Кръвна проба

10.

На следващата сутрин излязох на терасата да си взема вестника. Тогава видях онова гадно и подпухнало нещо да лежи като плужек на мозайката.

Беше умрял плъх. Около вратленцето му силно бе стегната груба конопена примка. Безжизнените му очи бяха мътни, козината — матова и мазна. Двете предни лапички бяха неестествено протегнати като за молитва. От полуотворената му уста се показваха грозно оголените му резци с цвят на консервирана царевица.

Под тялото бе затиснато парче хартия. Използвах свит на руло вестник „Таймс“, за да избутам гризача настрани. Първоначално трупчето се съпротивляваше, тежко отпуснато, но после се плъзна като хокейна шайба към ръба на терасата.

Сякаш присъствах на епизод от овехтял гангстерски филм — върху хартията бяха залепени букви, изрязани от списание. Прочетох:

Сигурно щях и сам да се сетя, но сега вече работата стана съвсем прозрачна.

Запазих посланието, увих тялото на плъха и го изхвърлих на боклука. Щом влязох вкъщи, грабнах телефонната слушалка.

Секретарката на Мал Уърти си имаше своя секретарка. Трябваше да бъда доста настоятелен и с двете, за да се добера до него.

Преди да мога да проговоря, той каза: „Знам. И аз вече получих същото. Какъв цвят беше твоето?“.

— Кафеникаво сиво с примка около крехкото малко вратле.

— Смятай, че си имал късмет. Моят беше обезглавен и в кутия. Заради него за малко щях да загубя доброто момиче, което ми носи пощата. Тя още си мие ръцете. На Даскоф му се падна сандвич с плъх за закуска.

Мъчеше се да си направи шега от всичко това, но гласът му издаваше тревога.

— Знам, че приятелчето е психар — каза той.

— Как е разбрал къде живея?

— Адресът ти не е ли написан върху доклада?

— О, по дяволите. А съдията какво е получила?

— Нищо. Какъв е смисълът на всичко това?

— Откажи се да търсиш смисъл. Какво ще правим сега?

— Тъкмо бях започнал да издавам забранителни заповеди, за да го държа на километър разстояние от всички нас. Но, ако бъдем честни, няма начин да го накараме да ги спазва. Ако се хване на въдицата, вече е друга работа. Ние обаче не искаме да отиваме толкова далече, нали?

— Не е много успокоително, Малкълм.

— Това е демокрация, приятелю. — Направи кратка пауза. — Разговорът записва ли се?

— Разбира се, че не.

— Проверявам само. Има и друга възможност, но е твърде рискована, докато съществува наредбата за неприкосновеността на личността.

— За какво говориш?

— За пет хиляди долара мога така да го наредя, че всеки път, когато пикае, да реве от болка.

— Демокрация, значи?

Той се изсмя.

— Свободно предприемачество. Хонорар за услуга. Както и да е, това е само една възможност.

— Не я пробвай, Мал.

— Отпусни се, Алекс. Просто разсъждавам.

— Ами полицията?

— Забрави. Нямаме доказателства, че е той. Искам да кажа, че и двамата знаем, но не можем да го докажем, правилно ли се изразявам? А и те няма да започнат да взимат отпечатъци от плъх, защото изпращането на гризачи на любими хора не е престъпление. Евентуално — пак се изхили — бихме могли да се обърнем към Лигата за защита на животните. Ще му прочетат едно конско, ще прекара една нощ в приюта за бездомни животни и какво от това?

— Поне няма ли да отидат и поговорят с него?

— Не, защото са претрупани с работа. Ако беше нещо по-сложно, например някаква явна заплаха, може би. „Ще ти дам да се разбереш, мръсен психар!“ — Нещо такова би могло да послужи за претекст. Страхувам се, обаче, че и ченгетата имат същото отношение към нас, адвокатите, като него. Ще напиша доклад, за да знам, че нещо съм направил, но въобще не се осланяй на момчетата в сини униформи.

— Познавам някого в службите.

— Ако е полицай от платен паркинг, въобще няма влияние, приятелче.

— Ами детектив?

