Кръвна проба

26.

Един късен неделен следобед стоях на поляната срещу входа на Убежището и чаках Матиас. В продължение на трийсет и шест часа в цялата южна половина от щата непрестанно духаха горещи ветрове. Дори сега, малко преди залез-слънце, беше страшно задушно. Струваше ми се, че джинсите, ризата и якето от телешка кожа са твърде дебело облекло за това време. Имах чувството, че лепна и всичко ме сърби. Скрих се под сянката на вековните дъбове, които обграждаха фонтана.

Той се появи от главната сграда, заобиколен от свита сектанти. Видя ме и им нареди да се разпръснат. Те се отдалечиха на едно възвишение, седнаха и започнаха да медитират. Той се приближаваше бавно и спокойно. Гледаше надолу, сякаш търсеше нещо в тревата.

Застанахме лице срещу лице. Вместо поздрав, той се тръсна на земята, зае позиция лотус и приглади брадата си.

— Виждам, че дрехата ти няма джобове — казах. — Нямаш къде да сложиш дебелата пачка банкноти. Надявам се това не означава, че не си приел думите ми на сериозно.

Той не ми обърна внимание и се загледа в далечината. Изтърпях го в продължение на няколко минути, след което му показах, че съм загубил търпение.

— Я стига си се правил на светец, Матиас. Време е да поговорим делово.

Една муха кацна на челото му и започна пъргаво да се разхожда по него. Стигна до ръба на вдлъбнатия му белег. Това явно не му направи впечатление.

— Кажи за какво си дошъл — каза той меко.

— Мисля, че достатъчно ясно обясних по телефона.

Откъсна стръкче детелина и започна да я върти в пръстите си.

— За някои неща беше ясен. Призна, че си нарушил владенията ни, че си упражнил физическо насилие над Барън и че си виновен за кражба с взлом. Онова, което не е ясно, е по какви въпроси можем ти и аз да говорим делово.

— И въпреки това си тук. И слушаш.

Усмихна се.

— Гордея се с това, че съм запазил свободомислието си.

— Виж какво — казах аз и се обърнах да си вървя. — Изкарах два много тежки дни и търпимостта ми към глупостите е на изчерпване. Сумата, която ти поисках си остава. Щом искаш да размислиш — мисли. Само че прибавяй по хиляда долара на ден за отсрочката.

— Седни — каза той.

Подгънах колене и седнах срещу него с кръстосани крака. Земята бе нагорещена като форма за печене на вафли. Сърбежът в гърдите и корема ми се усилваше. В далечината сектантите се кланяха.

Ръката му престана да гали брадата и се зае небрежно с тревата.

— По телефона спомена някаква голяма сума пари — каза той.

— Сто и петдесет хиляди долара. На три вноски по петдесет хиляди. Първата трябва да получа днес, а останалите две — в интервал от шест месеца.

Стараеше се да изглежда развеселен.

— И защо трябва да ти платя толкова много пари?

— За теб това е нищожна сума. Ако забавата, на която станах свидетел преди няколко нощи е нещо обичайно за вас, ти и твоите зомбита доста си тъпчете носовете за една седмица.

— Да не би да намекваш, че използваме незаконни наркотици? — попита той подигравателно.

— Далеч съм от подобна мисъл. Несъмнено вие сте махнали запасите, преместили сте ги на друго място и ще посрещнете един полицейски обиск с отворени обятия. Както направихте и първия път, когато бях тук. Обаче имам моментални снимки от забавата, от които ще стане страшно порно за застаряващи. Всички онези провиснали задници, които неуморно се „трудят“. Паници, пълни с кокаин и сламки, пъхнати в носовете ви. Да не говорим за скривалището зад библиотеката.

— Снимки на пълнолетни възрастни, които правят секс — изрецитира той изведнъж като адвокат, — паници с неясно съдържание, сложени на масата. Найлонови торбички. Това не е кой знае какво. Във всеки случай не струва сто и петдесет хиляди долара.

— А колко струва избегнат смъртоносен удар?

Той присви очи и лицето му доби свирепо, хищническо изражение. Опита се да ме накара да поместя погледа си от него, но не успя. Сърбеше ме почти непоносимо, а като гледах втренчено бруталната маска се разсейвах.

— Продължавай — каза той.

— Направил съм три копия на документа, към всяко съм добавил разяснения и съм ги сложил на различни, сигурни места. Заедно със снимки и инструкции за адвокатите, в случай че преждевременно намеря смъртта си. Преди да направя копията, прочетох документа няколко пъти. Впечатляващ е.

