Към кулата на Зеления ангел. Част втора

3. Прозорци като очи

Овните бях застанали толкова близо един до друг, че почти нямаше място да се мине. Бинабик затананика тихичка успокоителна мелодия, докато се промъкваше между рунтавите препятствия, после подвикна:

— Сиски! Трябва да поговорим.

Тя седеше с кръстосани крака и оправяше един овнешки хамут. Наоколо й няколко други троли се приготвяха отново да потеглят към Набан.

— Тук съм — обади се Сиски.

Бинабик се огледа и каза:

— Би ли дошла на по-спокойно място?

Тя кимна и пусна хамута на земята.

— Идвам.

Запровираха се обратно през стадото блъскащи се овни, изкачиха се по хълмчето и седнаха на тревата над изпълнения с движение лагер. Палатките бяха сгънати още в зори и сега на мястото на просъществувалото в продължение на три дни малко градче се движеха само хора и животни.

— Нещо си неспокоен — каза неочаквано Сиски. — Какво не е наред, скъпи? Напоследък ни спохождат доста беди, за да си позволим да сме унили.

Бинабик въздъхна и кимна.

— Права си. Загубата на Гелое е много тежка и то не само заради нейната мъдрост. На мен тя също ми липсва, Сиски. Вече няма да видим такава като нея.

— Но не е само това — подкани го нежно Сиски. — Добре те познавам, Бинбиникегабеник. Саймън и принцесата ли?

— Това е най-важното. Виж — ще ти покажа нещо.

Той раздели на две тояжката си. От кухата й вътрешност се плъзна дълга бяла стрела със синкавосив камък на върха.

— Това е стрелата на Саймън! — Очите на Сиски се разшириха. — Подаръкът от ситите. Оставил я е?

— Предполагам, не нарочно. Намерих я омотана в една от ризите, които му уши Гутрун. Не е взел почти нищо освен дрехите на гърба си, но не е пропуснал да вземе торбата с най-скъпоценните си притежания — огледалото на Джирики, парче камък от гроба на Хейстън и още някои неща. Предполагам, че е оставил Бялата стрела по погрешка. Може би я е извадил поради някаква причина и е забравил да я прибере в торбата. — Бинабик вдигна стрелата и тя заблещука на слънчевите лъчи. — Напомня ми за някои неща — промълви замислено той. — Това е знак за дълга на Джирики към Саймън. Дълг, който не е по-малък от онзи, който аз дължа от името на моя господар и учител Укикук на доктор Моргенес.

Върху лицето на Сиски се изписа уплаха, но тя се опита да я прикрие.

— Какво искаш да кажеш, Бинабик?

Той гледаше съсредоточено стрелата.

— Укикук обеща да помогне на Моргенес. Аз се зарекох да пазя младия Саймън, Сиски.

Тя хвана ръцете му.

— Ти направи повече от това, Бинабик. Не можеш да го пазиш денонощно цял живот.

— Това е друго. — Той внимателно пъхна стрелата в тояжката. — А и не става дума само за моя дълг, Сиски. Саймън и Мириамел са в голяма опасност, докато пътуват сами в пустошта, и в още по-голяма, ако са тръгнали натам, накъдето се боя, че са тръгнали. Но те са опасност и за всички нас.

— Какво искаш да кажеш?

Беше й трудно да скрие тревогата си.

— Ако ги хванат, може да ги откарат при Приратес, съветника на крал Елиас. Ти не го познаваш, Сиски, но аз го познавам, поне по разкази. Той е могъщ и безразсъден в употребата на силата си. А е и жесток. Ще научи от тях всичко, което знаят за нас, а Саймън и Мириамел знаят доста неща — за нашите планове, за мечовете, всичко. И Приратес ще ги убие, най-малкото Саймън, за да се сдобие с това знание.

— Значи ще тръгнеш да ги търсиш? — попита бавно тя.

Той сведе глава.

— Налага се.

— Но защо ти? Джосуа разполага с цяла армия!

— Има причини, любима. Ела с мен, когато отида да разговарям с Джосуа, и ще ги чуеш. Трябва да дойдеш, така или иначе.

Тя го изгледа предизвикателно.

— Ако тръгнеш след тях, ще дойда и аз.

— А кой ще пази народа ни в тази чужда земя? — Той посочи тролите, които щъкаха насам-натам под тях. — Ти поне вече можеш малко да говориш на Западния език. Не можем да тръгнем двамата и да оставим сънародниците си глухи и неми.

От очите на Сиски бликнаха сълзи.

— Няма ли никаква друга възможност?

— Не мога да измисля нито една — отвърна замислено той. — Бих искал да мога.

И неговите очи се навлажниха.

— В името на Камъните на Чъку! — възкликна тя. — Затова ли бяхме подложени на толкова страдания да се съберем, та само да се разделим отново? — Тя стисна силно пръстите му. — Защо си толкова предан и благороден, Бинабик от Минтахок? И преди съм те проклинала за това, но никога толкова горчиво.

— Ще се върна. Заклевам се, Сискинанамук. Каквото и да ме сполети, ще се върна при теб.

Тя зарови лице в гърдите му и се разрида. Бинабик я прегърна. По неговите бузи също се стичаха сълзи.

— Ако не се върнеш — простена тя, — да нямаш нито миг покой до края на Времената.

— Ще се върна — повтори той и не каза нищо повече.

Останаха дълго така, стихнали в печална прегръдка.

