Краят на дните

55

Пристигаме при Голдън Гейт чак по обяд. Разполагаме с около шест часа до залез.

Знаменитият мост е в руини, подобно на всички други около залива. Няколко от крепежните въжета висят във въздуха, вързани само отгоре. Строшен е на четири части, голям участък точно в средата липсва. Една от секциите се е килнала страховито и се чудя колко още ще издържи, преди да падне.

За последен път видях Голдън Гейт, докато летях в обятията на Рафи.

Излизам от минивана, а вятърът тутакси ме пронизва до кости; соленият въздух има вкус на сълзи.

Скромна групичка хора се мотае около морския бряг под моста. Изчакват някой да им каже какво да правят. Не очаквах хилядна тълпа, но се надявах да се съберат повече.

— Ние спасихме затворените в Алкатраз — провиква се Ди. Държи се, все едно тук има стотици. — Чували сте за това, нали? Същите кораби идват насам. Когато пристигнат, сторете всичко по силите си да помогнете. Направете добро!

— А ако не ви се правят добрини — добавя Дум, — елате при нас на Бей Бридж. Да покажем на ангелите от какво сме изковани!

Озъртам се и отчитам, че всъщност хората са повече, отколкото осъзнавах. Навсякъде около нас сред дърветата, колите и останките от изхвърлени на брега кораби — шават издайнически дрехи, шапки, торби и оръжия.

Хората се крият, но слушат, гледат и са готови да изчезнат и при най-малко безпокойство. Неколцина ни подвикват въпроси откъм скривалищата си.

— Вярно ли е, че мъртвите възкръсват?

— Наистина ли след нас са тръгнали демони чудовища?

Отговарям на въпросите според възможностите ми.

— Ти Пенрин ли си? — Провиква се някой иззад дърветата. — Наистина ли си убийца на ангели?

— Уха, ми да! — отвръща Дум. — Ела довечера и лично ще се убедиш. И ти можеш да станеш убиец на ангели! — А на нас кима с глава към колата и ни подканва: — Тръгвайте. Аз ще разнеса божието слово за вечерта на талантите и ще се присъединя към вас.

Ди се ухилва:

— Имаш ли въобще представа какъв ще бъде сборът на залозите тази нощ?

— Направо ще е епичен!

И с тези думи Дум се упътва към тълпата.

Следвам брат му към колата. Жената от „Епъл“ и Полковника остават да надзирават евакуацията, а ние — останалите — потегляме към Бей Бридж да се подготвим за битка.

— Какви са шансовете нашите хора просто да отмъкнат корабите и да избягат? — питам аз. Стомахът ми се обръща при тази мисъл, хрумнала ми докато караме през града.

— Разчитам поне половината да направят каквото ни трябва. Подбрахме хора, чиито семейства са сред тълпата… — кима към хората до водата, където Дум вече обикаля и разнася вестта за вечерта на талантите. Докато заобикаля паднал електрически стълб, Ди допълва: — А по същинска случайност сме скатали от другата страна на Голдън Гейт и голямата награда.

— Каква награда?

— За вечерта на талантите.

— Ха! — възклицанието на Санджей доста сполучливо имитира Дум.

— Искахме да е по-далеч от всички, които знаят за нея — обяснява Ди. — Но накрая се оказва, че не би могло да планираме по-добре, даже ако сме знаели какво ще ни сполети.

— И каква е голямата награда?

— Не си ли чула? — пита близнакът.

— Каравана — обяснява Санджей отегчено.

— Какво? — Ди го стрелва с гневен поглед в огледалото за обратно виждане. — Не е просто каравана. Говорим за изработено по поръчка, бронирано, луксозно обзаведено туристическо превозно средство. И това описание изобщо не му отдава дължимото.

Вдигам вежди и се старая да си придам заинтригуван вид.

— Не бой се, млади падуане. Ще проумееш величието на близнаците Туидъл, когато му дойде времето.