Даваше си вид, че е спокоен, но дясната му ръка го издаваше. Ноктите на кокалестите му бели пръсти се бяха вкопчили в пръстта и бяха изтръгнали цяла шепа трева.

— Пет пари не давам за недоказаните ти твърдения — прошепна грубо той. — Ако имаш да кажеш нещо, кажи го.

— Добре — казах аз, — да се върнем малко повече от двайсет години назад. Далеч преди да се сетиш за хитрия номер с гуруто. Седиш в кабинета си на „Кемдън Драйв“. От другата страна на бюрото ти е седнала една жена с физиономия, напомняща мишка. Казва се Ема. Пропътувала е целия път от някакво затънтено градче наречено Ла Виста до Бевърли Хилс. Платила ти е сто долара за доверена юридическа консултация. За онова време си бяха много пари.

Историята на Ема е тъжна, въпреки че ти мислиш, че е треторазредна мелодрама. Като разбрала, че в брака й липсва любов, тя потърсила утеха в обятията на друг мъж. Мъж, който я накарал да усеща неща, които тя дори не подозирала, че са възможни. Връзката им била райска, в нея тя откривала истинска закрила. Докато не забременяла от любовника си. Обзела я паника и тя крила факта, доколкото могла. Когато започнало да й личи, казала на съпруга си, че детето е негово. Рогоносецът бил страшно въодушевен, бил готов да празнува и когато отворил шампанското, тя едва не примряла от чувство за вина. Помислила за аборт, но била твърде изплашена, за да предприеме нещо. Надявала се да пометне, но не станало.

Питаш я дали е споделила проблема с любовника си и тя ти отговаря, че не е, ужасена от самата мисъл. Той е важна фигура в околията. Заместник-шериф е и е натоварен да представя закона. На всичкото отгоре, той самият е женен и съпругата му е бременна. Защо да разваля две семейства? Освен това той не се бил обаждал дълго време, което потвърдило съмненията й, че за него връзката е била предимно сексуална. Чувства ли се изоставена? Не, тя е прегрешила, за което си плаща.

Заедно с нарастването на плода в утробата й, нараства и товара на тайната й. Живее с мисълта за лъжата в продължение на осем месеца и половина, докато не решава, че не може повече да търпи. Един ден, когато мъжът й е извън града, тя се качва на автобуса и тръгва към Бевърли Хилс.

Сега седи в големия ти, бляскав кабинет, който така не й подхожда, само седмици преди раждането. Объркана и смутена е. Обмисляла е вариантите дълги безсънни нощи наред и накрая е взела решение. Иска да се махне. Иска бърз и лесен развод, без обяснения. Ще напусне града, ще роди бебето сама, може би в Мексико, ще го даде за осиновяване и ще започне нов живот, далече от спомена за падението си. Чела е за теб в някакво клюкарско списание от Холивуд и е убедена, че ти си човекът, който й трябва.

От това, което ти казва става ясно, че е немислимо разводът да бъде бърз и лесен. Случаят ще се заплете. Това само по себе си не е в състояние да те обезкуражи, защото именно заплетените случаи носят най-тлъстите хонорари. Но Ема Суоуп не беше такава клиентка. Беше дрипава, липсваше й обаяние и беше провинциалистка. И най-важното — не ухаеше на пари.

Прибра й стоте долара и я разубеди да наема услугите ти. Каза й, че ще постъпи по-добре, ако се посъветва с местен адвокат. Тя си тръгна със зачервени очи и натежал корем, ти зачеркна случая от програмата си и забрави за него.

Години по-късно те прострелват в главата и решаваш да направиш кариера в друга област. Създал си много връзки с богати хора, а в Лос Анджелис това включва и търговия с наркотици. Не зная дали ти или някой от тях го е предложил, но решаваш да се включиш в големите пари като посредник в сделките с кокаин и хероин. Фактът, че бизнесът е незаконен, те настървява допълнително, защото гледаш на себе си като на жертва, като на човек предаден от системата, на която е служил толкова вярно. Търговията с наркотици е твоят начин да кажеш „Майната ти“ на системата. Парите и властта също не са за пренебрегване.

