Краят на дните

26

Пробуждам се и мигам срещу слънчевата светлина. Намирам се на задната седалка на класически „Ролс-Ройс“. Елегантна, лъскава, безупречна кола. Изумителна по качество оркестрова музика изпълва купето. Шофьорът носи черен костюм в съчетание с шофьорска шапка. Гледа ме в огледалото за обратно виждане, докато измъчено се свестявам.

Вие ми се свят и мирисът на химикали още ме задавя. Какво стана?

А, да, сектата… Вдигам ръка и си пипам косата, за да се уверя, че не са ме избръснали. Никога не се знае.

Косата ми си е на мястото, но мечът ми не е. На ремъка през рамо виси само празното ми плюшено мече. Погалвам меката козинка, като се питам какво ли са сторили похитителите с оръжието ми. Твърде ценно е за тях, за да го оставят, и твърде тежко, за да са го занесли надалеч. Остава ми само да се надявам да са го метнали в багажника или е някъде наблизо като доказателство, че са докопали точното момиче за наградата.

Колата явно е част от цял керван от ретроавтомобили — такива карат и пред, и зад нас.

— Къде отиваме?

Гърлото ми все едно е подплатено с шкурка.

Шофьорът не отговаря. От мълчанието му ме побиват тръпки.

— Ехо? — подвиквам. — Излишно е да се притесняваш от подслушване. Ангелите не харесват човешката технология. Едва ли са сложили бръмбар в колата.

Мълчание.

— Чуваш ли ме? Да не си глух?

Шофьорът не реагира.

Навярно ангелите са проумели, че не сме така съвършено оформени като тях. Ако са осъзнали ценността на някои от недостатъците ни, са наели глух шофьор, да не ме чува и да нямам възможност да го убедя да мине на моя страна?

Навеждам се напред да го потупам по рамото. В същия момент съзирам в огледалото за обратно виждане и останалата част от лицето му.

На показ са изложени червените меса на венците и бузата на шофьора. Все едно половината му лице е било одрано. Зъбите са оголени като на жив скелет. Втренчил е очи право в мен в огледалото. Следи реакцията ми.

Застивам. Иска ми се да се дръпна, но шофьорът ме гледа. Очите му не са на чудовище. Това са очите на човек, който очаква онзи отсреща да се стресне и да избяга.

Прехапвам устна, за да не издам нито звук. Все още стоя с вдигната ръка. Колебая се още миг, после нежно полагам длан върху рамото му, за да го потупам.

— Извинете — промърморвам. — Чувате ли ме?

Продължавам да го гледам в огледалото, за да му дам да разбере, че съм видяла лицето му.

Рамото му е твърдо на допир, точно каквото следва да е нормалното човешко рамо. Какво облекчение — и за него, и за мен. Вероятно не е нов вид таласъм, сътворен от ангелите, а осакатен обикновен човек.

В началото ми се струва, че шофьорът продължава да не ми обръща внимание, ала после лекичко кима.

Колебая се и се чудя дали да пренебрегна очевидния му проблем или да го попитам какво се е случило с лицето му. От времето, прекарано с приятелите на сестра ми знам, че хората с увреждания понякога предпочитат събеседниците им просто да си зададат въпросите и да се свърши с темата, но се случва и да искат да се отнасят с тях като с нормални хора и да не оставят уврежданията да играят роля. Решавам да се занимая с важната тема.

— Накъде сме тръгнали? — Запазвам възможно най-приятелски и спокоен тон.

Шофьорът не ми отговаря.

— Не сте хванали точния човек, да знаеш. Мнозина носят оръжия. Само защото имам меч не значи, че ангелите търсят мен.

Той продължава да шофира.

— Добре, схванах. Но наистина ли се надяваш ангелите да ви дадат сертификат за безопасност? Дори ако не ви убият днес, защо да не ви изтребят другата седмица? В крайна сметка надали ще раздадат на всеки снимката ти като уверение, че ти си заловил нужното им момиче…

Оркестровата музика продължава да изпълва колата, а шофьорът — да я кара.

— Как се казваш?

Никакъв отговор.

— Ще намалиш ли малко? Или много? Или дори да спреш за няколко секунди и да ме пуснеш? Станала е грешка. Мястото ми не е тук. Като се замисля, и твоето не е.

— А къде ми е мястото?

Гласът на шофьора е дрезгав и преизпълнен с гняв.

Трудно му се разбира. Едва ли е лесно да говориш с откъснати устни. Отнема ми минутка да си преведа чутото.

Имам повече опит от обикновените хора в разгадаване на думите на хора с речеви проблеми. Уврежданията на няколко другарчета на Пейдж затрудняваха комуникацията. Именно търпението й с приятелите и преводите й постепенно ми позволиха да започна да ги разбирам. Вече ми е втора природа.

— Мястото ти е при нас — отвръщам. — При човешката раса.

Рафи не ми ли повтаря все това през цялото време? Аз принадлежа към човешката раса, а той — не? Решително изтривам тази мисъл от ума си.

Шофьорът изненадано поглежда в огледалото. Не е очаквал да го разбера. Вероятно ме заговори, само да ме изплаши с уврежданията си. Присвива очи, сякаш се чуди дали не му въртя номер.

— Човешката раса вече не ме иска.

Гледа ме, сякаш подозира, че предишния път просто съм извадила късмет да го разбера.

