Краят на дните

68

— Чифт архангелски крила и нова армия — възкликва принцът на Преизподнята.

— Какво си направил? — долита Уриил до Рафи. — Знаеш ли колко трудно беше да…

С нажежен до бяло гняв Рафи замахва с меча си срещу него. Архангелът едва успява да извади меча си да го блокира, силата на противниковия удар обаче го превърта във въздуха.

Уриил стремително рухва от небесата и тупва тежко на моста.

Изправя се с олюляване, кърви и се държи за рамото. Струва ми се счупено. Преди да си възвърне равновесието, тълпата се втурва срещу него.

Една жена му удря шамар и му крещи за децата си. Друга идва и го рита.

— Това е за моята Нанси! — следва по-силен ритник. — А това — за малкия Джо!

Още някой скача в битката и започва да крещи на Уриил, четвърти притичва и се захваща да му скубе перата. Архангелът изчезва под тълпа гневни хора.

Политат пера. Плисва кръв. Под ярките светлини блестят ножове, размахани от покрити с кръв ръце.

Всички други са застинали — музиката е спряла, прожекторите блестят, ангелите са прекратили схватката си, Погълнатите шестаци са се смълчали.

Във всички посоки се е възцарило призрачно сияние и сред него отекват писъците на Уриил.

Ангелите изглеждат объркани, несигурни какво да правят. Ако поддръжниците на Уриил всъщност му бяха верни и наистина го харесваха, а не го следваха от користни подбуди… нищо чудно дори да си бяха рискували живота, за да го спасят. Сега обаче, преди несигурните ангели да се размърдат, тълпата над архангела започва да се разпръсква.

Неколцина стискат зловещи парчета от него вместо трофеи. Кървави пера, кичури коса, пръсти и твърде окървавени за разпознаване органи.

Добре де, положително не сме най-цивилизованите същества във вселената, но пък кой е съвършен?