— Това е нещо различно. Обади му се. Ако поискаш и аз да разговарям с него, готов съм.

— Ще се оправя.

— Великолепно. Дръж ме в течение. И още нещо, Алекс, извинявай за кавгата.

Долових, че едва се сдържа да не затвори слушалката. За три и половина долара на минута не си струваше да си губи времето.

— Още нещо, Мал.

— Какво има пак?

— Обади се на съдията. Ако все още не е получила колет, предупреди я, че не е изключено.

— Вече съм го сторил, шефе. Сложи ми няколко червени точки.

Набрах номера на Майло.

— Опиши ми съвсем подробно този задник.

— Почти с моя ръст. Кокалест, но с развита мускулатура. Дълго лице с червеникав тен, като на строителен работник, сплескан боксьорски нос, огромна челюст. Носи индиански бижута — два пръстена. По един на всяка ръка. Скорпион и змия. Няколко татуировки на лявата ръка. Зле облечен.

— Цвят на очите?

— Кафяви, кървясали като на гуляйджия. Кестенява коса, сресана назад, като намазана с гел. Прилича на мазник.

— Прилича ми на помияр.

— Точно.

— Ами този мотел „Бедабай“, където живее?

— Живееше, поне допреди няколко дни. Възможно е да спи и в камиона си, доколкото знам.

— Познавам няколко приятелчета от Футболната дивизия. Ако мога, ще понатисна някой от тях да отиде да си поприказва с този Мууди и неприятностите ти ще свършат. Може би един младеж на име Фордибранд. Има най-неприятния дъх, който някога си помирисвал. Пет минути лице в лице с него и твоят човек ще започне да се разкайва.

Засмях се, но съвсем не от сърце.

— Успял е да те стресне, а?

— Имал съм и по-добри сутрини.

— Ако си притеснен, можеш да се преместиш при мен. Чувствай се поканен.

— Благодаря ти, но съм добре.

— Промениш ли решението си, уведоми ме. Междувременно бъди внимателен. Той може да си е само един дребен мръсник, но все пак аз ли трябва да ти обяснявам психарите? Бъди нащрек, приятелю.

През по-голямата част от деня се занимавах с прозаични неща и очевидно се успокоих. Но през цялото време бях в „карате форма“, която сам си бях измислил — повишено ниво на съсредоточаване, характерно с усещането за бдителност. Сетивата са напълно концентрирани в една точка, толкова близо до параноята, когато да се оглеждаш зад гърба си на неимоверно кратки интервали е нещо съвсем нормално.

За да постигна тази форма, не употребявах алкохол и тежки храни, правех гимнастика и практикувах ката — карате танци, до пълно изтощение. После релаксирах с половинчасова самохипноза и автосугестивна хипербдителност.

Бях го усвоил от инструктора си Ярослав, чешки евреин, който бе усъвършенствал уменията си за самозащита, докато се криел от нацистите. Следвах съветите му през първите седмици след инцидента в „Ла Каса де лос Ниньос“, когато железата в челюстта ме правеха безпомощен, а кошмарите ме спохождаха често нощем. Режимът, към който ме привикна той, ми помогна да ремонтирам успешно онази част от себе си, която хлопаше най-силно главата.

„Готов съм“ — казах на себе си — „да понеса всичко, което Ричард Мууди има в запас.“

Тъкмо се обличах за вечеря, когато ми се обадиха от телефонната служба.

— Добър вечер, д-р Д., Кати е на телефона.

— Здрасти, Кати.

— Извинете за безпокойството, но Бевърли Лукас ви търси. Казва, че е спешно.

— Няма проблем. Свържи ме, моля те.

— Окей. Приятна вечер, докторе.

— И на тебе също.

Телефонът издаде дрезгав звук при свързването на линиите.

— Бев?

— Алекс? Трябва да говоря с теб.

Чух силна музика в помещението, от което се обаждаше. Барабани, синтезатор, виещи китари и басѝ, от които дъхът ти спира. Едва долавях гласа й.

— Какво става?

— Не мога да ти обясня оттук. Използвам телефона на бара. Зает ли си?

