Краят на дните

50

Много преди да стигнем Пало Алто, вече виждаме дим в далечината. Пейдж лети пред нас със скакалците си, а ние продължаваме да криволичим из спрялото движение.

Ангелите едва ли ще нападнат преди здрач. Логично е хората да са още в безопасност. По времето, когато стигаме до лагера на Съпротивата, вече знам, че само си разказвам невъзможни приказки.

Паркирам камиона на Ел Камино и слизам от кабината. Сградите са непокътнати, с изключение на една, която гори.

По улицата има пръснати трупове. Колите и стените на училището са окъпани с кръв. Надявам се да не е човешка, но не съм много сигурна.

— Стой тук, мамо. Ще ида да видя какво става.

Проверявам небето, докато слизам от камиона, за да се уверя, че Пейдж се е скрила в дърветата, както съм й казала. Нито тя, нито скакалците се виждат някъде. Съпротивата вероятно щеше да забележи пристигането им, ако не бяха заети с друго.

Тръгвам към училището с надежда да проверя дали има живи. Правя само няколко крачки към клането, преди да спра. Страхувам се да не видя познати сред труповете.

Вятърът носи листа и парчета боклуци; роши косите на жертвите — за щастие така скрива повечето лица. Лист хартия се търкаля наблизо и каца върху труп, взрян в изпълненото с дим небе. Залепва се върху рамото, точно до бледото, мъртво лице. Покана за вечерта на талантите на Ди и Дум.

Вечер на талантите. Момчетата наистина са смятали да си организираме нещо толкова глупаво и фриволно като вечер на талантите.

Оглеждам лицата на преметнати през капаци на коли трупове, пътя, училищния двор с надеждата да не видя Ди или Дум. Бавно тръгвам през паркинга. Забелязвам неколцина да стенат, свити и плачещи на асфалта.

В цялото училище прозорците са разбити, вратите — изкъртени и натрошени, чинове и столове са нахвърляни безразборно по пожълтялата трева. Тук обаче има повече живот и движение. Хора плачат над трупове, прегръщат се едни други, обикалят замаяни и в шок.

Навеждам се да помогна на момиче, което се опитва да спре кръвта от отрязаната ръка на някакъв мъж.

— Какво стана? — питам, стягайки се вътрешно за чудовищен разказ за ангели и зверове.

— Мъртъвци — отвръща детето през сълзи. — Дотътриха се, след като част от бойците тръгнаха на мисия. Беше останал да ни защитава само малък отряд. Всички полудяха. Беше кървава баня. Мислехме си, че е приключило, но явно слухът за нападението се е разнесъл, защото после дойдоха бандите.

Всичко това са сторили хора? Не чудовища, не ангели, не дори принцове от Преизподнята. Хора нападат хора.

Затварям очи. Лесно е да обвиня ангелите, задето са ни превърнали в подобни зверове, но и ние бездруго сме вършили такива неща много преди появата им, нали?

— Какво задигнаха бандите? — питам, неохотно отваряйки отново очи да погледна света.

— Каквото свариха да докопат — момиченцето увива разкъсана риза около ръката на изпадналия в безсъзнание мъж. — Все крещяха, че си искат обратно храната. Каквото сме им взели, когато им отмъкнахме магазина.

Пред очите ми се връща споменът за кървавия отпечатък от длан, лепнат върху вратата на близкия магазин за хранителни стоки. Още тогава предположих, че Съпротивата го е взела от банда.

На помощ на момиченцето идва възрастен и аз се премествам към друга група, която внася ранен в централната сграда.

Дойдох тук бързо да предупредя хората, а после да потегля на север или на юг със семейството си. Накрая обаче оставаме да помагаме в търсене на Ави. Никой не знае къде е той.

Майка ми се втурва към старата ни класна стая и запасите си от развалени яйца. Не е изненадващо, че още са си там. Никой, предполагам, не е искал да разчиства нейната каша. Мама раздава цели картони в случай на поява на бесове. Хората се събират наоколо да ги вземат.

— Връщат се! — крясва някой.

На ръба на горичката към нас започват да се олюляват сенки.

Всички, годни да се движат, хукват към най-близката сграда. Малцина остават при ранените, насочили оръжия или вдигнали лопати и ножове в готовност да защитават близките на сърцето си.

Оказват се жертвите на скакалци, изиграли ролята на възкресени от Уриил. Спаружените им тела се тътрят към нас със странната походка на зомби. Все едно изпълняват съответната роля на наистина мъртви и възкресени. Сякаш щом ги третират като чудовища, те се чувстват задължени да се държат като такива.

Но преди да стигнат достатъчно близо до нас, за да започнат схватка, сестра ми се завърта над тях със скакалците си. Само три са, но ако има нещо, от което жертвите на скакалци да се боят, то това са нападателите им.

Възкресените забелязват жилата и тутакси се пръсват обратно в горичката от другата страна на улицата; изчезват, внезапно престанали да имитират походка на зомбита.

Всички от Съпротивата се взират след бягащите нападатели, после се обръщат към Пейдж и питомците й, които прелитат ниско над главите ни. Мнозина зарязват ранените си другари и хукват да търсят прикритие, очевидно по-уплашени от скакалците, отколкото от възкресените.

Останалите обаче стоят на място и обръщат оръжията си към Пейдж.

Сред тях е мъжът, когото последния път видях в съвета на Ави. Беше вързал Пейдж като гневен селянин, докопал чудовището на Франкенщайн. Ави май го нарече „Мартин“.

— Тук е да ни помогне — вдигам ръце в опит да успокоя всички. — Няма страшно. Тя е на наша страна. Вижте, прогони нападателите!

Никой не сваля оръжието си, но и никой не стреля. Това вероятно се дължи повече на нежеланието да вдигат шум, за да не привличат ангелите, отколкото на вяра в думите ми.

— Мартин — натъртвам. — Спомняш ли си думите на Ави? Че сестра ми може да е надеждата на човечеството… — Посочвам Пейдж. — Това е тя. Помниш ли я?

— Да, помня я — потвърждава Мартин. Оръжието му е насочено решително към Пейдж. Още двама до него ми се струват познати. Те бяха част от групата, която държеше сестра ми с въжета при залавянето й. — Помня, че обича човешко.

— На наша страна е — повтарям. — Показа се на открито, за да ви защити. Ави вярва в нея. Чухте го.

Всички са се обърнали към Мартин, за да видят какво ще направи той. Ако стреля, всички ще открият огън.

Той продължава да се цели в Пейдж, сякаш възнамерява да я застреля.

— Хей! — подвиква й. — Бандитите, които ни нападнаха, са в онази посока — и завърта пушката си да посочи на север по Ел Камино Реал. — Прострелях неколцина. Би трябвало да са лесна плячка за теб и зверовете ти! — сваля пушката и я премята през рамото на разкъсаната си риза. — Никой да не казва, че не сме нахранили почетните си гости!

Затаили дъх, всички гледат към Мартин. После един по един членовете на Съпротивата свалят оръжия.

Пейдж ме поглежда от небето, където скакалците кръжат ниско над нас като лешояди. Изглежда и въодушевена, и объркана, сякаш се чуди какво да стори.

Гледа ме в очакване на отговори, но и аз не знам какво да й кажа.

— Да! — майка ми тича към Пейдж, размахала ръце в посоката, която ни показа Мартин. — Върви, миличко. Време е за обяд!

И това разрешение й стига. Скакалците политат на север по протежение на пътя и отнасят сестра ми.

— Внимавай! — Подвиквам подире й.

Ужасена съм. Облекчена. Уплашена. Объркана.

Нищо не е наред.