— Не бих казал, че идеята ти ми харесва, Бинабик — каза принц Джосуа. — Може да стане така, че да се лишим от мъдростта ти, особено сега, след смъртта на Гелое. — Принцът се въсеше. — Ейдон знае какъв ужасен удар беше това за нас. Не можем дори да я погребем.

— Тъкмо така пожела тя — отвърна кротко Бинабик. — Но ако говорим за първата ти тревога, мисля, че не по-малко обезпокоителна ще е загубата на племенницата ти и на Саймън. Вече споделих страховете си по този въпрос.

— А мечовете? Имаме още много да научим за тях.

— Почти нямам с какво повече да помагам на Странгиард и Тиамак — отвърна дребосъкът. — Вече преведох почти всички свитъци на Укикук. По отношение на малкото, които все още остават, може да помага Сиски. — Той посочи годеницата си, която стоеше до него със зачервени очи. — А след това, трябва да добавя със съжаление, след като тази задача бъде изпълнена, тя ще поведе останалите кануки и ще ги върне при нашия народ.

Джосуа погледна Сиски и каза:

— Още една голяма загуба.

Тя сведе глава.

— Но сега вие сте много — наблегна Бинабик. — Нашият народ също страда и пастирите и ловджийките ще са нужни край Езерото на Синята кал.

— Разбирам — съгласи се принцът. — Винаги ще сме благодарни, че народът ти ни се притече на помощ. Никога няма да го забравим, Бинабик. — Той се навъси. — Значи твърдо си решил да тръгнеш?

Тролът кимна.

— Има множество причини, които ме карат да мисля, че е най-правилно да постъпя така. Освен това се боя, че Мириамел се надява да вземе Блестящ гвоздей — вероятно предполага, че по този начин ускорява края на тази война. Това ме ужасява, защото, ако историята на граф Еолаир е вярна, дуорите вече са признали на норните на Краля на бурите, че Минияр е мечът, който лежи в гробницата на баща ти.

— Което по всяка вероятност слага край на нашите надежди, така или иначе — добави унило Джосуа. — Защо, ако го знае, Елиас ще го остави там?

— Това, че Кралят на бурите знае, и това, че твоят брат знае, са различни неща — отбеляза Бинабик. — Не е нещо нечувано съюзници да крият един от друг свои тайни. Кралят на бурите не може да знае, че ние също знаем. — Той се усмихна. — Всичко това е доста усложнено, нали? Освен това, според историята, която старият Таусър повтаряше толкова често — това как е постъпил брат ти, когато Таусър му дал меча, — е вероятно тези, които носят дамгата на Стормспайк, да не понасят неговата близост.

— Прекалено много неща, на които да се надяваме — каза Джосуа. — Исгримнур? Какво мислиш за всичко това?

Херцогът се размърда върху ниското столче.

— За кое по-точно? За мечовете или за това, че тролът ще тръгне след Мири и момчето?

— И за двете.

— За мечовете нямам какво толкова да кажа, но в това, което казва Бинабик, има смисъл. Колкото до другото… — Исгримнур помръдна рамене. — Ясно е, че някой трябва да тръгне. Веднъж вече я върнах, така че, ако кажеш, ще тръгна пак, Джосуа.

— Не. — Принцът тръсна категорично глава. — Трябваш ми тук. И в никакъв случай не бих те разделил отново с Гутрун заради твърдоглавата си племенница. — Той се обърна към трола. — Колко души искаш да вземеш, Бинабик?

— Нито един, принце.

— Нито един? — Принцът беше изумен. — Какво искаш да кажеш? С положителност ще е по-безопасно да вземеш поне няколко сигурни мъже, както направи при пътуването до Урмшайм.

Бинабик поклати глава.

— Мисля, че Мириамел и Саймън няма да се крият от мен, но със сигурност ще се крият от преследващи ги ездачи. Освен това има места, през които Куантака и аз можем да минем, за разлика дори от ездачи с отлични умения като тритингите на Хотвиг. А и сам ще съм по-безшумен. Да, много по-добре ще е, ако съм сам.

— Това не ми харесва — отвърна Джосуа. — И виждам, че на твоята Сиски също не й харесва. Но ще го обмисля. Не само като чичо, който обича своята племенница, се боя какво може да се случи на Мириамел и Саймън, ако попаднат в ръцете на брат ми. Нещо наистина трябва да се направи. — Той вдигна ръка и разтърка челото си. — Трябва да помисля.

— Разбира се, принц Джосуа. — Бинабик се надигна. — Но помнете, че дори Куантака с отличния си нос не би могла да надуши стара следа.

Той се поклони, Сиски също се поклони, след което двамата се обърнаха и излязоха.

— Толкова са дребни и двамата — промълви замислено Джосуа. — Но не само че ми се иска тролите да не си тръгват, а и да имам още хиляда като тях.

— Смелчага е този Бинабик, истински смелчага — каза Исгримнур. — Понякога ми се струва, че смелостта е всичко, което ни е останало.

Еолаир наблюдаваше мухата, която от известно време жужеше около главата на коня му. Освен че помръдваше от време на време уши, конят не й обръщаше особено внимание, но Еолаир не преставаше да я наблюдава. Нямаше кой знае какво друго за гледане, докато яздеше в околностите на Фростмарч, а и мухата му напомняше нещо, за което не можеше да се сети, но което не преставаше да занимава съзнанието му. Графът на Над Мулах продължи да наблюдава дребната черна точица — и най-после се сети с какво го е впечатлила.

„Това е първата муха, която виждам от доста време — първата, откакто настъпи зимата всъщност. Започва да се затопля“.

