Кръвна проба

9.

На връщане към мотел „Морски бриз“ Майло ме помоли да го освободя от този случай.

— Не мога да се занимавам с това повече — извини ми се той. — Всичко, което имаме дотук е липсващ човек, а това съвсем не е достатъчно да започнем следствие.

— Знам. Благодаря ти, че поне опита.

— Не съм направил кой знае какво. Малко се откъснах от ежедневието. Така се случва, че напоследък работата ми е доста сурова. Гангстерски престрелки, изкормен служител в склад за алкохол и един пълен сладур — изнасилвач, който се изсира върху корема на всяка своя жертва, щом приключи с нея. Знаем, че е нападнал поне седем жени. С последната се беше гаврил доста.

— Господи!

— Господ няма да прости на тази гад. — Той се намръщи и зави по „Соутел“ в посока към „Пико“. — Всяка година си казвам, че съм видял дъното на покварата и всяка година ще се намерят отрепки, които да ми докажат, че още не съм видял всичко. Може би трябваше да се явя на онзи изпит.

Преди петнайсетина месеца двамата разкрихме, че едно известно сиропиталище се е превърнало във вертеп за педофили, а междувременно разплетохме няколко убийства. Той стана герой и го поканиха да се яви на изпит за лейтенант. Несъмнено щеше да го издържи, защото е много интелигентен. Освен това, офицерите му бяха дали да разбере, че обществеността няма нищо против един хомосексуалист да стане лейтенант, стига да не го излага на показ. Той дълго го обмисляше преди да откаже.

— Не, Майло. Щеше да се чувстваш жалък. Припомни си какво ми говореше тогава.

— Какво съм ти говорил?

— „Не съм се отказал от Уолт Уитман8, за да стана чиновник.“

Той се подсмихна.

— Да, така беше.

Преди да го вземат на военна служба във Виетнам, Майло се бе записал да учи американска литература в университета в Индиана. Мечтаеше да стане преподавател и се надяваше, че академичният свят ще бъде толерантен към сексуалните му предпочитания. Вече бе стигнал до магистърска степен, когато войната го превърна в полицай.

Спря „Матадор“-а на паркинга. Небето бе потъмняло в очакване на здрача, а от това „Морски бриз“ несъмнено печелеше от естетична гледна точка. Щом изчезнеше слънцето, мястото изглеждаше почти годно за живеене.

Рецепцията бе ярко осветена и иранецът зад тезгяха отново четеше. Моят „Севил“ беше единствената кола на паркинга. Полупразното езерце приличаше на кратер на вулкан.

Майло спря колата, но остави двигателят да работи.

— Надявам се, че разбираш защо се отказвам от тази история.

— Естествено. Щом няма убийство, няма и детектив от „Убийства“.

— Сигурно ще се върнат за колата. Наредих да я конфискуват, така че ще им се наложи да се обадят, за да си я получат. Щом го направят, ще те намеря и ще можеш да поговориш с тях. Дори да не се появят, ще разберем, че са се прибрали вкъщи благополучно.

Той осъзна какво е казал и направи гримаса.

— Дявол да го вземе, къде ми е главата? Ами детето?

— Може да е добре. Може просто да са го завели в друга болница.

Искаше ми се да прозвучи обнадеждаващо, но споменът за болката, изписана на лицето на Ууди и кървавото петно на килима в мотела разрушиха щастливия край на мечтите ми.

— Ако не го лекуват, е свършено, нали?

Кимнах.

Той се втренчи в предното стъкло.

— Ето това е вид убийство, с какъвто никога не съм се сблъсквал.

Раул бе казал същото с други думи. Споменах му за това.

— А този Мелендес-Линч не иска ли да следва законовите процедури?

— Мъчеше се да ги избегне. Но не е изключено случаят да завърши в съда.

Той поклати огромната си глава и сложи ръка на рамото ми.

— Ще се ослушвам за всяка вест. Ще те осведомявам веднага, щом нещо изникне.

— Задължен съм ти. И ти благодаря за всичко, Майло.

— Няма за какво. Наистина.

Стиснахме си ръце.

— Поздрави дизайнерката, когато се върне.

— Непременно. И ти поздрави Рик.

Слязох от колата. Фаровете на „Матадор“-а опипваха чакъла, докато Майло се изнизваше от паркинга. Отсеченото дърдорене на радио-диспечера, напомнящо пънк рок концерт, увисна във въздуха след него.

Карах на изток към „Сънсет“. Имах намерение да се отклоня по „Бевърли Глен“ и да се прибирам. Тогава си спомних, че къщата е празна. Разговорът с Майло за Робин отвори някои рани и нямах желание да оставам сам с мислите си. Сетих се, че Раул не знае какво сме открили в „Морски бриз“ и реших, че моментът е съвсем подходящ да му разкажа.

