Кръвна проба

19.

Доверието е най-големият риск. Но без упование никога нищо не може да се постигне.

Проблемът в този хаос не бе дали да поема риска да повярвам на някого, или не. Най-важното бе кому можех да се доверя.

Дел Харди, разбира се, бе една от възможностите. Но в случая аз не виждах нито него, нито пък цялата полиция въобще много полезни. Те бяха професионалисти, които работеха с факти. Всичко, което аз можех да им предложа, бяха смътни подозрения и интуитивни опасения. Харди би ме изслушал учтиво, после ще ми благодари за сведенията, ще каже да не се безпокоя и с това случаят ще приключи.

Отговорите, които ми бяха необходими трябваше да дойдат от вътрешен човек. Само някой, който бе познавал Суоуп приживе можеше да хвърли светлина върху смъртта им.

Шериф Хутън приличаше на сериозен мъж. Но както повечето големи жаби в тясна кожа, той прекалено се вживяваше в ролята си. Въобразяваше си, че законът в Ла Виста, това е самият той и всяко престъпление е лична обида към него. Припомних си яда му след като предположих, че Ууди и Нона може би са някъде из града. Такива неща в неговия гьол просто не се случваха.

Този вид местен патриотизъм отглеждаше неправилен подход, като например формалното съвместно съществуване между града и сектата „Тач“. Погледнато от положителната страна, то би довело до взаимна търпимост, но откъм негативната — бе само поглед в тунел.

Не можех да се обърна към Хутън за помощ. Той не би допуснал при никакви обстоятелства проучванията на външни хора и спречкването с Раул със сигурност бе затвърдило неговата позиция. Не можех и да се шляя из града и да се впускам в разговори с непознати. В този момент всичко изглеждаше толкова безнадеждно. Ла Виста бе затворена клетка.

После се сетих за Езра Маймън.

Имаше някакво простичко чувство за собствено достойнство и независимост на духа, които ме бяха впечатлили у този човек. Той се бе втурнал в една каша и за минути бе успял да я изясни. Защитата на интересите на външни лица, които при това създаваха главоболия, против интересите на шерифа, би довело някой по-лабилен мъж до неприятности. Маймън бе приел присърце работата и я бе свършил дяволски добре. Той имаше здрава гърбина и умна глава.

Не по-маловажен бе и фактът, че аз можех да разчитам единствено на него.

Взех номера от информацията и му се обадих.

Той вдигна телефона.

— Фирма „Редки сортове плодове и семена“.

Бе същият тих и спокоен глас, който си спомнях.

— Г-н Маймън, на телефона е д-р Делауер. Срещнахме се в канцеларията на шерифа.

— Добър ден д-р Делауер. Как е доктор Мелендес-Линч?

— Не съм го виждал от онзи ден. Бе много депресиран.

— Да. Състоянието на нещата бе толкова трагично.

— Точно затова ви се обаждам.

— О, така ли?

Разказах му за смъртта на Валкроа и за опита за убийство у дома и убеждението ми, че положението никога няма да се оправи, ако не се заровя в миналото на Суоуп, като завърших с напълно откровена молба за помощ.

В другия край на линията настъпи мълчание. Знаех, че обмисля. Така направи и след като Хутън изложи своята теза. Почти чувах как се въртят колелата.

— Имате лична заинтересованост в случая — каза той накрая.

— До голяма степен е така. Но има и още нещо. Болестта на Ууди Суоуп е лечима. Няма никакви причина той да умре. Ако все още е жив, искам той да бъде намерен и подложен на лечение.

Отново мълчаливо размишление.

— Не съм сигурен, че знам нещо, което би ви било от полза.

— И аз. Но си струва да направим опит.

— Много добре.

Благодарих му бурно. Разбрахме се, че срещата в Ла Виста е невъзможна. Заради спокойствието и на двама ни.

— Има един ресторант в Оушънсайд, където редовно вечерям — каза той. — Името му е „При Анита“. Вегетарианец съм, а там сервират чудесна постна храна. Ще можете ли да дойдете довечера в девет часа?

Беше пет и четирийсет. Дори и най-натовареният трафик не би могъл да ми попречи да бъда точен. Дори щеше да ми остане свободно време.

— Ще дойда.

— Добре тогава, нека ви кажа как да стигнете дотам.

Наставленията, които ми даде, бяха според очакваното: кратки, целенасочени, прецизни.

