Кръвна проба

15.

„Севил“-ът ми се плъзна по междущатската магистрала малко след пладне. Първата половина от двучасовото пътуване до Ла Виста беше по-скоро слалом в южна посока из индустриалната зона на Калифорния. Карах с висока скорост покрай стопански дворове, товарни докове, огромни търговски шлепове, полутъмни складове и заводи, които бълваха отровни зловония в атмосферата под прикритието на рекламни плакати с не по-малки размери от самите тях. Държах затворени прозорците на колата, а климатизаторът работеше на пълни обороти. Слушах касета с изпълнения на Флора Пюръм.

Около Ървайн пейзажът рязко се промени в безкрайни зеленини — полета от плодороден чернозем, изрядно засадени с редици от домати, чушки, ягоди и царевица, тук-таме осеяни с макове. Отворих прозореца и вътре нахлу миризмата от тор. Не след дълго магистралата започна да се движи успоредно на океанския бряг, а полето отстъпи на богатските квартали на „Ориндж Каунти“, после се промъкна през големи празни пространства, оградени с бодлива тел — правителствена земя, за която се говореше, че била секретен ядрен полигон.

Малко след „Оушънсайд“ трафикът в обратната посока съвсем намаля. Тук имаше контролен пункт на Граничната полиция за желаещите нелегално да емигрират. Полицаи в сини униформи и шапки стил „Мечокът Смоуки“ се пъхаха във всяка кола. На болшинството махаха да преминават, но някои биваха отделяни за по-сериозна проверка. Отстрани процесът изглеждаше доста церемониален. Сякаш трябваше да стресне търсачите на „сладък живот“. Ефектът от него, обаче, бе не по-голям отколкото от събирането на вода в сито.

След няколко километра слязох от магистралата и тръгнах на изток по щатския път, който бе осеян с комплекси заведения за бърза закуска и бензиностанции на самообслужване и накрая се отклоних по двупосочен черен път.

Пътят се разшири, когато започна да се изкачва по склоновете на планината, осеяна с лавандулови поляни. Двайсет минути вън от блъсканицата и вече бях единственият на шосето. Минах покрай каменоломна за гранит, където машини с вид на богомолки риеха в земята и изваждаха купчини пръст, каменни блокове и кал. После покрай пътя видях ранчо за отглеждане на коне, а накрая нищо. Прашасали от времето реклами за „луксозни общежития“ и „градски жилища“ висяха по стените на една сграда, но освен един замразен проект — останали без покрив руини на малки къщички, скътани в безсенчеста клисура — нищо не беше останало. Това бе една празна и безжизнена земя.

С увеличаване на височината декорът стана по-богат. Цитрусови плантации, засенчени от евкалипти и километрични масиви авокадо предхождаха входа на Ла Виста. Градът се бе сгушил в равнина в подножието на планината, обграден от гори и рядка високопланинска растителност. Само миг невнимание и щях да го пропусна.

Главният път се наричаше авеню „Ориндж“ и голяма част от него представляваше обширен двор, пълен с неработещи земеделски машини — трактори, култиватори, булдозери. В единия край на двора имаше продълговата ниска сграда с големи прозорци, а над входа й овехтяла дървена табела указваше продажба, даване под наем и поправка на земеделски машини и инструменти.

Улицата бе тиха и очертана с диагонални линии за паркиране. Малко от местата бяха заети и то предимно с лекотоварни пикапи и стари седани. Ограничението на скоростта бе 25 км/час. Забавих и преминах покрай магазинче за сухи фрукти, бакалия, кабинет на „чекръкчия за осем долара на сеанс“ (предварителното записване не бе необходимо), бръснарница и таверна без прозорци, наречена „При Ерна“.

Кметството бе двуетажна сграда, облицована с розови блокове шлака и се намираше на средата по пътя за града. До центъра на добре поддържан двор водеше циментова пътека, оградена с високи палми от двете й страни. В края на алеята имаше поцинкована порта, оставена полуотворена. Над входа бяха забити два лъснати метални пръта, в които се вееха знамето на Калифорния и флагът „Олд Глори“11.

Паркирах пред входа на сградата, излязох в сухата жега и тръгнах към вратата. Възпоменателна плоча с името на Ла Виста, загинал геройски през Втората световна война и датирана от 1947 година, бе поставена в ляво от централния вход. Влязох в огромното антре, което съдържаше само две овехтели дървени скамейки. Огледах се за указание, но не видях такова. Все пак чух звук от пишеща машина и се насочих към него. Стъпките ми отекваха из празния коридор.

