Краят на дните

14

Избирам за пейдж възможно най-нормалните дрехи. Розова ризка с лъскаво сърчице, джинси, високи маратонки и пуловер с цип. Старая се всичко, освен ризката, да е тъмно на цвят, да не се забелязва нощно време. Оглеждам пуловерът да има и достатъчно голяма качулка да прикрие лицето й, ако искаме да минем някъде, без да привличаме внимание.

За себе си вземам черни ботуши, джинси и виненочервена горница — тя ще скрива кръвта, с каквато просто е обречена да се оцапа. Надявам се само въпросната кръв да е чужда, а не моя. Имам шанс да се облека в постапокалиптичната версия на практичното. Вземам си и яке, светло като анг… Оставям го и вместо него избирам едно тъмно и с вълнена подплата. Точно сега не съм в настроение да се сещам постоянно за ангели.

Рафи си е намерил бейзболна шапка и тъмен шлифер, та да покрива крилата му. Шапката му стои добре.

Мислено забелвам очи. Такава съм глупачка. Светът е на път да свърши, сестра ми е човекоядно чудовище, някакъв тип умира редом до нас в магазина и би било голям късмет, ако преживеем още една нощ, а аз точа лиги по мъж, който дори не ме иска. И даже не е човек. Ама че шашава работа, а? Заслужавам златен медал за глупост.

Прекалено грубо напъхвам шлифера и шапката в раницата ми.

Ангелите са си отишли, докато излезем от магазина. Рафи се приготвя да ме вдигне за полет. Отстъпвам назад.

— Наистина няма нужда! Ще се возя с някой от скакалците.

Едва успявам да изрека тези думи. Не изпитвам абсолютно никакво желание да лежа в обятията на чудовище със скорпионска опашка.

Ала Рафи даде съвсем ясно да се разбере, че няма почва за чувството, което може и да е припламнало помежду ни. Моят ангел очевидно възнамерява да ме напусне. А животът ме е научил поне на едно: да караш насила някой да остане при теб, ако не го иска, си е безотказна рецепта за разбито сърце. Питайте майка ми.

Стискам зъби. Ще се справя. Няма значение, че умирам от ужас как ще се оставя в обятията на кошмарна твар с по-остро от игла жило, каквато за малко не ме уби? Момиче като мен трябва да има поне капка самоуважение, особено в Ангелския свят.

Рафи ме гледа, все едно чете мислите ми. Обръща се към скакалците, бърчи устни, докато ги преценява, плъзга поглед от масивните им крака към насекомските торсове и прозрачните крила. Накрая се взира и в навитите жила.

Поклаща глава:

— Крилата им са твърде тънки, не бих им се доверил да те носят. А и тези огромни нокти… ще пипнеш някоя инфекция, ако те одерат с тях. Ще яздиш скакалец, когато подобрят дизайна им! — Пристъпва напред и с едно плавно движение ме вдига в силната си прегръдка. — Дотогава си принудена да разчиташ на мен за свое въздушно такси.

Излита, преди да успея да възразя.

От залива духа вятър; безполезно е да се опитвам да поддържам разговор. Отпускам мускули и мушвам лице в свивката на шията на Рафи. Навярно за последен път оставям топлото му тяло да ме приюти.

По залез-слънце забелязвам под нас сиянието на отделни огньове, вероятно скрити лагерни огнища, на които са им изтървали юздите. Приличат на малки свещи върху тъмната земя.

По пътя на юг се налага да кацаме четири пъти, че да избегнем ангели и да не ни забележат. Никога не съм виждала толкова много във въздуха. Рафи се напряга всеки път, когато забележим летяща формация.

Нещо сериозно става с народа му, но той не може да се доближи до тях, да не говорим да се намеси активно. С всяка изминала минута долавям все по-ясно нетърпението му да прикачи отново пернатите си крила и да се гмурне обратно в света си.

Старая се да не мисля какво ще стане с моя свят, когато това се случи.

В крайна сметка прелитаме над щаба на Съпротивата — известен и под цивилното име „Пали Хай“. Отгоре прилича на всички останали изоставени сгради — няма признаци да се отличава по нещо.

На паркинга всички коли са обърнати към улицата, да не се налага да правят обратен завой, ако искат да излязат. Ако планът за бягство на Ави е изпълнен успешно, то колите следва да са заредени и готови за тръгване, с ключове в запалването.