— Не. От къде се обаждаш?

— От „Юникорн“ в Уестууд. Моля те, имам нужда да поговоря с теб.

Стори ми се, че беше на края на силите си, но трудно бих могъл да се закълна при целия този шум. Познавах мястото — комбинация между бистро и дискотека, претъпкано със самотници. Веднъж Робин и аз спряхме там да похапнем след кино, но бързо се изпарихме, защото средата ни се стори твърде бандитска.

— Тъкмо щях да вечерям. Искаш ли да се срещнем някъде?

— Направо тук, какво ще кажеш? Ще запазя маса на мое име и ще те чакам.

Вечерята в „Юникорн“ не бе много привлекателна перспектива. Подобно количество децибели със сигурност предизвикваше пресъхване на стомашните сокове, но аз й отговорих, че след петнайсет минути ще бъда там.

Движението във Вилидж бе доста натоварено и аз пристигнах със закъснение. „Юникорн“ беше рай за нарцисисти. Всички стени, с изключение на пода, бяха облицовани с огледала. В допълнение — висяща папрат и лампи, фалшиви стил „Тифани“, а тук-таме проблясваха дървени ламперии, украсени с месинг. Все пак огледалата бяха есенцията на заведението.

Вдясно се помещаваше миниатюрен ресторант. Двайсетина маси, покрити със зеленикава дамаска. Вляво бе остъклената дискотека, където двойки се кълчеха под ритъма на свирещ на живо оркестър. Огледалата проблясваха в такт с ударите на барабаните. Между двете заведения бе салонът. Дори барплотът бе облицован с огледала, та върху челната му фасада като на екран се виждаха облеклото и обувките на седящите там.

Салонът бе слабо осветен и претъпкан от тела. Трудно си проправях път сред цялата тази блъсканица, заобиколен от ухилени лица — утроени, дори учетворени, без да съм сигурен кое е истинско и кое — отражение. Мястото бе противно кътче за забавления.

Тя седеше на бара до един як младеж, облечен с риза от трико, раздвоен и разстроен между убиване на времето с нея, поркане на бира и очевидното зазяпване из тълпата в търсене на по-надеждна перспектива. Кимаше му от време на време, но явно бе твърде разтревожена от нещо.

Вкарах в употреба лакти, за да се добера до нея. Тя се бе втренчила във висока чаша, наполовина пълна с пенеста розова течност и множество захаросани плодове, украсена с хартиено чадърче. С едната ръка въртеше чадърчето.

— Алекс!

Носеше лимоненожълто бюстие и подходящи на цвят лъскави бермуди за джогинг. От коляното до глезена краката й бяха обути в бяло-жълти чорапи, които пък отиваха на маратонките. Бе обилно гримирана и носеше много бижута. Косите й бяха пристегнати със сигнална лента. За миг си спомних колко консервативна и измита изглеждаше на работното си място.

— Благодаря ти, че дойде.

Наведе се напред и ме целуна по устните. Нейните бяха горещи. Онзи с ризата от трико използва случая да се измете.

— Бет, дали масата е готова? — попита тя момичето зад бара.

— Нека проверя.

Хванах я за ръка и се понесохме сред вълни от плът. Множество мъжки очи проследиха движението й, но тя сякаш не ги забеляза.

Незнайно защо при резервацията бе казала на оберкелнера името „Люк“, без да ме уведоми, но масата бе напълно готова за сервиране и ние се настанихме в ъгъла под висяща папрат с колосални размери.

— По дяволите, забравих си питието на бара — изруга тя.

— Какво ще кажеш за едно кафе?

Нацупи се.

— Мислиш, че съм пияна, или нещо от сорта?

Говореше отчетливо и се движеше нормално. Само очите й я издаваха, като се втренчваха и разфокусираха на къси интервали.

Засмях се и възразих.

— Правя го успешно, нали? — засмя се тя.

Повиках келнера и си поръчах кафе. Тя поиска чаша бяло вино. Не изглеждаше ядосана. Държеше се изпечен пияч.

