18. Сенчестият крал


Целият живот на Саймън се бе скъсил до дължината на две ръце — неговата и тази на краля. Стаята тънеше в мрак. Елиас го стискаше в студената си хватка, неумолима като окови.

— Говори. — Гласът беше облечен в струя пара, сякаш огън от устата на дракон, въпреки че дъхът на Саймън беше невидим. — Кой си ти?

Саймън се опита да каже нещо, но не можа да издаде нито звук. Това беше кошмар, някакъв ужасяващ сън, от който не можеше да се събуди.

— Говори, да те вземат дяволите. Кой си?

Едва доловимият проблясък на очите на краля се стесни и почти изчезна сред скриващите лицето му сенки.

— Н-н-никой — запелтечи Саймън. — Аз… аз съм н-никой…

— Така ли? — Долови някаква гневна развеселеност. — И какво те води насам?

Саймън не можеше да измисли нито едно оправдание или извинение.

— Нищо.

— Значи си никой… и работата ти е нищо. — Елиас се разсмя тихичко, сякаш се скъса лист пергамент. — Което ще рече, че със сигурност си тукашен, подобно на всички останали безименни несретници. — Той привлече Саймън по-близо до себе си. — Дай да те огледам.

Саймън на свой ред беше принуден да огледа краля. Това беше трудно на слабата светлина, но му се стори, че съзира в него нещо нечовешко. Бледата му ръка проблясваше с мътното сияние на тресавище и макар стаята да беше усойна и доста хладна, онази част от кожата му, която можеше да различи, беше покрита с влага. Но въпреки трескавия вид на краля ръката му беше изопната от мускули, а хватката му беше неумолима.

До крака на краля бе подпряно нещо тъмно — дълго и черно. Ножница. Саймън долови онова, което се спотайваше в нея. Усещането беше едва доловимо, но безпогрешно като зов на далечен глас. Песента на меча проникна в най-потайните кътчета на мислите му… но той не можеше да се остави на омаята му. Реалният му страх беше много по-неотложен.

— Виждам, че си млад — промълви Елиас. — И със светла кожа. Да не би да си някой от черните римърсгардци на Приратес? Или от народа на тритингите?

Саймън поклати глава и не отговори.

— Все ми е едно — измърмори Елиас. — Каквито и средства да използва Приратес, все ми е едно. — Той присви очи срещу лицето на Саймън. — А, виждам, че потрепна. Разбира се, че знам защо си тук. — Той се изсмя дрезгаво. — Този проклет свещеник навсякъде държи шпиони — защо да няма и един в собствената си кула, където държи тайни, които не би показал дори на своя господар краля?

Елиас леко отпусна пръсти. Саймън усети пулсът му да се ускорява в очакване да му се удаде възможност да се опита да побегне, но кралят само се наместваше. Преди Саймън дори да си помисли за бягство, пръстите отново се впиха.

„Но трябва да съм нащрек — каза си Саймън в опит да си вдъхне надежда. — О, само да ме пусне, моля се да мога да отворя отново вратата на долния етаж!“

Внезапно дръпване го стовари на колене.

— Долу, момче, за да мога да те виждам, без да извивам врат. Твоят крал е уморен и костите го болят. — Възцари се миг тишина. — Странно. Лицето ти не е римърско или на тритинг. Приличаш повече на някой от моите еркинландски селяци. Тази червена коса! Но нали казват, че обитателите на пасищата някога са били от Еркинланд, много отдавна…

Чувството, че сънува, се завърна. Как беше възможно кралят да различи цвета на косата му в този мрак? Саймън си наложи да успокои дишането си и да потисне страха си. Беше се изправял срещу дракон — истински дракон, а не човешки като този — и беше оцелял сред черната страхотия на тунелите. Трябваше да внимава и да се възползва от първата възможност.

