Кръвна проба

6.

Двамата униформени полицаи бяха мускулести гиганти, единият бял и рус, а другият — черен като въглен, успешно наподобяваше фотографски негатив на колегата си. Разпитаха ни набързо, но прекараха повече време с иранския портиер. Някак инстинктивно не го харесаха и го показаха по начин, типичен за лосанджелиската полиция — държаха се твърде любезно.

Голяма част от въпросите бяха свързани с това кога за последен път е забелязал семейство Суоуп, какви коли са идвали и са си отивали, видял ли е нещо странно в поведението на Суоуп и кой им се е обаждал. От думите му излизаше, че мотелът е оазис на спокойствието, а той самият — ни чул, ни видял.

Полицаите заградиха пространството около входа на петнайсета стая. Патрулна кола със сирена посред паркинга — тази гледка трябва да е възбудила духовете на обитателите на мотела, защото видях пръсти, които открехваха крайчетата на завесите в няколко от стаите. Полицаите също забелязаха и подхвърлиха, че ще повикат отдела за борба с наркотиците и сексуалния тормоз.

Дойдоха още две коли и паркираха както им дойде. От тях излязоха четирима униформени полицаи, които се присъединиха към първите двама, зашушукаха си и запушиха цигари. Последваха ги микробус, оборудван с техника за анализ на веществени доказателства и бронзов „Матадор“ без регистрационен номер.

Мъжът, който излезе от „Матадор“-а бе около трийсет и пет годишен, тежък и огромен, с небрежна тромава походка. Лицето му бе широко и, учудващо, без нито една бръчка, но пазеше следите от прекарана сериозна форма на акне. Очите му с необикновен светлозелен цвят бяха засенчени от гъсти, надвиснали вежди. Черната му коса бе късо подстригана отстрани и отзад, и по-дълга отгоре — прическа, която явно не зачиташе никакви модни тенденции. На челото му падаше гъст кичур, сякаш крава го бе лизнала отпред. Също толкова неугледно странни бяха бакенбардите, които достигаха меките му уши и облеклото му — измачкано карирано спортно яке, декорирано с твърде много тюркоаз, моряшка риза, вратовръзка на сиви и сини райета и светлосини панталони, под които стърчаха велурени ботуши.

— Ето този трябва да е ченге — каза Бевърли.

— Това е Майло.

— А, твоят приятел. — Тя се притесни.

— Няма нищо. Той си е такъв.

Майло поговори с полицаите, сетне извади бележник и молив, прескочи лентата, закачена пред вратата на петнайсета стая и влезе вътре. Постоя малко и излезе, като си водеше записки.

След това се отправи към рецепцията. Аз се изправих и го посрещнах на входа.

— Здрасти, Алекс. — Голямата му мека ръка сграбчи моята. — Дяволска бъркотия е там вътре. Все още не знам как да го нарека.

Той видя Бевърли и й се представи.

— Щом си имате работа с този човек — каза, сочейки към мен, — непременно ще се забъркате в неприятности.

— Сама се убедих в това.

— Бързате ли? — попита я.

— Няма да се връщам в болницата — каза тя. — Иначе имам ангажимент в три и половина.

— Не се притеснявайте, ще ви пуснем да си идете далеч преди три и половина. Просто исках да знам дали можете да почакате докато задам няколко въпроса на г-н… — Той погледна в бележника си. — … Фарисбаде. Няма да отнеме много време.

— Няма проблем.

Той придружи портиера до петнайсета стая. Двамата с Бевърли седяхме мълчаливо.

— Това е ужасно — каза тя накрая. — Тази стая. Кръвта.

Седеше вдървена на стола си, със събрани колене.

— Може пък Ууди да е добре — казах аз без сам да си вярвам.

— Надявам се да е така, Алекс. Наистина се надявам.

След малко Майло се върна заедно с портиера, който без въобще да ни погледне, се шмугна зад тезгяха и изчезна в задната стая.

