Кръвна проба

22.

Заедно с всички останали и аз бях отхвърлил убеждението на Раул, че Ууди Суоуп е отвлечен от „Тач“. Сега вече не бях толкова сигурен.

Не бях забелязал анормални растения из градините на Убежището, което означаваше, че Матиас е излъгал, че това са насаждения на Гарланд Суоуп. На пръв поглед изглеждаше обикновена лъжа, която не целеше нищо определено. Но обичайните лъжци имат навик да пробутват измислиците си, в които има и известна доза истина, за да прикрият действителността. Дали гуруто не бе изфабрикувал случайната връзка между групата му и Суоуп, с цел да прикрие по-дълбоки отношения?

Лъжата се бе забила в съзнанието ми. Заедно с това, споменът за първото ми посещение в Убежището ме наведе на мисълта, че всичко бе прекалено добре дирижирано. Матиас прие необикновено любезно моя набег, бе прекалено ведър и готов за сътрудничество. За секта, която ми бе описана като доста затворена, „Тач“ се бяха изявили странно гостоприемно и с желание да разкрият всичките си тайни пред един непознат.

Означаваше ли великолепният прием, че те няма какво да крият? Или бяха забулили тайните си толкова добре, че за разкритие и дума не можеше да става?

Сетих се за Ууди и отново си позволих лукса да се надявам: момчето, може би, все още бе живо. Но докога? Тялото му бе биохимично минирано поле, готово всеки момент да експлодира.

Ако Матиас и сектантите му бяха скрили момчето някъде из огромните си земи, една по-неочаквана инспекция можеше да се окаже необходима.

Хутън ме бе завел до Убежището като пресече целия град и зави вдясно на едно тройно кръстовище извън града. Исках да се предпазя от нечий поглед и ако спомените от картата на областта не ме лъжеха пътят, по който сега се движех, пресичаше онзи от града. Там се образуваше тризъбец — нещо като вилица с правилна форма. Карах напред с изключени фарове и скоро се намерих в близост до портала на бившия манастир.

Отново скрих „Севил“-а под сянката на високите дървета и тръгнах пеша към входа. Болторезачката бе скрита в пазвата ми, фенерът в джоба на сакото, а лостът — в ръкава ми. Не можех да изпусна шанса си.

Надеждите ми за тайно и безпрепятствено влизане бяха разбити от силуета на мъж от сектата, който патрулираше от вътрешната страна на портала. Бялата му униформа се виждаше прекрасно в тъмнината. Тирантите му направо разсичаха мрака, докато сновеше напред-назад. От колана на кръста му висеше кожен кобур.

Бях стигнал твърде далече, за да се откажа. Предпазливо се придвижих още напред. По-близкият поглед ми позволи да разпозная, че пазачът бе братовчедът на брат Барън — Бари Графиъс. Това много ме успокои. По природа не съм жесток човек и вече бях започвал да чувствам нещо повече от мъничка вина за онова, което се готвех да направя. Но ако все пак някой го заслужаваше, това бе именно Графиъс. Предумишлеността на действието не премахваше вината, но ми послужи да я сведа почти до нула.

Изравних крачките си в такт с неговите и се приближих още. Свалих инструментите и зачаках в прикритието на високи малинови храсти, но така, че да мога да го наблюдавам през клоните. Той свърши обиколката след няколко минути, после спря да се почеше по гърба. Изсъсках тихичко и той концентрира вниманието си върху източника на звука. Дойде съвсем близо до портала и се наведе през решетките. Душеше като заек.

Задържах дъх, докато реши да продължи. Нова пауза, този път преднамерено нахално съскане. Той бръкна под блузата и извади малък пищов. Пристъпи напред с насочено към източника на звука оръжие.

Изчаках, докато той спря и се ослуша още три пъти, преди отново да изсъскам. Този път той прилепи корема си много плътно до решетките на вратата, очите му бяха изпълнени с подозрение и тревога. Насочи оръжието и се прицели като снайперист от вишка.

Когато цевта вече ме отмина, аз се втурнах към него, хванах здраво пистолета и го приклещих в решетките. Рязко перпендикулярно извиване към метала и той започна да крещи от болка и изпусна оръжието. Ударих го с юмрук в слънчевия сплит и докато въздъхне, използвах малък трик, научен от Ярослав. Стиснах го за врата и потърсих подходящите точки върху сънната му артерия.