— Някога цял Еркинланд — всички земи на Остен Ард — са били като пасищата — изсъска Елиас. — Нищо друго освен малобройни племена, които са се избивали за пасищата. Диви конекрадци. — Той пое дълбоко въздух и го изпусна бавно. Дъхът му имаше странен метален привкус. — Нужна била здрава ръка, която да промени това. Нужна е здрава ръка, за да се съгради кралство. Да не би да мислиш, че обитателите на хълмовете не са надавали викове и вопли, когато императорските гвардейци са се появили за първи път? Но децата им са били благодарни, а децата на техните деца не са имали друг избор…

Саймън не схващаше смисъла на дърдоренето на краля, но изпита смътна надежда, щом плътният глас заглъхна и се възцари тишина. След като изчака двайсетина припрени удара на сърцето си, той дръпна съвсем лекичко ръка, но хватката беше все така неумолима. Очите на краля бяха скрити под качулката, а брадичката му беше подпряна върху гърдите. Но той не спеше.

— И виж какво съгради баща ми — продължи внезапно Елиас и отвори широко очи, сякаш зареял поглед отвъд потъналата в сенки стая и струпаните в нея зловещи мебели. — Империя, за каквато старите набански владетели само са мечтали. Извая я с меча си, а след това я защитаваше от завистливи мъже и отмъстителни безсмъртни. Ейдон да е благословен, но той беше човек — човек! — Кралят стегна пръсти върху китката на Саймън толкова силно, че чак костите му изпращяха и той изохка от болка. — И ми я остави да я опазя, също както някой от твоите селяни предци е оставил на сина си малко парче земя и една крава. Моят баща ми остави целия свят! Но това не беше достатъчно — да, не беше достатъчно, че владея кралството му, че пазя границите му непристъпни, че го защитавам от тези, които отново биха искали да го завладеят. Не, това е само част от управлението. И не е достатъчно.

Елиас сякаш си бъбреше със стар приятел. Саймън се запита дали не е пиян, но не усещаше никакъв алкохол в дъха му, а само странния оловен привкус. Чувството, че е попаднал в капан, се засили и го задуши. Дали лудият крал щеше да го държи така, докато се върне Приратес? Или накрая щеше да му омръзне да говори и сам щеше да произнесе кралската си присъда над заловения шпионин?

— Тъкмо това никога няма да проумее твоят господар Приратес — продължи Елиас. — Преданост. Преданост на човек или преданост на кауза. Допускаш ли, че го е грижа какво ще се случи с теб? Разбира се, че не допускаш — дори селско момче като теб не е толкова глупаво. Трудно би било да прекараш дори един миг в компанията на алхимика, без да разбереш, че той е предан единствено на себе си. И тъкмо тук той не ме разбира. Само ми служи, защото притежавам власт: ако можеше да управлява сам, с удоволствие би ми прерязал гърлото. — Елиас се разсмя. — Или най-малкото би се опитал, така или иначе. Би ми се искало наистина да одита. Но аз имам по-висша преданост — към своя баща и към съграденото от него кралство — и съм готов да понеса всякакви страдания за това. — Гласът му внезапно се скърши. За един момент Саймън беше почти сигурен, че кралят ще се разплаче. — И наистина съм ги изстрадвал, Ейдон го знае. Страдал съм като прокълнатите, пържещи се в ада души. Не съм спал… не съм спал…

Кралят отново потъна в мълчание. Вече придобил опит от предишната пауза, Саймън не помръдна въпреки тъпата болка в пулсиращите му колене, притиснати върху твърдия каменен под.

Когато Елиас проговори отново, гласът му вече не беше толкова рязък. Говореше почти като обикновен човек.

— Гледам те, момче, на колко години си? Петнайсет? Двайсет? Ако Хилиса беше жива, можеше да ми роди момче като теб. Беше красива… свенлива като малко конче, но красива. Нямахме син. Там беше проблемът, разбираш ли. Сега щеше да е на твоята възраст. И всичко това не би се случило. — Той притегли Саймън по-близо, след което — за негов ужас — постави студената си ръка върху главата му, сякаш извършваше някаква церемониална благословия. Дръжката на Печал беше само на няколко пръста от ръката на Саймън. Имаше нещо заплашително в меча и от представата, че би могъл да се докосне до него, на Саймън му се прииска да се дръпне ида закрещи, но беше още по-ужасен, че би могъл да събуди краля от странното му отнесено бълнуване. Стегна ръката си и не помръдна дори когато Елиас започна да го гали бавно по косата, макар от докосването да го полазиха хладни тръпки.

