Към кулата на Зеления ангел. Част втора

11. Сърдечен пулс

— Това, че Варелан е мой брат, не означава, че ще търпя глупостите му — изръмжа херцог Бенигарис на коленичилия пред него рицар и плесна с длан страничната облегалка на трона. — Кажи му да издържи, докато пристигна с рибарчетата. Ако не, ще закача главата му над портата на Санселан!

— Моля ви, милорд — смотолеви оръжейникът, който се въртеше от едната му страна, — моля ви, не удряйте така. Опитвам се да взема мярка.

— Да, запази спокойствие наистина — обади се майка му. Беше се настанила върху същия нисък, но богато украсен стол, който използваше, когато съпругът й все още управляваше Набан. — Ако не беше станал такова прасе, старата ти броня все още щеше да ти върши работа.

Бенигарис я изгледа вторачено и помръдна гневно мустаци.

— Благодаря, майко.

— И не бъди така жесток с Варелан. Той е още почти дете.

— Той е един туткав малоумен лигльо и именно ти го разглези. Кой всъщност ме убеждаваше да го оставя да преведе войските през Онестринския проход?

Вдовстващата херцогиня Несаланта махна грациозно с ръка в знак на пренебрежение.

— Всеки би могъл да удържи прохода срещу разпасана сбирщина като тази на Джосуа. Дори аз. А изпитанието ще му е от полза.

Херцогът освободи ръката си от хватката на оръжейника и тресна още веднъж облегалката на трона.

— В името на Дървото, майко! Та той е отстъпил цели две левги за по-малко от две седмици, независимо че разполага с няколко хиляди пехотинци и петстотин рицари. Отстъпва с такава скорост, че докато дойде моментът да изляза през централната порта, веднага ще се блъсна в него.

— Ксанасавин казва, че няма нужда да се притесняваме — отвърна развеселена тя. — Внимателно е огледал небето. Моля те, Бенигарис, успокой се. Бъди мъж.

Погледът на херцога беше вледеняващ. Челюстта му помръдна няколко пъти, преди да заговори.

— Някой много близък ден, майко, ще злоупотребиш с търпението ми извънредно много.

— И какво ще направиш — ще ме хвърлиш в някоя килия? Ще ми отрежеш главата? — Тя го изгледа яростно. — Нуждаеш се от мен. Да не говорим за уважението, което дължиш на тази, която те е родила.

Бенигарис се навъси, пое дълбоко въздух и отново насочи вниманието си към рицаря, който беше донесъл посланието на младия Варелан.

— Какво чакаш още? — попита той. — Чу каквото имах да казвам. Сега върви и му го предай.

Рицарят се изправи, изтанцува някакъв прекалено завъртян поклон, обърна се и напусна тронната зала. Облечените в пъстроцветни рокли дами, които бъбреха тихичко до вратата, го огледаха, след което се скупчиха и закоментираха нещо, което ги накара да прихнат невъздържано.

Бенигарис отново издърпа китката си от хватката на оръжейника, този път за да сграбчи чаша вино от ръката на един от пажовете.

Изпи я на един дъх и избърса устата си.

— Армията на Джосуа е по-голяма, отколкото си мислехме. Казват, че братът на Върховния крал е намерил могъщ рицар, който се бие начело на войските му. Твърдят, че бил Камарис. Серидан от Метеса е убеден в това или най-малкото се е съюзил с тях. — Той направи кисела физиономия. — Предателско псе.

Несаланта се изкикоти злобно.

— Признавам, че не оказах на Джосуа доверието, което всъщност заслужава. Хитро скроено. Нищо не възбужда простолюдието така, както самото споменаване на името на чичо ти. Но Серидан? Караш ме да се притеснявам за него и още няколко невзрачни барони от пустошта? Жеравът на Метесан не е излитал от дворцовите кули цели пет столетия. Те са никои.

— И си абсолютно убедена, че приказките за сър Камарис са само номер?

Думите на Бенигарис, с които искаше да й се надсмее, прозвучаха малко несериозно.

— Разбира се, че е номер! Как би могъл да е той? Камарис е мъртъв от четиридесет години.

— Но тялото му така и не е намерено. Баща ми постоянно се измъчваше, че не може да направи ейдонитско погребение на брат си.

Херцогинята изсумтя пренебрежително, но не вдигна очи от ръкоделието си.

