Кръвна проба

2.

Когато телефонът звънна за пръв път, тъкмо вечерях и не му обърнах внимание. Чух го отново след двайсетина минути и този път вдигнах слушалката.

— Доктор Делауер ли е? Обажда се Кати от кабинета ви. Търсих ви спешно преди минути, но никой не отговори.

— Какво има, Кати?

— Обади се г-н Мууди. Каза, че е спешно.

— По дяволите!

— Какво казахте, докторе?

— Нищо, Кати, дай ми номера.

Продиктува ми го, а аз я попитах дали гласът на Мууди е звучал странно.

— Беше някак разстроен. Говореше много бързо и се наложи да го помоля да ми повтори съобщението, за да го запиша.

— Добре. Благодаря ти, че се обади.

— Имам да ви кажа още нещо, получих го днес следобед. Искате ли да ви го предам?

— Щом е само едно, давай.

— То е от доктор… чакайте да видя как се произнася, Меленрес, не, Мелендес Линч. С тире.

Е, това вече беше повей от миналото…

— Даде ми този номер. — Тя го издиктува и се сетих, че е от кабинета на Мелендес-Линч в „Уестърн Педс“ — Западната педиатрична болница. — Каза, че ще бъде на този телефон до единайсет вечерта.

Нищо чудно! Раул бе отявлен работохолик, типично за хората в тази професия. Спомних си, че независимо колко рано пристигах в болницата, или колко късно си тръгвах, „Волво“-то му неотменно беше на служебния паркинг.

— Това ли е всичко?

— Да. Приятна вечер и благодаря за бисквитите. С момичетата ги излапахме за нула време.

— Радвам се, че са ви харесали.

Говореше за една кутия с внушителни размери.

Изпих една бира „Куурс“, преди да си задам въпроса дали да се обадя на Мууди. Последното нещо, от което се нуждаех точно сега, бе да слушам вманиачената му тирада. От друга страна може да се е успокоил и да е станал по-възприемчив за предложения относно лечението му. Звучи невероятно, но терапевтът у мен е толкова жив, че съм по-оптимистично настроен, отколкото реалността ми позволява. Припомних си следобедното боричкане на паркинга и се почувствах пълен идиот, въпреки че проклет да бях, ако знаех как да го избегна.

Отново премислих и се обадих. Бях задължен към децата на Мууди да направя всичко, което е по силите ми.

Оставеният номер бе в Сън Вали — бедняшки квартал, а гласът принадлежеше на нощния пазач на мотел „Бедабай“. Мууди бе открил идеалното жилище за подхранване на депресията си.

— Господин Мууди, моля.

— Една секунда.

След поредното бръмчене и щракане най-сетне се чу:

— Да?

— Господин Мууди, обажда се д-р Делауер.

— Здрасти, докторе. Не знам какво ми стана, просто исках да се извиня. Дано не съм те пораздрусал в повечко.

— Няма нищо. Вие как сте?

— А, добре съм, много съм добре. Имам си планове, ще взема да се стегна. Ясно ми е. Все има смисъл, щом всички ми го казват.

— Това е хубаво. Радвам се, че го разбирате.

Засмя се дрезгаво и си прочисти гърлото.

— Мисля, че понякога си усложнявам живота. Като с Дарлийн. Трябваше да я послушам, преди да се захване с онзи боклук.

Гласът му изтъня, когато заговори за Конли. Опитах се да го отклоня от темата.

— Важното е, че сте си взел поука. Вие сте млад човек, Ричард. Животът е пред вас.

— Да. Ама нали знаеш, човек е на толкова, на колкото се чувства. А аз се чувствам на деветдесет.

— Това е най-мъчителният етап преди окончателната промяна. Ще се оправите.

— Всички ми го казват. И адвокатът дори. Но нещо не ми се вярва. Мисля, че цялата тая история е лайняна.

Направи кратка пауза, но аз нямах какво да кажа.

— Както и да е. Благодаря ти, че ме изслуша. Сега можеш да говориш със съдийката и да й кажеш, че съм в състояние да се виждам с децата и да ги заведа на риба за една седмица.

Какъв оптимист!

— Ричард, радвам се, че схващаш положението. Все още не си готов да се грижиш за децата.

— Защо не, по дяволите?

— Нуждаеш се от помощ, за да стабилизираш настроенията си. Има ефикасни лекарства и намери някого, с когото да разговаряш, както го правиш с мен сега.

