Кръвна проба

16.

Хутън се обади на някакъв телефон, но бях далече и не можах да чуя с кого говори. След десетина минути се появи мъж по риза и шерифът се завтече да го посрещне.

— Благодаря ти, че дойде толкова скоро, Езра.

— За мен е удоволствие да ви помогна, шерифе.

Гласът му бе мек, модулиран и равен.

Изглеждаше около четиридесет и пет — петдесетгодишен, средно висок, но слаб, прегърбен, приличаше по-скоро на учен. Целият бе някак компактен и стегнат. Малката му глава бе покрита с рядка прошарена коса, сресана назад. Миниатюрните му уши бяха разположени близко едно до друго. Лицето му имаше правилни черти, но бе твърде нежно, за да го нарека красиво. По ризата с къс ръкав нямаше петна и не бе измачкана, въпреки горещината. Сиво-кафявите му панталони изглеждаха като да са били току-що изпрани. Носеше осмоъгълни очила без рамка, а калъфа към тях бе прибрал в джоба на ризата.

Приличаше на човек, който никога не се поти.

Изправих се, а той деликатно ме огледа, за да ме прецени.

— Езра, — каза Хутън, — това е д-р Делауер, психолог от Лос Анджелис. Бил е целия този път, за да вземе онзи, за когото ти говорих. Докторе, запознайте се с г-н Езра Маймън, най-добрият адвокат в града.

Стегнатият мъж леко се засмя.

— Шерифът малко преувеличава — каза той, като ми подаде малката си, мазолеста ръка. — Всъщност аз съм единственият адвокат в Ла Виста и обикновено случаите ми не са много сериозни.

— Езра е собственик на рядък вид плодов разсадник съвсем близо до града — обясни Хутън. — Казва, че е пенсионер, но все още го търсим за работа от време на време.

— Занимавам се със сравнително лесни случаи като завещания и дребно имущество — каза Маймън. — Ако това се окаже криминална история, ще трябва да си намерите специалист.

— Няма страшно — засука мустак Хутън, — не е нищо криминално. Но има един малък проблем, както ти казах по телефона.

Маймън кимна.

— Сега ми обясни по-подробно — каза той.

Слушаше спокойно, без нищо да каже. Веднъж или два пъти се обърна към мен и ми се усмихна. Когато Хутън свърши, адвокатът сложи пръст на устните си и се загледа в тавана, все едно че смяташе на ум. След минута на безмълвно съзерцание каза:

— Искам да видя клиента си.

Стоя половин час в килията. Опитах се да убия времето и се зачетох в някаква статия в едно списание. Ставаше дума за полицаите по големите пътища. Чак след известно време се усетих, че статията всъщност е за фатални катастрофи. Беше придружена от снимки и подробни описания на автомобилните ужасии. Не можех да си обясня защо им е на хората, които всекидневно стават свидетели на подобни касапници да ги документират със снимки. Може би така се дистанцираха — единственият начин за утеха на воайора. Оставих списанието и се задоволих да гледам В. Брагдън, който обясняваше нещо за отглеждането на люцерна, а в същото време си чоплеше ноктите.

Най-сетне се чу някакъв звън.

— Влез и го доведи, Уолт — нареди Хутън.

Брагдън каза „Да, сър“, изчезна и се върна с Маймън.

— Мисля — каза адвокатът, — че ще успеем да стигнем до компромис.

— Не на мене тия, Езра.

Тримата седнахме около едно от бюрата.

— Д-р Мелендес-Линч е много интелигентен човек — каза Маймън. — Може би е малко по-голям инат, отколкото е нужно. Но според мен съвсем не е злонамерен.

— Много е досаден, Езра.

— Бил е твърде разпален в опита си да изпълни лекарския си дълг. Но както всички знаем, Ууди е смъртно болен. Д-р Мелендес-Линч смята, че може да го излекува и се вижда като спасител на един човешки живот.

Маймън говореше кротко, но твърдо. Можеше да бъде на страната на Хутън, но вместо това се държеше като истински адвокат. Не мислех, че е на моя страна и това ме впечатли.

Лицето на Хутън потъмня от яд.

— Момчето не е тук. Знаеш го точно толкова добре, колкото го знам и аз.

— Моят клиент е емпирик. Иска сам да провери мястото.

— Той няма да се приближи до там при никакви обстоятелства.