Тази твърде обикновена мисъл доведе цял рояк не особено обичайни размисли.

„Възможно ли е времето да е започнало да се променя? — учуди се той. — Възможно ли е Джосуа и хората му да са направили нещо, което да намали силата на Краля на бурите и да отблъсне предизвиканата с магиите му зима?“

Той огледа малобройната дрипава хернистирска войска, която яздеше зад него, и огромната тълпа сити пред нея — с грейнали от цветове знамена и брони.

„Възможно ли е това, че народът на Джирики се включи в битката, да е наклонило везните в наша полза? Или правя прекалено големи заключения от незначителни случки?“

Засмя се невесело. Тази последна година и съпътстващите я ужаси, изглежда, го бяха направили суеверен като предците му от времената на Херн.

Предците доста често занимаваха съзнанието му напоследък. Армията от сити и хора, която напредваше към Наглимунд, наскоро беше спряла в замъка на Еолаир в Над Мулах на брега на река Барайлеан. През двата дни, докато войската беше разквартирувана там, графът успя да намери в района още шейсетина мъже, които проявиха готовност да се присъединят към тях — повечето по-скоро заради чудото да яздят до легендарните Миролюбиви, подозираше Еолаир, отколкото заради някакво чувство за дълг или желание за мъст. Младите мъже, които решиха да тръгнат с тях, бяха най-вече такива, чиито семейства се бяха изгубили или пръснали по време на скорошните битки. Тези, които все още имаха земя или любими, които да защитават, нямаха никакво желание да се хвърлят в нова война, независимо колко благородна или важна е нейната кауза, а и Еолаир не можеше да им заповяда да го направят: господарите на Хернистир нямаха това право още от времето на крал Тетаин.

Над Мулах беше по-малко опустошен от Хернисадарк, но все пак беше пострадал от завладяването на Скали. За краткото време, с което разполагаше, Еолаир посъбра остатъците от хората си и направи всичко възможно, за да пооправи нещата. Ако все някак успееше да се върне от тази безумна война, която ставаше все по-безумна с всеки ден, не искаше нищо друго, освен да захвърли колкото може по-скоро юздите на отговорността и отново да заживее в любимия си Над Мулах.

Поданиците му бяха издържали дълго срещу войската, оставена да ги обсажда, но когато затворените сред стените на замъка бяха започнали да измират от глад, Гуинна, негова братовчедка и управителка на замъка, непреклонна и способна жена, беше отворила вратите пред римърите. Много прекрасни неща бяха разрушени и задигнати, между тях десетки предмети, които Еолаир беше донасял от пътуванията си из Остен Ард. И все пак, утешаваше се той, стените се извисяваха непокътнати, полята бяха все така плодородни, а широката Барайлеан, недокосната от войната и зимата, продължаваше да тече покрай Над Мулах по своя път към Абаингат и морето.

Графът похвали Гуинна за взетото решение и й каза, че на нейно място би постъпил по същия начин. Думите му я поуспокоиха, но не много, тъй като за Гуинна гледката на нахлулите в поверения й замък чуждоземци беше възможно най-унизителното нещо, което можеше да си представи.

Тези чуждоземци, вероятно защото господарят им се намираше далеч в Хернисадарк или защото самите те не бяха от свирепия род на Скали, бяха по-малко недоброжелателни от нападателите в другите части на Хернистир. Бяха се отнесли лошо с победените и бяха плячкосвали и рушили на воля, но не бяха стигнали до насилията, мъченията и безсмислените убийства като основната армия на Скали при нахлуването си в Хернисадарк.

И все пак въпреки относителната умереност при опустошаването на дома на предците му, докато напускаше Над Мулах, Еолаир се чувстваше насилен и унизен. Прадедите му бяха издигнали замъка, за да наблюдават своето кътче от долината. Сега то беше ограбено и опустошено, а в този момент той дори не си беше у дома. Слугите и родствениците му бяха принудени да се справят сами.

„Служех на моя крал — каза си той. — Какво можех да направя?“

Нямаше отговор, но от това не му ставаше по-леко да живее със спомените за порутени камъни, изпепелени гоблени и обезумели от ужас хора. Дори войната и магьосническата зима да свършеха още утре, бедата вече беше сторена.

— Искаш ли да капнеш още нещо, милейди? — попита Еолаир.

Не можеше да спре да се пита какво ли си мисли в своята лудост Мейгуин за доста бедственото им положение, което беше тяхна участ по време на пътуването до Наглимунд. Естествено, че не можеше да се очаква много от една опустошена от войната страна, но графът беше любопитен как коравият хляб и жилавият като кожа лук биха могли да се смятат за достойна за богове храна.

— Не, Еолаир, благодаря. — Мейгуин поклати глава и се усмихна едва-едва. — Дори в земята на несекващите удоволствия трябва да си отдъхваме от време на време от тях.

Несекващи удоволствия! Графът се усмихна кисело. Може би не беше зле да не си с всичкия си, поне докато ядеш боклуци.

Миг по-късно се укори заради грубата мисъл.

„Виж я само. Като дете е. Не е нейна вината — може би е от удара на Скали. Може и да не я е убил, както тя си мисли, но е помътил съзнанието й“.

Той се загледа в нея. Мейгуин усмихната наблюдаваше залеза. Лицето й сияеше.

„Какъв беше онзи израз, който използват в Набан? „Блажени глупци“. Точно така изглежда и тя — човек, който вече не е от този свят“.

— Небесното небе е по-красиво, отколкото предполагах — промълви замечтано тя. — Питам се дали това е нашето собствено небе, което сега виждаме от противоположната страна.

