Кръвна проба

24.

Дъг Кармайкъл пропълзя през вратата като командос от някой екшън. Ръката, с която бе блъснал вратата, държеше пушка. В другата стискаше двустранно наточена брадва, сякаш бе детска играчка. Носеше облекло на танкист — мрежесто черно покривало, което излагаше на показ идеално оформените му мускули. Краката му, едри и възлести, покрити с къдрави руси косми, бяха обути в бели бермуди за плаж. Коленете му имаха неправилна форма, целите в бучки — белези от сърфа. Червеникаворусата брада бе старателно подрязана, а тънката напластена коса — прецизно подредена със сешоар.

Само очите му се бяха променили от деня, в който го видях за пръв път. Онзи следобед във Винъс цветът им напомняше безоблачно небе. Сега гледах чифт бездънни черни ями: разширени зеници, заобиколени от тънки кръгове лед. Очи на луд, които изследваха караваната като шареха между бутилката „Садърн Комфорт“, пияното момиче и мен.

— Би трябвало да те убия веднага, затова че си я налял с тази отрова.

— Не съм. Сама си я взе.

— Млъквай!

Нона направи опит да се изправи, но не можа да се задържи на краката си.

Кармайкъл ме посочи с пушката.

— Сядай на земята, там срещу стената и си подложи ръцете под задника. Добре. Сега стой мирно, или ще се наложи да ти причиня болка. — Обърна се към Нона: — Ела тук, сестричке.

Тя се приближи до него и се олюля над бедрото му. Една огромна ръка обгърна раменете й, сякаш да я предпази от непредвидена опасност. Това бе ръката със секирата.

— Направи ли ти нещо, бебчо?

Тя ме погледна. Знаеше, че е мой съдник, премисляше отговора си. Накрая поклати засрамено глава.

— Не, държа се прилично. Просто говореше. Иска да води Ууди в болницата.

— Как ли пък не — изсъска Кармайкъл. — Такъв е пъкленият им план — да тъпчат хората с отрова и да си прибират банкнотките.

Тя го погледна.

— Не знам, Дъг, болестта не се оправя.

— Даде ли му витамин C?

— Точно както ми каза.

— Ами ябълката?

— Не я изяде. Много му се спеше.

— Опитай пак. Ако не му се яде ябълка, има праскови и сливи. И портокали. Тези продукти са съвсем пресни, току-що набрани и напълно естествени. Давай му плодове и течности заедно с витамините и ще видиш, че температурата ще спадне.

— Момчето е в опасност — рекох аз, — нуждае се от нещо повече от витамин C.

— Казах ти да млъкваш. Или искаш веднага да свърша с теб?

— Не мисля, че иска да ни причини нещо лошо — каза момичето с хрисим глас.

Той й се усмихна с необикновена топлота, примесена с благосклонност.

— Ти иди при момчето, сестричке. Приготви му храната.

Тя се опита да каже нещо, но Кармайкъл я прекъсна със светкавична усмивка и подкрепи жеста с кимване. Тя примирено изчезна зад завесата.

Когато останахме сами, той затвори вратата на караваната с ритник и седна срещу мен, с гръб към стената. Гледах като втрещен двойното дуло на пушката — смъртоносни осем милиметра.

— Налага ми се да те убия.

Каза го спокойно, после продължи с извинителен тон:

— Нищо лично, нали разбираш? Но ние сме семейство, а ти си заплаха за нас.

Последното нещо, което желаех да изразя, бе скептицизъм и бях сигурен, че не го направих. Но физическият му радар бе подготвен за стрелба и не се знаеше какво ще накара този параноик да натисне спусъка. Той започна да се върти нервно и насочи пушката, като се целеше в тънката просека между веждите ми. Пъчеше масивните си рамене и ме гледаше с лош поглед.

— Ние сме семейство. Не се нуждаем от кръвна проба, за да го докажем.

— Разбира се, че не — съгласих се аз, а в устата ми сякаш имаше памук. — Важна е емоционалната връзка.

Той ме погледна строго, за да се увери, че не го подигравам. Надянах маската на искреността и замръзнах с този израз на лицето.

Брадвата се клатеше свободно в ръката му, а наточеното й острие стържеше по пода.

— Точно така. Важни са чувствата. Нашите чувства бяха изковани в болка. Ние сме трима против целия свят. Нашето семейство е такова, каквото трябва да бъде — светиня против цялата онази лудост навън. Зона на спасението. Красиво и скъпоценно. И аз съм длъжен да го закрилям.

Нямах план за бягство. В момента даже надежда за спасение нямах. Можех единствено да спечеля малко време като го накарам да говори.

— Разбирам те, ти си главата на семейството.

Сините очи излъчиха топлина, като пламъци от запален бензин.

— Единственият, който някога е бил. Другите двама бяха сатани, родители само на книга. Те злоупотребиха с правата си. Опитаха се да разрушат семейството отвътре.