— Съгласен съм с теб, защото това би могло да причини проблеми. Обаче той склони д-р Делауер да направи оглед на Убежището. Обеща, че ще си плати глобите и ще напусне без да вдига шум, ако добрият доктор не открие нищо подозрително.

Решението бе съвсем просто, но нито Хутън, нито аз се бяхме сетили за него. Той, защото нямаше никакво желание да отстъпва, освен това вече го бе направил веднъж, а аз, защото бях изумен от фанатизма на Раул и не можех да разсъждавам нормално.

Шерифът предъвка предложението.

— Не мога да принудя Матиас да отвори вратите.

— Разбира се, че не. Той е в правото си да откаже. Ако го направи, ще потърсим друго решение на проблема.

Този човек мислеше дяволски логично.

Хутън насочи вниманието си към мен.

— Вие какво ще кажете? Приемате ли?

— Естествено, ще направя всичко необходимо.

Хутън влезе в кабинета си и се върна със съобщението, че Матиас е разрешил посещението. Маймън отново поговори с Раул, звънна, Брагдън го изведе и той си тръгна като каза на Хутън да му се обади, в случай че е необходим. Хутън си сложи шапката и без да иска докосна спусъка на колта си. Двамата слязохме по стълбите и напуснахме сградата. Качихме се на бяло „Ел Камино“, чиято врата бе белязана със звездата на шерифа. Той провери оръжието, чийто звук издаваше, че е заредено до връх, и зави надясно покрай кметството.

На километър от града пътят се разклоняваше. Хутън тръгна надясно. Караше бързо, но внимателно, даваше газ на завои, на които чужденецът би намалил. Пътят се стесняваше, а иглолистните дървета от двете му страни го скриваха в сенките си. От голямата скорост гумите на „Ел Камино“-то вдигаха прах. Един заек мина пред колата, за миг замръзна на мястото си, потрепери и се шмугна между високите дървета.

Хутън успя да извади цигара „Честърфийлд“ и да я запали, без да намалява скоростта. Мина още четири километра, обвит в облаци цигарен дим и разглеждаше околността със зоркото око на полицай. На върха на едно възвишение свърна ненадейно, измина стотина метра и спря пред сводести порти, боядисани в черно.

Нищо не издаваше, че това е входът на Убежището. До външната страна на вратите се издигаха могили от бодлив кактус. Някакво тропическо растение с електриковорозови цветове пълзеше по кирпичените диреци. То бе обвито от розов храст, покрит с алени пъпки, а бодлите му наподобяваха тънки гвоздейчета. Единствена тишината ни посрещна, когато Хутън загаси двигателя. Всичко наоколо бе потънало в потайната зеленина на гората.

Шерифът загаси цигарата, слезе от колата и се запъти към входа. Бутна вратата и тя се отвори, въпреки големия катинар закачен на нея.

— Те обичат тишината — каза той. — Ще вървим пеш.

Пътеката не беше павирана. По цялото й продължение имаше кафяви камъни и педантично оформени лехи от сочни растения донесени от гората. Пътеката вървеше нагоре и ние напредвахме бързо с темпото на Хутън. Всъщност той по-скоро маршируваше, отколкото ходеше. Мускулите му се издигаха и спускаха, ръцете му се движеха покрай тялото, въобще той имаше военна походка. Сойките грачеха и се суетяха. Пухести пчелички ровеха в устните на дивите цветя. Въздухът беше свеж и пропит с ухание на ливада.

Слънцето безмилостно напичаше откритата пътека. Гърлото ми бе пресъхнало и чувствах как потта се стича по гърба ми. А Хутън както винаги изглеждаше бодър. След десетминутно ходене стигнахме до върха на пътя.

— Това е — каза Хутън. Той спря и сви шепи да запали още една цигара. Аз избърсах потта си и се вгледах в долината под нас.

Видях съвършенство, което ме отпусна.

Убежището все още приличаше на манастир с кулеста катедрала и високи стени. Зад стените имаше множество по-малки сгради, които образуваха нещо от рода на лабиринт от дворове. Голямо дървено разпятие стоеше на върха на камбанарията и сякаш бе врязано в лазурното небе. Предните прозорци бяха направени от олово. Подпираха ги дървени балкони. Покривите и ръбовете на стените бяха покрити с червени глинени керемиди. Стените бяха прясно измазани с гипсова мазилка, която белееше на местата, огрени от слънцето. Сложните орнаменти и фризове по тях бяха запазени много внимателно.