— Познавах Камарис, мой храбри синко. Но ти не. Дори да беше отишъл в манастир или да се беше скрил някъде, щеше да се чуе за това: беше така налудничаво честен, че никога не би излъгал, ако някой го беше попитал кой е. Освен това беше толкова самовлюбен, такова шило, че в никакъв случай не би стоял настрана, докато Престър Джон водеше втората война с тритингите, без да се втурне, за да го обявят за Камарис Великолепния, Камарис Благочестивия, Камарис Великия. — Несаланта убоде пръста си и тихичко изруга. — Не, никакъв жив Камарис не е открил Джосуа, а естествено не е и някакъв призрак. Това е някакъв шарлатанин дългуч, някой прекомерно пораснал наемник селяндур с поръсена с брашно коса. Номер. Но това не променя нещата. — Тя огледа за момент ръкоделието си, след което остави обръча настрана с чувство на задоволство. — Дори истинският Камарис не може да ни свали от престола. Прекалено сме силни… а и неговото време отмина отдавна, отдавна, отдавна.

Бенигарис я изгледа преценяващо.

— Да ни свали…? — започна той, но някакво раздвижване в другия край на залата го прекъсна.

На вратата на тронната зала се беше появил вестител с избродирания златист герб на Рибарчето върху наметалото си.

— Ваше височество — обяви мъжът с церемониален тон. — Граф Стреаве от Ансис Пелипе пристига по ваше повикване.

Херцогът се облегна назад, устните му се присвиха в тъничка усмивка.

— О, да. Пусни графа да влезе.

Внесоха носилката на Стреаве и я поставиха близо до високите сводести прозорци, през които се виждаше морето — но днес пред тях бяха спуснати тежки завеси, за да не влиза студеният въздух.

Хората на графа го вдигнаха с креслото му и го поставиха пред подиума, на който се мъдреше херцогският трон.

Графът се закашля и пое въздух.

— Привет, херцоже — изхриптя той. — И на вас също, херцогиньо Несаланта. Каква радост е за мен да ви видя! Както обикновено ви моля за извинение, че съм седнал без ваше позволение.

— Разбира се, разбира се — отвърна радушно Бенигарис. — Как е катарът ти, Стреаве? Не мисля, че нашият студен морски въздух му се отразява особено добре. Знам колко топъл поддържаш своя дом в Ста Мироре.

— Всъщност, Бенигарис, тъкмо за това исках да си поговорим… — започна възрастният мъж, но херцогът го прекъсна.

— Всичко по реда си, съжалявам да заявя. Прости ми нетърпението, но сме във война, както знаеш. Аз съм прям човек.

Стреаве кимна.

— Твоята откровеност е добре известна, приятелю.

— Да. В такъв случай, на въпроса. Къде са моите речни кораби? Къде са моите пердруински войски?

Графът повдигна побелялата си вежда едва-едва, но тонът и маниерите му си останаха невъзмутими.

— О, пристигат. Не се бой. Кога Пердруин не е изпълнявал дълга си към Набан?

— Но вече минаха два месеца — отвърна Бенигарис с престорена строгост. — Стреаве, Стреаве, стари приятелю… тъкмо започвах да си мисля, че ме разиграваш, че поради някаква причина се опитваш да ми попречиш.

Този път графът не повдигна изненадано веждите си, но в изражението му все пак настъпи едва доловима и не съвсем ясна промяна. Очичките му проблеснаха сред бръчиците.

— Разочарован съм, че Набан би могъл да предположи подобно нещо за Пердруин след продължилото ни толкова време лоялно партньорство. — Стреаве приведе глава. — Но е вярно, че корабите, които пожела за речен транспорт, все още се бавят, поради което най-покорно моля за извинение. Нали разбираш, дори при многобройните съобщения, които изпратих в родния Ансис Пелипе и в които описах подробно и с голяма загриженост нуждите ви, никой не е в състояние да се справи със задачата по начина, с който бих се справил аз, щом се заема лично с нея. Не бих желал да злепоставям приближените си, но, както казваме в Пердруин, „когато капитанът не е на палубата, изникват куп кътчета, където да си провесиш хамака“. — Графът повдигна дългите си разкривени пръсти, за да махне нещо от горната си устна. — Трябва да се върна в Ансис Пелипе, Бенигарис. Колкото и да ми е тъжно да се лиша от твоята компания и от компанията на многообичната ти майка — той се усмихна на Несаланта, — изпитвам абсолютна убеденост, че ще мога да ти изпратя речните кораби и войските, за които се споразумеем, в рамките на една седмица от завръщането си. — Той отново се закашля в хриптящ спазъм и успя да възстанови дишането си едва след доста време. — И въпреки цялата красота на вашия дворец, тук е малко по-хладничко, както се изрази и ти, отколкото в собствения ми дом. Боя се, че здравето ми тук се влоши.

