Кръвна проба

12.

Позвъних на професор Сет Фиакър в УКЛА. Той е мой състудент, занимава се със социална психология и от години изучава сектите.

— Здравей, Алекс — каза весело, както обикновено, — току-що се връщам от Сакраменто, имаше дебати в Сената. Беше абсурдно.

Поговорихме си за добрите стари времена и сетне му разказах защо се обаждам.

— Сектата „Тач“ ли? Изненадан съм, че въобще си чувал за тях. Не са много известни и не ходят да убеждават никого в правотата на вярата си. Събират се на едно място, което наричат Убежището. Преди е било манастир и е близо до мексиканската граница.

— Знаеш ли нещо за водача им — Матиас?

— За благородния Матиас — поправи ме той. — По професия е адвокат. Наричал се е Норман Матиас.

— По какви въпроси е бил адвокат?

— Не зная, но е имал голямо влияние. Говорим за Бевърли Хилс.

Странно ми бе да си представя как един адвокат метаморфозира в гуру.

— За какво му е притрябвала тази промяна в начина на живот?

— Не зная, Алекс. Повечето водачи на религиозни групировки твърдят, че имат космически видения. Обикновено това им се случва след като прекарат някоя травма. Нещо като вътрешен глас, който им се обажда в екстремни ситуации. На твоя тип може да му е свършил бензина насред пустинята Мохаве и да е видял бог.

Засмях се.

— Ще ми се да можех да ти кажа нещо повече, Алекс. Сектата не привлича внимание, защото е твърде малка — около шейсетина души. Те съществуват само от три-четири години. Както ти казах, не обикалят да търсят съмишленици, затова сигурно ще си останат малко. Но дали положението ще се промени, когато членовете й застареят, бъдещето ще покаже. Това е важно, защото сега те са на средна възраст, а секти, които възнамеряват да се увеличават, търсят по-млади хора. И все пак новите трябва да бъдат пълнолетни, та родителите им да не се разправят с полицията и да не се опитват да ги върнат към нормалния им начин на мислене.

— А холистици ли са?

— Вероятно. Повечето от сектите са такива. Това е част от отхвърлянето на обществените ценности. Но не съм чувал да са вманиачени на тази тема, ако това искаш да кажеш. Мисля, че държат повече на начина на хранене. Сами отглеждат храната и шият дрехите си — като истинските Утописти: „Онейда“, „Ефрата“ и „Нова хармония“. Мога ли да попитам защо искаш да знаеш всичко това?

Разказах му за решението на Суоуп да не лекуват Ууди, както и за последвалото изчезване.

— Сет, това звучи ли ти като нещо, в което тази секта може да е въвлечена?

— Струва ми се малко вероятно, защото те са много саможиви. Ако се захванат с подобна история, ще привлекат твърде много внимание върху себе си.

— Но техни хора посетиха семейството — напомних му аз.

— Ако искат да разрушат нещо, защо им е да го правят толкова публично? Каза, че семейството живее близо до Убежището?

— Поне доколкото разбрах.

— Значи може просто да са били в добри съседски отношения. В малък град като Ла Виста е нормално местните да гледат с лошо око на такива особняци. А умният особняк се опитва да се сприятели. Това е добра стратегия за оцеляване.

— Като стана дума за оцеляване, как се издържат?

— Предполагам, чрез членски внос. От друга страна, Матиас е богат. Би могъл да издържа цялата секта с властта и престижа си. Ако наистина вярват в самоупованието, надали им трябват и толкова много средства.

— Само още нещо, Сет. Защо се наричат „Тач“?

Той се засмя.

— Проклет да съм, ако знам. Мисля, че ще задам този въпрос на някой от абсолвентите.

Мал Уърти ми се обади по-късно през деня.

— Излиза, че г-жа Мууди не е получила плъх, защото й е било писано да получава по-големи и по-хубави неща. Тази сутрин е намерила изкормено куче, обесено на червата си на бравата на предната врата. Освен това го е кастрирал и напъхал топките в устата му.

Единствено погнусата ме накара да замълча.

— Какъв човек, а? На всичко отгоре се обадил по телефона, в разрез със заповедта, говорил с момчето и го карал да избяга. То се подчинило и минаха седем часа докато успеят да го открият. Хванаха го вчера късно вечерта. Мотаело се из паркинга на някакъв търговски център, на пет мили от дома. Явно е мислело, че баща му ще го вземе и отведе. Когато никой не се появил, горкото дете си изкарало акъла. Безсмислено е да казвам, че Дарлийн се е побъркала. Обаждам се да те помоля да поговориш с децата. В момента грижата за психичното им здраве е нужна повече от всичко друго.