С лекота казва неща, които Рафи не би признал за себе си и собственото си положение. Дали и моят доскорошен спътник се смята за деформиран в очите на ангелите?

— На мен ми изглеждаш като съвсем нормален човек.

— Тогава сигурно си сляпа — отвръща шофьорът гневно. — Само видът ми стига да предизвика писъци. Ако се махна, къде да ида? Кого да нарека свой род? Дори собствената ми майка би избягала от мен.

Под гнева в гласа му се спотайва цял океан тъга.

— Не, няма да избяга.

Поне моята не би избягала.

— Пък ако се имаш за най-грозното нещо, което съм видяла тази седмица, остава ти доста да учиш какво става в света навън, човече.

Той ме поглежда накриво в огледалото.

— Съжалявам. Но, честно, не влизаш дори в десетката. Налага се да се задоволиш с простото определение, че си човек като всички нас.

— Виждала си хора, по-ужасни от мен?

— Ха, и още как! Виждала съм хора, от които на теб ще ти се иска да избягаш с писъци. И една от тях даже ми е приятелка. Много е мила и добра и ми липсва. Но Клара се прибра при семейството си. В днешно време няма какво по-хубаво да пожелаеш на приятелите си.

— Семейството й я е приело?

Шофьорът го изрича с недоверие, но в очите му свети надежда.

— Нужни бяха малко уговорки, но не се оказа трудно. Те я обичат и то не само заради външността й. Както и да е, накъде сме тръгнали?

— Защо да ти казвам? Само се преструваш на дружелюбна, за да измъкнеш от мен каквото те интересува. После ще избягаш при приятелите си и ще им разкажеш какъв изрод съм. И как глупаво съм повярвал, че няма да се погнусиш от мен.

— Стига вече. Всички сме в опасност. Трябва да си сътрудничим и да си помагаме, ако ни е по силите… — Май прозвучах досущ като Ави. Близнаците сигурно са прави и все пак си приличаме. — Освен това още нищо не съм ти измъкнала. Само те помолих за сведения.

Шофьорът ме премерва с поглед в огледалото.

— Отиваме в новото гнездо в Халф Мун Бей.

— А после какво?

— После те предаваме на ангелите. Членовете на Нова зора ще си получат наградата, ако приемем, че ангелите ще са в настроение за щедрост, а аз ще си продължа както досега.

— Живот, базиран на милостта на нашествениците.

— Искаш ли да знаеш какво стана с лицето ми?

Не искам. Не ми се ще да чуя тази история.

— Откъснаха ми го за удоволствие. Половината ми лице. Одраха ме жив, май така се казва. Никога не съм си представял нещо по-мъчително. Всъщност преди не бих могъл и да си го представя. Знаеш ли какво е да ти се промени така животът? Днес си нормален, в следващия момент си чудовищен изрод? Преди бях актьор. — Той изсумтява. — Да, изкарвах си хляба с чаровната си усмивка. Сега дори нямам устни, за да се усмихна.

— Съжалявам — не се сещам какво друго да кажа. — Виж, знам, че не ти е леко.

— Идея си нямаш.

— Ще се изненадаш. Само защото нямам проблеми от външната страна — видимата за света — не значи, че отвътре не съм цялата в белези. И с тях е също толкова трудно да се живее.

— Спести ми егоистичното си тийнейджърско мрънкане. Страданията ти са нищо, сравнени с моите.

— Брей, добре — отвръщам. — Защото ти въобще не си затънал в егоизъм. Ама грам.

— Слушай, хлапе. Не съм говорил с никого от седмици. Общуването ми липсва. Поне така си мислех, но ти ме опровергаваш.

Музиката изпълва колата с елегантността на стария свят, ала след известно време шофьорът все пак продължава разговора:

— Защо да ти помагам, щом никой не си дава труда да помогне на мен?

— Понеже си свястно човешко същество.

— Да, и ми се иска да живея. Ако те пусна да избягаш, и едните, и другите ще ме погнат и ще ме убият.

— Не ме ли пуснеш, частица от човечността ти ще умре. Човешкото в нас не зависи от това дали обществото те приема и дали приличаш на другите. Важно е кой си и какво си готов да сториш или да не допуснеш да се случи.

— През цялото време хората убиват.

— Не и свестните.

Навън покрай нас е същинска пустош. Предполагам, никой не желае да приближава новото гнездо. Сигурно слухът за апокалиптичното парти се е разнесъл надлъж и шир.

— Наистина ли си убила ангел? — пита шофьорът.

— Аха.

Даже два ангела.

— Единствена ти си успяла. Какво ще стане, ако те пусна?

— Връщам се при семейството си и се опитвам да пи опазя живи.

— Всички ли? Ще се опиташ да опазиш всички ни живи?

— Имам предвид семейството ми. И това е достатъчно трудна задача. Откъде изобщо се започва с опазването на всички?

— Ако не го направи единственият човек, способен да убие ангел, тогава кой?

Хубав въпрос и ми отнема известно време да му измисля отговор.

— Авдий Уест. Заедно с борците си за свобода. Аз съм просто тийнейджърка.

— Историята е пълна с тийнейджъри, предвождали битки. Жана Д’Арк. Окита Соджи1, самураят. Александър Велики. Всичките са били в юношеска възраст, когато са оглавявали армиите си. Мен ако питаш, отново сме се върнали в онези времена, хлапе.