— Точно така — отвърна Бенигарис. — Точно така. Всички се безпокоим за твоето здраве, графе. Напоследък постоянно мисля за това. А така също и за мъжете и за корабите. — Той замълча; наблюдаваше Стреаве с все по-самодоволна усмивка. — Именно затова не мога да позволя да ни изоставиш точно сега. Едно пътуване по море в този момент — о, твоят катар положително ще се влоши. И нека бъда брутално откровен, скъпи графе… само защото Набан те обича толкова много. Ако се разболееш още по-тежко, не само ще се чувствам безкрайно отговорен, но това би забавило още повече пристигането на корабите и войниците. Тъй като, след като сега си позволяват недобросъвестност, въпреки всички твои точни инструкции, представи си колко по-мудно биха действали, ако се разболееш и не си в състояние изобщо да ги контролираш. Сигурен съм, че тогава всички ще се изпонатръшкат в хамаците си!

Стреаве присви очи.

— Аха. Значи искаш да кажеш, че според теб е най-добре да не тръгвам сега?

— О, скъпи графе, аз настоявам да останеш. — Напълно отегчен от взимането на мерки за ризница, Бенигарис най-накрая отпрати оръжейника с махване на ръката. — Ни бих могъл да си простя, ако с теб стане нещо. Несъмнено, след като твоите кораби и войски пристигнат, за да ни помогнат да се защитим от обезумелия Джосуа, времето вече ще е достатъчно хубаво, за да можеш отново да пътуваш без опасност за здравето си.

Графът се замисли за момент върху аргументите на Бенигарис.

— В името на Пелипа и нейния бокал — отвърна накрая той, — сега разбирам смисъла на казаното от теб, Бенигарис. — Възпитаната му усмивка разкри изненадващо здрави зъби. — И съм развълнуван от загрижеността, която проявяваш към един стар приятел на баща ти.

— Уважавам те точно толкова, колкото уважавах и него.

— Наистина. — Усмивката на Стреаве стана почти сърдечна. — Колко великолепно е това. Уважението е изключително дефицитно в тези сурови дни. — Той махна елегантно към носачите си. — Подозирам, че трябва да изпратя още едно писмо до Ансис Пелипе, за да подтикна моя дворцов управител и моите корабостроители да ускорят изпълнението на задълженията си.

— Благородна идея, графе. Наистина благородна идея. — Бенигарис се облегна в трона си и докосна с пръсти мустаците си. — Ще се видим ли на масата тази вечер?

— О, мисля, че да. Къде другаде бих могъл да намеря такива любезни и внимателни приятели? — Той се приведе в креслото си в нещо като поклон. — Херцогиньо Несаланта, за мен беше удоволствие, както винаги, милостива госпожо.

Несаланта се усмихна и кимна.

— Благодаря, граф Стреаве.

Отново вдигнаха възрастния мъж върху носилката му, спуснаха завеската й и четиримата носачи го изнесоха от тронната зала.

— Не мисля, че трябваше да си чак толкова груб — каза Несаланта, след като отнесоха графа. — Той не представлява никаква заплаха за нас. Кога ли са искали нещо повече стиснатите пердруинци от това да спечелят шепа злато?

— За тях отдавна се знае, че приемат подаяния от много места. — Бенигарис надигна чашата си. — По този начин Стреаве ще има много по-голямо желание да види нас победители. Той не е глупав.

— Да, със сигурност не е. Именно затова не виждам причина да действаш с толкова твърда ръка.

— Всичко, което знам, майко — отвърна искрено Бенигарис, — съм го научил от теб.

Исгримнур започваше да се дразни.