— Нима? — Тонът му бе ироничен. — Ако са тъпаци като теб, копелдаци, които не се интересуват от нищо друго, освен от пари, бръщолевенето с тях няма да ми помогне. Казвам ти, че ще се справя с проблемите си, затова хич не ме баламосвай. Кой, по дяволите, си ти, че да ми определяш кога ще виждам децата си.

— Така до никъде няма да стигнем.

— Абсолютно вярно, г-н Главен Психо. Чуй ме добре! Всички вие ще си платите, ако не заема полагащото ми се място на татко.

Изсипа кофа словесна помия и след като послушах няколко минути, затворих, за да не потъна до гуша в нея. В тишината на кухнята долових силните удари на сърцето си и усетих, че ми се повдига. Явно бях загубил тренинг — онази способност на терапевта да сложи бариера между себе си и пациентите, за да не бъде съсипан от психически тормоз. Погледнах тефтера със съобщенията. Раул Мелендес-Линч. Набрах номера. Отговори млада жена, едва дишаше, сякаш бе изкачила на бегом Айфеловата кула.

— Онкологична лаборатория, слушам.

— Доктор Мелендес-Линч, моля.

— Няма го.

— На телефона е д-р Делауер. Разбрах, че ме е търсил.

— Май е някъде в сградата на болницата. — В тона й се долавяше нетърпение, явно бе затрупана с работа.

— Бихте ли ме свързали с пейджъра?

— Не зная как да го направя. Не съм неговата секретарка, доктор Делауер. Провеждам експеримент и наистина трябва да затварям.

— Е, добре.

Обадих се на рецепцията в „Уестърн Педс“ и започнах да го търся с пейджъра. След пет минути телефонистката се обади и ми съобщи, че не отговаря. Оставих името и телефона си и затворих, като си мислех колко малко неща са се променили през годините. Работата с Раул за мен бе стимул и предизвикателство, но бе изпълнена с препятствия. Да го накарам да се съобразява с мен, бе все едно да вая скулптура с крем за бръснене.

Отидох в библиотеката, настаних се в мекото кожено кресло и се зачетох в един евтин трилър. Точно когато осъзнах, че диалогът е твърде елементарен, а сюжетът — пресилен, телефонът иззвъня.

— Ало?

— Ало, Алекс. — Акцентът му беше станал по-напевен. — Благодаря ти, че се обади.

Както обикновено, говореше с главоломна скорост.

— Опитах се да те намеря в лабораторията, но момичето, което отговори, не ми помогна много.

— Момиче ли? А, да, това трябва да е Хелън — новата ми асистентка. Чудесна млада дама от Йейл. Както и да е, ами ти как си, приятелю?

— Добре, а ти?

Изкиска се.

— Девет и четирийсет и три е, а аз още не съм свършил с попълването на болничните картони. Това говори ли ти как съм?

— Хайде, Раул, ти обичаш тази работа.

— Ха! Обичам я. Ще умра от инфаркт на миокарда, но трудът ми ще бъде завършен.

Това само донякъде беше шега. Баща му, декан на медицинското училище в Хавана преди Кастро да дойде на власт, грохнал на тенискорта и починал на четирийсет и осем. На Раул му оставаха пет години до тази възраст, а и бе наследил бащиния си начин на живот, както и някои лоши гени. Едно време си въобразявах, че мога да го променя, но отдавна съм се отказал от опитите да го накарам да забави малко ритъма. Щом четири провалени брака не успяха, значи нищо не беше в състояние.

— Ще спечелиш Нобелова награда.

— И цялата ще отиде за издръжки.

Струваше му се страшно забавно. Когато смехът му отмря, рече:

— Направи ми услуга, Алекс. Едно семейство ми създава проблеми. Не спазват предписанията. Чудех се, дали ти не би могъл да поговориш с тях.

— Поласкан съм. Но честно казано, Раул, вече не поемам терапевтични случаи.

— Да, да, знам — нетърпеливо каза той. — Но в случая не говорим за терапия, а за кратка консултация. Нека не ти прозвучи мелодраматично, но животът на едно много болно момченце е изложен на риск.

— Кои точно предписания не спазват?

— Много е сложно за обяснения по телефона, Алекс. Мразя да съм неделикатен, но ми се налага да отскоча до лабораторията и да видя как се справя Хелън. Хайде да поговорим за това утре, в девет в кабинета ми. Ще донесат закуска и хонорарен лист. Готови сме да ти платим за загубеното време.

— Добре, Раул, ще дойда.

— Чудесно. — Той затвори.

Да приключиш разговор с Мелендес-Линч е потресаващо изживяване. Все едно да превключиш внезапно от трета на първа скорост.