След малко сервитьорът се върна. Бев помоли да си поръчам пръв, докато изучаваше менюто. Приех го с усмивка, избрах си обикновена салата от пресен спанак и варено пиле, защото претенциозните заведения обикновено предлагат лоша кухня. Исках да получа нещо, в чието приготовление трудно биха могли да сбъркат.

Тя продължаваше да поглъща менюто, сякаш беше роман, но накрая погледна доволно:

— Ще си поръчам артишок.

— Горещ или студен, госпожо?

— Ами… студен.

Келнерът си записа и я погледна в очакване. Понеже тя не добави нищо, той попита това ли е всичко.

— А-ха.

Келнерът си тръгна като клатеше глава.

— Ям много артишок, защото когато правя кросове, губя много натрий, а този зеленчук е богат на това вещество.

— А-ха.

— За десерт ще си поръчам нещо с банани, защото бананите имат високо съдържание на калий. Щом повишиш съдържанието на натрий в организма, трябва да сториш същото и с калия, така че да настъпи равновесие.

Винаги съм приемал Бев като на доста земна млада дама, малко по-строга от необходимото към себе си, дори склонна към самонаказание. Обаче замаяното момиче, което седеше на масата срещу мен сякаш ми бе непознато.

Тя продължи да говори за маратонското бягане, докато храната дойде. Щом й сервираха артишока, тя го изгледа втренчено и започна да си взима деликатно от листенцата.

Моята салата се оказа меко казано противна — спанакът хрускаше от пясък, пилето бе спаружено. За да не вкуся, започнах да ровя с вилицата из чинията.

Изчаках я да привърши със своята порция и попитах за какво иска да говори с мен.

— Много е трудно, Алекс.

— Не трябва да ми казваш нищо, ако не желаеш.

— Чувствам се като предателка.

— Срещу кого?

— По дяволите. — Погледът й шареше наоколо единствено само за да не срещне моите очи. — Вероятно дори не е толкова важно. Може би само си дрънкам напразно, но все още не мога да забравя Ууди и се притеснявам след колко ли време метастазите ще започнат да се разпространяват, ако вече не са плъзнали. Иска ми се да направя нещо, за да престана да се чувствам така дяволски безпомощна.

Кимнах с глава и зачаках. Тя потрепери.

— Оджи Валкроа познава двойката от „Тач“, която посети Суоуп — каза бавно.

— Откъде знаеш?

— Видях го да разговаря с тях като ги наричаше с малките им имена и го питах откъде ти познава. Отговори, че веднъж е ходил при тях. Мисли, че е приятно място, спокойно.

— Каза ли защо е ходил там?

— Просто защото го интересували алтернативните начини на живот. Знам, че беше откровен, защото в миналото ми е говорил за контактите си с други секти — „Саянтолози“ и „Лайфспринг“ — будистко свърталище в Санта Барбара. Той е канадец и смята, че в Калифорния всичко е прекрасно.

— Долови ли някакво тайно споразумение между тях?

— Никакво. Просто се познават — и толкова.

— Каза, че той ги наричал с имената им. Помниш ли ги?

— Мисля, че наричаше мъжа „Гари“ или „Бари“. Името на жената не чух. Нали не мислиш, че това е някаква конспирация?

— Кой знае?

Започна да се върти, сякаш дрехите й изведнъж отесняха, повика сервитьора и си поръча бананов ликьор. Отпиваше внимателно и се мъчеше да изглежда спокойна, но през цялото време не я свърташе.

Остави чашата на масата с лукав израз в очите.

— Има ли още нещо, Бев?

Тя кимна разстроена. Когато заговори, почти шептеше.

— То може би е още по-незначително, но след като съм почнала да дърдоря, по-добре ще е да го довърша. Оджи и Нона Суоуп са любовници. Не съм сигурна кога е започнало. Но не е много отдавна, защото семейството е в града едва от няколко седмици.

Играеше си безцелно със салфетката докато говореше.

— Боже, чувствам се като боклук. Ако не беше заради Ууди, въобще нямаше да си отворя устата.

— Знам.