Джосуа не беше в състояние да се съсредоточи върху най-неотложните проблеми, а вместо това през няколко минути отиваше до входа на шатрата и се взираше над долината към манастира на склона — няколко скромни каменни сгради, озарени в златистокафяво от косите слънчеви лъчи.

— Тя не умира, Джосуа — изръмжа накрая херцогът. — Просто ще ти роди дете.

Принцът вдигна виновно очи.

— Какво?

— Цял следобед не откъсваш поглед от тоя манастир. — Той надигна туловището си от стола, отиде до Джосуа и сложи ръка върху рамото му. — Щом си толкова нетърпелив, върви при нея. Но те уверявам, че е в сигурни ръце. Онова, което жена ми не знае за бебетата, не си заслужава да се знае.

— Знам, знам. — Принцът се върна до разгънатата върху масата карта. — Не мога да се съсредоточа, приятелю. Кажи ми за какво говорехме.

Исгримнур въздъхна.

— Добре. — Той се наведе над картата. — Камарис казва, че над долината минава пастирска пътека…

Някой изшумоля тихичко пред входа на шатрата и Джосуа вдигна очи.

— А, бароне. Добре, че се връщаш. Заповядай.

Със Серидан бяха Слудиг и Фреозел. Поздравиха се, докато Джосуа вадеше кана телигурско вино. Лицата на барона и лейтенантите на Джосуа бяха покрити с кал от целодневното препускане.

— Младият Варелан се е окопал пред Чазу Ярина — съобщи ухилен баронът. — По-упорит е, отколкото предполагах. Очаквах да се изтегли чак до Онестринския проход.

— А защо не го е направил? — попита Исгримнур.

Серидан поклати глава.

— Вероятно защото усеща, че започне ли битката за прохода, няма връщане назад.

— Това може да означава, че не е толкова убеден в нашата слабост, колкото е брат му Бенигарис — каза замислено Джосуа. — Може да се съгласи да преговаряме.

— Не по-малко вероятно е — добави Слудиг, — че се опитва да ни задържи извън прохода, докато херцог Бенигарис пристигне с подкрепления. Каквото и да са предполагали за нашата сила в началото, гарантирам, че сър Камарис ги е накарал да се замислят.

— Къде е Камарис? — попита Джосуа.

— С Хотвиг и останалите на предни позиции. — Той поклати удивено глава. — Милостиви Ейдон, чувал съм всички истории, но все си мислех, че са приказки за деца. Принц Джосуа, не съм виждал човек като него! Когато преди два дни той и конницата на Хотвиг бяха заклещени между двата фланга на рицарите на Варелан, всички бяхме сигурни, че или ще го убият, или ще го заловят. Но той разби блокадата на рицарите на Набан, сякаш бяха подпалки за огън! Един посече почти наполовина с един-единствен удар. Заедно с бронята му и всичко останало! Този меч наистина трябва да е вълшебен!

— Трън е могъщо оръжие — отвърна Джосуа. — Но със или без него, не е имало рицар като Камарис.

— Рогът му Селиан е станал истински ужас за набанците — продължи Слудиг. — Когато отеква над равнината, мнозина се обръщат и хукват да бягат. А от всяка победена войска Камарис освобождава един от пленниците и го изпраща да съобщи: „Принц Джосуа и хората му искат да разговарят с твоя владетел“. Победи в толкова много битки, че досега трябва да е изпратил поне двайсет набанци с едно и също послание.

Серидан вдигна чашата си.

— За негово здраве. Щом е такава хала сега, какъв ли е бил в разцвета на силите си? Бях момче, когато Камарис… — Той се засмя кратичко. — За малко да кажа „умря“. Когато изчезна. Никога не го бях виждал.

— Беше си почти същият — каза замислено Исгримнур. — Точно това ме изненадва. Тялото му е остаряло, но уменията и смелостта му са си останали същите. Сякаш силите му са били консервирани.

— Сякаш за едно последно изпитание — добави Джосуа. — Дано бог даде да е така и той да успее заради всички нас.

— Но съм озадачен. — Серидан отпи още една глътка. — Ти ми каза, че Камарис ненавижда войната и че би предпочел всичко друго, вместо да се сражава. Но досега не бях виждал подобна машина за убиване.

Джосуа се усмихна печално и погледът му стана неспокоен.

— В боя Камарис избива всички около себе си като камериерка, на която господарката е наредила да изтрепе паяците.