За да успее предприятието ти, имаш нужда от място, близо до мексиканската граница и добро прикритие. Новите ти партньори предлагат едно от малките земеделски градчета на юг от Сан Диего. Ла Виста. Знаят, че се продава стар манастир точно до пределите на града. Мястото е усамотено и тихо. Обмисляли сте известно време, но е трябвало да намерите начин да пазите мястото от очите на местните. Ти разглеждаш някаква карта и изведнъж нещо ти просветва. Куршумът не е засегнал паметта ти. Спомняш си онези документи. Дотук как се справям?

— Продължавай. — Дланта му бе потна и позеленяла, защото се опитваше да смачка отскубнатата трева на топка.

— Правиш малко проучване и разбираш, че Ема Суоуп въобще не е наела друг адвокат. Посещението й при теб е било единичен изблик на инициативност в иначе смирената й душа. Тя се върнала към предишния си начин на живот, преглътнала тайната и заживяла с нея. Родила красива, червенокоса дъщеричка, която се е превърнала в млада дивачка. Любовникът също се подвизавал там, но бил твърде зает да прилага строго законите. Обаче вече не е заместник, а главен шериф. Човекът, когото всеки гледа почтително. Има толкова много власт, че налага емоционалния тон в града. С него в джоба си, ти би имал неограничени права.

На издълженото му, брадясало лице не бе останала и следа от спокойствие. Той пипна брадата си, оцвети я в зелено, вкуси от тревата и се изплю.

— Това са неугледни човечета с вонящите си интрижки — изръмжа той. — Упорито се мъчат да си докажат, че животът им има някакъв смисъл.

— Изпратил си му копие от документа, поканил си го да си побъбрите в Бевърли Хилс, но си бил подготвен, че може въобще да не ти обърне внимание или да те прати по дяволите. Какво може да стане в най-лошия случай? Малък скандал? Или ранно пенсиониране? Но той се яви на срещата на другия ден, нали?

Матиас гръмко се изсмя. Смехът му бе неприятен.

— Свеж и ранобуден — каза той като кимаше. — Беше облечен в онзи смехотворен каубойски костюм. Опитваше се да изглежда мъжествен, а носеше тези ботуши, глупакът.

Той злобно се наслаждаваше на спомена.

— Веднага си разбрал — продължих, — че си попаднал на нещо, което е от жизнено значение. Разбира се, чак следващото лято, когато момичето е постъпило на работа при вас, си се сетил за какво става дума, но ти е било нужно да изпиташ страха, за да извлечеш полза от историята.

— Той беше селяндур — каза Матиас, — отявлен мръсник.

— Онова лято — продължих аз — сигурно е било много интересно. Чисто новата ти социална структура е била заплашена от една шестнайсетгодишна.

— Тя беше малка нимфоманка — каза той презрително. — Падаше си по възрастни мъже. Преследваше ги като прахосмукачка. Откакто дойде тук, започнах да чувам разни слухове. Един ден я сварих да се натиска с шейсетгодишен старец в кухненския килер. Изхвърлих я и повиках Хутън. Като ги видях как се гледат един друг ми просветна защо документът го е превърнал в желе. Той чукаше собствената си дъщеря, без да го знае. От този момент нататък знаех, че е в ръцете ми. Завинаги. Тогава го използвах.

— Сигурно добра работа е вършел.

— Изключително — захили се той. — Преди изборите, когато засилиха пограничния патрул, той отиде в Мексико и прекара нашия кораб. Нещо от рода на личен полицейски ескорт.

— Дяволски добра постановка — казах аз. — Със сигурност си е струвало да бъде запазена. На твое място бих сметнал, че съм минал евтино със сто и петдесет хиляди.

Той смени центъра на тежестта си. Използвах случая да кръстосам краката си обратно. Единият ми крак се бе схванал и леко го разтрих, за да възобновя кръвообращението.

— Дотук чух само голи предположения — каза той хладно — и нищо, за което да си струва да дам пари.

— Има още. Да поговорим за д-р Огъстъс Валкроа. Емигрант от шейсетте и последовател на регионалните секти. Не съм сигурен как сте се сдушили двамата, но предполагам, че е търгувал в Канада и е познавал някои от партньорите ти. Станал е един от пласьорите ти и се е занимавал с продажбите по болниците. Какво по-добро прикритие за това, ако не истинска магистърска степен?

По моему, той е можел да взима наркотиците по два начина. Понякога е идвал под предлог, че ще посещава семинар. Когато това е било неудобно, ти си му изпращал стоката. Именно това е била работата на Графиъс и Дилайла в Лос Анджелис, в деня, когато са се срещнали със Суоуп. Любезно посещение — след като са предали пратката. Нямат нищо общо с нежеланието на Суоуп да лекуват Ууди и с бягството, независимо от съмненията на Мелендес-Линч.

