Кръвна проба

1.

Седях в съдебната зала и наблюдавах как Ричард Мууди понася лошата вест.

За случая се бе облякъл с полиестерен костюм в шоколадов цвят, светложълта риза, тънка вратовръзка и ботуши от гущерова кожа. Правеше гримаси, хапеше устната си и се опитваше да привлече погледа на съдийката, но тъй като тя упорито го отбягваше, накрая заби взор в ръцете си. Надзирателят в дъното на залата не откъсваше очи от Мууди. В резултат на моето настойчиво предупреждение той държеше на разстояние семейството му и стигна дотам, че провери Ричард за оръжие. Съдията Даян Сивиър1 бе младолика за петдесетте си години, с пепеляворуса коса и строго, но миловидно лице. Говореше спокойно и делово. Никога преди не бях стъпвал в нейния съд, ала бях слушал доста за нея. Преди да постъпи в правния факултет, била социален работник и след като прекарала десет години в съд за малолетни престъпници и шест години в съдийската колегия за семеен надзор, бе сред малцината съдии, които наистина разбираха проблемите на децата.

— Господин Мууди — рече тя, — искам внимателно да чуете онова, което ще ви кажа.

Мууди зае агресивна поза, наведе рамене, присви очи като кръчмарски побойник, но адвокатът му го смушка. Той се отпусна и едва-едва се усмихна.

— Чух показанията на експертите д-р Дескоф и д-р Делауер. Разговарях с децата ви. Наблюдавах и вашето поведение този следобед и изслушах нападките ви срещу госпожа Мууди. Разбрах, че сте подстрекавал децата да избягат от майка си, за да изиграете ролята на спасител.

Тя млъкна и се наведе напред.

— Вие имате сериозни душевни проблеми, господине.

Тя долови самодоволната усмивка, пробягнала по лицето на Мууди.

— Съжалявам, че ви се струва смешно, господин Мууди, защото всъщност положението ви е трагично.

— Ваша Светлост — намеси се адвокатът на Мууди.

Тя го пресече, като щракна златната си химикалка.

— Не сега, господин Дъркин. Днес достатъчно се наслушах на игра на думи. Стигнахме до същността и искам вашият клиент да обърне внимание.

Сетне отново погледна Мууди.

— Проблемите ви може и да са лечими. Искрено се надявам да е така. Не се съмнявам, че психотерапията е крайно наложителна, поне за голяма част от проблемите ви. Възможно е да се наложи да ви предпишат лекарства. За ваше добро и за доброто на децата ви се надявам, че ще получите лечението, от което се нуждаете. Моето разпореждане е да нямате по-нататъшен контакт с децата си, докато не видя заключението на психиатъра, че не представлявате опасност за себе си и за околните — когато смъртните заплахи и намеците за самоубийство престанат, когато се примирите с развода и сте способен да помагате на госпожа Мууди в отглеждането на децата. Успеете ли да го постигнете — а вашата дума няма да бъде достатъчна да ме убеди — господин Мууди, съдът ще призове доктор Делауер, за да състави график на ограничени и контролирани посещения.

Осъзнал присъдата, Мууди внезапно направи крачка напред. Надзирателят стана от стола си и моментално се озова до него. Мууди го видя, усмихна се кисело и тялото му се отпусна. По лицето му се стичаха сълзи. Дъркин извади носна кърпичка, подаде му я и възрази срещу посегателството върху личния живот на неговия клиент.

— Имате право да обжалвате, г-н Дъркин — каза Сивиър с равен глас.

— Госпожо съдия — сега вече говореше Мууди. Басовият му глас бе сух и напрегнат.

— Какво има, г-н Мууди?

— Вие не разбирате. — Той закърши ръце. — Тези деца са моят живот.

За миг помислих, че ще го скастри, но тя го погледна със състрадание.

— Напълно разбирам, господине. Разбирам, че обичате децата си, а животът ви е опустошен. Онова, което вие трябва да разберете — а това е смисълът на психиатричната експертиза — е, че децата не могат да носят отговорност за ничий живот. Това е твърде тежко бреме за едно дете. Те не могат да се грижат за вас — вие трябва да сте в състояние да се грижите за тях. А точно сега не сте.