„А и дори и да съществуваше някакъв лек — мина му внезапно, — какво право имам да й отнемам това?“ Мисълта беше стряскаща, сякаш лиснаха кофа студена вода в лицето му. „Тя е щастлива — щастлива за първи път, откакто баща й потегли на война и намери смъртта си. Тя се храни, спи, разговаря с мен и другите… независимо че повечето й думи са пълни глупости. Нима би се почувствала по-добре, ако съзнанието й се върне в тези ужасни времена?“

Този въпрос нямаше отговор, разбира се. Еолаир пое дълбоко дъх и превъзмогна изтощението, което го връхлиташе, когато беше с Мейгуин. Изправи се, отиде до една пряспа топящ се сняг наблизо, изтърка чашата си и се върна до дървото, където седеше Мейгуин, загледана над покритите с трева и сивкав сняг поля към небето на запад.

— Ще отида да поговоря с Джирики — каза й той. — Добре ли ти е тук?

Тя кимна, нещо като усмивка раздвижи устните й.

— Разбира се, граф Еолаир.

Той наведе глава в поклон и я остави.

Ситите бяха насядали на земята около огъня на Ликимея. Еолаир спря на известно разстояние, удивен от странната гледка. Макар да бяха почти дузина, разположени в широк кръг, те не разговаряха: само се гледаха, сякаш водеха някакъв безсловесен разговор. Не за първи път графът на Над Мулах усети как настръхва от суеверно изумление. Що за странни съюзници!

Лицето на Ликимея все така беше покрито с пепел. Предишния ден се беше изсипал проливен дъжд, но странният й грим изглеждаше абсолютно непроменен, което накара графът да заподозре, че тя го подновява всяка сутрин. Срещу нея беше седнала висока ситка с остри черти, слаба като клечка, със светла небесносиня коса, вдигната на темето й като птичи гребен. Единствено защото Джирики му беше казал, Еолаир знаеше, че тази непреклонна жена, Зинджаду, е дори по-възрастна от Ликимея.

Край огъня седеше и червенокосият, облечен в зелени дрехи вуйчо на Джирики Кендхараджа'аро, и Чекай'со Кехлибарените кичури, който благодарение на бухналата си коса и необичайно откритото си лице — Еолаир го беше виждал да се усмихва и дори да се смее — много приличаше на човек. От двете страни на Джирики седяха Ийзаши с дългото си сиво копие, усукано със златисти като слънчеви лъчи ивици, и Куройи, по-висок от всички сити и хернистирци и с толкова светла кожа и коравосърдечен израз, че ако не беше катраненочерната му коса, приличаше по-скоро на норн. Имаше още три жени и двама мъже, които Еолаир беше виждал, но чиито имена не знаеше.

Графът остана известно време неловко изправен, без да знае дали да остане, или да се махне. Най-накрая Джирики вдигна очи и каза:

— Ела, граф Еолаир. Тъкмо мислим за Наглимунд.

Еолаир кимна, след което се поклони на Ликимея, която мръдна за миг брадичка. Останалите сити не му обърнаха внимание, освен да го погледнат за миг с котешките си очи.

— Скоро ще стигнем — каза графът.

— Да — съгласи се Джирики. — Ние, Зида'я, не сме свикнали да се сражаваме срещу завладян от неприятел замък — не сме го правили от последните зловещи дни на Вениха До'сае. Има ли измежду твоите хора някой, който да познава добре крепостта на Джосуа или такива сражения? Имаме много въпроси.

— Обсадна война? — попита Еолаир колебливо. Мислеше си, че ситите отдавна са се подготвили за това. — Няколко от хората ми са се сражавали като наемници в Южните острови и в Езерните войни, но не са много. Самият Хернистир се е радвал на мирни времена през по-голямата част на нашия живот. Колкото до Наглимунд… Всъщност май аз го познавам най-добре от всички живи хернистирци. Прекарах доста време там.

— Ела седни при нас.

Джирики посочи свободното място до Чекай'со.

Чернокосият Куройи подхвърли нещо на напевния ситски език, докато Еолаир се настаняваше на земята. Джирики се усмихна едва-едва.

— Куройи казва, че норните вероятно ще излязат да се сражават с нас пред стените. Убеден е, че Хикеда'я никога не биха се крили зад издигнати от простосмъртни стени, щом Зида'я най-после се появят, за да се решат нещата.

— Не знам нищо за… за тези, които наричаме норни — отвърна внимателно Еолаир. — Но не мога да си представя, че ако целта им е толкова заплашително сериозна, както изглежда, биха се отказали от предимствата на твърдина като Наглимунд.

— Вярвам, че си прав — съгласи се Джирики. — Но е трудно да убедя хората си в това. За повечето от нас е достатъчно трудно да повярваме, че тръгваме да воюваме с Хикеда'я, камо ли че те биха могли да се спотайват в някаква крепост и да мятат камъни върху нас като армиите на простосмъртните.

После добави нещо на ситски на Куройи, който отговори кратко и замълча, а очите му останаха хладни като бронзови плочки. След това се извърна към останалите.

— Не е учтиво да разговаряме на език, който граф Еолаир не знае. Ако на някой му е неловко да говори на езика на смъртните, ще съм доволен да предавам думите ви на графа, за да ги разбере.

— Езици на смъртни и стратегии на смъртни. Всички ще трябва да се научим — обади се внезапно Ликимея. — Времената са други. Щом сега правилата на смъртните управляват света, ще трябва да научим тези правила.