— Те видели ли са кучето?

— Слава богу, не. Тя изчистила всичко преди да могат да го видят. Кога можеш да се срещнеш с тях?

— Не мога да отида в кабинета преди събота.

Бях наел част от апартамента на един колега в Брентууд. Беше ми необходим кабинет за съдебни експертизи, но можех да го използвам само в края на седмицата.

— И тук можеш да свършиш тази работа, само насрочи час.

— Можеш ли да ги доведеш след няколко часа?

— Дадено.

Офисите на „Трентън, Уърти и Ла Роса“ се намираха в надстройката на една престижна сграда на пресечката между „Роксбъри“ и „Уилшър“. Мал, облечен елегантно в тъмносиня коприна и камгар от Бижан, беше излязъл в чакалнята, за да ме посрещне лично. Каза ми, че ще бъдем в неговия кабинет. Спомних си, че стаята винаги ми приличаше на пещера с тъмните си стени и прекалено голямото, подобно на абстрактна скулптура безформено бюро, назъбените модернистични гравюри, окачени по ламперията и полиците, пълни със скъпи — и чупливи — сувенири. Не беше идеалното място за провеждане на терапия на деца, но трябваше да свърши работа.

Пренаредих някои столове, преместих една ъглова маса и направих място за игра в средата. От куфара си извадих хартия, моливи, пастели, марионетки и малка къщурка и ги сложих на масата. Сетне отидох да взема децата на Мууди.

Те чакаха в юридическата библиотека: Дарлийн, Карлтън Конли и децата, които бяха облечени като че ли отиваха на черква.

Тригодишната Ейприл носеше бяла рокля от тафта и бели кожени сандалки върху чорапи с дантелен кант. Русата й коса бе сплетена и вързана с панделка. Беше се сгушила сънливо в скута на майка си, лющеше коричката на някаква рана на коляното и си смучеше палеца.

Брат й бе като от уестърн: бяла риза, кафяви рипсени панталони с маншети обърнати нагоре, небрежно вързана вратовръзка и кафяви половинки обувки. Лицето му бе ожулено, а тъмната му коса зализана в неуспешен опит да бъде накарана да застане мирно. Като всяко деветгодишно момче, изглеждаше окаян в тази премяна. Когато ме видя, се извърна.

— Рики, не бъди неучтив с доктора — смъмри го майка му. — Поздрави любезно. Добър ден, докторе.

— Здравейте, г-жо Мууди.

Момчето мушна ръце в джобовете си и се начумери.

Конли стана от мястото си до нея и се здрависа с мен, ужасно ухилен. Съдийката беше права. Като изключим, че беше значително по-висок, той поразително приличаше на човека, чието място бе заел.

— Докторе — каза глухо.

— Здравейте, г-н Конли.

Ейприл се разшава, отвори очички и ми се усмихна. По време на експертизата тя бе по-лесна за работа — изразително, щастливо дете. Заради това, че е момиче, баща й я пренебрегваше и с това й спестяваше унищожителната си любов. Рики беше любимецът — от което и страдаше.

— Здравей, Ейприл.

Тя примигна, наведа главица и започна да се киска като истинска кокетка.

— Помниш ли играчките, с които си играхме последния път?

Тя кимна и пак се изкикоти.

— Донесъл съм ги тук. Искаш ли пак да си поиграеш с тях?

Погледна майка си, сякаш чакаше позволение.

— Иди да си поиграеш, миличка.

Момиченцето слезе от коленете на майка си и ме хвана за ръка.

— След малко ще се видим, Рики — казах на нацупеното момче.

С Ейприл прекарах двайсетина минути. Наблюдавах как подрежда миниатюрните обитатели на къщичката. Играта й бе организирана, стегната и сравнително спокойна. Въпреки че разигра няколко сцени на семеен скандал, тя ги разрешаваше като пращаше бащата да напусне и семейството заживяваше щастливо оттам насетне. До голяма степен сценариите й излъчваха надежда и решителност.

Насочих вниманието й върху обстановката в дома им и видях, че разбира съвсем правилно за възрастта си какво става. Татко се сърди на мама, мама се сърди на татко, затова няма повече да живеят заедно. Знае, че вината не е нито нейна, нито на Рик и харесва Карлтън.

Всичко беше в съгласие с онова, което бях научил при първата експертиза. Тогава почувствах, че е леко обезпокоена от отсъствието на баща си и явно се бе привързала повече към Конли. Когато я попитах за него, личицето й светна.

— Конли е много мил, доктол Алек. Води ме на зоопалк. Видяхме жилафа. И клокодила.