Мууди понечи да каже нещо, но го сподави. Само поклати глава в знак на поражение. Върна кърпичката на Дъркин и се опита да спаси малкото останало му достойнство.

Следващият четвърт час премина в подялба на имуществото. Не ме интересуваше как се разпределя нищожния имот на Дарлийн и Ричард Мууди и бих си тръгнал, но Мал Уърти ми бе казал, че иска да говори с мен.

Дъркин поведе Мууди навън под зоркото око на надзирателя.

На съседната маса той успокояваше Дарлийн. Потупваше я по закръгленото рамо, докато събираше купища документи и ги трупаше в един от двата куфара, които беше донесъл. Мал се набиваше на очи — докато другите адвокати се справяха с дипломатическо куфарче, той мъкнеше кутии с бумаги върху хромирана количка за багаж.

Бившата госпожа Ричард Мууди го гледаше смутено, с бузи пламнали от вълнение и поклащаше глава в знак на съгласие. Беше напъхала едрата си снага на доячка в светлосиня лятна рокля, прозирна като прилива. Дрехата бе подходяща за жена поне десет години по-млада от нея и се чудех дали не е объркала новооткритата свобода с невинността.

Мал бе пременен с класическата униформа на адвокат от Бевърли Хилс: италиански костюм, копринена риза и вратовръзка, мокасини от телешки бокс с пискюли. Ноктите му бяха добре оформени, зъбите — идеални, а лицето му бе получило загара си в Малибу. Щом ме видя, намигна и ми махна. Потупа Дарлийн за последен път и я изпрати до вратата, като стисна ръката й в дланите си.

— Благодаря ти за помощта, Алекс.

На масата бе останала купчина документи и той се зае да я прибира.

— Не беше забавно — казах аз.

— Не, опасните не са забавни.

Говореше сериозно, но долових в гласа му радостна нотка.

— Но ти все пак спечели.

За миг спря да събира документите.

— Да. Ами такава ми е работата, да участвам в двубои. — Тръсна китка и погледна финия си златен часовник. — Не бих казал, че ми е неприятно да се отърва от пуяк като г-н М.

— Да не би да мислиш, че ще го приеме? Просто така?

Той сви рамене.

— Кой знае? Ако не го приеме ще продължим да вадим тежката артилерия.

За двеста долара на час.

Сложи куфарите на количката.

— Слушай, Алекс, това не беше от гадните истории. За тях не те викам — имам си подходящи хора. А това беше морално, не мислиш ли?

— Бяхме на страната на справедливостта.

— Именно. Благодаря ти отново.

Колата ми „Севил“ бе престояла на открития паркинг доста време и аз дръпнах ръка от нагорещената дръжка на вратата. Тъкмо тогава усетих присъствието му и се обърнах с лице към него.

— Извинете, докторе.

Слънцето блестеше в очите му и той се мръщеше. По челото му бяха избили капчици пот, а светложълтата му риза бе с цвят на горчица под мишниците.

— Сега не мога да разговарям, г-н Мууди.

— Само секунда, докторе. Просто ми позволете да поговорим. Нека насоча вниманието ви към някои важни неща. Да общуваме, както се казва.

Изстрелваше думите, сякаш някой го гонеше. Докато говореше, зад притворените клепачи очите му се щураха в различни посоки и тялото му се олюляваше напред-назад. В бърза последователност успяваше да смени усмивката с гримаса, клатушкаше глава, изпъваше адамовата си ябълка и подръпваше нос. Неприятна симфония от тикове и несъзнателни движения. Никога не го бях виждал в такова състояние, но бях чел доклада на Лари Дескоф и знаех много добре какво се случва.

— Съжалявам. Не сега.

Огледах се наоколо, но бяхме сами. Задната част на сградата на съда гледаше към тиха странична уличка, в близост до занемарен квартал. Единственият признак на живот бе мършаво улично куче, което ровеше с муцуна в една туфа неокосена трева от другата страна на пътя.

— Само за миг, докторе. Дай ми възможност да ти кажа някои важни неща, нека да излея душата си, нека насоча вниманието ти към най-главния факт, както мошениците адвокати говорят.

Речта му набираше скорост.