— Или да вземем решение дали ни е възможно да живеем в такъв свят. — Зинджаду говореше странно, сякаш беше научила Западния език, без да го е чувала никога. — Може би трябва да оставим Хикеда'я да завладеят света на смъртните, щом така искат.

— Хикеда'я биха унищожили смъртните дори с по-голямо желание, отколкото биха унищожили нас — отвърна спокойно Джирики.

— Едно е — намеси се Ийзаши Сивото копие — да изпълним един древен дълг, както току-що сторихме в М'ийн Азошай. Освен това там разгромихме смъртни, наследниците на кървавия Фингил. Друго е да тръгнем на война срещу други Родени в Градината, за да подкрепяме смъртни, на които не дължим нищо — включително онези, които ни преследваха дълго време, след като загубихме Асу'а. Бащата на този Джосуа беше наш враг!

— А омразата никога ли не свършва? — възкликна Джирики с учудваща разпаленост. — Смъртните живеят кратко. Тези не са онези, които воюваха с нашия подгонен народ.

— Да, животът на смъртните е кратък — добави равнодушно Ийзаши. — Но омразата им е дълбока и се предава от родители на деца.

На Еолаир започваше да му става неудобно, но не смяташе, че е уместно да заговори.

— Възможно е да забравяш, благородни Ийзаши — продължи Джирики, — че тъкмо Хикеда'я ни въвлякоха в тази война. Именно те оскверниха святостта на Ясира. Именно ръката на Утук'ку — не тази на нейното оръдие, което вдигна кинжала — посече Първата баба.

Ийзаши не отвърна нищо.

— Това са глупости — каза Ликимея. Очите й искряха в оранжево като осветени от факла очи на вълк. — Ийзаши, помолих теб и останалите, Дома на съзерцанието, Дома на събирането и всички родове да изпълните дълга си към Горичката. Вие се съгласихте. А правим всичко това, защото се налага да осуетим плановете на Утук'ку Сейт-Хамакха, а не само да изплатим един стар дълг или да отмъстим за убийството на Амерасу.

Черновеждият Куройи заговори:

— Казаха ми, че смъртните имат една пословица. — Гласът му беше съсредоточен и странно напевен, а хернистирската му реч някак си свръхпрецизна. — „Врагът на моя враг е мой приятел… за известно време“. Сребърната маска и нейните родственици са избрали група смъртни за свои съюзници, така че ние ще изберем враговете на тези смъртни за наши съюзници. Утук'ку наруши договора от Сесуад'ра. Не виждам нищо срамно в това да се сражаваме редом със Судхода'я, докато нещата се уредят. — Той вдигна ръка, сякаш за да спре възможни въпроси, но никой не каза нищо. — Никой не твърди, че трябва да обичам тези смъртни съюзници: аз не ги обичам и съм сигурен, че няма да ги обикна, каквото и да се случи. И ако доживея края на тези дни, ще се завърна в дома си в скритата Анви'джаня, защото отдавна съм се преситил на компанията на други, независимо дали са простосмъртни, или Родени в Градината. Но дотогава ще правя онова, което съм обещал на Ликимея.

Възцари се дълга пауза. Ситите продължаваха да седят безмълвни, но Еолаир имаше усещането, че някакъв въпрос е увиснал във въздуха, някакво напрежение, което чака решение. Когато тишината продължи толкова дълго, че той започна да се пита дали не трябва да си тръгне, Ликимея вдигна ръце и ги протегна пред себе си.

— Така — каза тя. — Сега да помислим за Наглимунд. Трябва да обсъдим какво ще направим, ако Хикеда'я не излязат да се сражават навън.

Ситите се впуснаха в обсъждане на предстоящата обсада, сякаш нямаше никакъв спор по въпроса за достойнството да се сражават редом със смъртни. Еолаир беше озадачен, но и впечатлен от толерантността им. Всеки имаше право да говори, колкото намери за необходимо, без никой да го прекъсва. Каквито и несъгласия да имаха допреди малко — независимо че на Еолаир му бе трудно да проумее безсмъртните, той не се съмняваше, че имат съществени несъгласия, — те сякаш се бяха изпарили: обсъжданията по повод на Наглимунд, макар и разпалени, бяха спокойни и без никакви сръдни.

„Вероятно, когато живееш толкова дълго — помисли си Еолаир, — се научаваш да съществуваш съгласно подобни правила — научаваш се, че трябва да спазваш подобни правила. Вечността в края на краищата е твърде дълго време, за да имаш основание да се сърдиш на някого“.

И малко поуспокоен, той се включи в обсъжданията — отначало колебливо, но след като усети, че мненията му се посрещат с нужното зачитане, заговори открито и убедително за Наглимунд, който познаваше почти толкова добре, колкото Тайг в Хернисадарк. Беше го посещавал многократно: често установяваше, че е полезно да обсъжда с Джосуа проблеми, които след това да бъдат разгледани от съветниците на баща му крал Джон Презвитер. Принцът беше от малкото хора сред познатите на графа, които биха обърнали внимание на същността на една идея, след което да я подкрепят, ако я оценят като добра, независимо дали ще е в тяхна изгода.

Разговаряха дълго и постепенно огънят се превърна в тлеещи въглени. Ликимея извади един кристален глобус, сложи го на земята пред себе си и той засия и обгърна с хладната си лунна светлина целия кръг.

На връщане от съвета на ситите Еолаир срещна Изорн.

— Привет, графе — поздрави го младият римър. — На разходка ли си тръгнал? Знаеш ли, имам един мех вино от избите на твоя Над Мулах. Да намерим Уле и да си го разделим.