По време на спускането ни забелязвам хора, приклекнали зад гуми и дървета или проснати на открито, да се преструват на мъртъвци. Малцина щъкат насам-натам на лунна светлина, но изглеждат точно като шаващите хора навсякъде другаде в Ангелския свят. Ави се е справил отлично с обучението на бежанците да не привличат внимание към щабквартирата, въпреки че сега, след спасяването на затворниците от Алкатраз, лагерът сигурно се пръска по шевовете.

Кръжим над горичката от другата страна на улицата спрямо Пали. Луната изгрява в сумрачни сенки и ни позволява да виждаме, без да ни забелязват. Светлината все още е достатъчно, за да мернем как няколко сенки се пръсват из храстите по време на приземяването ни. Изненадана съм да видя хора навън по здрач, предвид колко уплашени бяха всички от чудовищата в тъмното.

Кацаме и Рафи ме пуска. След прекараното в обятията му време, нощта ми се струва особено студена. Казвам му:

— Ти стой тук, да не те видят. Аз ще ида да проверя дали са довели Доктора.

— Няма начин — Рафи бърка в раницата ми и изважда шлифера и шапката си.

— Знам колко ти е трудно да преглътнеш положението, но наистина ще се справя. А и кой ще наглежда Пейдж?

Едва задала въпроса, си давам си сметка колко погрешен е подходът ми. Не бива да заповядваш на елитен войник да остане в тила и да се грижи за децата.

— Животинките й да я наглеждат!

Рафи си надява шлифера и внимателно размърдва рамене, за да скрие напълно крилата под него. За всеки случай си нахлузва и раницата. Пернатите му крила са увити в одеяло и както са вързани отгоре, досущ приличат на обикновен спален чувал. Демонските ципи се сливат с гърба му, а раницата прикрива необичайните изпъкналости, които биха привлекли нечие внимание.

Всичко случващо се ме изправя на нокти. Рафи влиза в лагер, пълен с врагове. Пейдж не бива да се намира толкова близо до хората, нахвърлили се да я разкъсат на парчета. А и при последната ми среща с Ави, той ме арестува.

Освен това никак не ми се иска Рафи да шпионира хората. Многократно съм му доверявала живота си, но това не променя факта, че ми е враг. Съществува риск да се наложи да избираме кому да отдадем верността си. Стигне ли се дотам, би било идиотска грешка да допусна възможността да се озовем на една и съща страна.

Инстинктите обаче ми подсказват, че това е последното в списъка, за което имам да се безпокоя в момента. Сенсеят ми все настояваше да вярвам на инстинктите си. Сърцето ми, твърдеше той, знае неща, неразбираеми за ума. Досещало се за разни работи по-бързо от него.

Инстинктите ми, разбира се, са подсказвали на Рафи неща, оказали се неверни. Бузите ми се затопляш при мисълта какво се случи се по-рано същия ден в леглото.

Той вдига яката на шлифера си и го закопчава чак до горе, за да скрие голите си гърди; слага си и шапката. Денят беше топъл, ала октомврийската нощ е достатъчно студена — Рафи няма подозрителен вид. Калифорнийските нощи често са с двайсетина градуса по-студени от деня.

— Стой тук, Пейдж. Ще се върнем скоро, ясно ли е?

Сестра ми вече се е заела да успокоява скакалците си и сякаш почти не ни забелязва. Не ми се нрави да я оставям сама, но е изключено да я взема с нас в лагера. Последният път, когато беше тук, изплашените хора от Съпротивата я уловиха с ласо — като животно — и кой знае какво щяха да сторят, ако скакалците не бяха нападнали. След онази случка не очаквам поведението на разгневената тълпа да се е променило.

Потегляме и веднага ме обзема чувството, че съм под наблюдение. Постоянно се озъртам, но не виждам никого. С крайчеца на окото си обаче забелязвам движение на сенки.

— Жертви на скакалци — прошепва Рафи.

Това, предполагам, означава, че не са били приети в лагера. Не ги смятам за опасни, но полагам длан върху Мечо Пуки, понеже меката козинка ме успокоява. После си поемам дълбоко дъх и продължавам напред през тъмната горичка.