Загърбих го, но грубата му загоряла ръка се закова около китката ми.

— Моля ви, оставете ме да си тръгна, г-н Мууди.

Чашата на търпението ми преливаше. Той се усмихна.

— Абе, докторе, само искам да поговорим. Да изложа моя случай.

— Няма такъв. Нищо не мога да направя за вас. Пуснете ми ръката.

Той стегна хватката, но по лицето му не се усети и капка напрежение. Имаше дълго, почерняло и загрубяло от слънцето лице, със счупен боксьорски нос, тънки устни и ненормално голяма челюст. Такова челюстно развитие се получава от дъвчене на тютюн или скърцане със зъби.

Пуснах в джоба си ключовете от колата и направих опит да охлабя примката на пръстите му, но силата му бе феноменална. Това също бе характерен признак, ако подозренията ми бяха верни. Сякаш ръката му бе заварена за моята и дори започна да ме боли.

Улових се да пресмятам шансовете си в една евентуална схватка: бяхме еднакви на ръст и горе-долу с едно и също тегло. Годините, през които се бе занимавал с влачене на дървени трупи, бяха развили доста физическата му сила. Аз пък бях доста прилежен, докато тренирах карате и научих няколко добри движения. Бих могъл да го ритна между краката и щом загуби равновесие, да го блъсна. После щях да офейкам с колата, докато той се гърчи на цимента… Прекъснах тази мисловна тренировка засрамен, като си казах, че боят с него би бил абсурден. Човекът е разстроен и ако някой е в състояние да го успокои, това съм точно аз.

Лениво отпуснах свободната си ръка до тялото.

— Добре, ще ви изслушам. Но първо ме пуснете, за да мога да се съсредоточа върху онова, което ще кажете.

Той се поколеба, после се усмихна и показа развалените си зъби. Учудих се как не го бях забелязал по време на експертизата. Но тогава той бе различен — мрачен и сразен, едва отваряше уста да проговори.

Освободи китката ми. Ръкавът, където ме бе стискал, бе мръсен и горещ.

— Слушам.

Добре, добре, добре.

Продължаваше да клати глава.

— И аз си имам планове, докторе. Ще ти обясня как тя ме въртеше около малкия си пръст, както само тя може да го прави. В тази къща стават лоши неща, съседите ми казаха. Оня ги карал да правят разни работи насила, а тя позволява и казва: „Окей“, „Окей“. С нея е готин и е кавалер, а те чистят след такава отрепка като него, кой знае какви ли мръсотии оставя наоколо. Тоя тип не е нормален, разбираш ли? Иска да бъде мъжа в къщата. Мога само да се изплюя на фасона му, ясно ли е? Знаеш защо се смея, докторе, нали? За да не се разрева, точно така — да не се разплача. За миличките ми дечица. Момчето и момичето. Мойто момче ми рече, че двамата спят заедно. Искало му се да бъде „таткото“, най-важният човек в къщата, която аз съм построил с ей тия две ръце.

Той изпружи десет доста груби пръста с огромни стави. На всеки безименен пръст имаше сребърен индиански пръстен, инкрустиран с грамаден тюркоаз — единият във формата на скорпион, а другият представляваше свита на кълбо змия.

— Схващаш ли, докторе, туй дето ти го тикам в главата? Онези деца са моят живот. Аз нося бремето, а не някой друг, туй рекох и на госпожа съдийката — оная курва с черните дрехи. Мъкна го тоз товар. От мен, от тук.

Той сграбчи чатала си.

— Чуках я, когато все още беше свястна — отново може да се оправи, разбираш ли? Ще я вкарам в пътя, ще я убедя да се поправи, прав ли съм? Но не и с онзи Конли, по никой начин, няма да стане. Моите дечица, моят живот.

Спря, за да поеме дъх, а аз се възползвах от мига.

— Вие винаги ще бъдете техен баща. — Опитвах се да бъда убедителен, без да съм снизходителен към него. — Никой не може да ви отнеме бащинството.

— Правилно. Сто процента вярно. Сега иди там вътре и кажи това на оная пачавра в черно, да вземе да се поправи. Кажи, че трябва да си взема децата.

— Не мога да го сторя.