Бърз поток обграждаше композицията подобно ров около крепост. Над него прескачаше извит мост и се вливаше в една тухлена пътека, там, където земята се появяваше отново. Пътят се виеше под вкаменено дърво, обвито от мустачетата на една асма. Измежду зелените й листа се подаваха рубинени гроздове. Пред фасадата се простираше тревна леха, засенчена от сухи, вековни дъбове. Големите усукани дървета се поклащаха като вещици около един фонтан, който се изливаше в огромна каменна урна. Отвъд сградите се простираха акри земеделски поля. Различих жито, краставици, цитрусови и маслинени горички, пасище за овце и лозя, но това далеч не бе всичко. Шепа хора, облечени в бяло, обработваха земята. В далечината жужаха тежки машини.

— Красиво е, нали? — попита ме Хутън като престана да марширува.

— Прекрасно е. Все едно живеят в други времена.

Той кимна.

— Когато бях дете, се изкачвах по хълмовете и се опитвах да зърна монасите — те носеха тежки кафяви роби, независимо колко горещо бе. Нито разговаряха, нито се занимаваха с хората от града. Портите винаги бяха затворени.

— Сигурно е прекрасно да отраснеш тук.

— Защо мислите така?

Вдигнах рамене.

— Въздухът е чист, човек е свободен.

— Свободен, а? — Усмихна се неочаквано и горчиво. — Земеделието е равносилно на робство.

Челюстта му се схвана и той ритна един камък с внезапно озлобление. Явно бях засегнал болното му място, затова побързах да сменя темата.

— Монасите кога напуснаха?

Той захапа цигарата, преди да ми отговори.

— Преди седем години. Земята съхнеше незасята. Останаха само шубрак и къпини. Няколко корпорации мислеха да я купуват — за почивни станции — но всички се отказаха. Сградите не бяха подходящи за целта — стаите са си килии, няма отопление, както и да ги преправяш все прилича на църква. Да се направи ремонт щеше да струва твърде скъпо.

— Но цената напълно устройваше „Тач“.

Той вдигна рамене.

— За всекиго по нещо в този свят.

Предната врата беше заоблена в горната си част, покрита с плоча от здрави дъски, стегнати с широки железни скоби. Сградата бе триетажна, с бели, както отвън, стени. Подът бе павиран с мексиканска мозайка и небето го осветяваше отгоре. Прозорците от матово стъкло отразяваха светло петно върху керемидите. Във въздуха се носеше остра миризма на тамян. Беше хладно, почти студено.

Около шейсетгодишна жена седеше на дървена маса пред огромна врата, заоблена и стегната като предната. Над нея бе прикрепена дървена табела с надпис „Храм“. Жената бе опънала косите си и ги бе вързала с кожен ремък на опашка. Носеше широка дреха от бял естествен памук, а на краката — прости сандали. Кожата на милото й приятно лице бе суха. Тя не носеше нито грим, нито други преструвки. Държеше ръце в скута си, усмихваше се и ми напомняше послушна ученичка, любимката на учителя.

— Добър ден, шерифе.

— Здравей, Мария. Искам да говоря с Матиас.

Тя се изправи грациозно. Полата й стигаше под коляното.

— Той ви очаква.

Поведе ни наляво от храма, през един коридор, чиято единствена украса бяха керамични съдове с палми, наредени през десетина метра една от друга. В дъното имаше една-единствена врата и тя я задържа отворена докато влезем.

Стаята бе мрачна. На три от стените имаше лавици с книги, а подът бе покрит с чамови дъски. Тук миризмата на тамян бе по-силна. Бюро нямаше, само три съвсем обикновени дървени стола, подредени във формата на равнобедрен триъгълник. На върха на триъгълника седеше мъж.

Беше висок, слаб, с ъгловато лице. Носеше туника и дълги панталони от същата памучна материя като роклята на Мария. Беше бос, но на пода до стола му имаше чифт сандали. Косата му имаше восъчния оттенък на светъл кехлибар, характерен за много русите хора в зряла възраст. Бе късо подстриган. Брадата му стигаше до гърдите и бе един тон по-тъмна от косата. Беше доста избуяла и той я приглаждаше, сякаш галеше котка. Челото му бе високо и заоблено и точно под линията на косата видях гънката. Беше вдлъбнатина, в която можеш да пъхнеш палец, очите в дълбоките орбити имаха сиво-синия цвят на моите, но се надявах, че за разлика от неговия моят поглед излъчва поне малко топлинка.