Платих си за още две нощи в „Бел Еър“ и се обадих на Мал Уърти. Той не бе в офиса си, но секретарката му на драго сърце ми даде домашния му номер.

Вдигна още при първото позвъняване. Гласът му долиташе изморен и изстискан като лимон.

— Алекс, цял ден се опитвам да те намеря.

— Скрил съм се.

— Защо? Той е мъртъв.

— Това е дълга история. Слушай, Мал, обаждам ти се по няколко причини. Първо — как го понесоха децата?

— Точно затова исках да поговорим. Да се посъветвам с теб. Каква идиотска каша! Дарлийн не искаше да им съобщи, но й казах, че е длъжна. После отново говорихме. Ейприл плакала много, задавала въпроси, не се отделяла от полата й. Не могла да накара Рик да проговори. Момчето млъкнало, затворило се в стаята си и не излязло оттам. Тя имаше много въпроси и аз направих всичко възможно да й отговоря, но това не е в моята област. Тези реакции звучат ли ти нормално?

— Проблемът не е в това дали са нормални, или ненормални. На тези деца им се наложи да понесат повече болка, отколкото се случва на болшинството хора през целия им живот. Когато ги изследвах в твоя кабинет, усетих, че се нуждаят от помощ и ти го казах. Сега вече е абсолютно необходимо. Направи всичко възможно да я получат. През цялото време дръж под око Рики. Той много прилича на баща си. Не е изключен опит за самоубийство. Или опит за палеж. Ако има оръжия в къщата, отърви се от тях. Кажи на Дарлийн да го наблюдава отблизо. Да го държи далече от остри предмети, ножове, въжета, хапчета. Докато го заведе на лечение. После ще изпълнява указанията на лекуващия лекар. А ако момчето започне да дава външна изява на мъката си, тя не трябва да го спира. Даже и да стане агресивен.

— Ще й предам. Бих искал и ти да ги видиш, щом се върнат в Лос Анджелис.

— Не мога, Мал. Твърде вътре съм в нещата. — Дадох му имената на двама други психолози.

— Добре — каза той с известна неохота. — Ще й предам препоръките ти и ще се уверя, че се е обадила поне на един от двамата. — Замълча. — Гледам през прозореца. Мястото прилича на спирка за барбекю. Пожарникарите го напръскаха с нещо, от което се очаква да премахне миризмата, но тя все още пробожда. Продължавам да се чудя дали събитията не можеха да се развият по друг начин.

— Не знам. Мууди бе програмиран за насилие. Той го имаше заложено в гена си. Помниш ли предисторията — баща му също е бил експанзивен. Загинал е при свада.

— Историята се повтаря.

— Заведи момчето на лечение и може би този път няма да се повтори.

Белите стени на кафене „При Анита“ бяха осветени от приглушените отблясъци на виолетови стъклени лампи с кълбовидна форма. Влизаше се през дървена арка. Малки лимонови дръвчета правеха шпалир на арката, а плодът бе добил цвят на тюркоаз от изкуственото осветление.

Ресторантът бе закътан в най-отдалечената от индустриалния парк част на града. От трите му страни се издигаха високи офис сгради, облицовани с тъмни стъкла. Откъм четвъртата се откриваше обширен паркинг. Песните на нощните птички се смесваха с далечния грохот от магистралата.

Вътре бе хладно и полуосветено. Тиха барокова музика за клавесин създаваше приятен фон на обстановката. Въздухът бе напоен с миризмата на билки и подправки — риган, копър, шафран, босилек. Три четвърти от масите бяха заети. Повечето от вечерящите имаха вид на богати и доволни млади хора. Говореха непрекъснато, но тихо.

Руса жена с приятна външност в селска бродирана носия ме заведе до масата на Маймън. Той стана с любезен жест и седна едва когато и аз го направих.

— Добър вечер, докторе.

Както и преди той бе облечен с изрядно чиста риза и тесни, сиво-кафяви панталони. Очилата му се бяха смъкнали над носа и той ги бутна отново на място.

— Добър вечер. Много ви благодаря, че се съгласихте да се срещнем.

Той се усмихна.

— Вие бяхте доста красноречив.

Сервитьорката, източено момиче с дълга черна коса и лице като от картина на Модилиани, бързо дойде да вземе поръчката.

— Приготвят чудесна лещена чорба — каза Маймън.

— Звучи добре.