Заварих го приведен над бюрото си да драска бележки по черновата на някакъв изследователски труд. Почуках леко на отворената врата.

— Алекс! — изправи се да ме посрещне. — Как беше? Успя ли да ги убедиш?

Предадох му накратко събитията от деня.

— Господи. — Той се свлече на стола си. — Това е невероятно. Невероятно.

Въздъхна, стисна челюстта си с ръце, после взе един молив и започна да го търкаля напред-назад върху бюрото.

— Имаше ли много кръв?

— Едно петно, широко около 15 см.

— Малко е за кръвоизлив — промърмори си той. — Нямаше ли някаква друга течност? Жлъчна или еметична?

— Не видях нищо такова. Трудно ми е да кажа. Стаята беше същински ад.

— Без съмнение е било варварски обред. Казах ти, Алекс, те са луди, онези от „Тач“. Да откраднат дете, а след това да изпаднат в такъв амок! Холизмът не е нищо друго, освен прикритие на анархия и нихилизъм.

Мозъкът му скачаше от заключение на заключение с квантови стъпки, но нямах нито желание, нито сили да споря с него.

— А какво направи полицията?

— Детективът, който се зае с цялата бъркотия, е мой приятел. Направи го, за да ми услужи. Разпространена е бюлетина с пълна информация за семейството, шерифът в Ла Виста знае, че трябва да бъде нащрек за тях. Направиха анализ на местопроизшествието и събраха информацията в доклад. Това е, освен ако не решиш издирването да продължи.

— А твоят приятел дискретен ли е?

— Много.

— Добре. Не можем да си позволим историята да се раздуха и да стане прицел на медиите. Говорил ли си някога с пресата? Те са идиоти, Алекс, лешояди. Най-зли са русокосите от телевизията. Те са безмозъчни, с фалшиви усмивки и винаги се мъчат да те подведат да направиш някое скандално изказване — че почти сме изнамерили цяр против рака например. Търсят единствено сензацията и бързото възнаграждение. Представяш ли си какво ще направят от подобна история?

Яростта бързо зае мястото на поражението и свръхенергията го накара да скочи от стола. Зашари из кабинета с къси, нервни стъпки, удряше с юмрук дланта си, извиваше се, за да не бутне купищата книги и ръкописи, връщаше се до бюрото и ругаеше на испански.

— Мислиш ли, че трябва да се обърна към съда, Алекс?

— Труден въпрос. Трябва да решиш дали публичността ще помогне на момчето. Имал ли си друг подобен случай?

— Веднъж. Миналата година едно момиченце имаше нужда от преливане на кръв. Родителите бяха от сектата „Свидетелите на Йехова“ и се налагаше да получим разрешението им, за да извършим трансфузията. Те не ни се противопоставиха, въпреки че цялото им поведение сякаш казваше: „вярата не ни позволява да ви упълномощим, но щом сме принудени да сътрудничим, ще го направим“. Искаха да спасят детето си, Алекс, и бяха щастливи, когато смъкнахме отговорността от плещите им. Детето е живо до ден-днешен и се развива нормално. Така трябваше да стане и с детето на Суоуп, а не да умира в някакво непристойно леговище на шамани.

Пъхна ръка в джоба на бялата си престилка, извади пакет солени бисквити, скъса найлоновата опаковка и започна да гризе, докато не свършиха. Изтръска трохите от мустаците си и продължи:

— Дори в случая с онези от „Свидетелите“ медиите се опитаха да направят сензация като подмятаха, че ние насилваме семейството. Един от тв каналите изпрати някакъв репортер кретен, преоблечен като санитар да вземе интервю от мен. Сигурно в детството си е мечтал да бъде лекар, но се е провалил на изпитите. Перчеше се с някакъв малък диктофон и се обърна към мен на малко име, Алекс! Все едно сме си приятели. Изгоних го, а той пусна картината в рубриката „Без коментар“, за да изглежда сякаш прикривам вината си. Слава богу, родителите се вслушаха в съвета ми и също отказаха да разговарят с него. Така нареченото противоречие замря дотам — нямаше леш и лешоядите отидоха да я търсят другаде.

Вратата към лабораторията се отвори и в кабинета влезе млада жена, стиснала в ръце някаква папка. Имаше много светлокафява коса, подстригана на бретон, кръгли очи, които по цвят допълваха косите, изпито лице и песимистично свити устни. Ръката, която държеше папката беше бледа, а ноктите й — изядени до живеца. Беше облечена в лаборантска престилка, която стигаше под коленете й, а на краката си носеше ниски обувки с крепонени подметки.

Плъзна поглед покрай мен към Раул и каза:

— Трябва да видите нещо. Може да ви заинтригува.