— Исках да го съобщя на твоя приятел, ченгето, още там в мотела, защото ми изглеждаше симпатяга, но просто не можах. По-късно започнах непрестанно да мисля за това и не мога да се отърва от натрапчивата идея, че може би има начин да се помогне на малкото момче, а аз изпускам този шанс. Помислих, че ако ти разкажа, ти ще знаеш какво да направим.

— Правилно си постъпила.

— Иска ми се да не се чувствам толкова зле, щом правя добро. — Гласът й секна. — Искам онова, което ти разказах, да има някакъв смисъл и връзка.

— Смятам да уведомя Майло. Засега той съвсем не е убеден, че е извършено престъпление. Единственият, който е сигурен в това, е Раул.

— Той винаги и за всичко е много сигурен — каза го сърдито. — Готов е да ти вмени вина дори защото си изпуснал шапката си. Нахвърля се върху всеки, но Оджи му е любимото „агне за жертвоприношение“, още откакто се появи в отделението.

Беше забила нокти в дланта на ръката си.

— А ето че сега помагам обстоятелствата да станат по-лоши за него.

— Не е задължително. Майло може да го пусне покрай ушите си, но има и вероятност да реши, че е по-добре да разговаря с Валкроа. А от мнението на Раул той въобще не се интересува. Никой няма да бъде изваден от релси, Бев, уверявам те.

Това бе твърде слаба утеха за съвестта й.

— Все още се чувствам като предателка. Оджи е мой приятел.

— Погледни по друг начин на нещата. Ако това, че Валкроа спи с Нона е свързано по някакъв начин с цялата тази каша, значи си направила едно добро. Ако пък не е така, само ще му се наложи да изтърпи няколко въпроса. Не мисля, че приятелчето ти е съвсем невинно.

— Какво искаш да кажеш?

— Доколкото съм осведомен, той има навик да се чука с майките на пациентите си. Този път за разнообразие е избрал сестрата. Това, най-малкото, е неетично.

— Това си е абсолютно личен въпрос. — Лицето й придоби алена окраска. — Не е подсъдно, по дяволите.

Опитах се да отговоря, но преди да разбера какво става, тя стана рязко от масата, грабна чантичката си и избяга от ресторанта.

Извадих портфейла си, оставих двайсетдоларова банкнота и я последвах бързо.

Тя подтичваше на север по булевард „Уестууд“. Движеше ръце като войник, докато си проправяше път през гъмжилото на тълпата.

Затичах се, настигнах я и я хванах за ръката. Лицето й бе обляно в сълзи.

— Какво ти е, Бев?

Не ми отговори, но ми позволи да вървя с нея. Тази вечер Вилидж изглеждаше като филм на Фелини. Тротоарите бяха осеяни с боклуци, улиците — с музиканти, бледолики колежани, пищящи групи тийнейджъри, облечени с дрехи, възголеми за ръста им, наркомани с празен поглед, шляещи се типове от предградията и всякакъв сорт зяпачи.

Вървяхме мълчаливо до южния край на университетското градче на „ЮКЛА“9. Вътре в университетския парк целият хаос от светлини и хора изчезваше така внезапно, сякаш никога не бе съществувал. Замениха го сенките на дърветата, тъмнината и тишина, отчетлива до вцепенение. С изключение на някоя случайно минаваща кола, бяхме абсолютно сами.

На петдесетина метра навътре в парка я накарах да спрем и да поседнем на пейката до една затворена спирка. Автобусите вече не се движеха и светлините около спирката бяха загасени. Тя се обърна и зарови лице в дланите си.

— Бев.

— Сигурно съм се побъркала — изхлипа. — Така да офейкам от ресторанта.

Опитах се да я прегърна през рамо, за да я успокоя, но тя ме отблъсна.

— Не, добре съм. Нека го излея веднъж и завинаги.

Тя задържа дъх, съсредоточи се и се оживи преди голямото изпитание.