Умът ми въобще не бе насочен към храната. Той поръча и за двама ни. Сервитьорката се върна с кристална гарафа пълна с вода и лед, пухкави филийки пълнозърнест хляб и две малки купички със зеленчуков пастет, който имаше прекрасен вкус. Във всяка чаша плуваше тънко като хартийка парченце лимон.

Той намаза пастета върху филийка хляб, отхапа и го сдъвка бавно и внимателно. След като го глътна, попита:

— С какво мога да ви бъда полезен, докторе?

— Опитвам се да науча нещо за Суоуп. Какви бяха преди болестта на Ууди?

— Не ги познавах добре. Те бяха потайни хора.

— Непрекъснато слушам това.

— Не съм учуден — отпи от водата си. — Преместих се в Ла Виста преди десет години. Жена ми и аз нямахме деца. След като тя почина, напуснах адвокатската практика и отворих този разсадник. Градинарството бе първата ми любов. Едно от нещата, които направих веднага след като се установих, бе да вляза във връзка с другите градинари в областта. По-голямата част от тях ме приеха топло. Градинарите и овощарите традиционно са сърдечни хора. Нашият успех до голяма степен зависи от сътрудничеството — един земеделец намира семена от необичайно растение и го предава на останалите. От всеобщ интерес е, както научен, така и икономически. Ако никой не опита един плод, той вероятно ще умре. Така е станало с огромна част от старите американски ябълки и праскови. Плодът, който бъде разпространен, ще оцелее.

Очаквах да бъда топло приет от Гарланд Суоуп, защото бяхме съседи. Оказа се, че съм бил доста наивен в очакванията си. Един ден го посетих, а той през цялото време стоя на вратата, без да ме покани да вляза. Любезността му почти граничеше с враждебността. Няма нужда да казвам, че бях отблъснат. Не само от недружелюбието, но и от нежеланието му да ме разведе из градините си. Повечето от нас обичат да показват растенията си — призьори или пък някои много редки видове.

Храната пристигна. Бе удивително вкусна. Маймън яде икономично и преди да заприказва отново, остави вилицата.

— Бързо си тръгнах и повече не стъпих, независимо че дворовете ни бяха на по-малко от два километра един от друг. В областта имаше и други градинари, заинтересовани от сътрудничество и бързо забравих за Суоуп. След около година взех участие в един конгрес във Флорида за култивирането на субтропичните малайзийски плодове. Срещнах няколко души, които го познаваха и те ми обясниха поведението му. Изглежда човекът се занимаваше с овощарство само на думи. Бил е известен по едно време, но с години не бе правил нищо. Зад вратите му няма никакви разсадници, само стара къща и акри земя, покрити с пепел и прах.

— От какво се издържаше семейството?

— Наследство. Бащата на Гарланд е бил щатски сенатор, притежател на огромно ранчо и километри крайбрежна земя. Продал е на правителството част от нея, а останалата — на хора, занимаващи се с култивиране на нови сортове. Част от полученото било изгубено почти веднага, поради несполучливи инвестиции, но очевидно е останало достатъчно за издръжката на Гарланд и семейството му.

Погледна ме с любопитство.

— Нещо от това ще ви бъде ли полезно?

— Не знам. Защо се е отказал от градинарството?

— Направил е несполучливи капиталовложения. Чувал ли сте някога за „Чиримоя“?

— Има улица в Холивуд с това име. Прилича ми на плод.

— Прав сте, плод е. Марк Твен го е описал така: „Най-голямото изящество от всички прелести“. Онези, които са го опитвали, са склонни да се съгласят. По произход е субтропично, родината му са Чилийските Анди. Малко прилича на артишок или на голяма зелена ягода. Кожата е неядлива. Месестата част е бяла и по структура напомня яйчен крем, обсипан с много големи, твърди семки. Някои се шегуват, че семките са сложени от боговете, така че плодът да не се консумира много бързо. Яде се с лъжица. Вкусът е фантастичен. Сладък и сочен, с благоуханни примеси на праскова, кайсия, банан, ананас и цитрус, но като цяло е уникален. Плодът е прекрасен и според хората от Флорида Гарланд Суоуп е бил обсебен от него. Той го е приел като плода на бъдещето и бил убеден, че щом веднъж хората го опитат, ще има истински бум в търсенето. Мечтаел да направи с чиримоята онова, което Санфорд Доул вече бе сторил с ананаса. Стигнал дори дотам, че нарекъл първото си дете на плода, чието ботаническо име е „Аннона Чиримоя“.