Открих една жена, която чукаше по механична машина „Роял“ в малка и добре натъпкана с дървени кантонерки стаичка. Цялата обстановка бе гротескна. Електрически вентилатор подухваше от тавана, като си играеше с краищата на косите й.

Покашлях се. Тя вдигна стреснато поглед, но после се усмихна. Попитах я къде мога да намеря шерифа. Тя ми посочи задна стълба, която водеше към втория етаж.

На края на стълбата имаше скромна съдебна зала, в която, както личеше, отдавна не е стъпвал човешки крак. Върху зелена табела с големи луминесцентни букви бе написано „ШЕРИФ“. Под нея имаше стрелка, сочеща надясно.

Силите на реда в Ла Виста бяха разположени в тъмна стаичка с две дървени бюра, лишен от живот команден пулт и млъкнала телексна машина. Карта на областта заемаше цяла една стена. Декорът завършваха афиши на търсени престъпници и добре заключен шкаф за оръжие. В средата на задната стена имаше метална врата с четиримилиметрово непроницаемо стъкло.

Мъж в бежова униформа седеше на едното бюро, но изглеждаше прекалено млад за титуляр — бузите му бяха розови като на бебе, а бадемовите очи — откровено наивни под кафявите вежди. Той обаче бе единствен в помещението, а указателната табелка на гърдите му сочеше „Заместник В. Брагдън“. Четеше земеделско списание и когато влязох, вдигна поглед и ме изгледа като типично ченге: предупредително, аналитично и с вродена недоверчивост.

— Аз съм доктор Делауер, дойдох да взема д-р Мелендес-Линч.

В. Брагдън стана, запаса кобура си и изчезна зад вратата. Върна се заедно с мъж на около петдесет, който сякаш току-що бе излязъл от плакат на „Ремингтън“. Беше нисък и кривокрак, но с широки рамене и як като скала, а походката му бе наперена като на петле. Върху главата му прилежно бе поставена чисто нова шапка „Стетсън“ с широка периферия. Предположението за суетност се потвърждаваше от майсторлъка на шивача му: ризата и панталоните му бяха прекалено вталени, за да подчертаят яката му физика.

Косата под шапката бе високо подстригана. Чертите на лицето му бяха добре оформени и в израза му имаше нещо птиче. Тънки сиви мустачки заемаха пространството под орловия му нос.

Ръката му, обхванала моята, се оказа неочаквано тънка. Другата му ръка почиваше върху ръчно изработен кобур, в който се гушеше четирийсет и пет милиметров „Колт“.

— Докторе — каза с дълбок и мелодичен глас. — Шериф Реймънд Хутън.

Когато стиснах ръката му, не усетих напрежение — човекът добре съзнаваше силата си. Обърна се към Брагдън:

— Уолт.

Заместникът с бебешкото лице ме огледа още веднъж и се върна на бюрото си.

— Хайде, докторе.

Тънкото стъкло отделяше триметров коридор. От лявата му страна имаше врата, обкантена с болтове. Канцеларията на шерифа бе отдясно. Таванът бе висок, осветен от слънцето и напоен с миризма на тютюн.

Той седна зад овехтяло бюро и ми посочи не по-ново кресло. Свали си шапката и я окачи на закачалка от еленови рога.

Извади пакет „Честърфийлд“ и ми предложи цигара. След като отказах запали, облегна се назад и погледна през прозореца. Широкият френски прозорец предлагаше гледка към авеню „Ориндж“ и очите на шерифа Хутън проследиха един камион, полунатоварен със стока. Изчака да престане трясъкът, преди да проговори.

— Вие сте психиатър?

— Психолог.

Държеше цигарата между палеца и показалеца си и жадно дърпаше от нея.

— И сте тук в качеството си на приятел на д-р Линч, не като професионален капацитет.

Тонът му показваше, че последното би било по-подходящо за случая.

— Точно така.

Ще ви заведа да го видите след минутка. Но бих искал да ви подготвя. Той има вид, сякаш е падал в трап за лов на диви животни. Не ние, обаче, сме го подредили така.

— Разбирам. Детектив Стърджис каза, че е започнал битка с членове на сектата „Тач“ и нещата са завършили зле за него.

Устните на Хутън се изкривиха под мустачките. Това по някакъв начин сумира нещата.

— От онова, което чух, разбирам, че д-р Линч е изтъкнат човек — каза той със скептицизъм.

— Той е международно известен експерт по въпросите на детския рак.

Нов поглед към прозореца. На стената зад бюрото забелязах закачена диплома за бакалавърска степен по криминология от един държавен колеж.