— Знам, Дъг. Тази вечер бях в къщата. Видях оранжерията. Прочетох някои от дневниците на Суоуп.

Лицето му се смрази в ужасяващ израз. Той сграбчи брадвата и я хвърли напосоки. Тя се заби в отсрещния шкаф. Караваната се разтресе, а завесата се разлюля. Това движение не му костваше абсолютно никакво усилие, дори ръката, която държеше пушката не трепна. Зад завесата нещо прошава, но момичето не се появи.

— Отидох да унищожа тази помийна яма тази нощ — промълви той, като размахваше оръжието — с това. Да разбия целия този идиотски коптор. Да разглобя къщата летва по летва. Да я изгоря до основи. Но когато пристигнах там, катинарът бе разбит и затова се върнах. Добре че го направих.

Пое дълбоко въздух и го остави да излезе със съскане. Потеше се силно и капчиците се стичаха по лицето му. Отново се преборих със страха си и се насилих да мисля трезво. Трябваше да отвлека вниманието му към престъпленията на Суоуп, само и само да не мисли за мен.

— Това е престъпно място. Трудно е за вярване, че хора са живели по този начин.

— За мен не е странно, човече. Преживял съм го. Точно както и сестричката ми. Моят старец ме мамеше и биеше и дълго време ми повтаряше, че съм боклук. А кучката, която казваше, че е моя майка, само стоеше и наблюдаваше. Различни сцени от един и същи филм. Когато казах: „изковани в болка“, това исках да изразя.

Докато говореше за униженията, на които е бил подлаган, много неща си дойдоха на мястото: спряното развитие, ексхибиционизмът, ненавистта и паниката, когато се споменеше баща му.

— То си е пръст на съдбата, това, че Нона и аз се срещнахме — каза с доволна усмивка. — Никой от нас не би могъл сам да се справи. Но някакво чудо ни събра заедно. Превърна ни в едно семейство.

— От колко време сте семейство?

— От години. Бях свикнал да идвам тук през лятото, разработвах това поле, копаех и заривах кладенци. Старото копеле имаше страхотни планове за това място. „Кармайкъл Ойл“ щеше да съсипе земята, да я разрови и да изстиска всяка нефтена капка от нея. За съжаление, тя се оказа суха като вимето на мъртва крава.

Засмя се, удряйки дръжката на брадвата в пода.

— Мразех тази работа. Бе мръсна, унизителна и скучна, но той ме принуждаваше да я върша. Всяко лято — като затворническа присъда. Използвах всеки шанс, за да се измъкна, скитах на стоп по черните пътища, за да подишам чист въздух. Измислях всякакви шибани начини да му отмъстя. Срещнах я един ден, когато се разхождах из гората. Тя беше на шестнайсет и бе най-хубавото нещо, което някога бях виждал. Седеше на един пън и плачеше. Видя ме и се уплаши до смърт, но аз й казах, че няма страшно.

Красивото му лице помръкна и се изкриви от яд.

— Изхвърли го от перверзното си съзнание, човече. Не съм я докосвал. И оная история, която разказах на теб и ченгето за духането по магистралата, беше пълна измислица. Просто исках да се отърва от вас.

Кимнах с глава. Ето още едно обяснение за развинтената фантазия: бърка желаното с действителността. Но засега сексуалните му влечения към момичето, което наричаше своя сестра, бяха надеждно потиснати и аз се надявах, че така ще си останат.

— Получи се, защото аз се държах с нея различно, не като другите мъже. Между нас се породи нещо специално. Вместо да я използвам за плътска наслада, аз я слушах. Разказа ми болката си. Сподели моята. През цялото лято се срещахме и разговаряхме. Също и следващото. Започнах да очаквам работата на кладенците с нетърпение. Малко по малко се опознахме, открихме, че сме преживели едно и също, разбрахме, че си приличаме, че сме двете половини на една и съща личност. Мъжката и женската част. Брат и сестра, дори нещо повече. Разбираш ли какво искам да кажа?

Отново се направих, че му съчувствам, за да продължи да говори.

— Разбирам. Вие сте изградили едно общо същество. Като сиамски близнаци.