— На драго сърце. Прекарах странна вечер. Нашите съюзници… Изорн, никога не бях виждал такива същества.

— Те са Древните, а на всичко отгоре са и езичници — отвърна енергично Изорн и се разсмя. — Извини ме, графе. Понякога забравям, че вие, хернистирците, сте…

— Също езичници? — Еолаир се усмихна. — Не се чувствам засегнат. Свикнал съм да ме смятат за чудак след толкова прекарано в ейдонитските дворове време. Но никога не се бях чувствал толкова необичайно, както тази вечер.

— Ситите може и да се различават от нас, Еолаир, но са безстрашни като гръмотевици.

— Да, а също така и умни. Не всичко разбрах тази вечер, но предполагам, че никой от нас не е виждал битка като тази, която предстои в Наглимунд.

Изорн повдигна заинтригувано вежди.

— Това можеш да ми го разкажеш, докато си пием виното, но се радвам да го чуя. Ако сме живи, ще има с какво да смайваме внуците си.

— Ако сме живи — повтори Еолаир.

— Хайде да побързаме тогава — настоя Изорн развеселено. — Почвам да ожаднявам.

На другия ден прекосиха Инискрих. Полесражението, където беше триумфирал Скали, а крал Лут беше ранен смъртоносно, все още беше покрито с бял снежен саван, осеян тук-там от могилки, парчета ръждясало желязо и щръкнали изпотрошени копия. Въпреки многобройните тихо изречени молитви и проклятия, никой от хернистирците нямаше особено желание да се бави дълго време там, където бяха претърпели безмилостно поражение и където бяха загинали толкова много техни сънародници. За ситите пък това място не представляваше абсолютно никакъв интерес, така че многочислената войска го прекоси и продължи на север покрай реката.

Барайлеан очертаваше границата между Хернистир и Еркинланд: народът на Утаниат от източната страна на реката я наричаше Гринуейд. Напоследък твърде малко хора живееха и по двата й бряга, въпреки че все още имаше риба за ловене. Времето се беше позатоплило, но Еолаир виждаше, че земята е почти напълно безжизнена. Малцината оцелели от многобройните сражения в южните краища на Фростмарч сега се изтегляха пред настъпващата армия от сити и хора, неспособни да допуснат, че поредната войска би могла да им носи нещо добро.

Най-накрая, след едноседмично препускане на север от Над Мулах — дори когато не атакуваха, ситите напредваха много бързо — войнството прекоси реката и навлезе в Утаниат, най-западната точка на Еркинланд. Тук картината беше още по-мрачна. Гъстите утринни мъгли, които се стелеха над земята, докато прекосяваха Хернистир, вече не се разпръсваха с издигането на слънцето, така че армията яздеше от изгрев до залез сред хладния влажен сумрак — като призраци в някакъв облачен следживот. Сякаш някакъв смъртоносен покров бе надвиснал над равнините. Въздухът беше студен и пронизваше Еолаир и спътниците му до мозъка на костите. Освен вятъра и приглушения тропот на конските копита, ширналото се пространство тънеше в тишина, ненарушавана дори от чуруликането на птици. Нощем, докато графът се сгушваше с Мейгуин и Изорн край огъня, над всичко тегнеше непроницаемо безмълвие. Сякаш, подхвърли една вечер Изорн, прекосяваха огромно гробище.

Докато с всеки изминал ден навлизаха все по-навътре в безцветната, безрадостна страна, римърите на Изорн все по-често се молеха и правеха знака на Дървото и се увличаха в почти кръвопролитни спорове за незначителни неща. Хернистирците на Еолаир се чувстваха не по-малко потиснати. Дори ситите изглеждаха по-сдържани от обикновено. Безкрайните мъгли и тегнещата тишина обгръщаха всичко в безсмислие и безнадеждност.

На Еолаир му се прииска да доловят някакъв знак за присъствието на врага възможно по-скоро. Имаше чувството, че надвисналото над пустошта усещане за обреченост е по-коварно и от най-зловещия враг, както и от всичко, което е от плът и кръв. Дори смразяващо заплашителните норни бяха за предпочитане пред това пътуване през света на вцепенението.

— Усещам нещо — обади се Изорн. — Нещо ме щипе по врата.

Еолаир кимна, но се сети, че синът на херцога вероятно не го вижда в мъглата, независимо че яздеше съвсем близо до него.

— И аз го усещам.

Бяха на девет дни път от Над Мулах. Или времето отново се бе влошило, или в тази малка част на света зимата никога не омекваше. Земята беше покрита със сняг, а докато се изкачваха по ниския хълм, от двете им страни се издигаха гърбиците на огромни неравни преспи. Залязващото слънце не се виждаше, а следобедът беше така дрезгав, сякаш слънце изобщо никога не бе съществувало.

От редиците на ситите отпред се дочу тракане на брони и напевна ситска реч. Еолаир се втренчи през сумрака.

— Спираме.

Той пришпори коня си. Изорн го последва, придружен от Мейгуин, която през целия ден яздеше безмълвно малко зад тях.

Ситите наистина бяха спрели и седяха безмълвни върху конете си, сякаш очакваха нещо. Ярко оцветените им брони и гордите им знамена се мержелееха в мъглата. Еолаир, следван от Изорн, препусна между редиците им и откри Джирики и Ликимея. Те се взираха напред, но той не виждаше какво е привлякло вниманието им.

— Защо спряхме? — попита графът.

Ликимея се извърна към него.

— Намерихме онова, което търсим.