— Рак. — Произнесе думата меко. — Жена ми бе болна от рак. Преди десет години. Изяде я като малък див гризач, преди да я убие. Докторите не ни казаха нищо. Криха се зад своя жаргон до края.

Усмивката му бе страховита.

— И все пак, не си спомням някой от тях да е бил като д-р Линч.

— Той е единствен по рода си, шерифе.

— Изглежда има проблеми с характера си. Какъв е — гватемалец?

— Кубинец.

— Същата работа. Латински темперамент.

— Онова, което е сторил тук, не е типично за него. Доколкото знам, никога не е имал проблеми със закона.

— Знам, докторе. Проверихме го в компютъра. Това е една от причините да бъда снизходителен и да го пусна под гаранция. Достатъчно основания имам да го арестувам — закононарушения, насилие, преднамерени вреди, сблъсък с полицай. Да не споменавам пораженията, нанесени от колата му върху тяхната врата. Но местният съдия не гледа на нещата по този начин и иска да го задържим до зимата, затова ще трябва да го откараме в Сан Диего. Ще стане доста объркано.

— Благодарен съм ви за проявеното снизхождение и ще заплатя всички щети.

Той кимна утвърдително, остави цигарата и се хвана за телефона.

— Уолт, напиши разписка за глобата на д-р Линч и включи сметката за щетите по вратата… не, няма нужда, д-р Делауер ще дойде и заплати за тях. — Погледна ме. — Приеми чека му, прилича на честен човек.

Когато остави слушалката, каза:

— Ще бъде солидна сума. Човекът е създал много проблеми.

— Сигурно се е травматизирал от известието за убийството на Суоуп.

— Всички бяхме травматизирани, докторе. Деветнадесет хиляди и седем души живеят в града, без да броим емигрантите. Всеки познава всекиго. Вчера знамето бе свалено наполовина в знак на траур. За всички ни бе жесток удар, когато малкият Ууди се разболя. А сега това…

Слънцето бе променило положението си и изцяло огряваше кабинета. Хутън примижа. Очите му изчезнаха под сламените вежди.

— Доктор Линч си е втълпил, че децата са тук някъде и ги измъчват.

Каза го, като изчакваше отговора ми. Чувствах се като на изпит и затова му го върнах.

— А вие мислите ли, че и дума не може да става за това?

— Готов съм да се обзаложа. Онези хора от „Тач“ са особняци, но не са криминални престъпници. Когато народът разбра кой е купил стария манастир, започнаха дяволски да роптаят. Наложи ми се да се правя на Уайът Ърп12 и да ги прогоня от града. — Засмя се сънливо. — Фермерите невинаги могат да проумеят положителното в един процес, затова ми се наложи доста да ги поучавам. В деня, когато те пристигнаха в града и практически се заселиха, имаше голяма съпротива. Тогава отидох при г-н Матиас и му изнесох урок по социология. Уведомих го, че е добре да не вдигат много шум около себе си, да подпомагат местния бизнес и от време на време да правят дарения на църковното настоятелство.

Точно това бе стратегията, описана от Сет Фиакър.

— Тук са от три години — без разрешително. Хората израснаха в мисленето си и свикнаха с тях. Когато реша, ги посещавам, така че всеки да знае, че там, зад онези порти не се извършва магьосничество. Те продължават да са толкова странни, колкото и първия ден. Но това е всичко. Странни, а не престъпници. Ако се извършваха престъпления, щях да знам за това.

— Има ли шанс Ууди и Нона да са скрити някъде наоколо?

Той запали отново и ме изгледа студено.

— Тези деца са отгледани тук. Те играеха по полето, ходеха по мръсните пътища и никога не бяха наранени. Само едно малко пътуване до вашия голям град и всичко се промени. Малкият град е като едно семейство, докторе. Ние не се избиваме помежду си, нито пък си отвличаме децата един другиму.

Подготовката и опитът му трябваше да са го научили, че именно в семействата бе полигонът, където се мътеше насилието. Не казах обаче нищо.

— Има и още нещо. Бих искал да го чуете, за да го предадете на д-р Линч. — Той застана прав пред прозореца. — Това е един огромен телевизионен екран. Името на шоуто е Ла Виста. Понякога е сапунена опера, в други случаи — комедия. Само веднъж бе екшън с приключение. Независимо какво е, гледам го всеки ден.

— Разбирам.

— Надявам се, докторе.

Той откачи шапката и я сложи на главата си.

— Нека идем да видим какво прави известният експерт.