— Седнете, моля. — Гласът му бе силен с метален тембър.

— Това е д-р Делауер, Матиас. Докторе — Благородният Матиас.

Величествената титла звучеше глупаво. Потърсих присмех в изражението на Хутън, но той беше адски сериозен.

Матиас продължаваше да си глади брада. Седеше неподвижно, сякаш медитираше. Личеше си, че тишината му е приятна.

— Благодаря за съдействието — каза сковано Хутън. — Надяваме се да успеем да изясним тази история и да си вървим.

Русокосият кимна.

— Ще направим каквото можем, за да помогнем.

— Д-р Делауер би искал да ви зададе няколко въпроса, а после ще пообиколим мястото.

Матиас отново не помръдна.

Хутън се обърна към мен.

— Ваш ред е.

— Г-н Матиас — започнах.

— Моля ви, наричайте ме само Матиас. Тук избягваме титлите.

— Матиас, не съм дошъл да нарушавам…

Той ме прекъсна като махна с ръка.

— Напълно наясно съм с естеството на посещението ви. Питайте каквото ви интересува.

— Благодаря. Д-р Мелендес-Линч смята, че имате нещо общо с бягството на Ууди Суоуп от болницата и последвалото изчезване на семейството.

— Градска лудост — каза гуруто. — Лудост. — Той повтори думата, все едно искаше да се увери, че е не е богохулно да я изрече.

— Ще съм доволен да чуя вашето мнение по случая.

Той пое дълбоко въздух, затвори очи, отвори ги и заговори:

— Не мога да ви помогна. Те не бяха общителни хора, каквито сме всъщност и ние. Познавахме се бегло. Срещали сме се случайно — по улицата, разменяли сме небрежни усмивки. Един-два пъти купихме семена за посев от тях. През лятото на първата година от заселването ни тук момичето работеше при нас — помагаше в кухнята.

— Работата й временна ли беше?

— Да. В началото още не можехме да се справяме сами и наехме няколко местни юноши да ни помагат. Доколкото си спомням, работеше в кухнята. Чистеше, миеше и палеше пещите.

— Как се справяше с работата?

Подобната на захарен памук брада се отвори там, където трябваше да е устата му и изрази усмивка.

— За съвременните стандарти живеем доста скромно. Малцина от младите харесват този начин на живот.

Тук се намеси Хутън.

— Нона беше — е жизнено момиче. Не е лошо дете, просто е малко буйна.

Разбрах какво искат да ми кажат: създавала е проблеми. Припомних си разказа на Кармайкъл за ергенския гуляй. Подобна спонтанност може да причини поразии в толкова дисциплинирано място. Сигурно се е увъртала около мъжете. Но дори това да имаше някаква връзка с нашия проблем, аз не можех да я видя.

— Можете ли да ми кажете нещо друго, което би помогнало?

Той се втренчи в мен. Погледът му бе напрегнат, почти го усещах. Трудно ми бе да го издържа.

— Страхувам се, че не.

Хутън смени позата си в стола притеснено. Безпокойството му се дължеше на липсата на никотин. Ръката му се прокрадна до джоба с цигарите, но спря.

— Ще изляза малко на въздух — каза той и излезе.

Матиас не обърна внимание на напускането му.

— Значи не познавахте добре семейството — продължих аз. — Но двама от вашите хора са ги посетили в болницата. Не че се съмнявам в думите ви, но не мога да не ви задам въпроса отново.

Той въздъхна.

— Изпратихме Барън и Дилайла в Лос Анджелис по работа. Смятахме, че покрай нея ще е добре да посетят Суоуп. Занесоха на семейството пресни плодове от градините ни.

— Не за медицински цели? — усмихнах се аз.

— Не — каза той с учудване. — За ядене. И удоволствие.

— Значи е било просто приятелско посещение.

— В известен смисъл, да.

— Какво искате да кажете?

— Ние не сме общителни. Не си бъбрим с хората. Посещението ни бе на добра воля, а не част от някакви престъпни планове. Не сме правили никакви опити да се месим в лечебната програма на детето. Е, в момента виждам Барън и Дилайла да идват насам, така че имате шанс да получите допълнителни подробности.

— Ще ви бъда благодарен.