Изражението й беше каменно, сякаш цялото й лице се беше вцепенило в маска.

Не виждам нищо.

Еолаир погледна Изорн, който помръдна рамене в знак, че същото важи и за него.

— Ще видиш — отвърна Ликимея. — Почакай.

Озадачен, Еолаир потупа коня си по шията. Усети някакво раздвижване с порива на вятъра, развял наметалото му. Мъглата се заизвива и с изтъняването й пред тях внезапно изникна някакъв мрачен силует.

Огромната стена на Наглимунд беше нащърбена — много от камъните се бяха откъртили като люспи на развалена риба. В центъра на ширналата се сива грамада зееше запълнена с баластра дупка — точно там, където се бе намирала вратата; приличаше на безформена беззъба уста. Зад нея, още по-смътни сред валмата мъгла, над стените се извисяваха квадратните каменни кули, чиито мрачни прозорци зееха като празни очни кухини на череп.

— Бриниох! — възкликна Еолаир.

— В името на Изкупителя — добави не по-малко изуменият Изорн.

— Виждате ли? — запита Ликимея. На Еолаир му се стори, че долавя нещо като зловещ хумор в тона й. — Пристигнахме.

— Това е Скадах. — В гласа на Мейгуин прозвуча ужас. — Небесната дупка. Най-после я видях.

— Но къде е градът? — запита Еолаир. — В подножието на замъка имаше цял град!

— Подминали сме го или е разрушен — отвърна Джирики. — Останките му са под снега.

— Бриниох!

Еолаир заоглежда замаян миниатюрните гърбици сняг зад тях, след това отново се извърна към огромната купчина рухнали камъни. Изглеждаше мъртва, но докато я наблюдаваше, усети как нервите му се изопват като струни на лютня и сърцето му заблъска с все сила.

— И просто ще влезем вътре, така ли?

Все едно му предстоеше да тръгне пълзешком с главата напред в пълен с паяци мрачен тунел.

— Няма да вляза в това място — каза дрезгаво Мейгуин. Беше пребледняла. За първи път, откакто я беше обладала лудостта, изглеждаше уплашена. — Ако влезеш в Скадах, оставаш без закрилата на Небето. От това място нищо не се завръща.

На Еолаир дори не му се прииска да й каже нещо утешително, само посегна и хвана ръката й. Конете им стояха кротко един до друг и парата, която издишваха, се смесваше.

— Няма да влизаме — замислено каза Джирики. — Поне засега.

Още докато изричаше думите, в дълбините на черните прозорци на кулата грейнаха светлини, сякаш собственикът на тези празни очи, който и да беше, се събуждаше.

Рейчъл Драконката спеше неспокойно в тясната си стаичка сред дълбоките подземия на Хейхолт.

Сънуваше, че е в старата си стая, стаята на камериерките, която познаваше толкова добре. В съня си беше сама и ядосана: винаги беше толкова трудно да открие глупавите си момичета.

Нещо драскаше на вратата и Рейчъл изпита внезапна увереност, че е Саймън. Но дори и насън си спомни, че веднъж вече се бе подвеждала от такъв шум. Приближи се внимателно и безшумно до вратата и застана за момент встрани от нея, заслушана в едва доловимите шумове отвън.

— Саймън? — попита тя. — Ти ли си?

Гласът, който отговори в ума й, наистина беше на отдавна изчезналия й повереник, но някак си по-протяжен и тънък, сякаш изминаваше голямо разстояние, за да стигне до слуха й.

„Рейчъл, искам да се върна. Моля те, помогни ми. Искам да се върна“.

Драскането се възобнови — настоятелно и странно силно…

Някогашната управителка на камериерките внезапно се събуди, трепереше от студ и страх. Сърцето й тупкаше с все сила.

Ето. Отново същият шум, който беше чула насън — но вече беше будна. Звукът беше странен, не толкова дращене, колкото глухо стържене, далечно, но равномерно. Рейчъл се надигна.

Беше сигурна, че вече не сънува. Спомни си, че беше чула нещо подобно, докато заспиваше, но не му беше обърнала внимание. Възможно ли бе да има плъхове в стената? Или нещо още по-лошо? Рейчъл се надигна върху сламеника. Малкият мангал с няколко въглена в него озаряваше стаичката в червеникаво сияние.

Плъхове в толкова дебели каменни стени? Не беше невъзможно, но все пак бе малко вероятно.

„Какво друго би могло да е, дърта глупачко? Все пак нещо прави този шум“.

Рейчъл се изправи и се промъкна до мангала. Взе няколко папура от грижливо струпаната купчинка и пъхна единия им край във въглените. След като се запалиха, вдигна високо импровизираната факла.

Стаята, вече толкова позната след прекараните в нея седмици, беше празна, като се изключеха припасите й. Приведе се да огледа тъмните ъгли, но не видя нищо да помръдва. Стържещият шум беше станал по-тих, но несъмнен. Като че ли идваше откъм другата стена. Рейчъл пристъпи към нея и удари босия си крак в дървения сандък, който беше пропуснала да избута до стената, след като прегледа оскъдното му съдържание предишната вечер. Изпъшка тихичко от болка, изтърва няколко папура и изкуцука до гърнето, за да вземе шепа вода и да загаси пламъчетата. Чак след това застана на един крак и разтърка пострадалите си пръсти.

Щом болката поутихна, разбра, че шумът е спрял. Или пъшкането й беше подплашило причинителя на шума — което беше вероятно, ако беше мишка или плъх, — или беше го предупредило, че някой го чува. Мисълта, че нещо се е стаило в или зад стената и си дава сметка, че от другата страна има някой, не беше особено приятна.

