не си разбрал. Не мога. Между нас е невъзможно да има нещо, защото аз съм крехко същество, уязвима и зависима от страховете си.“

— Аманда?

Гласът, който отговори, не беше нито немощен, нито уплашен. И макар да знаеше, че това е безумие, Аманда се изпълни с радост, като чу думите си.

— Да — обеща тя. — Ще празнувам с теб.