Кръвна проба

27.

Стоях на разстояние и гледах през полиетиленовата стена.

Момчето лежеше на леглото. Не мърдаше, но беше будно. Майка му седеше до него. Беше почти неузнаваема в скафандъра, ръкавиците и маската. Тъмните й очи шареха из стаята. Спираха се на лицето му само за миг и после се връщаха на страницата от книгата в ръцете й. Той се надигна с мъка, каза й нещо, тя кимна и му поднесе чаша до устните му. Пиенето бързо го измори и той се отпусна отново на възглавницата.

— Много сладко дете — каза Майло. — Какви каза докторът, че са шансовете му?

— Заразен е тежко. Но със системи му инжектират силни дози антибиотици и смятат, че в края на краищата ще се оправи. Първоначалният тумор се е разпространил — почти е стигнал до диафрагмата, което е лошо — но не се наблюдават нови поражения. От утре започва химиотерапията. Като цяло, прогнозите все още са добри.

Той кимна и отиде в кабинета на сестрите.

Момчето заспа. Майка му го целуна по челцето, оправи завивките и отново погледна книгата. Прелисти няколко страници и започна да подрежда стаята. Когато привърши, се върна на мястото си до леглото, сложи ръце в скута си и остана неподвижна. Чакаше.

Двамата съдия-изпълнители излязоха от стаята на сестрите. Мъжът беше на средна възраст, пълен, а жената — дребничка и изрусена. Той си погледна часовника и каза „Време е“ на партньорката си. Тя отиде до капсулата и потропа на прозрачната стена.

Нона вдигна поглед.

Жената каза „Време е“.

Момичето се поколеба, наведе се над спящото дете и го целуна с внезапен прилив на енергия. Той извика и се обърна. От това маркуча на системата трепна, а банката се разлюля. Тя ги закрепи и приглади косите му.

— Хайде, миличка — каза съдийката.

Момичето се наежи и излезе от капсулата. Свали маската и ръкавиците и остави стерилния костюм да се свлече около глезените й. Отдолу се показа гащеризон, на чийто гръб бе изписано СОБСТВЕНОСТ НА ЗАТВОРА В САН ДИЕГО и сериен номер. Медночервената й коса бе вързана на конска опашка. Златните халкички ги нямаше на ушите й. Лицето й изглеждаше по-слабо и старо, скулите й бяха по-изпъкнали, а очите — потънали по-дълбоко. Затворническата бледност бе притъпила блясъка на кожата й. Беше красива, но неподдържана. Приличаше на вехнеща роза.

Сложиха й белезници. Бяха внимателни или поне така ми се стори и я поведоха към вратата. Когато минаваше покрай мен, погледите ни се срещнаха. Абаносовите ириси сякаш се навлажниха и започнаха да се топят. После се стегна, вдигна високо глава и си отиде.