— Този човек изобщо не е наблюдателен — каза Майло. — Но ми се струва, че горе-долу е наясно с нещата. Очевидно зет му е собственик на мотела. Учи бизнес администрация вечер и работи тук вместо да спи.

Той погледна Бевърли:

— Какво можете да ми кажете за тези Суоуп?

Тя му разказа същото, което чух и аз в камерата за ламинарно лечение.

— Интересно — промърмори Майло замислено, като си дъвчеше молива. — Значи версиите са няколко. Родителите извеждат бързо детето извън града, което съвсем не е престъпление, ако болницата не реши да прави история от това. В противен случай те не биха изоставили колата. Хипотеза Б е, че работата са свършили култистите със съгласието на родителите, което също не е престъпление. Или пък са отмъкнали детето без позволение, което си е класическо отвличане.

— Ами кръвта? — попитах.

— Да, кръвта. Пробите показват, че е нулева група с положителен резус-фактор. Това говори ли ви нещо?

— Мисля, че помня от болничния лист — каза Бевърли — Ууди и двамата му родители са нулева група. За Rh-фактора обаче, не съм сигурна.

— И това е достатъчно. Не е някаква дяволска случайност, каквато можеш да очакваш, ако някой е застрелян или се е порязал… — Той видя изражението й и млъкна.

— Майло — казах аз, — момчето е болно от рак. Все още не е на смъртно легло — или поне довчера не беше — но болестта му е непредвидима. Може да се развие бързо, да засегне някой кръвоносен съд или да се обърне на левкемия. Ако се случи кое да е от двете, ще получи внезапен кръвоизлив.

— Господи — каза огромният детектив, а в очите му се четеше болка, — горкото дете.

— Нищо ли не можете да направите? — попита Бевърли.

— Ще направим всичко възможно да ги открием, но честно казано няма да е лесно. Вече може да са къде ли не.

— Не съобщавате ли при подобни случаи на издирване в телевизията или вестниците? — настояваше Бевърли.

— Това вече е направено. Веднага щом Алекс ми се обади се свързах с властите в Ла Виста. Шерифът Хутън не ги е виждал, но обеща да следи за вести от тях. Освен това ми даде добро физическо описание на семейството и аз го предадох по радиостанцията. Получиха го полицаите по главните пътища, управленията в Лос Анджелис и Сан Диего, както и всички по-големи управления между тях. Но не знаем нито каква марка превозно средство търсим, нито номера му. Можете ли да се сетите за нещо друго в допълнение към тези мерки?

Това беше искрен въпрос за идеи, без капка сарказъм, което я изненада.

— О, не — призна тя, — нищо не мога да измисля. Просто се надявам, че ще го намерите.

— Аз също се надявам. Мога ли да ви наричам Бевърли?

— Да, разбира се.

— Нямам никаква блестяща идея за този случай, Бевърли, но ти обещавам, че много ще го обмисля. Ако ти се сетиш за нещо, обади ми се. — Подаде й визитна картичка. — Каквото и да се сетиш, нали? А сега ще помоля някой от колегите да те закара до вкъщи.

— Алекс би могъл…

На устните му блесна широка усмивка.

— Ще трябва да си поговоря малко за това с Алекс. Ще намеря някой друг.

Той отиде при шестимата си колеги, избра най-хубавия между тях — строен, висок около метър и осемдесет, с черни къдрици и бели зъби — и го доведе при нас.

— Госпожице Лукас, това е полицай Фиеро.

— До къде да ви закарам, госпожице? — Фиеро повдигна шапката си.

Бев му даде адрес в Уестууд и той я поведе към патрулната кола.

Тя тъкмо влизаше, когато Майло затършува из джоба на ризата си и извика:

— Ей, Брайън, почакай малко.

Фиеро спря и Майло приближи до колата. Аз изтичах с него.

— Това говори ли ти нещо, Бевърли? — Той й подаде кибритена кутийка.

Тя я разгледа.