— Каквото и да е, положително поне ще е забавно — този път, вместо да прозвуча като Ави, бия на търпелива майка. Сбръчквам нос при тази мисъл.

Ди вдига връзка ключове.

— Победителят, разбира се, трябва да преживее вечерта на талантите и след това да измъкне ключовете от изстиналите ми мъртви ръце… — стисва връзката и умело я скатава отново.

— Но няма съмнение, че ще си струва — допълвам.

— Видя ли? — възкликва Ди. — Ето, затова тя е водачката. Момичето знае какво говори.

Само дето не знам. А когато стигаме до Бей Бридж, там няма никого.

Раменете ми натежават при гледката на изоставените улици и безжизненото море. Съобщението ми се върти из целия полуостров и всички, които бяха в лагера на Съпротивата са чули призива да дойдат тук, ако имат желание да се бият. Не очаквах голяма група, но съм съсипана, защото никой не е дошъл.

— Нямаме време да се мотаем — Ди излиза от колата. — Момчетата вече са започнали да карат материалите.

Поглеждам накъде сочи. На брега има купчина талпи.

— А това ще бъде превозът ни…

Близнакът кима към приближаващ се ферибот. Навремето беше бял, сега някой го е намацал с черна боя в опит да го прикрие.

— Е, поне ще бъдем четирима участници в битката! — старая се да прозвуча максимално весело.

— Трима — поправя ме Санджей. — Аз съм тук само в качеството ми на специалист. Хората като мен са любовчии, не биткаджии.

— Повишавам те в биткаджия — дърпам го аз към брега.

В два следобед Дум се появява с доволна усмивка и крачи, сякаш е завоювал велико постижение. От нищото са се появили вече и достатъчно хора, за да съберем истински работен отряд. Талпи, чукове и гвоздеи, стерео оборудване и осветление — всичко пристига с кораб и се сглобява на островната част на Бей Бридж, която сме избрали за нашия последен отпор.

В три следобед на брега се появяват и първите от уличните банди. По това време вече се е събрала внушителна тълпа бежанци и борци за свобода. Събрали сме някои от старите цивилни войници на Ави, дочули нашето съобщение.

— По-добре да падна като мъж, отколкото да бягам като хлебарка — заявява на влизане при нашите хора брадат тип, повел тълпа другарчета с бандитски татуировки.

Ако досега бежанците не са били уплашени, сега вече ги свива под лъжичката. Точно от тези типове сме се спасявали по улиците всички ние, останалите.

Новодошлите са решили да се присъединят към хубавата битка, ала още с пристигането, започват да се интересуват главно кой е шефът. Разбутват хората, нареждат им да се махат от сянката и да им я отстъпят, изваждат буквално от устата им раздадената им храна.

Всички са уморени и уплашени, а бандите май искат само и единствено да се сбият едни с други. Честно, не знам как Ави се е справял с всичко това. Ще ми се да е по силите ми да измисля начин всички да избягаме и да се скрием, но е невъзможно да го сторим с толкова много хора и то в най-различни състояния. Затова се връщам на концепцията за голямата битка.

Не ми харесва как звучи фразата „последен отпор“. Да не би да наследих Съпротивата само за да я видя как пада, докато е под мое командване?

На наша територия стъпват още банди и незабавно започват сблъсък с вече пристигналите. И щом бандитската популация се разраства, причина за вражда ще се търси, ако не в цвета на ризите или формата на татуировките, то в някой друг привидно случаен избор кой в чий отбор играе. Едни конфликти са на расов признак, други — на регионален — бандите от Тендърлоин срещу тези от източно Пало Алто, такива работи.

— Това е взривоопасна комбинация. Знаеш го, нали? — пита Доктора, писал се доброволец за полеви медик, при все, че ръката му още е в превръзка. Всички знаем какво щеше да му направи тълпата при Голдън Гейт, ако беше останал там. Бежанците от Алкатраз са прекалено много, за да го оставят на спокойствие.