Нацупи се като дете, на което са отнели десерта.

— Направи го и то веднага.

— Не мога. Намирате се в стресово състояние. Не можете да се грижите за тях. В момента сте в крайната фаза на маниакално заболяване, г-н Мууди. Вие сте маниакалнодепресивен и се нуждаете от незабавна помощ…

— Мога да се справя. Имам планове. Купих камион, лодка, ще ги измъкна вън от града, далеч от замърсения въздух, ще ги заведа в провинцията. Ще ловим риба и ще ходим на лов, ще ги науча как да оцелеят. Ще ги обуча да ринат лайна и да закусват добра храна, ще ги махна от боклуци като него и нея, докато тя не влезе в правия път. Кой знае кога ще стане това, тя си продължава с него, натрапва им го. Какво падение!

— Опитайте да се успокоите.

— Ето, виж ме, спокоен съм.

Той пое дълбоко въздух и шумно издиша. Лъхна ме смрадливия му дъх. Зачупи стави и сребърните пръстени блеснаха на слънцето.

— Отпуснах се, готов съм за действие. Аз съм бащата, върви и й го кажи.

— Така не става.

— Що пък не?

Изръмжа и ме сграбчи за сакото.

— Пуснете ме. Не можем да говорим, щом продължавате да се държите така, г-н Мууди.

Пръстите му бавно се отпуснаха. Отстъпих встрани, но опрях гръб в колата. Бяхме достатъчно близко, за да се прегърнем и да се понесем в страстен валс.

— Кажи й! Ти ме прецака, заби ме, г-н главен Психо!

Тонът му стана съвсем застрашителен. Маниаците могат да нараняват, когато превъртят, също като параноичните шизофреници. Очевидно бе, че силата на убеждението не върши работа.

— Господин Мууди, Ричард, нуждаете се от помощ. Нищо няма да направя за вас, докато не го проумеете.

Заговори бързо и неразбрано, опръска ме със слюнка, удари ме ожесточено с коляното си — класическо движение на уличен побойник. Това бе типичен изненадващ ход. Бях го предусетил, завъртях се така, че докосна само сакото ми.

Пропускът го извади от равновесие и той се втрещи. Съзнателно разгневен, аз го сграбчих за лакътя и го прехвърлих през бедрото си. Приземи се по гръб, за четвърт от секундата остана долу и после веднага се изправи до мен. Ръкомахаше като чевръста вършачка. Изчаках да посегне пръв, приклекнах рязко и го сритах в корема, достатъчно силно, за да го отстраня надалече. Отдръпнах се от пътя и го оставих сам, превит на две.

— Моля ви, Ричард, успокойте се, и елате на себе си.

Отговорът му бе ръмжене и сополи, но не пропусна да ме сграбчи за краката. Успя да се окопити след първия бой и усетих, че силите ме напускат. Моментът бе подходящ да се омета оттам, но той бе застанал между мен и вратата на колата.

Обмислях как да се придвижа до отсрещната врата, но това означаваше да му обърна гръб, а той бе силен и налудничаво бърз.

Докато премислях, той скочи и тръгна към мен, дърдорейки безсмислици. Съжалението към него ме бе направило твърде невнимателен и той успя да ме удари с юмрук в рамото, от който тялото ми изпука. Все още зашеметен, погледът ми се избистри тъкмо навреме, за да предугадя следващата атака: лявото кроше бе насочено към вече оперираната ми челюст. Чувството за съхранение надделя и аз отскочих встрани. Сграбчих го за ръцете и с все сила го запокитих към колата. Преди да дойде на себе си го раздрусах, дръпнах ръцете му зад гърба, като почти ги извадих от ставите. Сигурно е бил близко до агонията, но не прояви и следа от страдание. Маниаците могат да се държат така, сякаш са на едно безкрайно пътуване, недосегаеми за такива незначителни подробности като болката.

Сритах го в хълбока с цялата си сила и той полетя. Грабнах ключовете, скочих в колата и потеглих.

Улових силуета му в огледалото за обратно виждане, точно преди да завия към улицата. Той седеше на асфалта, стиснал глава с ръце, клатейки се напред-назад. Бях съвсем сигурен, че плаче.