— Мечтата била ли е реалистична?

— Теоретично, да. Дървото е придирчиво, изисква умерен климат и постоянна влага, но се адаптира към климата в субтропичния пояс, който обхваща крайбрежието от Калифорния през Мексиканската граница чак до окръг Вентура. Навсякъде, където расте авокадо, вирее и чиримоята. Но има известни трудности, за които ще спомена по-късно. Той купил земя на кредит. По ирония на съдбата голяма част от нея преди била собственост на баща му. После тръгнал на експедиции до Южна Америка и донесъл млади фиданки. Размножил семената и отгледал собствена градина. Няколко години били необходими на дръвчетата, за да достигнат плодородие, но накрая той притежавал най-голямата горичка от чиримоя в целия щат. През цялото време непрекъснато обикалял из страната, рекламирал плода пред купувачи на продукция, като разказвал за чудото, което скоро щяло да цъфне в градините му. Битката сигурна е била много тежка — вкусът на американската публика е доста консервативен. Като нация ние не употребяваме много плодове. Векове са минали, докато свикнем да ядем онези, които все пак сега консумираме. Навремето доматът е бил смятан за отровен. Патладжанът бил нарочен, че причинява лудост. И това са само два примера. Има буквално стотици растения, които биха вирели при този климат, но не се възприемат за ядене от хората. Въпреки това Гарланд бил настойчив и сполучил. Той получил предварителни поръчки за почти цялата си бъдеща реколта. Ако чиримоята бе вързала, той щеше да затрупа пазара с гастрономичен деликатес и щеше да се превърне в много богат човек. Разбира се, сдружените овощари вероятно биха се раздвижили и опитали да повторят опита му, но щяха да минат години и дори тогава неговите експертни съвети щяха да струват скъпо. Почти десет години след като положил началото на градината си, се родила и първата реколта, което само по себе си било едно голямо постижение. В обичайната си обстановка чиримоята се опрашва от местната оса. Дублирането на процеса изисква усърдно ръчно опрашване — поленът от прашника на едното растение се посипва с четка върху пестика на другото. Важно е и времето от денонощието, защото растението преминава през няколко плодородни цикъла. Гарланд се грижел за дръвчетата като за бебета, едва ли не сякаш са човешки същества.

Маймън свали очилата си и ги избърса. Очите му бяха тъмни и немигащи.

— Две седмици преди реколтата да узрее, убийствен студ, причинен от мразовити въздушни потоци, запълзял от Мексико. Трябва да е имало сблъсък на тропически бури над Карибите. Повечето от дръвчетата умрели през нощта, а на онези, които оцелели, бил обрулен плода. Имало е яростен опит за спасение. Няколко от мъжете, които срещнах във Флорида, са се притекли на помощ. Те ми го описаха: Гарланд и Ема, тичащи из горичките с опушени съдове и черги се опитвали да увият дръвчетата, да затоплят почвата, правели всичко възможно за спасението им. Борили се неистово три дни, но било безнадеждно. Гарланд бил последният, който го приел.

Той поклати тъжно глава.

— Години труд били унищожени от бурята за седемдесет и два часа. След този ужасен удар, той се отдръпнал от градинарството и станал истински отшелник.

Това бе сюжет за класическа трагедия — мечти, опорочени от съдбата. Агонията от безпомощността. Крайно отчаяние.

Започнах да улавям проблясък за онова, което е означавала диагнозата на Ууди за тях.

Дете болно от рак е не по-малко от чудовищно. За всеки родител то означава да се изправи пред болезненото усещане за безполезност. Но за Гарланд и Ема Суоуп травмата сигурно е била по-сложна. Неспособността да спасят детето си е предизвикала спомена за отминали провали. Вероятно не са могли да го понесат…

— Всичко това добре ли е известно? — попитах.

— За всеки, който е живял някога тук.

— А Матиас и хората от „Тач“?

— Това не бих могъл да ви кажа. Преселиха се тук преди няколко години. Не са най-важната тема на публични разговори.

Той се усмихна на сервитьорката и поръча кана билков чай. Тя я донесе заедно с две чаши, които сама напълни.

Маймън отпи, остави чашата и ме погледна през парата.

— Вие все още таите съмнения към „Тач“.

— Не знам. Няма реална причина. Но има нещо призрачно около тях.

— Нещо предварително запланувано?

— Точно така. Всичко изглежда някак програмирано. Като версията на кинорежисьор за това, какво представлява култът.

