Краят на дните

16

Навън въздухът е свеж и е направо тихо в сравнение със задуха и шума вътре. Крием се по сенките, докато не стигаме до зиданата сграда в мисионерски стил, която Ави използва за щабквартира. И на тази врата виждам същия плакат. Спирам да го прочета.

На плаката с най-различни почерци са надраскани на ръка коментари:

На тези момчета, предполагам, им липсва интернет.

Рафи дърпа вратата и влизаме в слабо осветен коридор. Щабът е пълен с народ, но далеч не е така натъпкан, като училището. Тук хората крачат уверено, а групичката в другата сграда изглеждаше замаяна и неуверена.

Тукашните обитатели вероятно са стари кучета в сравнение с бегълците от Алкатраз в съседство. Дори познавам някои лица тук-там. Свеждам глава е надежда косата да скрие лицето ми.

Ето я жената, с която перях, когато Съпротивата ме хвана за първи път. Тя държи поставка с лист и проверява предмети по списък. Тази дама обожаваше кучето си. Почти съм изненадана, как така е още със Съпротивата. Чух, че натирили всички джафкащи кучета, понеже ангелите имат суперслух.

Ето го и чиновника от първия хотел-гнездо. Усмихва се уморено, докато разговаря с някаква жена. Изглежда много по-спокоен, отколкото навремето в гнездото, макар сега и двамата да носят чанти, пълни с оръжие. Чудя се дали е бил шпионин на Съпротивата.

А ето и готвача от първоначалния лагер в гората. Беше мил с мен и ми даде допълнителен черпак яхния, когато установи, че съм нова. Сега бута из коридори количка с пакети солети и плодови рулца.

Всички изглеждат капнали. И до един са въоръжени до зъби — с пистолети, пушки, ножове, щанги и всичко друго, годно да реже, чупи или къса. Носят поне по две оръжия.

Рафи придърпва шапката по-ниско над лицето си. Виждам колко е напрегнат. На вражеска територия е. Като се замисля, той винаги е на вражеска територия, все едно с коя група се среща. Без пернатите му крила, ангелите няма да го приемат. И без значение какви крила носи, хората също няма да го допуснат сред тях.

Уриил или някой от отряда му спомена веднъж, че ангелите били създадени да са част от общото цяло, но без значение къде попада Рафи, той винаги си остава външно лице.

За щастие тук явно никой не му обръща внимание. В тази сграда най-често чувам името на Ави.

— Ави иска да…

— Но аз мислех, че планът на Ави е…

— Аха, точно така каза Ави.

— Трябва ми разрешението на Ави…

— Одобрено е от Ави.

— Ави ще се разправя с тях.

В двете сгради определено цари различна атмосфера. Едната приютява бежански лагер, а другата — армия на борци за свобода. Ави несъмнено носи много дини под една мишница в опита си да опази последните останки на човечеството по време на най-лошата криза в историята.

А си мислех, че на мен ми е трудно — аз само се мъча да запазя семейството си живо. Не си и представям какво ли напрежение изпитва той, като носи отговорност за толкова много животи.

При приближаването ни, неколцина мъже с тен на строителни работници и здрава мускулатура се обръщат да ме зяпат. До мен Рафи изръмжава тихичко. Момчетата само му хвърлят бърз поглед и уважително извръщат очи.

Спирам да поговоря с тях.

— Търся близнаците Ди и Дум. Да знаете къде са?

Единият ми посочва стая нататък по коридора.

Запътваме се натам и аз отварям вратата, без да се замисля какво има вътре.

— … хотели — казва Ави начело на заседателната маса. — Как се справяме с храната и медицинските… — вдига поглед и ме забелязва. Изглежда уморен като всички останали, но очите му все пак греят ярко и пронизват. Навярно се дължи на изправената му стойка и уверения глас.

В стаята около заседателната маса са насядали десетина човека. Всички изглеждат изнервени и изтощени, с тъмни кръгове под очите и с немита коса, щръкнала в различни посоки. Сигурно нощта по спасяването на бежанците от Алкатраз е била дълга, а денят на настаняването им — още по-дълъг.

Стаята притихва и всички се обръщат да ме зяпат.

Толкова по въпроса за потайността.