— Какво? — Серидан свъси вежди и го изгледа; явно се питаше дали не му се подиграва.

— Ако кажеш на една камериерка да отиде и да изтрепе паяците в стаята на господарката си — обясни принцът, — тя ще се опита да измисли хиляди извинения, за да не го направи. Но когато най-накрая я убедят, че трябва да го направи, въпреки целия ужас, който изпитва, тя ще свети маслото и на последния паяк с огромно усърдие, само и само за да е сигурна, че няма да й се наложи да го направи отново. — Беглата му усмивка се стопи. — Ето това е Камарис. Единственото, което ненавижда повече от воюването, е ненужното воюване — и най-вече избиване, което би могло да се избегне, ако нещата бъдат доведени докрай още в самото начало. Така че, захване ли се веднъж, Камарис прави всичко възможно, за да не му се налага да го прави повторно. — Той вдигна чашата си в наздравица за отсъстващия рицар. — Представяте ли си какво изпитва човек, който се справя най-великолепно с онова, което най-малко би желал да върши?

Известно време продължиха да отпиват безмълвно от чашите си.

Тиамак мина с накуцване по терасата, намери едно местенце върху ниската стена, покатери се и провеси крака, наслаждавайки се на късното следобедно слънце. Пред него се простираше долината Фразилис — два нагънати като вълни рида от тъмна пръст и сиво-зелените върхове на дърветата и лъкатушещият като змия между тях път на Анитулз. Ако се взреше, можеше да различи очертанията на шатрите на Джосуа, сгушени сред моравите сенки на югозападния склон.

„Моите спътници си мислят, че ние, хората от Вран, живеем като диваци — помисли си той, — но аз съм щастлив като всеки друг да остана няколко дни на едно място и да имам солиден покрив над главата си“.

Един от монасите мина край него, скрил ръце в ръкавите си. Изгледа Тиамак, докато го подминаваше, но само му кимна едва-едва.

„Монасите май не са много доволни, че сме тук“. Усмихна се неволно. „Не искат да бъдат замесвани във война. Но колко ли повече се притесняват, че в манастира им има жени и хора от мочурищата?“

Все пак Тиамак беше доволен, че Джосуа беше избрал това място за временен подслон и беше разрешил на съпругата си и много други да останат, докато армията се придвижи към дефилето. Вранът въздъхна; усещаше хладния, сух вятър и слънчевите лъчи върху лицето си. Беше хубаво да имаш подслон поне за известно време. Беше хубаво, че дъждовете бяха поспрели и слънцето отново грееше.

„Но както каза Джосуа — припомни си той, — това не означава нищо. Всичко е само временна отсрочка. Досега по никакъв начин не успяхме да попречим на Краля на бурите. Ако не разрешим изпречилите ни се загадки, ако не се сдобием с мечовете и не се научим как да ги използваме, това кратко затишие няма да означава нищо. Ужасната зима ще се върне и вече няма да има никакво слънце. О, ти, който винаги стъпваш на пясък, не ми позволявай да се проваля! Пека двамата със Странгиард открием отговорите, които търсим!“

Но отговорите ставаха все по-малко и бяха все по-несвързани. Диренето им ставаше все по-непосилна отговорност. Бинабик го нямаше, Гелое беше мъртва и сега от всички Носители на свитъка и останалите мъдреци бяха останали само Тиамак и нерешителният свещеник. Двамата заедно умуваха над ръкописа на Моргенес, препрочитаха го от първия до последния лист с надеждата да открият някакво напътствие, което са пропуснали, някакво подсказване за загадката на Великите мечове. Преровиха и преведените свитъци на учителя на Бинабик Укикук, но до този момент не бяха открили нищо друго освен множество тролски мъдрости, повечето от които се занимаваха с предричането на лавини и с прогонването на духовете на замръзването.

„Но ако двамата със Странгиард не постигнем скоро някакъв успех — помисли си мрачно Тиамак, — може би ще имаме повече полза от мъдростта на Укикук, отколкото би ни се искало“.