— Син. От това имах нужда. Когото да мога да отгледам, както ме отгледа баща ми, който да разбира какво е необходимо. Дъщери… — Замълча и пое няколко хрипливи Вдишвания. — Имах дъщеря. Някога. Но дъщеря не е същото. Трябва да се надяваш, че мъжът, за когото се омъжва, ще разбира, ще има подходящата кръв, защото тъкмо той ще е този, който управлява. А на кой мъж, който не е негова плът и кръв, би могъл да повери целия свят един баща? И все пак щях да опитам. Щях да опитам… но тя не пожела. Проклето, безочливо дете! — Той повиши глас. — Дадох й всичко, дадох й живот, проклета да е! А тя избяга! И всичко се превърна в пепел. Къде беше моят син? Къде беше той?

Ръката на краля стисна косата на Саймън, сякаш щеше да я изскубне. Саймън захапа устни, за да остане безмълвен, отново ужасен от умопомрачения унес на Елиас. Гласът откъм забуления в сянка стол се извисяваше все по-силно. — Къде беше? Чаках, докато не можех да чакам повече. И тогава трябваше да се заема сам. Един крал не може да чака, нали разбираш. Къде беше? Един крал не може да чака. Инак нещата започват да се разпадат. Нещата се разпадат и всичко, което ми остави баща ми, щеше да бъде изгубено. — Гласът му прерасна във вик. — Изгубено! — Елиас се наведе, приближил лицето си почти на педя от лицето на Саймън. — Изгубено! — изсъска, вторачен в него той. Лицето му блестеше от пот. — Защото ти не дойде!

Като заек в челюстите на лисица, Саймън чакаше с разтуптяно сърце. Щом кралят отпусна косата му, той сви глава, очаквайки да последва удар.

— Но Приратес дойде при мен — прошепна Елиас. — Беше ме разочаровал първия път, но пристигна при мен с думи, думи като пушек. Имаше начин да се поправят нещата. — Той изсумтя. — Знаех, че иска единствено власт. Не разбираш ли, това е, което прави един крал, сине мой. Използва тези, които се стремят да използват него. Така стават тези работи. На това ме научи баща ми, затова слушай добре. Използвах го така, както ме използваше и той. Но сега нищожният му план се разплита и той смята да го скрие от мен. Но аз имам собствени начини да узная, разбираш ли? И не се нуждая от шпиони, от никакви селянчета да дебнат наоколо. Дори да не чувах гласовете, които вият през безсънните ми нощи. Кралят все пак не е глупак. Какво е това пътуване до Вентмаут, което Приратес трябва да предприеме отново, докато се надига червената звезда? Какво има във Вентмаут освен един хълм и пристанищен огън? Какво трябва да се направи там, което вече да не е направено? Той твърди, че е част от големия замисъл, но не му вярвам. Не му вярвам.

Елиас се задъха, сякаш искаше да преглътне, но не можеше. Саймън се дръпна леко, но кралят продължаваше да стиска силно ръката му. Помисли си, че ако се метне рязко назад, може би ще се освободи, но при мисълта какво би последвало, ако не успее, а само насочи вниманието на краля към себе си и това, което се опитва да направи, остана върху изтръпналите си колене до стола. А и последвалите думи на краля го накараха да се откаже от намерението си.

— Трябваше да се досетя, че нещо не е наред, когато ми каза за мечовете — продължи дрезгаво Елиас. — Не съм глупак, за да се уплаша от някакви кухненски клюки, но този меч на баща ми — направо ме изпепели! Сякаш беше прокълнат. И тогава ми дадоха… другия. — Макар че Печал беше до бедрото му, кралят не го погледна, а вдигна умопомрачен поглед към тавана. Това ме… промени. Приратес твърди, че е за добро. Каза, че няма да получа обещаното, ако не спазя сделката. Но сега е в мен както собствената ми кръв това омагьосано творение. Пее ми през всичките нощни часове. Дори през деня е като приклекнал до мен демон. Проклето оръжие!