Една вена изпъкна на челото му в средата на вдлъбнатия белег и започна да пулсира. Протегна ръце, все едно питаше „Какво още искате?“. Като се вгледах в лицето му отдалече, ми заприлича на някой друг. Приликата ме наведе на следващия въпрос.

— Има един лекар, който се е грижел за Ууди. Нарича се Огъстъс Валкроа. Той ми каза, че е идвал тук. Помните ли го?

Матиас усука краищата на брадата си около дългия си пръст.

— Веднъж-два пъти годишно организираме семинари за органичното градинарство и медитацията. Не за агитация, ако така си мислите, а за просвещение. Може би е присъствал на някой от тях. Но не си го спомням лично.

Дадох му физическо описание на Валкроа, но и то не му говореше нищо.

— В такъв случай, това е. Благодаря ви за помощта.

Той седеше неподвижно, без да мига. В оскъдната светлина на стаята зениците му се бяха разширили толкова, че от белезникавите му ириси почти нищо не бе останало. Очите му бяха хипнотични, с омайващ магнетизъм.

— Ако имате още въпроси, можете да ги зададете.

— Нямам повече въпроси, но бих искал да навляза по-дълбоко във вашата философия.

Той кимна.

— Избягали сме от предишния си начин на живот. Избрали сме нов, който набляга на чистотата и трудолюбието. Страним от отровите на околния свят и се стремим към самостоятелност. Вярваме, че като променяме себе си, внасяме повече положителна енергия в света.

Обичайните приказки. Издърдори ги, сякаш изричаше клетвата за вярност на „Ню Ейдж“.

— Ние не сме убийци — добави той.

Преди да успея да отговоря, двама души влязоха в стаята.

Матиас стана и излезе, без да зачете присъствието им. Мъжът и жената заеха двата свободни стола. Смяната бе странно механична, все едно хората бяха взаимозаменяеми части от някаква тихо работеща машина.

Те седнаха, сложиха ръце в скута си — бяха послушни ученици — и се усмихнаха с влудяващото спокойствие на новородени и лоботомизирани13.

Аз далеч не бях толкова спокоен. Защото разпознах и двамата, макар и по различен начин.

Мъжът, наречен Барън, бе среден на ръст и слаб. Също като Матиас, носеше косата си къса, а брадата — дълга. Но така той изглеждаше по-скоро немарлив, отколкото драматичен. Косъмът му бе кафеникав и тънък. През редките вълнисти мустаци прозираше кожата му, а бузите му бяха покрити с мъх. Внушаваше усещане за мръсноватост, сякаш бе забравил да си измие лицето.

В университета го познавах под името Бари Графиъс. Беше по-голям от мен, около четиридесетте, но беше изостанал с образованието. Започнал късно да учи и след като опитал от всичко, решил да стане психолог.

Произхождаше от богато семейство от филмовия бизнес. Беше от онези богаташки деца, които не знаят какво искат и са вечно неадекватни, защото никога от нищо не бяха лишавани. Единодушно смятахме, че всичко дължи на семейните пари, но може да сме гледали на него с предубеждение. Защото Бари Графиъс беше най-неприятният човек във факултета.

Винаги съм се стремял да бъда великодушен в оценките си за другите, но презирах Графиъс. Беше креслив и заядлив, а на семинарите бълваше неуместни цитати и статистики, само и само да впечатли професорите. Обиждаше състудентите си, тормозеше беззащитните, правеше се на пратеник на дявола със злобния си поглед.

И обичаше да се перчи с парите си.

Повечето от нас се бореха да преживеят, работехме извънредно, освен асистентските часове. А на Графиъс му доставяше удоволствие да идва облечен в шити по поръчка костюми от кожа и кадифе, да говори за сметката по ремонта на автомобила си и да се оплаква от високите данъци. Непрекъснато говореше за разни кино звезди, за да ни покаже, че ги познава. Разправяше за пищни холивудски балове, дразнеше ни с клюки от един свят, недостъпен за нас.

Чух, че след завършване на университета отишъл на работа в Бедфорд Драйв — болница в Бевърли Хилс — с намерението да прави кариера като психолог на звездите.

Досетих се как се е натъкнал на Норман Матиас.

И той ме позна. Разбрах го по объркването във воднистите му очи. Докато се гледахме, смущението кристализира: това бе страх. Страх да не бъде разпознат.

Предишната му самоличност не бе тайна за никого. Но той не искаше да се изправи лице в лице срещу нея. За повечето хора, смятащи се за преродени, да се връщат в миналото си е все едно да ексхумират гниещите им останки.