— Съгласен съм с вас, докторе. Когато чух, че Норман Матиас е станал духовен водач, бях много удивен.

— Познавахте ли го?

— Знаех само репутацията му. Всеки от юридическата професия бе чувал за него. Той бе елитен адвокат от Бевърли Хилс — умен, екстравагантен, агресивен, безочлив. Никое от тези качества не се съгласува с онова, което той сам сега твърди, че е. Но какво пък, и по-странни метаморфози съм наблюдавал.

— Някой изсипа цял пълнител куршуми по мен вчера. Смятате ли, че може да е тяхно дело?

Той размисли.

— Лицето им за пред обществото е всичко друго, но не и насилническо. Ако ми кажете, че Матиас е мошеник, ще го повярвам. Но убиец…

Гледаше със съмнение. Поех в друга посока.

— Какви бяха отношенията между „Тач“ и Суоуп?

— Никакви, бих казал. Гарланд бе саможив. Никога не идваше в града. Много рядко съм виждал Ема и момичето да пазаруват.

— Матиас ми каза, че Нона е работила при тях едно лято.

— Вярно е. Бях забравил. — Обърна се и поръча купичка с мед.

— Г-н Маймън, моля да ме извините, ако това ви прозвучи нахално, но не забелязах да забравяте преди това. Когато Матиас заговори за Нона, шерифът се почувства неудобно, както и вие сега. Намеси се с коментар за това, колко диво дете била тя, сякаш искаше да прекрати разговора. Досега ми бяхте много полезен. Моля, не се отдръпвайте.

Той отново сложи очилата си, почеса се по брадата, започна да надига чашата с чай, но мислеше по въпроса.

— Докторе, струвате ми се честен млад човек и искам да ви помогна. Но нека ви обясня положението, в което се намирам. Живея тук от десет години, а все още се чувствам като външен човек. Аз съм сефарадски евреин от рода на големия учен Меймонидес. Моят прародител е изселен от Испания през 1492 година заедно с всички евреи. Заселили се в Холандия, изгонили ги и оттам, отишли в Англия, Палестина, Австралия, Америка. Петстотингодишното митарстване се предава по кръвен път и принуждава човек с неохота да мисли с условностите на постоянството. Преди две години член на Ку Клукс Клан бе издигнат в парламентарните избори от един окръг. Донякъде това бе само претекст за последвалото: кандидатът прекрати членството си в организацията, но прекалено много хора знаеха кой бе всъщност, за да може изборът да стане действителност. Той загуби изборите, но скоро след това имаше горящи кръстове, антисемитски лозунги, епидемия от расистки надписи по стените и тормоз на мексикански американци по границата. Не ви го казвам, защото смятам, че Ла Виста е леговище на расизма. Напротив. Намирам го за много толерантен град, както е видно и от плавната интеграция на хората от „Тач“. Но положението може да се променя много рязко — дедите ми са били дворцови лекари на испанската кралска фамилия едната седмица и на следващата — бегълци. Да си външен човек означава да възпитаваш дискретността си.

— Знам как да пазя тайна. Всичко, което ми кажете, ще бъде строго секретно, освен ако няма опасност за човешки живот.

Той се замисли дълбоко, деликатните черти на лицето му бяха спокойни. За миг погледите ни се срещнаха.

— Имаше някаква неприятност. Точна каква никъде не бе публикувано. Като познавам момичето, трябва да е била от сексуално естество.

— Защо мислите така?

— Говореше се, че много не подбира. Не съм разпространител на слухове, но в малкия град човек чува прекалено много. Винаги е имало нещо по-особено, свързано с либидото на това момиче. Още дванайсет-тринайсетгодишна, когато минаваше през града, нямаше мъж, който да не се обърне след нея. Тя имаше някакво физическо излъчване. Винаги съм смятал за странно, че тя се е пръкнала от такова необщително семейство. Сякаш бе изсмукала по някакъв начин сексуалната енергия на другите и накрая притежаваше излишество, с което не можеше да се справи.

— Имате ли идея какво е станало в Убежището? — попитах аз, въпреки че от разказа на Дъг Кармайкъл вече имах стройна хипотеза.

— Знам само, че работата й бе прекратена много неочаквано и през следващите дни всякакви слухове обикаляха из града.

— А „Тач“ повече никога не наеха деца от града.

— Правилно.