Саймън очакваше кралят да каже още нещо, но Елиас изпадна в поредното си задъхано безмълвие, все така отметнал глава. След дълго време, когато му се стори, че кралят най-после е заспал или е забравил напълно какво е казал, Саймън събра смелост да се обади.

— А-а мечът на вашия б-б-баща? Къде е?

Елиас сведе очи.

— В гроба му. — Той остана известно време загледан в Саймън, след което мускулите на челюстите му се стегнаха и зъбите му се оголиха в безжалостна усмивка. — А ти защо се интересуваш, шпионино? Защо Приратес иска да узнае за този меч? Чувал съм да се споменава нощно време. Много неща съм чул. — Той протегна ръка и пръстите му стегнаха лицето на Саймън като стоманени окови. Елиас се закашля дрезгаво и пое въздух с хриптене, но не отпусна хватката си. — Твоят господар щеше да се гордее с теб, ако се беше измъкнал, за да му кажеш. Мечът — за това ли става дума? Мечът? Това част от неговия план ли е? Да използва меча на баща ми срещу мен? — Лицето на краля беше плувнало в пот. Очите му бяха съвършено черни дупки върху лицето му от трептящ мрак. — Какво е намислил твоят господар? — Той отново се опита мъчително да си поеме дъх. — К-к-кажи ми!

— Не знам нищо! — изкрещя Саймън. — Кълна се!

Елиас се затресе от раздираща кашлица. Отпусна се в стола и пусна лицето на пленника си. Саймън усети кожата си като изгоряла там, където го бяха стискали ледените пръсти. Кралят се закашля отново и стисна още по-силно китката му, поемаше си въздух на пресекулки.

— По дяволите — задъхваше се Елиас. — Върви да намериш виночерпеца ми.

Саймън се вцепени като уплашена мишка.

— Не чуваш ли? — Кралят пусна китката му и размаха гневно ръка. — Намери монаха. Кажи му да ми донесе чашата. — Той отново се опита да си поеме дъх. — Намери виночерпеца ми.

Саймън се плъзна назад по каменния под, извън обсега на краля. Елиас отново потъна в сянката, но хладното му присъствие беше неумолимо. Там, където го бе стискал, китката му пулсираше, но болката беше незначителна в сравнение с невероятната възможност да избяга. Докато се изправяше, се блъсна в купчина книги, които се стовариха на пода, и изтръпна от ужас, но Елиас изобщо не помръдна.

— Намери го — изръмжа кралят.

Саймън бавно запристъпва към вратата, сигурен, че всеки миг ще чуе как кралят скача да го хване. Стигна до площадката, която не се виждаше от стола. В следващия миг вече беше на стълбището. Изобщо не посегна към факлата си, въпреки че беше на една ръка разстояние от него, а се спусна по стълбите в мрака с уверени стъпки, сякаш се разхождаше по огряна от слънцето ливада. Беше свободен! Колкото и да беше невероятно, беше свободен! Свободен!

На стълбите точно над първата площадка се бе изправила дребна чернокоса жена с жълтеникави очи. Отстъпи, за да му направи път, и го изгледа безмълвно, докато я подминаваше.

Той блъсна външната врата на кулата и изскочи в мъгливия, огрян от лунните лъчи Вътрешен двор. Изпитваше усещането, че внезапно ще му изникнат криле и ще се извиси в облачното небе. Направи само две крачки, преди тихите като дебнещи котки, облечени в черни мантии фигури да се хвърлят отгоре му. Сграбчиха го силно като краля и стиснаха двете му ръце. Белите им лица го наблюдаваха безизразно. Норните изобщо не изглеждаха изненадани, че са хванали някакъв непознат простосмъртен на стъпалата на кулата на Хйелдин.


Рейчъл се дръпна уплашено, изтърва пакета и изтръпна от тупването му върху грубия каменен под.

Проскърцващите стъпки ставаха все по-силни и в тунела постепенно ставаше все по-светло като при развиделяване: след миг щяха да са до нея. Притисната към една пукнатина в каменната стена, Рейчъл се огледа къде да скрие фенера. Изпаднала в отчаяние, сложи коварната издайническа светлинка между ходилата си, наведе се и спусна наметалото си пред фенера като завеса така, че да допре до земята. Единственото, на което можеше да се надява, беше от светлината на факлите си да не забележат светлинката, която прозираше отдолу. Рейчъл стисна зъби и се замоли безмълвно. От миризмата на изгоряло масло започна да й прилошава.