Нищо не казах, но се чудех дали после е споделил с Матиас, че ме познава.

Жената бе по-възрастна, но невероятно красива, въпреки че не носеше грим и бе вързала косата си на конска опашка — явно това бе задължителната „униформена прическа“ за жените от „Тач“. С лице на Богородица, кожа бяла като слонова кост, тук-там прошарена гарвановочерна коса и умислени, цигански очи. Бевърли Лукас бе казала, че е бивша хубавица, но определението бе несправедливо. Вероятно, ако знаеше точната възраст на Дилайла, щеше да бъде по-снизходителна в критиката си.

Приличаше на добре поддържана петдесетгодишна жена, но знаех, че е поне на шейсет и пет.

Не бе снимала филми от 1951 — годината на моето раждане.

Дезире Лейн, Кралицата на евтините филми. Когато бях в колежа, показваха филмите й на безплатни прожекции в края на седмицата. Бях ги гледал всичките: „Булката на фантома“, „Затъмни прага ми“, „Дивашко място“, „Тайният обожател“.

Навремето, преди ранното ми пенсиониране, бях безумен самотник, с малко свободно време. Но едно от малкото удоволствия, които си позволявах, бе неделният следобед, прекаран в леглото с голяма чаша „Чивас“ и филм с Дезире Лейн.

Нямаше никакво значение кой изпълнява мъжката роля, щом имаше достатъчно кадри с тези красиви, зли очи и тялото й, облечено в рокли, подобни на бельо. Дрезгавият й глас ме възбуждаше.

Сега не излъчваше никаква страст. Стоеше като статуя, облечена в бяла роба и се усмихваше глуповато. Беше толкова безобидна.

В това място имаше нещо призрачно. Чувствах се така, сякаш се разхождам из музей с восъчни фигури.

— Благородният Матиас ни каза, че имате някакви въпроси към нас — каза Барън.

— Да, просто искам да знам повече за посещението ви при семейство Суоуп. Това би могло да ни помогне при разследването на случая, както и за да открием децата.

Те кимнаха едновременно.

Почаках. Гледаха се. Тя заговори.

— Искахме да ги разведрим. Благородният Матиас ни накара да наберем плодове — портокали, грейпфрут, праскови, сливи — най-доброто, което намерихме. Увихме всичко в хубава хартия и го сложихме в кошница.

Тя спря да говори и се усмихна, сякаш разказът й е изяснил всичко.

— Те как приеха благородната ви постъпка?

Очите й се разшириха.

— Много добре. Г-жа Суоуп каза, че е гладна. Изяде една слива още там. Каза, че била прекрасна.

Докато тя дърдореше, лицето на Барън доби сериозно изражение. Когато тя свърши, той каза:

— Искате да знаете дали сме се опитвали да ги убедим да не лекуват детето?

Седеше безучастно, но в гласа му долових агресивна нотка.

— Матиас ми каза, че не сте. Въобще говорили ли сте по въпроса за лечението?

— Да, говорихме — каза той. — Тя се оплакваше от полиетиленовата стая. Каза, че се чувства откъсната от момчето, че семейството се разделя.

— Обясни ли какво има пред вид?

— Не, но аз реших, че говори за физическото разделение — за това, че не може да докосва момчето без ръкавици и всички трябва да влизат поотделно.

Дилайла кимна в знак на съгласие.

— Там е толкова студено — каза тя. — Във физическия и духовния смисъл. — Тя потрепери, за да бъде по-изразителна. Нали е била актриса…

— Те смятаха, че докторите не се държат с тях като с човешки същества — добави Барън. — Особено кубинецът.

— Горкият човек — каза Дилайла. — Когато се опита да проникне тук тази сутрин, в мен назря съжаление към него. Толкова е дебел и се беше изчервил като домат — сигурно страда от високо кръвно.

— Какви бяха оплакванията им от него?

Барън присви устни.

— Само това, че се държи хладно.

— Споменаха ли един лекар на име Валкроа?

Дилайла поклати глава.

Отново заговори Барън.

— Не говорихме много за тези неща. Посетихме ги съвсем набързо.

— Нямах търпение да се махна оттам — припомни си Дилайла. — Всички приличаха на роботи.

— Оставихме плодовете, тръгнахме си и се прибрахме вкъщи — каза Барън, за да приключи разговора.

— Положението е тъжно — въздъхна тя.