— Няма да се наложи да ги удържаме особено дълго — казвам. — Те са здрави бойци и тази нощ ще ни трябват.

— Когато Ави те помоли да поемеш ръководството, вероятно е имал предвид да го задържиш по-дълго, отколкото обмисляш — Доктора ми звучи като някой от старите ми учители, макар да прилича повече на студентче от колежа.

— Ави знаеше точно какво върши — изтъквам аз. — Помоли ме да спася хората от смърт. Ако се насинят едни други, докато се опитвам да ги опазя живи, просто ще трябва да го понесем с вдигнати глави.

Близнаците кимат, впечатлени от коравосърдечието ми.

— Ще се погрижим за проблема — обещава Ди.

— Какво се каните да направите?

— Каквото правим винаги — подхвърля Дум.

— Ще дадем на масите онова, от което имат нужда — уточнява брат му и двамата тръгват към двете нарастващи тълпи, изправили се едни срещу други.

Близнаците влизат право в средата на сблъсъка с вдигнати във въздуха ръце. Започват да говорят. Тълпата ги слуша.

И двете групи излъчват по едър мъж. Единият близнак започва да говори на гигантите, а другият вече си записва залозите на присъстващите. Всички оформят кръг и оставят двамата шампиони в средата.

Като по даден знак обединената тълпа крещи и подскача, за да вижда по-добре. Затворили са кръга, така че не знам какво става вътре, но мога да предположа. Близнаците провеждат официален двубой и приемат залози. Всички са щастливи.

Нищо чудно защо Ави държеше двамцата под ръка и се примиряваше с номерата им.

Към четири следобед вече сме събрали толкова участници за шоуто, колкото и публика за войници.

Така съм заета, че дори съм спряла да се сещам за Рафи. Но той, разбира се, винаги витае в дъното на мислите ми.

Дали би го сторил? Би ли избивал хора, за да го приемат обратно в обществото на ангелите? Ако се наложи да се противопоставим едни на други, дали ще ме преследва като животно?

Краят на света не извади на бял свят най-добрите човешки качества. Рафи е виждал как хората си причиняват взаимно възможно най-ужасните страхотии. Ще ми се да му покажа и обратната страна — най-доброто, което носим в себе си. Но това е само положително мислене, нали?

Сред доброволците бойци забелязвам познати лица. Татуирания и Алфата от Алкатраз са тук. Истинските им имена са Дуейн и Рандал, но съм свикнала да си мисля за тях с прякорите им и продължавам да ги наричам така. И други използват тези прозвища и ако не спрат, скоро ще се превърнат в техни постоянни имена.

Половината присъстващи изглежда го карат на прякори. Все едно днес се чувстват по-различни хора и следователно не им се полагат имената, които са носили в Предишния свят.

Вдигам очи, когато народът се отдръпва, за да пропусне до мен да се приближи мъж в костюм и с шофьорска шапка. Всички зяпат оголените му зъби и суровото месо там, където долната половина на лицето му следва да е покрита с кожа.

— Чух съобщението ти — казва той по неговия си неразбираем маниер. — Радвам се, че си се измъкнала жива от гнездото. Дошъл съм да помогна.

Усмихвам му се леко.

— Благодаря. Помощта ти ще ни е от полза!

— Аха, даже точно сега — обажда се Санджей, който минава покрай нас и се опитва да удържи своя край от наръч дълги дъски. Моят бивш шофьор се втурва да му помогне.

— Благодаря — казва му Санджей, силно облекчен.

Гледам ги как с бързо пламнало другарство товарят дъските на борда на един кораб.

В стомаха ми направо се потапя оловна подводница, само при мисълта за всички тези хора, които вероятно ще загинат, защото са повярвали на думите ми, че начинанието ни си струва да се включат в битката.