Краят на дните

3

Не съм ранно пиле, а и се чувствам същинско зомби, ако не спя няколко нощи наред. Ще ми се да се просна на някой диван и да не помръдна оттам цяла седмица.

Но първо трябва да помогна на сестричката си да се настани.

Отнема ми час да я измия във ваната. Цялата е покрита с кръвта на Белиал. Когато носеше чиста рокличка с щампа на цветя, изплашените хора от Съпротивата я смятаха за чудовище. Ако я видят сега, сигурно ще хукнат да я линчуват с вили и факли.

Страхувам се да търкам по-силно заради всичките шевове и синини. И изобщо, къпането на сестра ми винаги е било задача на майка. Стигне ли се до занимания с Пейдж, тя винаги беше изненадващо нежна.

Вероятно Пейдж си мисли за същото, понеже пита:

— Къде е мама?

— Тя е със Съпротивата. Вероятно вече са в лагера… — Поливам я с вода и колебливо попивам с гъбата между шевовете. — Дойдохме да те търсим, но ни хванаха и ни закараха в Алкатраз. Тя обаче е добре. Съпротивата дойде да спаси всички на острова и я видях на кораба, с който бягаха оттам.

Синините на Пейдж още са страшни на вид и не ми се ще случайно да скъсам някой шев. Чудя се дали конците сами ще се разтварят, или ще се наложи да ги свали доктор.

А това ме подсеща за Доктора — онзи, който я е зашил поначало. Не ме е грижа в какво положение се е намирал. Никое нормално човешко същество не би рязало и осакатявало малки деца, за да ги превърне в човекоядци чудовища, само защото така му е заповядал Уриил, ангелът мегаломаниак. При вида на синините на Пейдж и като знам какво е преживяла, направо ми се иска да ритам Доктора, докато стане на парчета.

Е, не е ли много налудничаво да храня тиха надежда, че е в състояние да й помогне?

Въздъхвам и пускам гъбата във водата. Непоносима ми е гледката на ребрата, щръкнали изпод шевовете по гърдите на Пейдж. Тя и бездруго няма да стане по-чиста. Слагам окървавените й дрехи в мивката и отивам до едната спалня, за да потърся какво да облече.

Преравям старите чекмеджета, без всъщност да очаквам особени находки. Струва ми се, че къщата е била туристическа база, а не обитаем дом. Но все пак тук бяха отседнали хора. Може би дори са избрали да се установят за по-дълго.

Няма кой знае какво, ала на това място е живяла поне една жена — и то известно време. Пресягам се и вадя бяла блуза и ленена пола. Прашки. Дантелен сутиен. Прозрачен комбинезон. Подкъсена тениска. Чифт ластични мъжки боксерки.

През първите дни след Голямото нападение, хората се държаха странно. Дори когато се евакуираха от домовете си, те вземаха мобилни телефони, лаптопи, ключове, портфейли, куфари и обувки, все едно отиват на голяма ваканция на тропиците, а не да се скитат по улиците. Като че ли не приемаха факта, че положението няма да се оправи в рамките на няколко дни.

В крайна сметка обаче всички тези вещи останаха захвърлени по колите и улиците или, в този случай, в чекмеджетата на къщата музей. Намирам тениска, в която Пейдж ще се скрие почти цялата. Няма шанс да открия подходящи за нея панталони, така че тениско-роклята ще й свърши работа за момента.

Слагам сестра ми да си легне на горния етаж и оставям обувките й до леглото — в случай че се наложи да се изнесем набързо.

Целувам я по челото и й пожелавам лека нощ. Очите й се затварят като на кукла, а дишането й почти незабавно става равномерно. Сигурно е напълно изтощена. Кой знае кога е спала за последно? А кога ли е яла за последно?

Слизам долу и откривам Рафи, наведен над масата в трапезарията. Разгърнал е крилата си върху нея. Свалил си е маската и за мен е облекчение отново да виждам лицето му.

Оправя си крилата. Вече ги е почистил от кръвта. Проснати са на масата, влажни и безжизнени. Той изскубва счупените пера и приглажда здравите.

— Поне си ги върна — отбелязвам.

Светлината хвърля танцуващи отблясъци по тъмната коса на Рафи.

Той си поема дълбоко дъх:

— Върнахме се в начално положение…

Седнал е на дървен стол и се е сгънал нещастно върху него. Не влага особен оптимизъм, когато казва:

— Трябва да намеря доктор.

— В Алкатраз имат това-онова. Ангелски хирургически инструменти, струва ми се. Правели са всевъзможни експерименти там. Дали лабораторията им няма да ти бъде от полза?

Рафи ме поглежда с очи толкова сини, че изглеждат почти черни.

— Може би. Вероятно и бездруго е добре да огледам онзи остров. Твърде близо е до нас, за да го пренебрегваме… — разтрива слепоочията си.

Разочарованието тежи като канара на раменете му. Архангел Уриил сътворява фалшив апокалипсис и лъже ангелите, за да ги накара да гласуват за него при избора на Вестител, а горкият Рафи е заседнал на начинанието да си пришие обратно ангелските крила. Докато не успее, няма да може да се върне в ангелското общество и да опита да оправи положението.

— Трябва да поспиш — казвам му. — Всички имаме нужда от сън. От умора краката ми се подгъват… — Олюлявам се леко. Нощта беше дълга и все още не ми се вярва, че всички оцеляхме да видим утрото.

Почти очаквам Рафи да спори, но той кима. Нагледно потвърждение колко много се нуждаем от почивка, а и че на него му трябва и малко време да измисли как да открие доктор, способен да му помогне.

Помъкваме се нагоре към двете спални.