През последните дни Тиамак непрекъснато подтикваше Странгиард да му обяснява всяко късче информация за Великите мечове и за техния немрящ враг — наученото от книгите, нещата, на които го беше научил старецът Джарнауга, преживяванията на младия Саймън и спътниците му, всичко, което се беше случило през последната година и което би могло да съдържа някакъв ключ за решаването на тяхната дилема. Тиамак се молеше да се появи някакъв знак, така както вълните на повърхността на реката подсказват наличието на скали под тях. При цялата ученост на тези мъдри мъже и жени, при всичко онова, което бяха видели всички тези пътешественици и неволни свидетели, все някой трябваше да знае как се използват Великите мечове.

Тиамак пак въздъхна и размърда пръстите на краката си. Копнееше отново да е просто един дребосък с дребните си проблеми. Колко важни му се бяха стрували тези проблеми! И как жадуваше да ги има само тях в момента. Вдигна ръка и се загледа в играта на светлината върху кокалчетата му и в комарчето, което се провираше между тънките тъмни косъмчета по китката му. Денят беше измамнически приятен, също като повърхността на поток. Но нямаше никакво съмнение, че отдолу се крият скали. Или нещо много по-зловещо.

— Моля те, лягай, Воршева — каза Адиту.

Бременната се нацупи.

— Говориш като Джосуа. Болката е съвсем слаба.

— Виждаш ли я каква е? — На лицето на Гутрун се четеше мрачно доволство. — Ако можех да я завържа за това легло, щях да го направя.

— Не мисля, че трябва да бъде завързвана за каквото и да било — отвърна ситката. — Но, Воршева, няма нищо лошо в това да легнеш, когато имаш болки.

Съпругата на принца се отпусна неохотно върху възглавниците и разреши на Гутрун да я завие с одеялото.

— Не съм родена, за да бъда слаба.

На процеждащата се от високия прозорец светлина изглеждаше съвсем пребледняла.

— Не си слаба. Но са ценни и твоят живот, и този на детето — тихо каза Адиту. — Когато се чувстваш добре и силна, движи се, колкото искаш. Когато изпитваш болка и слабост, легни и разреши на херцогиня Гутрун и на мен да ти помогнем.

Тя се изправи и пристъпи към вратата.

— Нали няма да си тръгнеш? — попита ужасена Воршева. — Стой и ми говори. Кажи ми какво става навън. Двете с Гутрун цял ден сме в тази стая. Дори монасите не разговарят с нас. Мисля, че мразят жените.

Адиту се усмихна.

— Добре. Другите ми задължения могат да почакат поради такава хубава причина. — Ситката отново се настани на леглото и кръстоса крака. — Херцогиньо Гутрун, ако искате да се поразтъпчете, аз ще постоя тук с Воршева.

Гутрун се намръщи неодобрително.

— Аз съм си точно на мястото.

И наведе глава над ръкоделието си.

Воршева протегна ръка и стисна пръстите на Адиту.

— Кажи ми какво си видяла днес. Ходи ли при Лелет?

Ситката кимна и сребристобялата й коса се люшна.

— Да. Тя е само през няколко стаи. Няма никаква промяна. Слабее все повече. Слагам лечебни билки в глътките вода, които поема, но се боя, че не е достатъчно. Нещо я е приковало в тялото й. Като я гледаш, прилича на заспала, но се питам още колко време ще я стяга тази връзка. — На лицето на Адиту се изписа тревога. — Това е още един пример колко ни липсва Гелое. Горската жена сигурно щеше да знае някой корен или някое листо, което да върне духа на Лелет.

— Не съм много сигурна — обади се Гутрун, без да вдига очи. — Това дете винаги като че ли беше тук само наполовина. Знам го, защото съм се грижила за нея повече от всеки друг. Каквото и дай се е случило в гората, докато е била с Мириамел и са ги нападнали онези кучета, само милостивият Усирис знае какво още са отнели от нея. — Тя помълча. — Вината не е в теб, Адиту. Ти направи всичко, което би могло да се направи, сигурна съм.

Адиту се извърна да погледне Гутрун, но не забеляза никаква промяна в израза на херцогинята, въпреки примирителния й тон.

— Но е тъжно — отрони само тя.

— Да, тъжно е — отвърна Гутрун. — Божиите желания често натъжават децата Му. Предполагам, че ние просто не проумяваме Неговите планове. Сигурна съм, че след всичко, което е изстрадал, Той има нещо по-добро предвид за малката Лелет.

— Надявам се да е така — предпазливо се обади Адиту.

— И какво друго имаш да ми кажеш? — настоя Воршева. — За Лелет си го знаех. Първо да ми беше казала някоя новина.

