Крадец на сърца

19.

Клиника по хематология

Болница „Мемориъл Уестуд“

Събота, 27 април

Варварство. Това беше думата, която й убегна предишната вечер, за да опише какво представлява взимането на костен мозък без анестезия.

Дори без упойка, пробиването на костта в известен смисъл беше примитивен процес. Извършваше се с троакар — огромна тристенна игла, която се вкарваше в костта не с помощта на съвременен електронен уред, а с мускулестата ръка на някой лекар.

Доктор Стивън Шеридан завъртя няколко пъти троакара и проби дупка в тазовата кост на пациента си.

Пробиването беше болезнено. Но най-мъчително беше изтеглянето на костния мозък.

Стивън щеше да вземе около половин литър от костния мозък на Джеси Фолкнър. Процедурата изискваше трийсет изтегляния, всяко от които щеше да скъса нервни окончания, причинявайки непоносима болка…

Кейтлин стискаше в ръка шишенце с морфин, надявайки се, че скоро Джеси ще й позволи да го инжектира във вените му. Морфинът нямаше да подмени реалността, но щеше да притъпи болката. Кейтлин имаше и други задължения. Тя щеше да спре кръвотечението след биопсията и да наблюдава на монитора жизнените функции на Джеси. А после може би щеше да успее да го убеди да прекара в болницата поне двайсет и четири часа.

Но засега Кейтлин само стоеше и гледаше, без да може да направи нищо.

На Стивън очевидно не му беше приятно да извършва процедурата без упойка. Но правеше всичко сръчно и умело, без да говори.

А пациентът? Страдаше ли?

Несъмнено беше така, но Джеси Фолкнър беше актьор, достоен за „Оскар“. Всъщност, той приличаше на холивудска кинозвезда, на която правят масаж.

Джеси лежеше спокойно. Ръцете му, които сигурно бяха предизвикали страст у безброй жени, бяха отпуснати. Очите му бяха затворени и клепачите не потрепваха, сякаш спеше, без да сънува.

Но мускулите на челюстите му бяха стиснати.

Дали броеше, както правеше Кейтлин?

Бяха извършени дванайсет изтегляния. Оставаха още осемнайсет.

— Защо не вземеш и от другия хълбок? — спокойно попита Джеси Фолкнър.

— Какво каза, Джеси?

— Вземи достатъчно костен мозък, Стивън. Може да се наложи втора трансплантация.

Стивън изумено погледна Кейтлин, която също се втрещи.

— Идеята не е добра, Джеси. Може би по-нататък. Скоро ще почувстваш ефекта от взимането на костен мозък, особено като се има предвид количеството кръв, което ти взех снощи.

— Чувствам се добре, Стивън.

— Повярвай ми, Джеси, след известно време няма да е така. Загубата на кръв ще ти се отрази, да не говорим за рязкото спадане на хематокрита.

— На колко, Стивън? На трийсет-четирийсет? Това е далеч от осемнайсет.

— Да, но хематокритът на Патрик не е спаднал на осемнайсет за една нощ. Организмът му е имал време да се приспособи. Няма да продължа да ти взимам костен мозък, докато хематокритът ти стане осемнайсет. Пък и в резултат на снощното преливане на кръв, хематокритът на Патрик вече не е осемнайсет.

— Може да му е нужно още кръвопреливане.

Това беше истина и тримата го знаеха. Периодът от трансплантацията до приемането от организма продължаваше различно, обикновено няколко седмици. А междувременно, ако хематокритът на Патрик отново спаднеше застрашително, той щеше да се нуждае от още количества от кръвта на Джеси.

— Може би — съгласи се Стивън.

— В такъв случай ще ми се обадиш.

— Да — усмихна се Шеридан, после, когато отново се залови за работа, стана сериозен.

Никой не пророни дума до края на процедурата. Най-после всичко свърши.

Стивън извади троакара от бедрената кост на Джеси и отиде в лабораторията. Кейтлин притисна стерилна марля до раната. Двамата останаха сами.

Тя го докосваше. Тесният кабинет сякаш се смали още повече и стана невероятно интимен.

— Готово — каза тя, махна марлята и се увери, че мястото на биопсията вече не кърви, после сложи лепенка. — Ще отида да изхвърля марлята. Добре ли се чувстваш?

— Да.

— Хубаво. Ей сега ще се върна.

Кейтлин излезе и взе няколко одеяла от автоклава. Джеси се нуждаеше от затопляне след загубата на кръв и шока.

Но тя знаеше, че няма да успее да го убеди да остане в болницата.

— Какво правиш? — учуди се Кейтлин, когато се върна в стаята.

Джеси бе станал от леглото.

— Обличам се — отговори той.

— Не може.

— Напротив — възрази Джеси, закопчавайки колана си. — Може и да не съм разбрал правилно, но като излезе от кабинета, помислих, че ме оставяш сам, за да се облека.

— Трябва да лежиш. Поне няколко часа, докато кръвта се съсири и…

— Какво?

Тя смяташе да спомене за болката. Но спорът по този въпрос с Джеси Фолкнър, беше напразно усилие.