Очичките й се разшириха от изумление, щом споменът изникна в съзнанието й.

Тя продължи да изрежда хвалби по адрес на Конли и аз се помолих циничните пророчества на съдия Сивиър да се окажат погрешни. Лекувал съм безброй момичета, които страдат от непоносимост към и от страна на бащите си или от липсата на каквато и да било връзка с тях. Знаех какви поражения на психиката понасяха, колко тежко осакатени бяха в отношенията с околните. Това мило същество заслужаваше нещо по-добро.

Когато направих достатъчно наблюдения, за да се уверя, че се развива напълно добре, я върнах. Повдигна се на пръстчета и протегна тънките си като клечки ръчички. Наведох се да ме целуна по бузата.

— Довиждане, доктол Алек.

— Довиждане, миличка. Ако някой път искаш да си поговориш с мен, кажи на мама. Тя ще ти помогне да ми се обадиш.

Съгласи се и се върна в мекия подслон на майчиното си трико.

Рики бе отишъл в един отдалечен ъгъл, стоеше сам и гледаше през прозореца. Приближих се до него, сложих ръка на рамото му и заговорих тихо, така че само той да може да ме чуе:

— Знам, че не искаш да правиш това.

Долната му устна помръдна, вратът му се стегна и той кръстоса ръце пред гърди.

Дарлийн стана, като все още държеше Ейприл и започна да говори нещо, но аз я отдръпнах.

— Сигурно ти е много трудно да се видиш с баща си — продължих внимателно.

Той стоеше изправен като истински моряк и се опитваше да изглежда сериозен и непоколебим.

— Чух, че си избягал.

Не получих отговор.

— Било е истинско приключение, убеден съм.

Бегла усмивка пробягна по лицето му и изчезна.

— Знаех, че си здраво момче, но чак да извървиш пет мили…

Усмивката се върна и този път се задържа малко по-дълго.

— Видя ли нещо интересно?

— А-ха.

— Ще ми разкажеш ли?

Той погледна другите.

— Не тук — уверих го. — Хайде да идем в другата стая. Можем да рисуваме и да си играем като миналия път.

Намръщи се, но ме последва.

Кабинетът на Мал го впечатли и той го обиколи няколко пъти преди да седне.

— Виждал ли си някога такова място?

— А-ха, в един филм.

— Ами? В кой?

— Беше за едни лоши, които превзеха света. Имаха кабинет с лазери и такива работи. Приличаше на този.

— Свърталището на лошите, а?

— Да.

— Мислиш ли, че г-н Уърти е лош човек?

— Татко каза, че е.

— А за някой друг каза ли ти, че е лош?

Стана му неудобно.

— Например за мен? Или за д-р Даскоф?

— А-ха.

— Разбираш ли защо баща ти казва това?

— Защото е луд.

— Точно така. Той наистина е луд. Не по твоя вина или по вина на Ейприл, а защото не иска да се разведе с майка ти.

— Да — каза момчето с внезапно озлобление, — но вината е нейна.

— Вината за развода ли?

— Тя го изгони, а къщата я купи той, със свои пари.

Накарах го да седне, обърнах стола си срещу неговия и сложих ръцете си на малките му рамене, докато говорех:

— Рики, съжалявам, че всичко е толкова тъжно. Зная, че искаш майка ти и татко ти отново да бъдат заедно. Но това няма да стане. Спомни си само как са се карали през цялото време.

— Да, но после спираха и бяха щастливи с нас.

— Тогава беше хубаво, нали?

— Да.

— Но скандалите ставаха все по-сериозни и по-сериозни и накрая не им остана много щастие.

Той поклати глава.

— Разводът е ужасно нещо — казах аз, — сякаш всичко се руши.

Той извърна поглед.

— Естествено е да те е яд, Рик. И аз бих се ядосвал, ако родителите ми се развеждаха. Но не трябва да бягаш, защото можеш да пострадаш.

— Татко ми ще се погрижи за мен.

— Рики, зная, че много обичаш баща си. Така и трябва да бъде. Бащата е много специален човек и трябва да може да бъде с децата си, дори и след като се разведе. Надявам се, че някой ден твоят баща ще може да ви вижда често и да ви води на разни места и да се забавлявате заедно. Но засега — а това наистина е тъжно — не е добре да прекарва много време с теб и Ейприл. Разбираш ли защо?

— Защото е болен.

— Точно така. А знаеш ли от какво е болен?

Той се замисли над въпроса.

— Полудява.

— Донякъде е така. Ненадейно се разярява, натъжава или развеселява. Когато се разяри, може да направи много безумни неща, които не бива да прави. Например да се сбие с някого. Това може да бъде опасно.