Хватката подейства мигновено. Той омекна и се свлече. Безжизненото му тяло тежеше в ръцете ми. Задържах го с известно усилие и после внимателно го поставих на земята. Вече имах опит с решетките, но бях го търкулнал така, че разсипах съдържанието на торбичката, която висеше на кръста му. Имаше пакетче дъвка, опаковка слънчогледово семе и наниз ключове. Оставих му дреболиите, но взех ключовете и отворих портата. След като прибрах инструментите и пистолета, минах през вратата, внимателно я затворих и заключих.

Събличането на Графиъс се оказа по-трудно от очакваното. Използвах дрехите, за да вържа ръцете и краката му. Когато свърших, вече дишах учестено. След като се уверих, че носоглътката му е чиста, запуших устата му с чорап.

Скоро щеше да дойде в съзнание, а на мен не ми се искаше да го намерят, затова го вдигнах на гръб да го скрия встрани от пътеката. Нагазих в меката мъхеста поляна. Влажни и студени, растенията се трошаха при допира с краката ми. Занесох го до началото на гората, като влязох няколко метра навътре и го разположих между две червени дървета. Проверих инструментите и се отправих към Убежището.

Над входа на катедралата блещукаше бледа светлина. Лъчите й сякаш се кръстосваха някъде над камбанарията. Двама сектанти патрулираха пред входа, преминавайки на интервал от десет минути. Използвах времето между две обиколки, за да пресека виадукта, като припълзявах, за да не ме усетят и се криех между стволовете на дърветата. Вдясно от главната сграда видях врата с формата на арка, притичах към нея и я намерих отворена. Влязох вътре.

Озовах се в един от множеството вътрешни дворове, които бях забелязал още при първото си посещение. Затревен правоъгълник, заобиколен от три страни с жив плет. Църковната стена се изправяше на четвъртата страна. В най-далечния край на двора имаше слънчев часовник с месингов купол.

Прозорците на светинята бяха закрити с дебели пердета, но един светлинен лъч се бе прокрадвал от единия прозорец и огряваше тревата. Надигнах се на пръсти, за да погледна, но стъклата бяха много високо, а кирпичената стена бе съвсем гладка и без первази. Потърсих нещо за стъпване, но видях само слънчевия часовник. Бе от твърд камък, прекалено тежък за носене. Около основата му се бяха заплели коренища. Разклатих напред-назад камъка, успях да го освободя от пръстта и внимателно го дотъркалях до прозореца. Настаних се върху него и погледнах през процепа на завесите от брокат.

Величественото помещение бе окъпано в силна светлина. Стенописите с библейски сюжети изглеждаха вулгарни. В центъра, върху пухкава възглавничка, със скръстени крака седеше Матиас — съвсем гол. Дългото му тяло бе мършаво почти като на индийски факир, меко и бледо. Около стените на катедралата бяха наредени множество възглавнички. Върху тях се бяха настанили сектантите, напълно облечени — мъже вляво, а жените вдясно. Чамовата маса, която заемаше центъра по време на посещението ми, сега бе избутана зад гърба на гуруто. Един от мъжете — едрият с черната брада от лозето, стоеше до масата. Няколко купички от червен порцелан бяха поставени на масата. Чудех се какво ли има в тях.

Матиас медитираше.

Стадото чакаше мълчаливо и изпълнено с търпение, докато овчарят им се разхождаше във вътрешния си свят. Очите му бяха затворени, дланите прилепени една към друга, като за молитва. Той се люлееше и мърмореше, а пенисът му започна да се втвърдява и се изпружи нагоре. Когато изпадна в пълна ерекция, той отвори очи и се изправи. Започна да онанира, като гледаше последователите си с авторитарно самодоволство.

— Нека „докосването“20 започне — избоботи той с дълбок, метален тембър.

Една жена, доста тантуреста, на около четирийсет се изправи. Тя тръгна към масата с неочаквано елегантна походка. Чернобрадият напъха златна сламка в една от купите. Жената спря и допря ноздрата си до сламката, шмръкна силно и вкара праха в синусите си.

Кокаинът сигурно е бил много чист. Бързо оказа своето въздействие. Тя подсмърчаше и се усмихваше, после започна да се кълчи и леко затанцува.

— Магдалена — повика я Матиас.

