Краят на дните

24

— Къде ще бъде операцията? — пита Рафи.

— В гнездото — отвръща Йосия. — Лайла е под домашен арест. Забранено й е да излиза. Но аз ще успея да те вкарам.

— Върви. След малко ще те последвам с крилата — Рафи сваля раницата, на която са вързани увитите му в одеяло крила. Казвам му:

— Редно е да дойда с теб.

— Не можеш… — съблича шлифера и надява презрамките на раницата на обратно, така че сега я носи на гърдите си. Опипва ремъка за кръста, за да провери дали държи здраво. С раница наопаки никой няма да изглежда добре, но на него му стои като правено по поръчка военно снаряжение, привързано здраво за широките му гърди.

— А кой ще ти пази гърба!

Рафи извива гръб и изпъва крила, както аз бих раздвижила крака след прекалено дълго седене на едно място.

— Йосия ще свърши работа. Твърде опасно е за теб. Пък и ти предстои да се погрижиш за семейството си.

Хрумва ми нова мисъл.

— Дали Лайла ще успее да помогне и на Пейдж?

Дори не ми се ще да го изричам, но със счупената ръка на Доктора към кого друг да се обърнем?

— Ако с мен всичко е наред, ще пробвам да я накарам да помогне и на сестра ти.

— Пейдж не разполага с повече време от теб.

— За нея ще бъде по-безопасно първо да проверя колко надеждна е Лайла.

Рафи е прав, но мислите продължават да кипят в главата ми. Кимам.

— А мечът ти?

— Не мога да летя с него, ако не ме е приел. А това няма да стане, докато не си получа обратно крилата. Ще се погрижиш ли за него, докато се върна?

Кимам, а в гърдите ми се разлива топлина.

— Значи ще се върнеш?

Рафи ме гледа с тревога.

И преди сме се разделяли, но този път имам чувството, че е завинаги. Всеки момент той ще се върне в света на ангелите. И когато това се случи, ще забрави всичко за човешката дъщеря, с която са били партньори за няколко дни. Съвсем ясно даде да се разбере, че няма начин да останем заедно. Питам:

— Време ли е да си кажем довиждане?

Той кима.

Гледаме се един друг в очите. Както винаги, нямам представа за какво си мисли той. Остава ми само да гадая — по-скоро само да си измислям.

Рафи се навежда и устните му остават на косъм от моите. Затварям очи и се отпускам в тръпката на очакването.

Миг по-късно той притиска устни в моите. Топлината му се разлива надолу, в гърдите ми и в стомаха. Времето спира и забравям всичко — апокалипсиса, враговете, кой ни гледа, чудовищата в нощта.

Светът ми е целувка.

Цялата принадлежа на Рафи.

Той се отдръпва.

Притиска чело в моето и сълзите започват да парят зад клепачите ми.

— Ще си върнеш крилата! — Преглъщам и продължавам, преди гласът ми да се разтрепери. — Ще станеш Вестител и всички ще те следват като свой предводител. После ще върнеш ангелите у дома, ще ги махнеш оттук. Обещай ми, когато станеш Вестител, да ги отведеш оттук, далеч от всички нас!

— Няма голяма вероятност да стана Вестител, но да, ще сторя всичко по силите си да ги отведа оттук.

И Рафи ще си отиде, пръв.

Преглъщам.

Още няколко секунди стоим един до друг, а дъхът ни се смесва.

Вятърът се усилва и имам чувството, че сме единствените живи същества на света.

Рафи се изправя и отстъпва назад.

— Не става въпрос какво искам аз или от какво се нуждая. Всеки миг народът ми, цялата тъкан на моя свят ще се разпадне. Не мога да допусна това да се случи!

— Не те и моля да го правиш! — Полека притискам ръце към корема си. — Ти си най-добрата надежда и на моя народ, не забравяй. Ако поемеш юздите и върнеш ангелите там, откъдето са дошли, и моят свят ще бъде спасен.

Само дето ти няма да си с мен.

Рафи поклаща тъжно глава:

— По такива правила живеем. Ние сме войници, Пенрин. Легендарни воини, готови да правят легендарни саможертви. Ние не молим. Нямаме избор.

Казва го като девиз — като клетва, която е повтарял хиляди пъти.

Полека ме пуска и решително ме избутва настрани.

Бръсва косата от лицето ми, милва страната ми. Взира се във всяка моя черта, сякаш я запомня наизуст. Лека усмивка пропълзява по устните му.

Накрая отпуска ръка, обръща се и скача във въздуха.

Притискам длан към устата си, за да не допусни да го повикам обратно.

Октомврийският вятър роши косата ми. Покрай мен се носят опадали листа — самотни и изоставени.