— Да, защото ще го пребие.

— Вярно е, но е опасно за човека, когото ще пребие. И вие с Ейприл може случайно да пострадате. Разбираш ли?

Кимна неохотно.

— Не казвам, че вечно ще бъде болен. Има лекарства и ако ги взима, ще му помогнат. Разговорите с лекари като мен също могат да му помогнат. Но баща ти не иска да признае, че има нужда от помощ. Затова съдията каза, че не може да те вижда, докато не се оправи. Това го вбеси и сега мисли, че всички са лоши и се опитват да му навредят. А ние наистина се опитваме да му помогнем. И да защитим вас.

Той ме погледна, стана, намери хартията за рисуване и започна да сгъва цял арсенал от хартиени самолетчета. В следващия четвърт час поведе самотна битка с епични размери, като разрушаваше цели градове, избиваше хиляди хора, тичаше, крещеше и късаше хартия.

После порисува малко, но не хареса нито едно от произведенията си, смачкваше ги, и ги хвърляше в боклука. Опитах се да го накарам да говори за епизода с бягството, но отказваше. Повторих му за опасностите, а той ме слушаше, явно отегчен. Повдигна рамене, когато го попитах дали ще го направи отново.

Върнах го обратно и повиках Дарлийн в кабинета. Носеше розов гащеризон, с лека щампа и сребристи сандали. Тъмната й коса бе вдигната високо. Бе прекарала много време над грима си, но все още изглеждаше уморена, унила и изплашена. След като се настани срещу мен, извади от чантата си носна кърпичка и започна да я прехвърля от ръка на ръка, като я мачкаше и стискаше.

— Сигурно ви е много трудно — казах аз.

Очите й се напълниха със сълзи и кърпичката влезе в действие.

— Този човек е луд, докторе. Все повече полудява и няма да ме остави на мира, без да направи нещо адски ненормално.

— Как са децата?

— Ейприл се привързва лесно — видяхте сам. Става нощно време и иска да дойде в нашето легло. Тя е мило същество. Но Рик ми е проблем, сърдит е през цялото време, отказва да се подчинява. Вчера напсува Карлтън.

— А какво направи Карлтън?

— Каза, че ще го напляска, ако го направи отново.

Е, няма що.

— Не е хубаво Карлтън да се намесва в дисциплината все още. На децата им трябва време да свикнат с присъствието му. Ако го оставите той да се разправя, те ще се чувстват изоставени.

— Но, докторе, той не може да държи такъв език.

— Да, но вие трябва да се справите с това, г-жо Мууди. За децата е важно да знаят, че вие сте с тях, че отговорността е ваша.

— Добре — каза тя, но не беше ентусиазирана. — Ще опитам.

Знаех, че няма да го направи. „Ще опитам“ беше казано само за да отбие номера. След няколко месеца ще се чуди защо и двете деца са раздразнителни, тъжни и непослушни.

Така или иначе, аз си свърших работата като й казах, че децата могат само да имат полза от професионална помощ. Ейприл, обясних й, не създаваше сериозни проблеми, но бе някак несигурна. Терапията при нея щеше да бъде по-кратка и можеше да намали риска от по-тежки проблеми в бъдеще.

От друга страна, Рики бе неспокойно малко момче, изпълнено с гняв и с изгледи да избяга отново. Тук тя ме прекъсна и каза, че вината за бягството е на бащата на момчето и че като се замисли, детето много й прилича на баща си.

— Г-жо Мууди, Рики трябва все някак да „изпусне парата“.

— Знаете ли, той и Карлтън започнаха да се разбират по-добре. Вчера играха на гоненица в двора и се забавляваха много добре. Сигурна съм, че Карлтън ще му окаже добро въздействие.

— Добре, но това няма да замени помощта на професионалиста.

— Докторе — каза тя, — нямам повече пари. Знаете ли колко струват адвокатите? Днешната ни среща ме изстисква докрай.

— Има клиники, в които работят според платежоспособността на клиентите. Ще дам няколко телефонни номера на г-н Уърти.

— Далече ли се намират? Не пътувам по магистралата.

— За вас ще опитам да намеря някоя по-наблизо, г-жо Мууди.

— Благодаря ви, докторе.

Въздъхна, стана и ме остави да й държа вратата.

Гледах как тежко стъпва като стара жена и почти забравих, че е на двайсет и девет.

Продиктувах заключенията си на секретарката на Мал, която ги напечата тихо на стенографска машина, каквито използват в съда.