Монотонният й глас омаловажи съобщението.

Раул се изправи.

— За новата мембрана ли става дума, Хелън?

— Да.

— Чудесно. — Той понечи да я прегърне, но се сети, че съм там и спря. Прочисти си гърлото и ни представи. — Алекс, запознай се с колежката ни, д-р Хелън Холройд.

Разменихме съвсем бегли любезности. Тя се доближи до Раул, а в бежовите й очи проблесна частнособственически пламък. Той безуспешно се опитваше да прикрие палавото си изражение.

И двамата хвърляха толкова усилия отношенията им да изглеждат платонични, че за пръв път през този ден ми се дощя да се усмихна. Те бяха любовници и това трябваше да бъде тайна. Но не се съмнявах, че цялото отделение я знаеше.

— Е, трябва да вървя — казах аз.

— Да, разбирам. Благодаря ти за всичко. Може да ти се обадя да поговорим по-подробно. Междувременно, изпрати сметката на секретарката ми.

Докато излизах, те се гледаха в очите и обсъждаха чудесата на осмотичния баланс.

По пътя се отбих да изпия чаша кафе в бара на болницата. Минаваше седем и нямаше много хора. Висок мексиканец, с мрежичка на главата чистеше пода със син парцал. Три сестри се смееха и ядяха понички. Покрих кафето с чинийката и се приготвих да си избера маса, когато с ъгъла на окото си улових някакво движение.

Беше Валкроа, който ми махаше. Отидох на неговата маса.

— Седнете при мен.

— Добре.

Оставих чашата и сложих стола си така, че да съм с лице срещу него. На подноса му имаше остатъци от огромна салата и две чаши вода, а вилицата му вяло побутваше няколко кълна люцерна из купата.

Беше сменил психеделичната спортна риза с черна блуза на „Грейтфул Дед“, а бялата престилка бе преметната на стола до него. Седях достатъчно близо, за да видя, че дългата му коса вече оредяваше на върха. Имаше нужда от бръснене, макар че четината му бе набола само тук-таме, най-вече около мустаците и брадичката. Оклюмалото му лице носеше белезите от скорошно силно премръзване, той подсмърчаше, носът му бе червен, а очите — насълзени.

— Имате ли новини от Суоуп? — попита ме.

Беше ми омръзнало да разказвам историята, но той беше техен доктор и заслужаваше да знае. Осведомих го накратко.

Слушаше ме невъзмутимо, в тъмните му очи нямаше и следа от вълнение. Когато свърших, той се покашля и си избърса носа със салфетка.

— По някаква причина чувствам, че трябва да заявя пред вас невинността си.

— Едва ли е нужно — уверих го.

Отпих малко от кафето и бързо го оставих. Бях забравил колко ужасен е вкусът му. Той се загледа някъде в далечината и за момент си помислих, че се е замислил и уединил във вътрешния си свят, както направи по време на словоизлиянията на Раул. Осъзнах, че вниманието ми блуждае.

— Зная, че Мелендес-Линч обвинява мен за това. Откакто работя тук, винаги на мен е приписвал вината за всичко лошо в това отделение. Такъв ли беше докато работехте с него?

— Да кажем, че отне време докато се сработим.

Той поклати сериозно глава, набоде на вилицата си няколко стръка от салатата и ги задъвка.

— Защо, мислите, избягаха? — попитах го.

Повдигна рамене.

— Нямам никаква представа.

— Интуицията нищо ли не ви подсказва?

— Нищо. Защо ще подсказва на мен повече отколкото на другите?

— Останах с впечатлението, че на вас са имали доверие.

— Кой ви каза това?

— Раул.

— Той не би разпознал доверието дори то да го бие по главата.

— Имаше чувството, че сте в особено добри взаимоотношения с майката.

Ръцете му бяха ожулени и розови. Пръстите му обвиха вилицата плътно.

— Работех като санитар преди да стана лекар.

— Интересно.

— Така ли?

— Санитарите и сестрите все се оплакват, че с тях се отнасят като с втора ръка хора, че не са добре платени и постоянно заплашват, че ще постъпят в медицинското училище. Но вие сте първият, когото познавам да го е направил.

— Сестрите роптаят, защото не им е отредена лека съдба. Но в края на стълбата има много неща, които е заслужавало да бъдат научени. Например, колко е важно да разговаряш с пациентите и семействата им. Като санитар го правех и беше нормално, но сега, когато съм лекар, се смята нередно. Дотолкова нередно, та всички го забелязват. Бил съм близък с тях! По дяволите, та аз едва ги познавам. Естествено, че съм говорил с майката. Нали всеки ден набождах сина й с игли, правех пункции на гръбначния му стълб и смучех мозък оттам. Как няма да говоря с нея.