Приближаващите се мъже се движеха бавно — прекалено бавно, за да не забележат една прикрила се с наметалото си старица, мина й ужасяваща мисъл. Стори й се, че ще умре, ако спрат.

— … щом харесват толкова много тези белокожи същества, да накарат тях да работят — чу тя нечий глас, извисил се над шума от стъпките. — Свещеникът непрекъснато ни кара да пренасяме камъни и кал и да изпълняваме всевъзможни поръчки. Тази работа не е за гвардейци.

— А ти кой си, за да го казваш? — отвърна друг мъж.

— Това, че кралят разрешава на Червената мантия да върши, какво си ще, не означава, че ние… — продължи първият, но го прекъснаха.

— Смееш ли да му кажеш да не го прави? — измърмори трети. — Ще те изяде за вечеря и ще изхвърли кокалите ти!

— Затваряй си устата — изръмжа първият, но тонът му не беше особено убедителен, след което продължи по-кротко: — Както и да е, има нещо абсолютно ненормално тук долу, абсолютно ненормално. Видях един от онези с лица като черепи да го чака в сенките, за да разговаря с него…

Скърцането на ботушите по камъните затихна. След няколко мига коридорът отново потъна в тишина.

Рейчъл си пое дълбоко дъх, вдигна наметалото и се измъкна от нишата. Пушекът от пламъка като че ли беше проникнал направо в главата й. Стените за миг се люшнаха и тя се подпря с ръка, за да не падне.

„Благословена света Риап — зашепна беззвучно тя, — благодаря ти, че спаси скромната си слугиня от нечестивците. Благодаря ти, че ги заслепи“.

Още войници! Тунелите под двореца гъмжаха от тях, изпълваха ги като мравки. Това беше третата групичка, която виждаше — или в този случай чуваше, — и Рейчъл не се съмняваше, че има още много, които не беше срещала. Какво търсеха тук долу? Знаеше, че тази част от двореца е неизследвана от години, и тъкмо това я беше окуражило да потърси най-напред тук. Но явно нещо беше привлякло вниманието на кралските войници. Изглежда, Приратес ги беше накарал да копаят, но какво? Дали беше свързано с Гутулф?

Рейчъл преливаше от страх и гняв. Този нещастник! Не беше ли страдал достатъчно, лишен от зрение, прогонен от двореца? Какво можеха да искат от него? Ами да, той беше най-довереният съветник на Върховния крал, преди да побегне: вероятно знаеше някои тайни, които кралят непременно би искал да научи. Сигурно бяха ужасно важни, щом бяха пратили толкова много войници да го търсят из тези мрачни подземия.

Сигурно беше заради Гутулф. Кого другиго биха могли да търсят тук долу? Положително не и нея: тя знаеше, че не играе никаква роля в игрите на могъщите мъже. Но Гутулф — той се беше спречкал с Приратес, нали? Бедният Гутулф. Беше права да го потърси: той се намираше в огромна опасност! Но как да продължи да го търси из гъмжащите от кралски войници — а и по-неприятни неща — проходи, ако онова, което, изглежда, си говореха гвардейците, беше вярно? Щеше да е късметлийка, ако успееше да се добере незабелязано до убежището си.

„Точно така — каза си тя. — Този път едва не те пипнаха, дърто. Истинско нахалство е да се надяваш светицата отново да те спаси, ако продължаваш с глупостите си. Спомни си какво повтаряше отец Дреосан: „Бог може да направи всичко, но не защитава горделивците от собствената им участ“.“

Спря насред коридора, за да успокои дишането си. До слуха й не достигаше нищо освен собствения й учестен пулс.

— Точно така — каза тя високо. — У дома. За да помисля.

И тръгна по коридора, стиснала торбата.