Когато тя излезе, Мал донесе бутилка „Джони Уокър“ с черен етикет и наля и на двама ни по един пръст.

— Благодаря ти, че дойде, Алекс.

— Няма проблем, но не съм сигурен, че беше от полза. Тя няма да изпълни това, което й казах.

— Ще следя да го изпълнява. Кажи й, че е важно за случая.

Отпивахме от скоча.

— Странно — каза той, — че поне засега съдийката не е получила от гадните изненади. Явно Мууди е луд, но не и глупав. Но тя е вбесена от цялата история. Обадила се е на окръжния прокурор и му е наредила някой да се заеме с това. Той прехвърлил всичко на отдела във „Фуутхил“.

— Откъдето казаха, че вече го издирват.

— Именно. — Той се изненада.

Разказах му за Фордибранд, човекът на Майло.

— Много впечатляващо, Алекс. Няма ли продължение?

Той отново взе бутилката, но аз отказах да пие повече. Трудно е да се устои на доброто шотландско уиски, но разговорът за Мууди ми напомняше колко е важно да бъдеш трезвен.

— Както и да е, от „Фуутхил“ твърдят, че го издирват много сериозно, но смятат, че е отишъл в „Енджълис Крест“.

— Чудесно.

Националният парк „Енджълис Крест“ представлява 600 хиляди акра дива природа, с която граничеше градът на север. Семейство Мууди са живели близо до Санленд, гората явно е позната територия за Ричард и би било естествено да избяга там. Голяма част от парка е непроходима по друг начин, освен пеша и човек можеше да се скрие там колкото пожелае. Мястото бе убежище за туристи, бивакуващи, природолюбители и катерачи, както и за множество рокери извън закона, които празнуват цяла нощ и преспиват в пещерите. А проломите и водните площи се бяха превърнали в бунища за трупове.

Точно преди да се спречкаме на паркинга пред съда, Мууди говореше за живот сред дивата природа като откровено включваше и децата в мечтите си. Разказах на Мал за това.

Той кимна мрачно.

— Казах на Дарлийн да вземе децата и да изчезне от града за известно време. Родителите й имат ферма близо до Дейвис. Днес заминават.

— Мислиш ли, че той няма да се сети?

— Само ако се появи. А аз се надявам, че ще реши да си поиграе на горски дух още малко.

Вдигна ръце.

— Това е най-доброто, което мога да направя.

Разговорът доби обезпокоителен обрат. Станах да си вървя и си стиснахме ръце. На вратата го попитах дали е чувал за адвокат на име Норман Матиас.

— Буреносният Норман? Че как да не го познавам? Изправял съм се срещу него в най-малко дузина дела. Най-големият мръсник в Бевърли Хилс.

— Бракоразводни дела ли водеше?

— Беше най-добрият в тази област. Страшно агресивен, беше известен с това, че клиентите му винаги получаваха това, каквото искаха, а на него не му пукаше кого ще засегне по време на делото. Разведе много холивудски звезди, за което получи големи пари и започна да се мисли за звезда. Много е суетен, носеше крещящи дрехи, по една руса мадама във всяка ръка и изпускаше дим от „Дънхил“ през лула от морска пяна, струваща цяло състояние.

— В днешно време е настроен по-духовно.

— Да, чух. Събрал някаква група особняци близо до границата. Наричал се Великият Благороден Пууба или нещо от този род.

— Благородният Матиас. Защо му е притрябвало да зарязва кариерата си?

Засмя се от неудобство.

— По-скоро тя го заряза. Беше преди пет-шест години. Писаха във вестниците. Учуден съм, че не помниш. Матиас беше адвокат на съпругата на някакъв драматург. Човекът тъкмо бе успял — негова пиеса станала страшен хит на Бродуей — след като десет години не му вървяло. Тогава жена му си намерила друг неудачник, на когото да бъде майка и подала молба за развод. Матиас й спечелил всичко — огромен процент от приходите на пиесата, както и немалка част от доходите на мъжа й за следващите десет години. Случаят бе раздухан и беше насрочена пресконференция в съда. Матиас и жената се били упътили натам, когато съпругът изникнал отнякъде с един двайсет и два милиметров пистолет. Прострелял и двамата в главите. Тя загина, но адвокатът се отърва на косъм, след половингодишна борба със смъртта. Сетне изчезна и след известно време се появи като „махариши“. Нормална калифорнийска история.

Благодарих му за информацията и се упътих да си вървя.

— А откъде този интерес? — попита ме Мал.

— Нищо особено. Чух името му в някакъв разговор.

— Буреносният Норман — усмихна се той, — човекът, който се очисти от греховете си като обезумя.