Краят на дните

52

Не ми става по-добре от необходимостта да съобщя на хората, че трябва да се евакуират. Смятах просто да го споделя с Ави и той да им го предаде. Сега обаче отговорността тежи на моите рамене.

С помощта на неколцина мъже събирам всички в училищния двор. За първи път не се притеснявам да стоя на открито и да вдигам шум. Ловът, според моите предвиждания, няма да започне преди залез. Независимо от броя на напусналите лагера, почти запълваме двора. Хващаме мнозина, докато още се подготвят да тръгнат.

Най-лесното е да подхвърля на този-онзи по някоя дума и да оставя слуховете да се разнесат, но не искам да рискувам да настъпи масова паника от объркването относно случващото се. Струва си да отделим двайсетина минути за последно, цивилизовано събрание и да осведомим хората какво предстои.

Бавно се качвам на маса от столовата, въпреки необходимостта здравата да се разбързаме. Самата идея да обяснявам на хората, че всеки момент ще умрат, свива стомаха ми на възел. Половината от присъстващите, ако не и повече, няма да оцелеят до сутринта.

Ситуацията се влошава още повече заради мъртъвците в двора, но не очаквам събранието да продължи дълго, а и е безсмислено да се преструваме, че не са загинали сума хора.

Покашлям се в опит да измисля какво да кажа.

Преди да успея да започна, група новодошли пресичат паркинга. Ди, Дум и около дузина бойци от Съпротивата, целите покрити със сажди, се озъртат към труповете, пръснати по земята.

— Какво става? — пита Ди и сбръчква чело. — Какво е станало? Къде е Ави? Трябва да се видим с него.

Никой не отронва и дума. Изглежда всички очакват аз да отговоря.

— Лагерът е бил нападнат, докато вас ви нямаше… — напъвам се да измисля как да им съобщя за Ави. Облизвам устни. — Ави… — Гърлото ми пресъхва.

— Какво за Ави? — Дум подозрително присвива очи, сякаш знае какво се каня да кажа.

— Не успя да се спаси — изричам.

— Какво? — Ококорва се Ди.

Бойците се озъртат, все едно търсят потвърждение от тълпата.

Ди поклаща леко глава — категорично отказва да повярва.

— Не — обажда се друг войник. Отстъпва встрани. — Не!

— Не и Ави! — Повтаря трети, покрил лице с осаждените си длани. — Не и той!

Изглеждат замаяни и потресени.

— Той щеше да ни измъкне от този хаос — казва първият войник. — Това копеле не може да умре! — Гласът му трепери от гняв, но лицето му се изкривява като на момченце. — Просто не може!

Реакцията на новодошлите ме разтърсва.

— Успокойте се — призовавам ги аз. — На никого няма да помогнете, ако…

— Стига толкова — възразява той. — На никого не сме в състояние да помогнем, дори на себе си. Не ставаме да предвождаме човечеството. Без Ави всичко свършва!

Повтаря същите думи, които и аз си повтарях наум. Ядосвам се да чуя поражението в гласа му.

— Имаме си командна йерархия — възразява Мартин. — Длъжността поема човекът след Ави.

— Ави каза Пенрин да ни води — обажда се жена, която помагаше да носим ранените заедно с мен. — Чух го. Каза го на смъртното си легло.

— Но вторият в командването…

— Нямаме време за спорове — прекъсвам ги аз. — Ангелите идват. Тази вечер по залез ще излязат на лов. Това е състезание за най-голям брой убити човеци.

Чакам реакция, но никой не изглежда изненадан. Всички са били бити, насилвани и травматизирани. Стоят на двора парцаливи, кльощави и недохранени, мръсни и смазани и се взират в мен за информация и напътствия.

В остър контраст са със спомените ми за съвършени тела, злато и блясък на ангелските тържества. Мнозина от присъстващите са ранени, превързани, куцат и са уплашени. Ококорените им очи са прозорец към отчаянието им.

Застига ме вълна от гняв. Съвършените ангели с тяхното съвършено място във вселената. Защо не ни оставят на мира? Само защото са по-красиви и имат съвършен слух и съвършено зрение, подобри са във всичко… това не ги прави по-достойни от всички нас!

— Лов ли? — пита Ди. Поглежда към осаждения си брат. — Значи затова са го устроили.

— Какво са направили? — бърча вежди аз.

— Подпалили са пожар по протежение на южния край на полуострова. Единственият път навън е през залива или по въздух.

— Видяхме го през камерите за наблюдение — обяснява Дум. — Отидохме да гасим пожара, но половината време изгубихме в опити да избегнем ангелите. Огънят е вече напълно извън контрол. Дойдохме, за да известим Ави.

Последствията ме смазват.

Мостовете са на парчета от земетресенията. Дори ако успеем да съберем всички изправни кораби и самолети, само малка част от хората ще съумеят да се измъкнат от полуострова преди залез.

Фантазирах си, че ловът няма да започне, преди да се спусне нощта, и ще бъдем свободни да избягаме своевременно.

— Огънят се движи на север — сочи Ди. — Все едно ни ограждат.

— Точно това правят — потвърждавам аз. — Събират ни за лова си.

— Значи ни превръщат в патици на гюме — обажда се някой от тълпата. — Това ли е краят?

— Най-доброто за нас е да избягаме, да се крием и да се надяваме да не ни намерят.

В гласовете на събраните долавям нотки на гняв.

Всички говорят едновременно.

Силен глас отеква над гълчавата:

— Някой ще се погрижи ли за това дете?