— Стивън не ти ли каза?

— Да. Каза ми. Но трябва да хвана самолета.

— Самолет?

— Мисля да се върна в Мауи. Нали си спомняш за бъдещата госпожа Лъвица?

— Днес ли ще пристигне?

— Не. Но скоро.

— Наистина трябва да прекараш деня в леглото.

Зелените му очи блеснаха.

— Съблазнително предложение, докторе. Но се боя, че имам задължения на друго място. — „Орисан съм да бъда сам. Така трябва“, помисли си Джеси. — Е, Кейтлин, тръгвам.

— Пеша ли ще отидеш до хотела?

— Само ще прекося улицата.

— Може би трябва да дойда с теб.

Джеси се усмихна.

— За да бъдеш сигурна, че кръвта ми няма да изтече по пътя? Много благородно предложение, докторе. Но не е необходимо. Макар че имам един въпрос, преди да тръгна.

— Да?

— Познаваш ли доктор Франк Фаръл?

— Да, той ми е колега. Работим заедно. Защо?

— Чел съм някои от статиите му. Струва ми се, че имат висока научна стойност. Но аз, разбира се, не съм лекар.

— Франк е страхотен както като хирург, така и като учен изследовател. Можеш спокойно да използваш в книгите си онова, което е написал.

Кейтлин можеше да добави, че специалността на Фаръл е детска сърдечна хирургия. Но стаята сякаш отново се смали. Колкото и хладнокръвен и безучастен да изглеждаше Джеси, тя долови безпокойството, обаянието и топлотата му.

— Хубаво. Благодаря. Е, Кейтлин, тръгвам.

Той излезе. След няколко минути Кейтлин се втурна към остъкления пасаж, водещ към едно от крилата на болницата и се вторачи в двойните врати, през които Джеси щеше да напусне сградата.

Той се появи. Вървеше нормално, без да залита. Дори не накуцваше.

Приличаше на лъв. Дивите животни и особено царят на джунглата не показваха слабост. Сякаш предпазвайки се от невидим хищник, Джеси гордо прикриваше болката си.

„Почакай, Джеси. Не си отивай!“

Кейтлин едва не хукна след него. Но разумът надделя.

Тя бе чела романите му, но това не означаваше, че е като героините му. Каква ли щеше да бъде реакцията му, ако побегнеше след него? Зелените му очи сигурно щяха да блеснат от изумление.

Но очите му бяха блеснали многозначително и интимно, когато Кейтлин спомена, че Джеси трябва да прекара деня в леглото.

Това беше шега. Той й се присмиваше. Тя вече бе започнала да разбира Джеси Фолкнър.

Той искаше да си тръгне.

Ако бе останала на борда на „Кралица Елизабет II“, Кейтлин щеше да слезе в Ню Йорк тази сутрин. В девет часа щеше да се качи на самолета и в тринайсет да се появи в болничната стая на Патрик.

И тя направи точно така.

— Кейтлин.

— Здравей.

— Връщаш се рано.

— Не. Точно навреме. Успях веднага да хвана самолет. Нямах намерение да пропусна това.

Тя посочи тъмночервената кръв, която се вливаше в бялата му ръка.

Патрик беше ужасно блед и приличаше на смъртник. Но се усмихваше.

— Е, Кейтлин, как мина пътуването?

— О, страхотно. Разбрах защо хората се пристрастяват към морските пътешествия. Но стига сме говорили за мен. Как си?

— Въпреки окаяния ми външен вид, се чувствам отлично. Трансплантацията беше огромна изненада.

— Чудесно!

— Да. Изпълнен съм с надежда.

— И аз. И Стивън. — Кейтлин наклони глава на една страна и закачливо добави: — Брадата много ми харесва, Патрик.

— Ще се избръсна, щом свърши кръвопреливането. Тромбоцитите ми са достатъчно, за да се справят с кървене от порязване при бръснене.

Брадата му придаваше по-жизнен вид. Без нея, Патрик щеше да изглежда досущ като покойник.

Кейтлин се сети за найлоновия плик, който стискаше в ръка. Как можа да забрави? Дланта й пулсираше от вкопчените в плътта пръсти.

— Нося ти подарък — каза тя. — Малък спомен от „Кралица Елизабет II“.

— Благодаря.

— Колко си учтив, Патрик!

Кейтлин извади овална тенекиена кутия с висококалорични, сладки бисквити и му я подаде.

— Благодаря — повтори Патрик.

— Е, Патрик, ще ме съдиш ли?

— Да те съдя?

— Защото казах на Аманда.

— Не. Направи чудесно, че й каза.

„Чудесно“, помисли си Кейтлин. Аманда обичаше да употребява тази дума. Беше странно, че сега я чува от устата на Патрик.

— Аманда знае ли за трансплантацията?

— Не знам. Вероятно не. Ти си първият ми посетител. Но не след дълго цялата болница ще научи.

— Тогава мога да й кажа?

— Разбира се.

Патрик очевидно хранеше надежда.