Катинарът на металната врата отговори с шум на ключа на Хутън. От другата страна имаше три килии една до друга. Сетих се за кабинките на „Ламинарния поток“. Затворът бе горещ и влажен. Вонеше на човешки изпражнения и пот.

— Той е в последната.

Последвах го по пътеката без прозорци.

Раул седеше на метална скамейка, закована за стената, втренчен в пода. Килията му бе голяма два квадратни метра и имаше само легло, също заковано и покрито с тънък, твърд матрак, тоалетна без капак и цинков леген за миене. От вонята личеше, че тоалетната не е във върховна форма.

Хутън отключи и влязохме вътре.

Раул погледна нагоре с едно око. Другото бе моравочерно и съвсем затворено. Под лявото му ухо имаше съсирена кръв. Устните му бяха подпухнали, с цвят на сурово месо. Бялата му копринена риза висеше отворена, защото липсваха няколко копчета и през отвора се показваха нежните му космати гърди. Имаше синьо-черна контузия на гръдния кош. Ръкавът на ризата бе разкъсан и се вееше свободно. Бяха му отнели вратовръзката, колана и връзките, и видях обувките от алигаторска кожа — смачкани и окаляни, с протъркан език, висящ особено патетично.

Като видя изражението на лицето ми, Хутън каза:

— Искахме да го почистим, но той се наежи и го оставихме в този вид.

Раул изръмжа нещо на испански. Хутън ме погледна с виновните очи на родител, чието дете е направило някоя пакост.

— Можете да си вървите, д-р Линч. Доктор Делауер ще ви заведе у дома. Можем да откараме колата ви до Лос Анджелис за ваша сметка или пък я оставете за поправка тук. Зак Пийрсъл познава чуждите…

— Няма да ходя никъде — прекъсна го Раул.

— Д-р Линч…

— Казвам се Мелендес-Линч и вашето упорство непрекъснато да го забравяте въобще не ме обижда. Няма да си тръгна, докато истината не излезе наяве.

— Докторе, потенциално се намирате в голяма опасност. Пускам ви срещу гаранция, само и само да опростя нещата за всички нас. Знам, че сте преживели много…

— Не се дръжте с мен снизходително, шерифе. И престанете да защитавате тези сектанти убийци!

— Раул — казах аз.

— Не, Алекс, нищо не разбираш. Тези хора са почти кретени. Дори дървото на познанието да се изсипе пред прага им, те не биха се навели да вдигнат плода.

Хутън размърда челюстта си, сякаш за да се зареди с доза търпение.

— Искам да изчезнете от града ми — каза той тихо.

— Няма да го направя.

Раул настояваше, като се бе впил с две ръце в скамейката, сякаш демонстрираше своята непримиримост.

— Шерифе, оставете ни да поговорим насаме.

Хутън повдигна рамене, напусна килията и ме заключи вътре. Той се отдалечи и след като заключи и металната врата отвън, се обърнах към Раул.

— Какво ти става, по дяволите?

— Не ми дръж лекции, Алекс.

Той скочи и ме заплаши с юмрук в лицето.

Инстинктивно отстъпих. Раул забеляза протегнатата си ръка, пусна я свободно до тялото си и измърмори нещо като извинение. Строполи се като разфасован и седна на леглото.

— Какво те е прихванало, та предприе тази еднолична атака на онова място?

— Знам, че те са там. Зад онези порти, чувствам го!

— И само заради вътрешното си чувство ти превърна „Волво“-то в убийствен танк? Помниш ли, че ти сам нарече интуицията „просто друга форма на ненормалните фокус-мокус“?

— Сега е друго. Те не биха ме пуснали вътре. И ако това не е доказателство, че нещо се крие там, здраве му кажи! — Той се ощипа по дланта. — Ще се добера някак си до това място и ще го разпердушиня, докато ги намеря.

— Това е лудост. Какво толкова намери у тези Суоуп, че се превърна в проклет каубой?

Той покри с длани лицето си.

Седнах до него и го прегърнах през рамо. Беше мокър от пот.

— Хайде, нека се махаме оттук — насърчих го аз.

— Алекс — въздъхна дълбоко и тежко и продължи да упорства като магаре. — Онкологията е специалност за онези, които искат да научат как се губи красиво. Не да се обича провала, или да се приема, но да се страда с достойнство, както се налага на пациента. Знаеш ли, че бях първенец на моя курс?

— Не съм изненадан.

— Имах безкрайно привлекателни предложения. Много онколози са страхотни специалисти. А все още се сблъскваме с провала всеки ден от живота си…

Той се освободи от мен и започна да се разхожда между решетките, махайки нагоре-надолу ръце като два яростни ръждясали цилиндъра.

