Краят на дните

27

Криволичим на бавен ход между зарязаните на пътя коли. От време на време мяркам хора, но те се разбягват, щом ни забележат. Сигурно гледката е странна — луксозен керван да се движи по улицата. Няма пречка човек да си вземе да кара някое луксозно возило, но като цяло тази фаза свърши през първите няколко седмици. След това най-важното беше да си по-нисък от тревата.

Километрите се топят, а аз се напъвам да измисля как и кога да се състои бягството ми. Движим се твърде бързо, за да скоча от колата. Вече, когато решавам, че няма да ми се отвори възможност да се измъкна, ние обаче забавяме ход и после спираме.

Насред улицата пред нас има барикада от коли.

На пръв поглед сякаш осакатен, многоъгълен бръмбар се е разраснал и е запълнил платната. Умело поставените коли създават впечатление за привидно случайна подредба, но интуицията ми подсказва, че по-скоро това е дело на тактически ум.

Шофьорът бръква под седалката и изважда пистолет. Мечът не е у мен; аз съм напълно невъоръжена. За всеки случай проверявам задната врата — да видя какви са възможностите за бягство. Но преди да се пробвам, иззад колите изникват мъже с оръжия. Вратовете, лицата и ръцете им са покрити с груби, недодялани татуировки. Улична банда.

Нахвърлят ни се с бухалки и лостове за гуми. Един запраща щанга в предното стъкло с гръмотевичен трясък и аз направо подскачам върху седалката.

Стъклото побелява, милиони пукнатини се разпълзяват около мястото на сблъсъка, ала то остава цяло.

Бейзболни бухалки блъскат по вратите и капака. Бандата се разгръща да нападне и другите коли. Лъскавото съвършенство на античния ни „Ролс-Ройс“ се превръща в кола от унищожително дерби.

Прозорецът откъм пътника на колата пред нас се спуска, преди мъжете да стигнат до нея. Оттам щръква черното дуло на картечен пистолет „Узи“.

Привеждам глава едновременно с началото на стрелбата. Ра-та-та-та на узито е оглушително, въпреки че съм прилепила длани към ушите си.

След няколко секунди пукотевицата спира, а аз продължавам да чувам само кънтенето на изстрелите. Пред прозореца ми като нищо може да минава влак и дори няма да разбера.

Вдигам глава да видя какво става. Двама сектанти, мъж и жена, с бръснати глави и наметнати с чаршафи, стоят до колата ни с еднакви узита в ръце и оглеждат околността.

Трима души кървят на пътя. Единият е паднал до импровизиран крайпътен мемориал. След Голямото нападение навсякъде изникнаха подобни улични олтари. Снимки на изгубени роднини, сухи цветя, плюшени играчки и написани на ръка бележки, пълни е думи на любов и мъка.

Прясна кръв блести по снимката на усмихнато момиче с липсващ преден зъб.

Винаги съм смятала, че крайпътните мемориали са за хора, загинали заради ангелите. Сега се чудя колко ли от тях са умрели от ръката на други хора.

Никъде не се виждат другите нападатели.

След няколко секунди членовете на сектата скачат в двете най-големи коли сред задръстването. Подкарват ги бавно сред другите и като танкове ги разбутват настрани, за да ни отворят път. Справят се бързо, ловко се качват в ретро колите си и продължаваме нататък.

С приближаването към гнездото вече все по осезаемо долавям излъчвания от шофьора страх. Той се страхува повече от мен, а това говори много.

Спираме до основната сграда на хотела. С разкошната постройка, голф игрището и голямата овална алея прилича по-скоро на провинциално имение. Тук има и охранителни постове с официален вид.

Вътрешностите ми се вледеняват при мисълта, че отново съм на това място. При последните ми две посещения едва се измъкнах жива.

Колите спират и членовете на сектата излизат. Единият ми отваря вратата все едно шофьор очаква да слезе пристигнала за парти дама. Сгушвам се в противоположния ъгъл на купето и се свивам на кълбо. При толкова много ангели бягството е безполезно, но пък не възнамерявам да улесня похитителите си.

Един се навежда вътре да ме измъкне и аз го сритвам. Сега вече сектантите изглеждат и притеснени, а не само изплашени. В крайна сметка обаче отварят вратата, на която съм се облегнала, и ме измъкват оттам, а аз ритам и пищя.

Да ме преборят са нужни четирима; с радост установявам, че шофьорът ми не е сред тях. Онзи, който ме държи, трепери. Едва ли причината е страхът му от мен. Каквото и да им внушава новата им религия за ангелите, несъмнено са наясно колко жестоки и безмилостни са те.

— Доведохме момичето в замяна на обещаната безопасност — докладва Темето.

Пазачите ме оглеждат. Очите им са каменни топчета — безразлични и чужди. Вятърът роши перата по крилата им.

Един от тях ни дава знак да го последваме към главния вход.

— Или ще вървиш, или ще те упоим и ще те завлечем вътре — предупреждава ме Темето.

Вдигам ръце в знак, че се предавам. Сектантите Ме пускат, но остават на косъм разстояние и ми блокират пътя във всички посоки, освен към гнездото. Изминаваме цялата дъгообразна алея до входа, а накацалите по покрива и терасите ангели ни следят зорко.

Спираме пред двойните стъклени врати. Единият пазач влиза вътре. Чакаме мълчаливо под хищните погледи на твърде много воини. Сектантите се втурват към багажника на една от колите и измъкват оттам меча. Нужни са двама да го довлекат по алеята до нас.

Тогава стъклените врати се отварят и оттам излизат неколцина ангели. Единият е асистентът на Уриил — помагаше му да се приготви за последното парти.

Сектантите се кланят дълбоко на ангелите.

— Доведохме момичето, както обещахме, господари.

Ангелът лакей кима на стражата да ме сграбчи за ръцете.

Полагат меча в краката на Урииловия асистент, а той заповядва:

— На колене!

Сектантите коленичат пред него като затворници в очакване на екзекуция. Ангелът белязва челата им с черна мазка.

— Това ще гарантира безопасността ви от ангелите. Никой от нас няма да ви нарани, докато носите този белег.

— А останалите от вярната ни група? — пита Темето, вдигнал глава към ангела.

— Доведете ги при нас. Ще бележим и тях. Нека се знае колко сме щедри към нашите слуги.

— Нека се знае, че разкъсаха на парчета последната си група прислуга — казвам на сектантите.

Те ме гледат страхливо, с притеснени изражения. Чудя се дали знаят какво клане се развихри тук.

Ангелите не ми обръщат внимание.

— Продължавайте да работите все така добре и имате шанс да ви позволим да ни служите в небесата.

В усърдието си да се поклонят още по-дълбоко сектантите се долепят до земята.

— За нас е чест да служим на господарите!

Ако не бях толкова уплашена, щях да се престоря, че повръщам.

Ангелите ме набутват в сградата. Мечът ми стърже по асфалта, понеже един от крилатите воини го влачи след нас.