Валкроа много не приличаше на човешко същество, но знаеше как да изслушва пациентите и да ги накара да му се доверят. Този свой талант е използвал, за да съблазнява, а понякога и за да лекува. Доста се е сближил с Ема Суоуп — той е единственият, който не я смяташе за нищожество, дори каза, че е силна. Защото е знаел за нея нещо, което никой друг не е знаел.

Диагнозата „рак“ за дете може да съсипе едно семейство, да разруши предишни навици на поведение. Бил съм свидетел на подобно нещо много пъти. За семейство Суоуп стресът е бил съкрушителен: той е превърнал Гарланд в бомбастичен шут и е накарал Ема вцепенено да блуждае в миналото. Без съмнение, Валкроа я е улучил в много уязвим момент. Чувството за вина се е върнало и тя му е доверила мъката си, защото той толкова прилича на състрадателен човек.

Всеки друг би приел чутото просто като още една тъжна история и би я пазил в тайна. Но за Валкроа информацията е съдържала далеч по-важни разкрития. Вероятно той е наблюдавал Хутън и се е чудел защо онзи е изпълнявал толкова усърдно твоите заповеди. Сега вече е разбрал. И не беше етичен — думата „довереност“ не му говореше нищо. Когато бъдещето му като лекар е станало несигурно, той е дошъл тук, съобщил ти е за това, което знае и е поискал по-голямо парче от пая. Ти си се престорил, че се съгласяваш, приспал си го с наркотик и си изпратил един от доверениците си да го закара до средата на пътя за Лос Анджелис, до корабостроителниците в Уилмингтън. Оттам го взима друга кола. Инсценират катастрофа, гледат шоуто и си тръгват. Изпълнението е достатъчно лесно — просто закрепваш дъска между седалката и педала на газта…

— Близо си — усмихна се Матиас. — Ние използвахме клон от дърво. Ябълка. Органична работа. Блъсна се в стената с осемдесет. Бари каза, че след това приличал на омлет с домати. — Облиза си мустака и ме изгледа с тежък поглед. — Той беше ненаситно, алчно прасе.

— Ако това трябва да ме сплаши — забрави. Сто и петдесет хиляди. Твърдо.

Гуруто въздъхна.

— Сами по себе си сто и петдесетте хиляди са нищо — каза той. — От друга страна, обаче, са приятна сума. Но как мога да бъда сигурен, че ще спреш дотук? Проверил съм те, Делауер. Бил си върхът в областта си, но сега нямаш постоянна работа. Като оставим настрана явната ти леност, обичаш да живееш нашироко. Ето това ме притеснява. Нищо не подхранва алчността по-бързо от дълбоката пропаст между „искам“ и „имам“. Ще си купиш апартамент на изплащане в квартал „Мамът“, нова кола, няколко скъпи почивки и парите ще свършат. Следващото нещо, което си представям, е как идваш тук с протегната шепа.

— Матиас, аз не съм алчен, само съм находчив. Ако ме беше проучил достатъчно задълбочено, щеше да знаеш, че съм направил няколко добри инвестиции, които все още ми носят пари. На трийсет и пет съм и съм стъпил здраво на краката си. И без твоите пари съм живял нашироко и съм в състояние още много дълго да живея така. Но идеята да оскубя най-големия кожодер ми харесва. Веднъж завинаги. Щом хвана в ръцете си сто и петдесетте хилядарки, никога повече няма да ме видиш или да чуеш за мен.

Той се умисли.

— Ще приемеш ли двеста във вид на кокаин?

— В никакъв случай. Никога не докосвам наркотик. Искам банкноти.

Той сви устни и се намръщи.

— Гадно копеле си ти, докторе. Притежаваш инстинкта на убиец — на което по принцип се възхищавам. Бари е сгрешил в оценката си за теб. Каза, че улучваш право в целта и че си отвратително праведен. В действителност, ти си чакал.

— Той беше слаб психолог. Никога не е разбирал хората.

— Очевидно и ти не умееш.

Той се изправи внезапно и даде знак на сектантите на хълма. Те станаха като един и започнаха да маршируват напред. Приличаха на бял батальон.

Скочих бързо.

— Грешиш, Матиас. Взел съм мерки срещу подобни непредвидени ситуации. Ако не се върна в Лос Анджелис до осем, документите ще бъдат отворени. Един по един.