— Да. Прекрасно бе. Но после старото копеле закри кладенците. Затвори всичко наоколо. Въпреки това, продължих да идвам. През уикенда. По време на празниците — по една седмица всеки път. Настанявах се точно тук — това е къщата на нощния пазач. Готвех й и я научих и тя да готви. Помагах й да си подготвя домашните. Показах й как се шофира. Нощем си правехме дълги разходки. Винаги говорехме как искаме да убием родителите си, да взривим корените си. Да започнем на чисто. С ново семейство. Правехме си излети в гората. Исках и малкото момче да идва с нас, така щеше да стане член от семейството. Но те не го изпускаха от очи. Тя много говореше за него, как иска да предяви правата си. Казах й, че трябва да го направи, учех я да си извоюва свободите. Правехме планове за следващото лято тримата да избягаме на някой остров. В Австралия може би. Започнах да събирам брошури, за да избера най-доброто място, но после той се разболя. Обади ми се веднага, щом пристигна в Лос Анджелис. Помоли ме да й помогна да си намери работа в едно шоу. Казах й, че трябва да имаш страхотни връзки за това. Освен това, вече бях започнал да участвам в оная веселба в „Адам и Ева“. Накарах Рамбо да ни остави да работим заедно като партньори. Скечовете вървяха гладко като по вода. Нямахме нужда от репетиции, защото всеки от нас знаеше какво мисли другия. Все едно работиш със самия себе си. Получавахме големи бакшиши. Давах ги на нея да ги пази. После една нощ ми се обади паникьосана. Каза, че се е скарала с тях и те са отвлекли малкото момче. Въобще не ми харесваше идеята малкият да стои в оная болница, но се страхувах, че те ще отпрашат към южната граница и ще го отведат някъде, където очите й повече няма да го видят. Втурнах се натам и пристигнах точно когато те напускаха. Суоуп тъкмо излизаше от вратата, когато я отворих. Никога не го бях виждал, но дяволски добре знаех какъв боклук е. Той започна нещо да ломоти, но аз го фраснах в лицето. Изхвърлих го навън. Тогава ми се нахвърли жената и взе да пищи. Ударих я по едната буза. И двамата се въргаляха там като дрипи. Малчуганът се стресна, започна да говори насън. На Нона изведнъж нещо й прещрака и започна да руши стаята. Успокоих я, казах й да не мърда оттам и успях да натоваря дъртите в „Корвет“-а. Нея напъхах на задната седалка, а него на предната. Закарах ги на брега при Плая дел Рей и когато един самолет минаваше над нас, ги очистих. После ги замъкнах до едно място в Бенедикт, което познавах отпреди и ги зарових. Те заслужаваха да умрат.

Въртеше дръжката на секирата, сякаш бе лека пръчица и задъвка мустачките си.

— Полицията откри друго тяло там. Женско.

Въпросът ми увисна във въздуха.

— Знам какво си мислиш, но не си познал. Мечтаех да положа тялото на маминка там, но тя се изтарикати, получи удар и умря преди няколко години в леглото си. Това ме вбеси, защото години наред го бях планирал. За стареца имам резервен вариант. Един ден ще го изпълня. Но тя мина между капките като се чупи от тоя свят. Обаче после извадих късмет. Започнах да участвам в едно среднощно шоу в „Ланселот“ и оная дърта кучка от първия ред наистина ми налиташе. Пъхаше десетдоларови банкноти в слипа ми и ми лижеше глезените. Оказа се, че била лекарка. Радиоложка. Разведена от няколко месеца и решила да прекара една дива нощ. Дойде в съблекалнята, подмокрила се беше до уши. Започна да ми се натиска, работата загрубя. Писна ми и тъкмо щях да я изритам навън, когато се обърнах и я видях на светлото — все едно че бе близначка на мойта дърта кучка. Същото спаружено лице, вирнат нос, маниери на богаташка. Засмях се и казах: „Ела насам, миличка“. Оставих я да ме работи, там в съблекалнята. Вратата не бе заключена, всеки можеше да влезе. Не й пукаше. Само повдигна роклята си и се качи отгоре. По-късно отидохме в нейната къща — малка вила в Марина. Пак го направихме и тогава я удуших, докато спеше.

Очите му невинно се разшириха.

— Гробът вече бе избран. Трябваше някой да го запълни.

Той подпря брадвата на готварската печка, бръкна в една от пазарските торби и извади голяма праскова.

— Искаш ли една?

— Не, благодаря.

— Хубави са. И за тебе също са полезни. Съдържат калций и калий, много витамин A и C. Ще си направиш прощална гощавка.

Поклатих отрицателно с глава.

— Достави си удоволствие.

Той отхапа голямо парче от плода и облиза сока от края на мустаците си.

— Аз не съм заплаха за вас — казах аз, като подбирах внимателно думите си, — просто искам да помогна на малкото ви братче.

— Как? Като го натъпчеш с отрови? Прочетох всичко за лекарствата, които искат да използват при лечението му. Именно тези гадости причиняват рак.

— Нямам намерение да те лъжа като кажа, че лекарствата, с които ще го лекуват, са безобидни. Много са силни, отрови, както ти ги нарече. Но това се предприема, за да бъде унищожен ракът.

— Звучи ми много шантаво.

Той стисна челюстта си и брадата му проблесна.

— Тя ми разказа всичко за докторите там. Кой казва, че ти си нещо по-различно от тях?

Той привърши с прасковата и хвърли костилката в умивалника. Взе слива и я запрати на същото място.

— Хайде — каза той и взе брадвата. — Ставай. Време е да свършваме с това. Искаше ми се да те бях улучил първия път, с пушката. Нямаше дори да усетиш, какво те е ударило. Сега ще ти се наложи малко да страдаш, докато чакаш да се случи.