Краят на дните

2

Рафи се долепя до една стена.

— Не сме дошли да ви нараним — подвиква той.

Нов изстрел му отговаря от прозорец на горния етаж. Трепвам — нервите ми са опънати до краен предел.

— Чувам ви да си говорите вътре — продължава Рафи. Явно смята, че всички са глухи. Сравнени с ангелите, вероятно наистина сме такива. — И отговорът е не. Крилата ми едва ли ще струват колкото ангелските. Няма начин да успеете да ме заловите, така че спрете да се залъгвате. Просто искаме къщата. Постъпете разумно. Махнете се.

Входната врата се отваря с трясък. Трима здравеняци излизат навън, насочили пушки в различни посоки, сякаш не са сигурни къде се намират враговете им.

Рафи излита и скакалците следват примера му. Той разцепва въздуха с впечатляващите си демонски крила и изглежда много страховито, преди да кацне досами къщата.

Скакалците се стрелват след него, спускат се и изчезват сред дърветата с навити зад гърбовете си скорпионски жила.

Тримата здравеняци успяват добре да огледат срещу какво се изправят и хукват да бягат. Втурват се през дърветата от срещуположната на скакалците страна. Чак после заобикалят през руините към плажа.

След изчезването на мъжете, от къщата като пребито куче се измъква и жена. Побягва в противоположна на мъчителите си посока. Поглежда през рамо къде са те и като че ли повече бърза да се спаси от тях, отколкото от крилатите зверове.

Докато мъжете се качат в лодките и излязат в морето, тя вече е изчезнала сред хълмовете отвъд къщата.

Рафи обикаля фасадата на освободената сграда и спира, за да се вслушва внимателно. Махва ни да се присъединим към него и влиза вътре.

По времето, когато стигаме до къщата, вече ни е подвикнал:

— Чисто е!

Полагам длан на рамото на Пейдж, докато минаваме през портичката в бялата дървена ограда и влизаме в двора. Тя се взира в странния дом, притиснала отрязаните крила на Рафи като успокояващо одеялце. Викторианската постройка е маслено златиста на цвят, с виненочервени корнизи. Има си веранда с тръстикови мебели и изглежда досущ като кукленска къща.

Един от скакалците захвърля Белиал до дървения стобор. Той остава проснат като парче месо. Жилавата плът на тялото му е с цвят и текстура на сушена пастърма и още кърви от раните, където Пейдж отхапа парчета от бузите и раменете. Демонът изглежда изключително жалък, но точно тази жертва на скакалците нямам желание да съжаля. Питам:

— Какво ще правим с Белиал?

— Ще се погрижа за него — Рафи се спуска по стъпалата на верандата към нас със сестра ми.

Предвид всички ужасни неща, причинени му от Белиал, се питам защо просто не го убие, вместо да му отреже крилата. Може би смята, че скакалците ще го направят вместо него или пък е очаквал нападението в гнездото да бъде фатално? Сега обаче, след като се е озовал чак тук, Рафи не изглежда склонен да довърши противника си.

— Хайде, Пейдж!

Сестра ми се качва редом с мен нагоре до дървената веранда и влиза в къщата.

Очаквам вътре да открия прах и мухъл, но всъщност се оказва много приятно местенце. Дневната явно е служила за музей. В ъгъла е изложена дамска рокля от края на осемнайсети век. До нея стоят непотребни музейни въженца на бронзови стойки, които преди са служили да държат зрителите настрани от античните мебели в стаята.

Пейдж се озърта и отива до прозореца. Изкривен от неравностите в стъклото, Рафи извлачва Белиал до портичката на оградата. Захвърля го там и тръгва към къщата. Демонът изглежда мъртъв, но знам, че не е. Жертвите на ужилване от скакалците са напълно парализирани и привидно мъртви, макар че все още са в съзнание. Това е част от ужаса да те ужилят.

— Хайде. Да разгледаме какво има в къщата — предлагам аз. Пейдж обаче продължава да се взира през прозореца и към спаруженото тяло на Белиал.

Навън Рафи се появява отново в полезрението ни, понесъл огромен наръч ръждиви вериги. Изглежда наистина страховито, докато ги омотава около Белиал и прави примки на шията му, премята ги през оградния стълб и ги увива на бедрата на жертвата. Заключва ги заедно в средата на гърдите му.

Ако не знаех истината, щях да се уплаша от Рафи. Борави с безпомощния демон безмилостно и нехуманно.

Странно, но именно Белиал не спира да привлича вниманието ми. Както е окован, в него виждам нещо, което ме тегли неумолимо. Струва ми се познат.

Отърсвам се от това впечатление. Май съм на ръба да халюцинирам от изтощение.