— Оджи и аз… бяхме любовници. Започна почти веднага, след пристигането му в Западната педиатрична болница. Изглеждаше съвсем различен от мъжете, с които бях излизала дотогава. Беше чувствителен, обичаше приключенията. Реших, че е сериозно. Позволих си да се влюбя, а всичко се скапа. Когато заговори за непрекъснатите му любовни авантюри, всичката тази гадост отново ме зарина. Бях глупачка, Алекс, защото той никога не ми беше обещавал нищо, не ме лъжеше и не се представяше за някой друг. Вината си е моя. Аз предпочетох да го виждам като благороден рицар. Може би той се появи точно в момент, когато бях готова да повярвам на всичко, не знам. Шест месеца спах с него. През цялото време той го правеше с всяка жена, която му попаднеше пред погледа — сестри, лекарки, майки. Знам какво си мислиш. Вдигах му скандали за историите, които чувах, а той не отричаше и казваше, че доставя удоволствие и получава същото в отплата. Какво лошо имало в това, особено след всичката болка, страдания и смърт, с които се сблъскваме в ежедневието си. Бе толкова убедителен, че не престанах да се срещам с него независимо от всичко. Необходимо ми бе доста време да се взема в ръце. Мислех, че вече съм приключила с това. Допреди една седмица, когато го видях с Нона. Имах уговорена среща — истинска катастрофа — в малък мексикански ресторант, недалеч от болницата. Двамата бяха в отсрещната страна на салона, сврени в едно тъмно сепаренце. Едва ги виждах. Бяха напълно погълнати един от друг. Пиеха „Маргарита“ и се смееха, увили тела. Като двойка влечуги! За бога!

Тя спря да си поеме дъх.

— Много ме заболя, Алекс. Тя бе толкова самоуверена и красива. Ревността ме проряза като нож. Никога не съм изпитвала този вид ревност преди — направо кървях. Очите им бяха ужасно оранжеви от светлината на свещите като два вампира. Аз си стоях там, губейки си времето с един нещастник, а всъщност умирах от желание вечерта да свърши по-бързо, а те сякаш го правеха на масата. Беше направо скверно.

Раменете й потрепериха. Тя цялата се тресеше.

— Сега вече ти е ясно защо толкова дълго се двоумих дали да споделя с някого. Може да изглеждам като пренебрегната нещастница, която го прави единствено от злоба. Но чак дотам няма да стигна, макар че достатъчно съм пропаднала в живота си.

Очите й се впиха в мен, за да ме накарат да повярвам.

— Искам да го изтрия от съзнанието си — него, нея, всички. Но не мога, Алекс, заради малкото момче.

Този път прие успокоителния ми жест и облегна глава на рамото ми, а ръката й бе в моята.

— Трябва ти малко време, за да се дистанцираш — казах меко. — Така ще можеш да погледнеш истината право в очите. Той вероятно е бил „нежен“ и „честен“ по някакъв перверзен начин, но въобще не е герой. Приятелчето си е навлякло неприятности, а за теб ще е най-добре да си извън живота му. Той е наркоман, нали?

— Да. Откъде разбра?

Реших да не цитирам съмненията на Раул. Боях се, че споменаването на името му можеше да я отблъсне. Освен това, имах си и мои съмнения.

— Говорих с него миналата вечер. През цялото време подсмърчаше. Първоначално приличаше на настинка, но по-късно започнах да се чудя дали не е кокаин.

— Използва големи дози кокаин, също „трева“, а и други боклуци. Някой път, когато беше на повикване, увеличаваше дозата. Разказваше, че когато бил в медицинското училище прибавял и киселина, но не мисля, че все още го прави. Освен това пие твърде много. И аз, докато бяхме заедно, започнах да пиянствам, както правя и досега. Знам, че трябва да престана.

Подадох й едно рамо.

— Ти заслужаваш нещо много по-добро, мила.

— Хубаво е да го чуя. — Гласът й бе съвсем тих.

— Казвам го, защото е истина. Ти си умна, интелигентна, привлекателна и имаш добро сърце. Затова толкова много те боли и си страшно уязвима. Махни се, иди далече от смъртта и нещастието. Те те разбиват, знам.

— О, Алекс — разрида се тя в прегръдките ми. — Толкова ми е студено.

Загърнах я със сакото си. Щом се поуспокои и престана да плаче, я придружих до колата й.