Тя се приближи до него, свали дрехите си и застана напълно гола пред господаря си. Тялото й бе розово и пухкаво, гърдите — като излети от мрамор и възбудени. Тя коленичи и налапа пениса му. Смучеше и лижеше и при всяко движение гърдите й се поклащаха. Матиас се надигна на пръсти и дори скърцаше със зъби от удоволствие. Тя продължи да го обслужва пред очите на всички, докато той не бутна главата й настрана и я отпрати.

Жената се изправи, тръгна към лявата част на катедралата и застана пред мъжете, с ръце спуснати встрани от тялото, напълно на разположение.

Матиас изрече името „Лутър“. Нисък, гологлав мъж с напълно посивяла брада се изправи и се съблече. Под команда той се приближи до масата и получи една гигантска доза кокаин от великана. С театрален жест Матиас нареди на него и тантурестата жена да отидат в средата на помещението. Тя отново коленичи, започна да го разтрива, лиже и смуче и накрая легна по гръб. Гологлавият влезе в утробата й и започнаха да се любят като луди.

Следващата жена, която прие своята доза наркотик и коленичи пред гуруто, бе висока, кокалеста и с вид на испанка. Наредено й бе да се съвкупява с тромав очилат мъж, който в предишния живот сякаш е бил счетоводител. Пенисът му бе необичайно малък и ъгловатата жена сякаш цял щеше да го погълне, докато работеше енергично, за да му вдъхне живот. Скоро двамата се присъединиха към хоризонталния танц на първата двойка върху пода на катедралата.

Третата жена бе Дилайла. Тялото й бе привлекателно младо, гъвкаво и гладко. Матиас я задържа по-дълго от първите две жени и после още четири се втурнаха да го обслужват. Приличаха на търтеи, които слугуват на царицата в пчелния кошер. Накрая ги освободи и им намери партньори. Ако двайсетминутното действие на кокаина свършеше, хората отиваха втори и трети път до масата и всичко ставаше под командата на Матиас. Когато една купичка се изпразнеше, гигантът просто преместваше сламката в следващата.

Пухкавите възглавнички вече бяха добро легло за съвкупяващата се върху пода на помещението маса. Сцената бе сексуална, но липсваше чувственост, всичко бе изпълнено с депресираща липса на спонтанност, напомняше на безсмислен ритуал, закодиран, дирижиран и предизвикан от капризите на един мегаломан. Само с едно кимване Матиас ги караше да коленичат и да се молят. Едно мигване на клепача му бе достатъчно, за да ги накара да стенат и да се гърчат. Сравнението с мърдащите червеи из оранжерията на Суоуп ми се натрапи само̀.

Вой огласи купола над сектантите. Матиас достигна еякулация. Жените се втурнаха да го оближат. Той се бе излегнал отпуснат, но вниманието им го възбуди отново и действието се повтори.

Бях видял достатъчно. Слязох от слънчевия часовник и тихичко се приближих до портата. Двамата гавази се приближаваха отдясно. Бяха с кафяви бради и неясни лица, стъпките им ритмично отекваха. Скрих се обратно в сянката, докато отминат. Щом завиха зад ъгъла, спринтирах през двора и се насочих към металната предна врата. Беше отключена и аз отворих тясна пролука, колкото да се промуша вътре. На входа нямаше пазачи. Иззад стените на храма достигаха приглушени викове на сексуален екстаз и пляскащият звук от допира на плът в плът.

Вляво бе празният офис на Матиас. Тръгнах надясно пипнешком. Коридорът беше бял и празен. Почувствах се като хлебарка в хладилник. Ако ме откриеха, щях да съм мъртвец. Бях видял тайника на кокаина. Нямах представа колко дълго щеше да продължи оргията долу, а можеше и обиколката на пазачите да включва и вътрешния коридор. Най-съществена сега бе скоростта. Като използвах резервните ключове от връзката на Графиъс, започнах да правя безплоден обиск на всяка стая. По средата имаше фалшива тревога: внезапно движение под покривката на едно от леглата. Сърцето ми спря за миг и реших, че търсенето ми приключва до тук. Но косматото, мършаво тяло под чаршафа бе на възрастен мъж. На лицето му стоеше зачервен нос, а устата му бе отворена. Хъркаше. Сектант, който спеше на студа. Мъжът се вторачи в светлинния лъч на прожектора, махна с ръка и се претърколи обратно, сякаш бе чужд на този свят. Тихичко напуснах.