— Бюро за запознанства „Адам и Ева“. Да. Една от сестрите ми каза, че Нона Суоуп е започнала работа в това бюро. Спомням си, че ми се стори странно — да постъпва на работа при положение че е в града временно. — Тя огледа кибрита по-внимателно. — Какво всъщност е това — бюро за проститутки или нещо от този род?

— Нещо от този род.

— Знаех си, че е дивачка — каза тя сърдито и му върна кутийката. — Това ли е всичко?

— А-ха.

— Тогава бих искала да се прибера вкъщи.

Майло даде знак, Фиеро седна зад волана и запали двигателя.

— Много е раздразнителна тази госпожица — подметна Майло, след като отпътуваха.

— Преди беше младо, сладко същество — казах аз. — Но дългогодишната работа в онкологичното отделение й се е отразила.

Той се намръщи.

— Голяма бъркотия е там — каза, махвайки към №15.

— Изглежда зле, нали?

— Нали не искаш да се отдам на размишления точно в този момент? Може и да е отвличане, може и да не е. Стаята е била преобърната от някой, който е бил ядосан. Но дали не са били само родители, вбесени от това, че детето им е болно, или са се изплашили и объркали, че са го взели от болницата? Ти си работил с хора в това положение. Знаеш ли в друг случай някой да е откачал така?

Върнах се няколко години назад.

— Винаги е имало ярост — казах му. — В повечето случаи хората я изразяваха гласно. Но понякога и физически. Спомням си един баща, който простреля лекар интернист. Човекът бе загубил крака си при ловна злополука три седмици преди дъщеря му да постъпи в болницата с тумор в бъбреците. В деня след смъртта й бащата дойде в отделението с няколко пистолета. Обикновено именно тези, които не искат да приемат реалността, потискат всичко в себе си и не споделят с никого изживяното, са най-избухливи.

Как добре пасваше това с описанието на Бевърли за Гарланд Суоуп. Казах го на Майло.

— Значи може и това да е станало — каза той притеснено.

— Но ти не мислиш така.

Тежките му рамене се повдигнаха.

— Нищо не мисля засега. Защото този град е полудял, момче. Убийствата се увеличават с всяка изминала година, и хора умират по най-странни причини. Миналата седмица някакъв старец наръгал нож в гърдите съседа си, защото бил убеден, че онзи унищожавал доматените му насаждения като излъчвал зли лъчи от пъпа си. Умопобъркани идиоти се разхождат из заведенията за бърза закуска и бог знае защо пребиват деца, които ядат сандвичи. Когато постъпих в отдел „Убийства“, нещата ми изглеждаха сравнително логични и, наистина, доста прости. Повечето от случаите ни бяха причинени от любов, ревност, пари, семейни вражди — въобще нормалните човешки конфликти. Сега не е така, приятелю. Много дупки се появиха в швейцарското сирене.

— И ти смяташ, че това е работа на някой луд?

— Кой, по дяволите знае, Алекс? Най-вероятно ще открием, че става дума за една от трите ми хипотези. Един от тях — може би бащата — добре е обмислил положението и е преобърнал стаята. Оставили са и колата, така че да изглежда като че ли отсъстват временно. От друга страна не мога да гарантирам, че не са попаднали на неточното място в неподходящия момент и не са се сблъскали с някой побъркан, който ги е сметнал за Вампира Плутон, горящ от желание да му извади черния дроб. — Той държеше кибрита между палеца и показалеца си и го развя като миниатюрно знаменце. — Засега всичко, което имаме, е това. Не е сред любимите ми места, но ще намина да проследя дирите на това нещо заради теб, съгласен ли си?

— Благодаря ти, Майло. Ако стигнем до развръзка доста хора ще се успокоят. Приемаш ли компания?

— Разбира се, защо не? Не съм те виждал отдавна. Ако липсата на красивата госпожица Кастагана не те е направила непоносимо мрачен, може да се окаже, че си дори приятна компания.