Той погледна в купата със салатата.

— Мелендес-Линч не може да разбере, че искам да остана човешко същество, а не някакъв технократ в бяла престилка. Той не се потруди да опознае Суоуп и изобщо не му дойде на ум, че тази негова отдалеченост е свързана с тяхното… бягство. Аз се набутах между шамарите, затова вината си е моя.

Той подсмръкна, избърса носа си и изпразни едната чаша.

— Какъв е смисълът да нищим тази история, щом тях вече ги няма?

Спомних си догадката на Майло за изоставената кола.

— Може и да се върнат — казах аз.

— Човече, погледни сериозно на нещата. Те смятат, че са избягали на свобода. В никакъв случай няма да се върнат.

— Свободата ще им се види доста горчива, когато болестта излезе извън контрол.

— Факт е, че мразеха всичко тук. Шумът, липсата на усамотеност, дори стерилността. Нали сте работил в камерата за ламинарен поток?

— Три години.

— В такъв случай знаете с какво хранят децата там — преработена, препечена, мъртва храна.

Това беше вярно. За пациент без нормален имунитет пресният плод или зеленчук е потенциален носител на смъртоносни микроби, а чашата мляко — развъдник на лактобацили. Затова всяко нещо, поднасяно на децата, беше преработвано до безкрай, след това затопляно и стерилизирано до такава степен, че понякога в него не оставаше нищо хранително.

— Ние с вас разбираме идеята на всичко това, но за много родители е непонятно защо тежко болното им дете се храни с картофен чипс, пие кока-кола и други такива боклуци, а не му е позволено да яде моркови. Те приемат тези неща с неохота — поде той.

— Зная, но много хора се примиряват бързо, защото животът на детето им виси на косъм. Защо Суоуп не го приеха?

— Защото са провинциалисти. Идват от място, където въздухът е чист и хората сами произвеждат храната си. За тях градът е отровено място. Бащата непрекъснато мърмореше колко бил замърсен въздухът. „Дишате сажди“ — повтаряше всеки път, когато го видех. Беше вманиачен на тема чист въздух и естествена храна. И колко здравословен е животът у дома.

— Явно не е достатъчно здравословен — казах аз.

— Не, не достатъчно. Но да му го кажа би било все едно да обидя веруюто му. — Той направи кисела гримаса. — Няма ли в психологията термин за разрушаване на фикс идеята?

— Познавателно несъответствие.

— Както и да е. Кажете ми — наведе се той напред, — как постъпват хората в такова състояние?

— Понякога променят вижданията си, понякога изопачават реалността, за да я пригодят към тях.

Той отново се облегна назад, прекара ръце през косата си и се усмихна.

— Мисля, че всичко е ясно.

Поклатих глава и пак отпих от кафето. Беше поизстинало, но от това не бе станало по-вкусно.

— Чувам разни неща за бащата — казах. — Майката изглежда е била в сянката му.

— Далеч сте от истината. Ако не друго, тя поне е по-силната от двамата. Просто беше много тиха. Оставяше го да си приказва, докато тя седеше при Ууди и правеше необходимото.

— Смятате ли, че е участвала в бягството?

— Не зная. Всичко, което мога да кажа, е, че е силна жена, а не мекотело.

— Ами сестрата? Бевърли каза, че тя и родителите й не се понасят.

— Не бих могъл да кажа. Тя не се задържаше много тук, а и все някак странеше.

Избърса си носа и стана.

— Не обичам да клюкарствам. И без това вече си позволих доста.

Взе престилката, преметна я през рамо, обърна се безцеремонно и тръгна, като ме остави сам на масата. Гледах как си отива, а устните ми се движеха, сякаш се молех безмълвно.

Минаваше осем, когато наближих „Бевърли Глен“. Къщата ми се намира на върха на една дива козя пътека. По криволичещия път няма осветление, но аз знам всяка извивка наизуст и се добирам почти опипом. В пощенската кутия имаше любовно писмо от Робин. То ме разведри за известно време, но след четвъртия прочит ме обзе смътна тъга.

Беше твърде късно да храня рибите в откритото езеро, затова се изкъпах, изсуших се и облякох бойния си жълт халат. Занесох бутилка бренди в малката библиотека до спалнята. Дописах няколко дълго отлагани юридически доклада, сетне се настаних в един стар стол и се заех с камарата книги, които си бях обещал да прочета някой ден.

Първата, която грабнах, бе албум с колекция снимки на Даян Арбъс. Неумолимите портрети на джуджета, бездомници и други ходещи развалини ме депресираха още повече. Следващите няколко тома не бяха по-добри попадения, затова излязох на терасата с китарата си, седнах под звездното небе и се насилих да дрънкам мажорни парчета.