Следващата стая бе на Дилайла. Тя бе запазила някои от предишните си вещи и бе прикрепила към дъното на чекмеджетата стари изрезки от вестници. Бельото й бе изцяло от памук. Спалнята й бе точно толкова скромна, колкото и на останалите.

Минавах от стая в стая, проверих поне дузина килии, преди да стигна до онази, която помнех, че е на Матиас. Вратата не се отвори с никой от резервните ключове. Използвах лоста. Болтът бе дълъг и не се освободи, преди да го прережа. Ако някой минеше отвън, нямаше начин да не забележи повредата. Пристъпих вътре вцепенен от напрежение.

Килията беше същата като на останалите, с изключение на малката библиотечка. Беше студено. Стените и подът бяха от чист камък. Най-привлекателно бе твърдото и тясно легло, покрито със сив чаршаф. Обзавеждането бе скромно — за мъж, отхвърлил удоволствията на плътта, заради тези на духа.

Аскетично. И фалшиво до дъното на сърцето. Защото мъжът бе всичко друго, но не и духовник. Преди минути го бях наблюдавал как осквернява църквата, опиянен от властта и студен като Луцифер. Изведнъж ми се стори, че книгите от библиотеката са се вторачили в мен присмехулно. Томове, изпълнени с религия, философия, етика, морал.

Книгите вече ми бяха разкрили тайни през тази нощ, вероятно и сега можеше да се случи.

Яростно изпразних полиците, като изследвах всеки том, отварях, тръсках и търсех да изпадне някаква следа, подгънати или откъснати страници, записки по белите странични полета.

Нищо. Книгите бяха недокоснати. Нито една не бе четена. В яростта ми библиотечката се разклати и започна да се сгромолясва към основата си. Успях да я хвана, преди да рухне. И забелязах нещо.

Върху онази част от пода, която се намираше точно под нея, съвсем ясно бе очертан правоъгълник, една идея по-светъл от останалите камъни. Коленичих, насочих лъча на прожектора и прокарах пръсти по ръбовете. Така бе. Там камъкът беше отрязан. Бутнах. Бе страхотен миг на напрежение.

Мина малко време, преди да намеря опорната точка. Трябваше да се стъпи в единия ъгъл на правоъгълника, за да се повдигне плочата, така че подложих лоста в отвора и натиснах. Плочата се отмести настрани.

Отворът бе широк към петдесет сантиметра и дълбок около метър. Облицован бе с бетон. Твърде тесен за тяло. Но съвсем подходящ за друга плячка.

Открих торбички от двоен полиетилен с прах, чийто цвят се променяше от шоколадов до ванилов: чисто бял кокаин и кафеникава субстанция, която определих като мексикански хероин. В една метална кутийка имаше натъпкана тъмна гума — суров опиум. Няколко килограма хашиш бяха опаковани в пакетчета от фолио с големината на сапунерка. На дъното на дупката беше оставен къс кафява опаковъчна хартия, навит на руло.

Разгърнах я и прочетох съдържанието. Ризата ми залепна за гърба. Сега носех по-голяма тежест, отколкото целият Южен Пасифик. Загасих фенера, огледах и двете страни на коридора. Чух човешки гласове. В края на коридора имаше врата, водеща навън. Профучах през нея с такава огромна скорост, че белите дробове чак ме заболяха. Сектантите се стичаха като поток от храма, повечето от тях бяха все още напълно голи. Успях да се приближа незабелязано до фонтана и се скрих под едно дърво в основата му. Матиас излезе, заобиколен от жени. Една бършеше потта от челото му. Друга — Мария, с честното лице, която седеше до входа в деня на идването ми и се бе усмихвала като моя баба, сега разтриваше врата му и му галеше пениса. Очевидно доволен от богослужението, той поведе групата към поляната и заповяда да седнат. Шейсет души му се подчиниха. Тълпата се просна по очи като капещи листа. Бяха на не повече от стотина метра от мен.

Матиас вдигна поглед към звездите, промърмори нещо и започна да пее без думи. Останалите го последваха. Звуците бяха фалшиви и не в тон. Примитивен вопъл, протяжен като при мохамеданите. Изтичах към виадукта и оттам се насочих право към входната порта.

Графиъс лежеше на няколко метра от мястото, където го бях оставил. Извиваше се като червей, като полагаше неимоверни усилия да се освободи. Стори ми се, че диша нормално. Оставих го там.