„Плъхове — каза си тя. — Разбира се, че са плъхове. Надушили са храната, която имам, малки пакостливи негодници“.

Каквато и да беше причината, шума вече го нямаше. Рейчъл седна на столчето да се обуе. Нямаше смисъл да се опитва да заспи.

„Какъв странен сън за Саймън — помисли си тя. — Дали не означава, че духът му е неспокоен? Знам, че онова чудовище го уби. Има легенди, че мъртвите не могат да се успокоят, докато убийците им не бъдат наказани. Но вече направих всичко възможно да накажа Приратес и ето докъде се докарах. Без да помогна на никого“.

Мисълта за Саймън, осъден сред някаква мрачна самота, беше едновременно скръбна и ужасяваща.

„Стига вече, жено. Свърши нещо полезно“.

Реши да приготви храна за нещастния слепец Гутулф.

Краткият престой в стаята с тъничко като процеп прозорче на горния етаж потвърди, че вече почти се съмва. Рейчъл огледа тъмносиньото небе и избледнелите звезди и самообладанието й се повъзвърна.

„Все още се събуждам навреме, макар през повечето дни да живея в тъмното като молец. Не е малко“.

Спусна се в тайната си стаичка, като поспря за момент до вратата, за да провери за стържещите звуци. Цареше тишина. След като намери подходяща храна както за графа, така и за котката, тя се загърна с тежкото наметало и слезе по стълбите до тайния коридор зад гоблените на площадката.

Когато стигна до мястото, където редовно оставяше храната на Гутулф, за свое изумление откри, че храната от предишната сутрин не е докосната: не бяха идвали нито той, нито котката му.

„Никога не е пропускал два дни, откакто тръгнахме — помисли си с тревога тя. — Блажена Риап, да не е паднал някъде нещастният човек?“

Вдигна недокоснатата храна и сложи другата, сякаш минималното разнообразие от все едни и същи сушени плодове и месо би могло да съблазни нейния скитосващ граф.

„Ако днес не се върне — реши тя, — ще трябва да го потърся. Няма си кой друг да се погрижи за него, в края на краищата. Ще го направя в името на Ейдон“.

Обезпокоена, Рейчъл тръгна към стаичката си.

Яхналият вълчицата Бинабик, вдигнал тояжката си като кавалерийска пика, при други обстоятелствата можеше да е комична гледка, но сега Исгримнур дори не се усмихна.

— Все пак не мисля, че това е най-доброто решение — каза Джосуа. — Боя се, че ще ни липсва твоята мъдрост, Бинабик от Ийканук.

— В такъв случай това е още по-голяма причина да тръгна веднага, за да се върна по-скоро.

Тролът почеса Куантака зад ушите.

— Къде е дамата ти? — попита Исгримнур и се огледа. Вече се зазоряваше, но на склона нямаше никой освен тримата мъже и вълчицата. — Няма ли да дойде да се сбогувате?

Бинабик гледаше рунтавия врат на Куантака.

— Вече се сбогувахме — отвърна тихо той. — За нея е много трудно да ме гледа как потеглям.

Огромна вълна от съжаление връхлетя Исгримнур заради всички необмислени и глупави подхвърляния, които си беше позволявал по повод на тролите. Бяха дребни и странни, но със сигурност не по-малко смели от обикновените хора. Той се наведе, стисна ръката на Бинабик и каза:

— Лек път. И се върни при нас.

Джосуа също му пожела късмет и добави:

— Надявам се да намериш Мириамел и Саймън. Но ако не успееш, не би имало нищо укорително. Както каза Исгримнур, върни се при нас, колкото е възможно по-скоро, Бинабик.

— А аз се надявам всичко да е наред в Набан.

— Но как ще ни откриеш? — попита неочаквано загрижено Джосуа.

Бинабик го изгледа за момент, след което внезапно се разсмя високо.

— Как да намеря цяла армия от древни хора и обитатели на камъни, предвождани от мъртъв герой с огромна слава и еднорък принц? Мисля, че няма да ми е трудно.

Лицето на Джосуа се отпусна в усмивка.

— Прав си. Сбогом, Бинабик.

Той вдигна ръка и за миг се видя потъмнялата окова, която носеше като напомняне за затворничеството си.

— Сбогом, Джосуа и Исгримнур — каза тролът. — Моля ви да го казвате и на другите от мое име. Не бих понесъл да се сбогувам с всички едновременно. — Той се наведе, прошепна нещо на търпеливо чакащата Вълчица, след което отново се извърна към тях. — В планините ние казваме така: „Иниж кокъ на сикаса мин так“ — Когато се срещнем пак, това ще е хубав ден. — Той зарови двете си ръце в козината на вълчицата. — Хиник, Куантака. Намери Саймън. Хиник умму!

Вълчицата подскочи нагоре по влажния склон и Бинабик се люшна върху широкия й гръб. Исгримнур и Джосуа ги наблюдаваха, докато не изчезнаха от погледите им.

— Боя се, че вече няма да ги видя — каза Джосуа. — Студено ми е, Исгримнур.

Херцогът постави ръка върху рамото на принца. И на него не му беше нито по-топло, нито по-радостно.

— Да се връщаме. Все пак трябва да подготвим почти хиляда души за път, преди слънцето да се е показало над хълмовете.

Джосуа кимна.

— Прав си. Да вървим.

Обърнаха се и поеха назад по собствените си следи върху мократа трева.