В коридора пред вратата се обръщам към ангела:

— Ние с Пейдж ще…

— Пейдж сигурно ще спи по-добре сама.

За секунда си помислям, че на Рафи може би му се иска да остане насаме с мен. Връхлита ме вълна от налудничаво неудобство, примесено с възбуда. После виждам изражението му.

Гледа ме сурово. Дотук с теорията ми.

Просто не иска да спя редом със сестра ми. Не знае, че вече съм делила една стая с нея, докато бяхме при Съпротивата. Тя е имала предостатъчно възможности да ме нападне.

— Но…

— Ще се настаниш в тази стая — Рафи посочва спалнята от другата страна на коридора. — Аз ще легна на канапето.

Казва го с привичен началнически тон. Очевидно е свикнал всички да му се подчиняват.

— За какъв диван говориш? Това е просто древна кушетка за дами наполовина на твоя ръст.

— Спал съм на камъни и в снега. Дамската кушетка е същински лукс. Ще се справя.

— Пейдж няма да ме нарани.

— Не, няма. Ще си твърде далеч, за да я съблазниш, докато спиш и си уязвима.

Твърде уморена съм, за да споря. Преди да вляза в спалнята от другата страна на коридора, надзъртам в стаята на сестра ми, за да се уверя, че още спи.

Утринното слънце сияе топло през прозорците и лее светлина върху леглото. Изсъхналите диви цветя върху нощното шкафче добавят пурпурни и жълти щрихи. През отворения прозорец лъха аромат на розмарин.

Свалям си обувките и облягам Мечо Пуки на леглото — да ми е под ръка. Плюшеното мече се кипри върху тюлената рокля, която покрива канията на меча. Още откакто се срещнахме с Рафи, от оръжието лъха същинска буря от емоции. Хем се радва да е близо до господаря си, хем тъжи, защото му е забранено да са заедно. Погалвам меката козинка на мечето и го потупвам леко.

Обикновено спя с дрехите, в случай че се наложи да бягаме, но ми е писнало да нощувам така. Неудобно е, а гостоприемната стая ми напомня за времето преди вечните тръпки на страха.

Решавам, че е настъпил един от редките моменти, когато ще си позволя да спя удобно. Упътвам се към скрина с чекмеджетата и преравям дрехите, които открих преди това.

Няма кой знае какъв избор, но наличното ще ми стигне. Харесвам си подкъсената тениска и мъжките боксерки. Тениската ми е широка, но иначе става. Стига до последното ми ребро и оставя корема ми гол.

Ластичните боксерки са ми съвсем по мярка, макар да са предназначени за момчета. Единият крачол е разбридан и се разплита, но бельото е чисто, а ластикът не е прекалено стегнат.

Пропълзявам в леглото и не пропускам да се възхитя на копринените луксозни чаршафи. Потъвам в сън в секундата, щом главата ми опира във възглавницата.

През прозореца полъхва лек ветрец. Дори насън съм наясно, че навън е слънчево и топло, както понякога се случва дори през октомври. И въпреки това сънувам гръмотевични бури. Слънцето се претапя в дъжд и, докато се унасям все по-дълбоко, стаята ми с гледка към градината се превръща в кълбящи се буреносни облаци.

Върнала съм се в онзи момент, когато окованите Паднали поемат към Преизподнята. Яхнали са ги адски бесове и изпод шиповете на шиите, челата, китките и глезените на нещастните жертви капе кръв.

В същия сън попаднах заедно с меча ми, докато се намирах в лагера на Съпротивата. Но все пак смътно си спомням, че този път не спя с острието. То е облегнато на леглото и не ме докосва. А и сегашният кошмар не ми прилича на спомена на меч.

Сънувам собственото си преживяване по време на пребиваването в спомена. Сън за съня.

Рафи се стрелва надолу през гръмотевичната буря и по време на полета към земята набързо потупва по ръцете неколцина от новите Паднали. Виждам как се променят израженията им при ободрителния му допир. В тази група трябва да са и Наблюдателите — елитният отряд ангелски воини, паднали заради любовта си към човешките дъщери.

Били са под командването на Рафи — негови верни войници. Очевидно разчитат на него да ги спаси, нищо че са избрали да нарушат ангелските закони, като се оженят за жени от моята раса.

Едно от лицата привлича вниманието ми. Макар и окован, Падналия ми се струва познат.

Напрягам се да го разгледам по-добре и в крайна сметка успявам.

Това е Белиал.

Изглежда по-мил, отколкото съм свикнала, липсва и обичайната му презрителна гримаса. На лицето му е изписан гняв, но в очите му забелязвам искрена болка. Стиска ръката на Рафи за миг по-дълго от другите Паднали, почти се ръкува с него.

Рафи му кима и продължава към земята.

Блясва светкавица и небето ридае, а дъждът се лее право в лицето на Белиал.

Събуждам се. Слънцето е изминало доста път по небето.

Не чувам нищо необичайно, тъй че — да се надяваме — Пейдж продължава да спи. Ставам и отивам до отворения прозорец. Навън още е слънчево, а вятърът люлее клоните на дърветата. Пеят птички и пчелите бръмчат, сякаш светът изобщо не се е променил.

Щом поглеждам навън обаче, при все топлината ме полазват тръпки.

Съсухреният и измъчен Белиал още лежи окован до градинската порта, но очите му са отворени и той се взира право в мен. Парализата му, предполагам, вече е напълно отминала. Нищо чудно, че сънувах кошмар за него.

Но онова не беше същински кошмар, нали? По-скоро беше спомен от показаното ми от меча. Поклащам полека глава, докато се опитвам да извлека някакъв смисъл от спомена.

Възможно ли е Белиал да е бил един от Наблюдателите на Рафи?