Всички се обръщаме към мъжа в тълпата, задал въпроса. Той е кльощав, с превръзки през рамото и на ръката. До него стоят две момиченца на по десетина години.

Бутва едното зад гърба си, а другото изтиква пред себе си.

— Не мога да я храня и защитавам, ако ще възобновяваме скитанията си!

И двете момиченца се разплакват. Онова, което наднича иззад мъжа, изглежда също толкова уплашено, колкото и другото пред него.

Някои от нас наблюдават сцената с тиха симпатия, други — с ужас. Но дори най-състрадателните се колебаят да пристъпят напред и да поемат отговорност за изхранването и защитата на безпомощно дете, защото всички са или хищници, или плячка.

Забелязвам обаче и такива, на които не им се късат сърцата. Неколцина гледат момичето със студена пресметливост. Всеки момент някой от тях ще излезе напред и ще я поиска. Втрещена, питам:

— Нима се отказваш от дъщеря си?

Мъжът клати глава:

— Никога не бих го сторил. Тя е на мой приятел. Дойде с нас на почивка в Калифорния непосредствено преди нападението на ангелите.

— Значи сега и тя е част от семейството ти — процеждам през стиснати зъби.

Мъжът се вглежда в израженията на хората наоколо:

— Не знам какво друго да сторя. Не мога да я защитя. Нито да я изхраня. По-добре ще й бъде с някой друг. Иначе просто ще я изоставя. Наистина не съм в състояние да се грижа и за живота на моето семейство, и за нейния! — Прегръща със здравата си ръка плачещото момиче зад гърба си, сякаш иска да я скрие, преди да е привлякъл всеобщото внимание.

— И тя е част от семейството ти — повтарям. Треперя от гняв.

— Е, нали все пак я опазих жива през цялото това време? — виква бащата. — Но повече не мога! Не знам дори как ще се грижа за себе си и за дъщеря си! Отчаян съм и правя най-необходимото, за да опазя себе си и най-близките си!

Себе си и близките.

Сещам се за умиращия, когото Пейдж намери в големия магазин. Какво ли е станало с неговите близки? Ако се пръснем сега, дали всеки от нас ще умира самичък някъде в тъмното, без никого да го е грижа дали ни изяждат живи?

На онзи човек му бе останала само рисунка с пастели, направена от обичано от него дете. Осенява ме прозрение, че в сублимния момент детето, Пейдж и умиращият представляваха част от мрежата от връзки, съставяща семейството. Именно това спаси мъжа да не бъде изяден жив. То напомни на Пейдж необходимостта да се бори за човечността си.

Най-сетне разбирам и какво ми казваше Ави. Тези хора — уязвими, сърдити и всеки с недостатъците си — също са ми семейство. Иска ми се да прокълна Ави, задето ме кара да се чувствам така. И бездруго ми е достатъчно трудно да опазя сестра ми и майка ми. Но и не мога да гледам как моите другари се разделят и измират, а нищо чудно и да се разкъсват един друг на парчета, така и така са започнали.

— Всички сме твоето семейство — повтарям словата на Ави. — Ти не си сам. Нито пък тя — и кимам към треперещото момиче, застанало в средата на двора без никого до себе си. — Поемете дълбоко дъх — нареждам, като се старая да звуча както баща ми, когато се паникьосвах за нещо. — Успокойте се. Ще оцелеем и при тази криза.

Хората ме поглеждат, после се обръщат към останките на Съпротивата. В тълпата се вихри същинска буря от емоции.

— Така ли? — пита един от бойците. — И кой ще ни спаси? Кой е достатъчно луд и достатъчно силен, за да удържи всички заедно, докато си блъскаме главите срещу този невъзможен враг?

Вятърът пърха с якетата на мъртъвците около нас.

— Аз.

Преди да го изрека, дори не съм го вярвала.

Е, поне не ми се смеят. Но всички ме зяпат неудобно продължително време.

Свивам рамене. Странно е да говоря за себе си.

— Практически знам за ангелите повече от всеки друг човек. Имам… — спомням си, че вече не нося Мечо Пуки. — Сприятелих се с… — С кого? С Рафи? С Наблюдателите? Та те ще ни изловят като животни. — Както и да е, имам страхотно семейство!

— Имаш ум, имаш и семейство — обажда се мъж с рана на главата. — Това ли ти е специалната сила?

— Ами хайде да се разделим и да умрем сами — подхващам твърдо и се старая да вложа стомана в тона си. — Или да останем заедно и да окажем последен отпор.

Независимо дали го искам, или не, писано ми е да предвождам остатъците от Съпротивата на Ави.

— Вместо да се разпръснем и да се крием, ще се подкрепяме, ще си сътрудничим. Здравите и силните ще помогнат на всички трудно подвижни. Ще съберем лодки и фериботи и ще започнем да прекарваме хора през залива възможно по-скоро. Нуждаем се от доброволци за управлението на лодките, за да транспортираме всички отвъд.

Съмнявам се да са останали самолети, а и едва ли ще се намери достатъчно луд човек да вдигне някой във въздуха, при наличието на ангели наоколо. Ала сред присъстващите все някои знаят как се управлява корабче.

— Изключено е да преведем всички през залива до залез — обажда се някой в тълпата.

— Прав си — кимам. — Част от нас ще организираме диверсия срещу ангелите, за да ги ангажираме, и така ще осигурим възможност по-дълго да транспортираме хората.

— И кой ще свърши тази работа?

За момент се замислям, преди да отговоря:

— Герои.