— Ти си задник — отговори ми грубо. — Когато бях адвокат, сдъвквах хората като теб и ги изплювах. Най-лесни за тероризиране бяха психиатрите. Накарах един да се подмокри на свидетелската скамейка. Беше професор. Нескопосаният ти опит да ме изнудиш, е просто патетичен. Въпрос на минути е да разбера местонахождението на всеки от тези документи. Бари иска лично да се заеме с разпита ти. Мисля, че идеята е чудесна — желанието му за отмъщение е така силно. Той е отвратителен подлизурко и е много подходящ за тази работа. Ще се пръснеш от смях, Делауер. А когато получа информацията, ще те очистя. Още един нещастен случай.

Сектантите приближаваха. Маршируваха като роботи, бяха зловещи.

— Отпрати ги, Матиас. Не потъвай по-дълбоко.

— Ще се пръснем от смях — повтори той и ги повика още по-близо.

Те застанаха в кръг около нас. Празни лица, на средна възраст. Стиснати малки усти. Безизразни очи. Изтрити съзнания…

Матиас се обърна с гръб към мен.

— Ами ако има други копия, за които не съм ти казал?

— Сбогом, докторе — каза презрително той и започна да си проправя път през кръга.

Другите се отдръпваха да му сторят място и отново се събираха като жив плет. Мярнах Графиъс. Хилавата му фигура се тресеше в очакване. По долната му устна потече слюнка. Когато погледите ни се срещнаха, той прехапа устната си в израз на омраза.

— Отведете го — нареди той.

Гигантът с черна брада пристъпи напред и сграбчи едната ми ръка. Друг огромен мъж, тежък, с дупки между зъбите, сграбчи другата. Графиъс даде сигнал и ме помъкнаха към главната сграда. Последваха ни две дузини, които припяваха монотонно една безсловесна погребална песен.

Графиъс подтичваше покрай нас и ми удряше дразнещи шамари. Радостно ми кудкудякаше какво тържество е подготвил в моя чест.

— Имаме нов апарат за халюцинации, който прави киселината да изглежда като детски аспирин, Алекс. Ще ти го инжектирам във вените с метендринов алкохол. Ще се почувстваш така, сякаш те потапят и те вадят от адския казан.

Имаше още много неща да ми каже, но речта му бе прекъсната от ненадейна и кратка оръдейна стрелба, която прекъсна тишината като симфония на гигантски жаби. Втората стрелба беше по-продължителна и очевидно идваше от мощно оръжие.

— Какво, по дяволите, става? — възкликна Графиъс, а мустачките му потрепнаха като нажежени жички.

Шествието спря.

От този момент нататък всичко изглеждаше сякаш ставаше на забързан кадър.

Небето загърмя. Бръмчащи перки и мъждукащи светлини щурмуваха падащия здрач. Над нас кръжаха два хеликоптера. От единия изгърмя глас през високоговорител:

— Говори агент Сийгъл от федералната Агенция за борба с наркотиците. Изстрелите бяха предупредителни. Обградени сте. Освободете д-р Делауер и легнете на земята по очи.

Повториха съобщението. Дори няколко пъти.

Графиъс започна да крещи нещо неразбираемо. Останалите сектанти останаха заковани на местата си и гледаха в небесата. Бяха толкова объркани, че приличаха на първобитно племе, открило ново божество.

Хеликоптерите се спуснаха ниско и разлюляха дърветата.

Агент Сийгъл продължи да повтаря командата си. Сектантите не я изпълниха и то не в знак на неподчинение, а защото бяха шокирани.

Един от хеликоптерите насочи към тълпата сигнален огън с високо напрежение. Светлината беше ослепителна. Докато сектантите си закриваха очите, нападението започна.

Десетки мъже, облечени с предпазни жилетки и носещи автомати, се приближаваха към поляните с безмълвната изпълнителност на мравешки воини.

Група нападатели изникна изпод виадукта. Секунди по-късно иззад главната сграда се появи втора. Водеха стадо унили сектанти, оковани с белезници. Трета група нахлу през полята и превзе катедралата.