Сервитьорката донесе сметката. Оставих кредитната си карта. Маймън ми благодари и си поръча още една кана с чай.

— Каква бе тя като малко дете?

— Имам смътни спомени — тя бе едно прекрасно мъничко същество — тази червена коса винаги изпъква в спомените ми. Имаше навик да минава покрай дома ми и винаги поздравяваше много дружелюбно. Мисля, че проблемите са започнали след дванайсетата й година.

— Какви проблеми?

— Това, което вече ви казах. Безразборност. Дивашко поведение. Тя започна да налита на група по-възрастни момчета, онези с бързите коли и мотоциклети. Предполагам, че нещата са излезли извън контрол, защото я пратиха в интернат. Спомням си го добре, тъй като в деня, когато тя тръгна, колата на Гарланд се развали по пътя за гарата. Просто се строши на средата на пътя на няколко метра от разсадника ми. Предложих да ги изтегля, но той отказа, разбира се. Остави я да седи сама с куфара, докато той се върна с камион. Приличаше на тъжно малко дете, въпреки че според мен е била поне на четиринайсет. Сякаш всички нещастия на света се бяха струпали върху нея.

— Колко дълго я нямаше?

— Една година. Когато се върна, бе по-различна. По-тиха, по-унила. Но все така сексуално безразборна и то по един яростен начин.

— Какво искате да кажете?

Той се изчерви и изпи на един дъх чая си.

— Хищнически. Един ден дойде в развъдника ми, облечена в шорти и блузка с голямо деколте. Чула, че имам нов вид банан и искала да го види. Наистина бях донесъл от Флорида няколко фиданки и отделно за пазара огромен сноп плодове. Чудех се, защо ли се интересува от такова нещо, но все пак й показах растенията. Тя ги пое хищно в ръце и започна да се смее похотливо. После се наведе напред и ми показа гърдите си, взе един банан и започна да го яде по един доста недвусмислен начин. Извинете ме, докторе. На шейсет и три съм, от друго поколение и ми е трудно да бъда толкова безсрамен за тези неща, както сега е модерно.

Кимнах, като се опитвах да му вляза в положението.

— Изглеждате по-млад.

— Добър ген — засмя се той. — Както и да е, това е историята. Тя направи цяло представление, докато ядеше банана, усмихна ми се отново и каза, че бил великолепен. Облиза си пръстите и избяга надолу по пътя. Случилото се ме изнерви, защото докато ме съблазняваше в очите й се четеше омраза. Някаква смесица от сексуалност и неприязън. Трудно е да се обясни.

Отново започна спокойно да отпива от чая си.

— Нещо ще ви свърши ли работа? — попита пак.

Преди да отговоря, сервитьорката се върна със сметката. Маймън настоя да й остави рестото. Беше огромно.

Излязохме заедно на паркинга. Нощта бе хладна и ухаеща. Походката му бе пъргава като на трийсетгодишен мъж. Караше пикап „Шевролет“. Гумите му бяха с нормален размер. Той извади ключовете си и попита:

— Ще ви бъде ли приятно да спрете да видите разсадника ми? Бих искал да ви покажа някои от най-привлекателните ми екземпляри.

Бе жаден за компания. С мен бе успял да се разтовари от много неща, които явно са му тежали. Сигурно му се случваше за пръв път в живота. Самоизявата може да се превърне в навик.

— За мен ще бъде удоволствие. Възможно ли е, ако ви видят с мен, да имате проблеми?

Засмя се и поклати отрицателно с глава.

— Ако знам нещо със сигурност, докторе, то е, че все още живеем в свободна страна. Домът ми е на няколко мили югоизточно от града. На хълмовете, където са повечето големи градини. Ще ме следвате, но в случай че се загубим, нека ви упътя. Ще се отклоним под магистралата и ще се движим успоредно на нея, после ще завием надясно по един неотбелязан на картите път — ще намаля, за да не го изпуснете. В подножието на планината ще направим ляв завой към една стара железопътна линия. Твърде е тясна за големи превозни средства, а по време на дъжд има свлачища. Но по това време на годината няма опасност.

Изведнъж разбрах, че ме насочва към черния път, който бях видял на картата при шерифа. Онзи, който заобикаляше града. Когато попитах Хутън за него, той ми отговори, че е бил затворен от нефтената компания. Може би е решил, че това старо трасе е твърде невзрачно, за да се приеме като път. А може би ме е излъгал.

Мислех за това, докато се качвах в „Севил“-а.