— Няма кой знае какво друго за разказване. Херцогът на набанските войски е отстъпил малко, но скоро ще спре и отново ще има сражение. Джосуа се опитва да постигне примирие, за да могат сраженията да спрат и да преговарят.

— Набанците ще преговарят ли с нас?

Адиту помръдна рамене гъвкаво като змиорка.

— Понякога се питам дали разбирам дори смъртните, които познавам най-добре. Колкото до онези, който са ми съвсем непознати… не бих могла дори да предположа как биха постъпили. Но ми казаха, че набанският пълководец е брат на управляващия херцог, тъй че се съмнявам да прояви особено разбиране към онова, което ще му каже съпругът ти.

Лицето на Воршева се изкриви и тя изпъшка, но махна с ръка на обезпокоената Адиту да остане на мястото си.

— Не, добре съм. Само ме промуши. — След малко си пое дълбоко дъх. — А Джосуа? Той как е?

Ситката погледна към Гутрун, която повдигна вежди в знак на развеселена безпомощност.

— Та нали той беше тук тази сутрин, Воршева — обади се херцогинята. — Той не участва в сражението.

— Добре е — добави Адиту. — Каза ми да ти предам поздрави.

— Поздрави? — Воршева се надигна. — Що за отношение е това от страна на един мъж, на един съпруг? Поздрави?

— О, Елисия, майко на милосърдието — каза с досада Гутрун. — Знаеш, че той се грижи за теб, Воршева. Престани.

Тритингката се отпусна назад и косата й се разпиля върху възглавницата като лъскав тъмен плат.

— Това е само защото не мога да направя нищо. Утре ще съм по-силна. Утре ще отида на място, откъдето ще мога да наблюдавам битката.

— Само ако ме изтикаш толкова надалеч — отвърна херцогинята. — Трябваше да я видиш, Адиту, не можеше да се изправи тази сутрин — толкова ужасни бяха болките. Ако не я бях хванала, щеше да се строполи направо върху каменния под.

— Ако се чувства достатъчно силна — каза Адиту, — за нея със сигурност би било добре да се разходи, но внимателно и на късо разстояние. — Тя огледа внимателно тритингката. — Мисля, че си прекалено лесно възбудима, за да наблюдаваш битката, Воршева.

— Ха! — Воршева не скри възмущението си. — Ти каза, че твоят народ почти няма деца. Откъде тогава знаеш как би трябвало да постъпвам?

— Тъкмо защото при нас ражданията са много редки, гледаме на тях толкова сериозно. — Адиту се усмихна тъжно. — Много бих искала да си родя дете някой ден. За мен е привилегия да съм с теб, докато ти носиш своето. — Тя се приведе и отметна завивката. — Нека го чуя.

— Само за да кажеш, че бебето ще е крайно недоволно да го поразходя утре — запротестира Воршева, но не попречи на Адиту да постави златистата си буза върху стегнатия й заоблен корем.

Адиту притвори очи, сякаш заспиваше. Финото й лице замря в почти съвършено спокойствие. След това тя отвори широко очи — те грейнаха като кехлибар — и изсъска изненадано:

— Вениха с'ахн!

Вдигна за момент глава, след което отново захлупи ухо върху корема на Воршева.

— Какво? — Гутрун подскочи като ужилена, а ръкоделието й тупна на пода. — Детето! Да не би детето… нещо да не е наред?

— Кажи ми, Адиту. — Воршева продължаваше да лежи абсолютно спокойно, но гласът й беше леко предрезгавял. — Не ме жали.

Ситката се запревива от смях.

— Ти да не полудя? — възкликна Гутрун. — Какво ти стана?

Адиту се надигна.

— Съжалявам. Никога няма да престана да се изумявам и да ви се дивя на вас, простосмъртните. И като си помисля, че собственият ми народ се смята за щастлив, ако ни се родят една шепа деца за цели сто години!

— Какви ги дрънкаш? — почти извика Гутрун.

Воршева беше прекалено уплашена, за да задава повече въпроси.

— Говоря за простосмъртните и за даровете, които имате и не цените. — Тя отново се разсмя, но вече по-весело. — Чувам два пулса.

Херцогинята се опули.

— Какво?!

— Два пулса — повтори Адиту. — Във Воршева растат две деца.