Кръвна проба

28.

Намерих Раул в лабораторията му. Беше се втренчил в екрана на един компютър, на който върху многоцветна графика бяха изписани колони с цифри. Мърмореше си нещо на испански, преглеждаше някаква разпечатка, после пак посягаше към клавиатурата и започваше бързо да пише нови числа. С всеки бит информация графиката му се изменяше. Въздухът бе застоял и бе изпълнен с парлив дим. В дъното на лабораторията щракаха и бръмчаха супермодерни технически дрънкулки.

Сложих един стол до него, седнах и го поздравих.

Неговият поздрав се състоеше в това да засуче мустак, сетне продължи да работи на компютъра. Белезите по лицето му се бяха превърнали в пурпурнозелени петна.

— Вече знаеш — каза той.

— Да. Тя ми каза.

Той пишеше като удряше клавишите силно. Графиката продължаваше да се изменя.

— Моят морал не струва повече от този на Валкроа. Тя го доказа, когато дойде тук, пременена в рокля полепнала по тялото.

Бях дошъл в лабораторията с намерението да го успокоя. Можех да кажа разни неща. Например че Нона е била превърната в оръжие, средство за отмъщение, обиждана и унижавана, докато сексът и яростта не са се преплели в нея неумолимо. Сетне е била захвърлена в света на слабите мъже като снаряд, готов да избухне. Можех също да му кажа, че е сгрешил в преценката си, но това не отхвърля всичко добро, което е направил. И че има още много добро да бъде направено. Че времето лекува.

Но думите ми щяха да останат да висят във въздуха. Той е горд човек, който бе захвърлил гордостта си пред очите ми. Бях го видял дрипав, полупобъркан във вонящата килия, обсебен от идеята да намери пациента си. Търсенето му е било разпалено от чувството за вина, от погрешното схващане, че грехът му — десетината минути, в които е бил заслепен от коленичилата пред него ненаситна Нона — е станал причина за изчезването на детето от болницата.

Направих грешка като дойдох да го видя. Ако между нас бе съществувало приятелство, то се бе изпарило, а заедно с него и силата ми да го убеждавам.

Ако спасението изобщо съществуваше, той трябваше да го открие сам.

Сложих ръка на рамото му и му пожелах всичко добро. Той кимна и продължи да гледа монитора.

Оставих го с нос, забит в купищата информация. Ругаеше на висок глас някакви тайнствени числови несъответствия.

Карах бавно на изток по „Сънсет“ и размишлявах за семействата. Майло веднъж ми бе казал, че полицаите най-много се страхуват от семейните скандали, защото във всяка домашна свада може да се разрази небивала ярост, която да доведе до убийство. Прекарал съм значителна част от живота си в избор между объркани взаимоотношения, мъчителна враждебност и студена привързаност — характерната общо взето палитра на кризисните моменти в едно семейство. Лесно бе да повярваш, че нищо не върви. Че кръвните връзки задушават духа.

С полицаите доста си приличахме. За тях действителността бе изкривена заради ежедневната им борба със злото, а реалността на психотерапевта е изопачена, заради множеството срещи с лудостта.

Имаше семейства, които работят, създават поколение и се обичат. Кътчета в сърцето, където можеш да потърсиш подслон.

Скоро една красива жена щеше да ме чака на тропически остров. Щяхме да поговорим за тези неща.