— Провал — повтори той. — Но победите са необикновено сладки. Спасяването и възстановяването на един живот. Какво би могло да създаде по-големи илюзии за всемогъщество, а, Алекс?

— Предстоят ти още много победи — уверих го аз. — Знаеш го по-добре от всеки друг. Спомни си речта, която обикновено изнасяш на дарителите — прекрасното шоу, с всичките картини на излекувани дечица. Остави това да отмине.

Той се завъртя и се обърна с лице към мен. Очите му святкаха.

— Доколкото съм осведомен, момчето е още живо. За да се откажа, трябва да видя мъртвото му тяло.

Опитах се да възразя, но той ме прекъсна.

— Не съм се хвърлил в тази битка от блудкава сантименталност. Любимият ми братовчед не е умрял от левкемия, нито пък дядо се е споминал от карцином. Станах онколог, защото медицината е наука, но и изкуството да се бориш срещу смъртта. А ракът е смърт. Още първия път, като студент по медицина, когато видях под микроскопа тези чудовищни, примитивни, ужасни клетки, бях втрещен. И вече знаех на какво ще посветя живота си.

Капчици пот бяха оросили тъмното му чело. Черните му като зърна от кафе очи блестяха и сякаш осветиха килията.

— Няма да се предам — каза той, като излъчваше непреклонност. — Само победата над смъртта позволява известна доза неморалност.

Бе недосегаем, вглъбен в собственото си налудничаво виждане за света. Фанатизиран по донкихотовски и отхвърлящ най-вероятното: Ууди и Нона са мъртви някъде в мекия тор извън града.

— Остави полицията да се оправи с това, Раул. Приятелят ми скоро ще пристигне. Той ще провери всичко.

— Полицията — изрече със сарказъм той. — Много добро са направили те, няма що! Бюрократични моливодържачи са те. Посредствени умове с ограничени възгледи. Като този тъп каубой тук. Къде са те точно сега? Всеки ден е пагубен за малкото момче. Не им пука, Алекс. За тях той е просто още една статистическа единица. Но не и за мен!

Той се прегърби напред, сякаш се предпазваше от унижението на затворника, без да се интересува от запуснатия си вид.

Дълго време бях мислил, че прекалената чувствителност може да бъде нещо, което убива и носи прекалено много злокобна проницателност. Оцеляват най-вече онези, благословени с необикновената дарба да отхвърлят мъката и да продължават необезпокоявани напред. Множество изследвания потвърждават този факт.

Раул ще продължи похода, докато рухне.

Винаги го бях приемал като вманиачен на тема „Тач“, поне до степента на вманиаченост на Ричард Мууди. Но той бе интелектуално по-надарен маниак, затова събраната енергия бе правилно насочена. За доброто на обществото.

Сега върху му се струпаха твърде много провали: отхвърлянето на лечението от Суоуп той бе възприел като отхвърляне на самия него — защото живееше с работата си. Това бе атеизъм от най-лош вид. Отвличането на пациента му за него бе унижение и загубване на контрол. А сега пък смърт — последният удар.

Провалите го бяха направили неразумен.

Не можех да го оставя там, но не знаех как да го измъкна.

Преди някой от нас да е проговорил, звук от приближаващи стъпки наруши тишината. Хутън се вмъкна в килията с ключове в ръка.

— Готови ли сте, господа?

— Нямах късмет, шерифе. — Новината задълбочи тревожните бръчки по лицето му.

— Вие избирате да останете с нас, д-р Мелендес-Линч?

— Докато не намеря пациента си.

— Пациентът ви не е тук.

— Не вярвам.

Устните на Хутън се свиха, а очите му се скриха под миглите.

— Искам да излезете, д-р Делауер.

Той превъртя ключа, остави вратата полуотворена и хвърли поглед към Раул, докато аз се изнизвах.

— Довиждане, Алекс — каза онкологът с военна тържественост.

Хутън му заговори много бавно, почти на срички:

— Ако си мислите, че затворът е едно забавление, ще се уверите в обратното, сър. Обещавам ви го. Междувременно ви търся адвокат.

— Отказвам правна защита.

— За всеки случай ще ви наема един, докторе. Каквото и да ви се случи, то ще бъде съгласно закона.

Той се завъртя на токове и се устреми към вратата. Когато напуснахме затвора, хвърлих последен поглед към Раул зад решетките. Нямах сериозна причина да се чувствам нещастен, но наистина бях.