Опитах да се отскубна, но Чернобрадият и Редкозъбият стискаха здраво като каталептици. Графиъс ме посочи и се запъна като магаре на лед. Изтича до мен и вдигна юмрук. Ритнах го с десния си крак и го уцелих право в капачката на коляното. Той извика и затанцува на един крак. Гигантите се спогледаха тъпо и не знаеха как да реагират. След секунди взеха решение. Бяхме заобиколени. Нападателите от виадукта бяха оформили концентрична окръжност около кръга на сектантите. Групата бе смесена — имаше агенти от отдела за борба с наркотиците, щатската полиция, околийски шерифи и поне един детектив от Лос Анджелис, когото разпознах — но всички действаха в унисон като калени воини.

Някакъв офицер от испански произход, с мустак подобен на Сапата22, изръмжа на сектантите да легнат по очи.

Този път всички се подчиниха моментално. Гигантите освободиха ръцете ми, сякаш бяха ударени от ток. Отдръпнах се и наблюдавах развоя на събитията.

Нападателите накараха сектантите да се разкрачат и ги претърсиха. На всеки пленник се падаха по двама полицаи. Щом ги претърсиха, сложиха им белезници и започнаха да ги изкарват от групата един по един като изнизвани от нишка мъниста. Прочитаха им правата и ги арестуваха под дулата на автоматите.

С изключение на Графиъс, който риташе и крещеше докато го отвеждаха, жените и мъжете от „Тач“ не оказваха никаква съпротива. Вцепенени от страх и объркване, те безропотно понасяха полицейските процедури и се влачеха към пленничеството в окаяно шествие, периодично осветявано от кръжащите хеликоптери.

Тежката врата към главната сграда се отвори и извади на показ нова порция пленяващи и пленени. Последен излезе Матиас, пазен от цяла фаланга полицаи. Вървеше вдървено, а устата му трепереше безумно. От разстояние цялата гледка приличаше на нямо видение от ада, защото грохотът на хеликоптерите заглушаваше останалите звуци.

Гледах как го отвеждат и когато земята отново утихна, осъзнах, че все още е горещо. Свалих якето и го захвърлих настрана. Тъкмо разкопчавах ризата, когато пристигна Майло в компанията на някакъв мъж с продълговато лице. Мъжът носеше сив костюм, бяла риза и тъмна вратовръзка под защитната жилетка. Имаше военна походка. Това бе шефът на отдела за борба с наркотиците Севърин Флеминг.

— Страшно изпълнение, Алекс — потупа ме приятелят ми по рамото.

— Нека ви помогна да го свалите, докторе — каза Флеминг, като откачаше подслушвателното устройство от гърдите ми. — Надявам се, че не ви е било твърде неудобно.

— В интерес на истината, гъделичкаше ме до полуда.

— Съжалявам. Сигурно имате чувствителна кожа.

— Той въобще е много чувствителен, Севърин.

Флеминг се усмихна под мустак и се съсредоточи да проверява записа.

— Изглежда всичко е наред — съобщи той и прибра машинката в кутията й. — В колата чувахме отлично и направихме първокласен запис. При нас имаше една адвокатка от правосъдието, която смята, че има доста материал. Благодарим ви още веднъж, докторе. Майло, с теб ще се видим.

Здрависа се с нас, отдаде ни чест и се отдалечи като полюшваше подслушвателя, сякаш беше новородено.

— Е — каза Майло, — значи продължаваш да разкриваш новите си дарби. Холивудските продуценти ще те засипят с предложения.

— Със сигурност — казах аз, докато се чешех по гърдите. — Обади се на импресариото ми. Ще се срещнем на игрището за поло.

Той се засмя и си свали защитната жилетка.

— В това нещо се чувствам като рекламното човече на „Мишлен“.

— Толкова си готин.

Вървяхме заедно към виадукта. Небето се бе смрачило и бе притихнало. Зад портите чувахме запалването на двигателите. Стъпихме върху студените камъни на моста. Майло се повдигна и откъсна чепка грозде от асмата, разкъса я със зъби и започна да дъвче.

— Ти свърши голяма работа, Алекс — каза той. — Накрая те така или иначе щяха да го хванат за наркотиците. Но убийството е онова, което ще го вкара в затвора. Като прибавиш и задържането на арабския смрадливец и можем спокойно да кажем, че това бе една добра седмица за отбора на добрите.

— Страхотно — казах уморено.

Мина още няколко метра:

— Добре ли си, друже?

— Ще се оправя.

— За детето ли мислиш?

Спрях и го погледнах.

— Трябва ли веднага да се връщаш в Лос Анджелис? — попитах.

Той сложи тежката си ръка на рамото ми, усмихна се и поклати глава.

— Да се върна означава да се заровя в работа до шия. Може и да почака.