Стъпалата бяха трудни за изкачване и Рейчъл трябваше често да спира, за да си отдъхне, подпряна на стената и обзета от гневни мисли за своята все по-засилваща се немощ. Беше сигурна, че в един по-добър свят, не така опетнен от грехове, тези, които крачеха по пътеката на праведността, не биха били подложени на подобни унижения и злокобни удари. Но на този свят всички души бяха заподозрени и спохождащите ги бедствия, както беше научила Рейчъл Драконката още като малко момиченце от майка си, беше проверката, на която ги подлагаше Бог. Теглата, които й се струпваха сега, със сигурност щяха да смекчат наказанието й, когато застанеше върху Големите везни през онзи предопределен ден.

„Слава на Ейдон Изкупителя, надявам се да е така — помисли си угнетено тя. — Ако земните ми тегла са по-тежки, в Деня на Отсъждането ще полетя като семенце от глухарче“. Тя се усмихна на собствената си нечестива самонадеяност. „Рейчъл, дърта глупачко, само се чуй. Все още не е късно да обречеш на вечни мъки душата си!“

Тази мисъл й подейства необяснимо облекчително. Повъзвърнала силите си, тя отново се заизкачва по стъпалата.

Беше подминала нишата и се беше изкачила почти на следващото ниво, когато си спомни за чинията. С положителност нищо не би могло да се промени за времето от сутринта, когато я беше видяла, докато слизаше по стъпалата… но дори да беше така, нямаше право да я пропусне. Рейчъл, управителката на камериерките, никога не пропускаше нищо. Въпреки че краката я боляха и схванатите й колене запротестираха, въпреки че единственото, което й се искаше, беше да се дотътри до тясната си стаичка и да се строполи на леглото, тя се насили да се обърне и тръгна надолу по стъпалата.

Чинията беше празна.

Рейчъл дълго не откъсна очи от нея. Значението на опразнената чиния проникна съвсем бавно в съзнанието й.

Гутулф се беше върнал.

Изуми се, че стиска чинията и подсмърча.

„Немощна бабичка такава — упрекна се тя. — Защо ревеш? Защото някакъв мъж, с когото никога не си разговаряла и който дори не знае името ти, който по всяка вероятност вече не знае дори собственото си име, е дошъл и си е взел парче хляб и глава лук от някаква чиния?“

Но още докато се хокаше, усети лекотата на глухарчето, което си бе представила преди малко. Той не беше умрял! Ако войниците търсеха него, все още не го бяха намерили. И се беше върнал. Сякаш граф Гутулф беше разбрал как се тревожи за него. Съзнаваше, че подобна мисъл е абсурдна, но имаше чувството, че се е случило нещо изключително важно.

Щом се посъвзе, избърса енергично сълзите си с ръкав, след това извади сирене и сухи плодове от торбата си и ги сложи в чинията. Провери и покритата чаша — водата също я нямаше. Изля вода от меха си в чашата. Тунелите бяха сухо и прашно място и несретникът много скоро щеше да ожаднее отново.

Приключила с приятните си занимания, Рейчъл отново се заизкачва, но сега стъпалата не й се струваха толкова стръмни. Не беше успяла да го намери, но беше жив. Знаеше къде да дойде и щеше да го направи пак. Може би следващия път щеше да я изчака и да си поговорят.

Но какво щеше да му каже?

„Какво и да е, каквото и да е. Поне да си поговоря с някого. Поне да си поговоря с някого“.

Като си тананикаше някакъв псалм, Рейчъл крачеше към тайната си стаичка.


Силите напуснаха Саймън. Докато норните го водеха през Вътрешния двор, коленете му омекнаха. Без да се чудят много-много, двамата безсмъртни го вдигнаха за ръцете и го понесоха — само върховете на пръстите му се тътрузеха по земята.

Мълчаха и вцепенените им лица приличаха на статуи от бял мрамор, задвижени от някаква магия. Единствено черните им очи, които оглеждаха потъналия в сенки двор, подсказваха, че са живи същества. Когато едното проговори тихо на съскащия, щракащ език на Стормспайк, беше така изненадващо, сякаш стените на двореца се бяха изкикотили.

Каквото и да бе изрекло създанието, спътникът му, изглежда, се съгласи. Завиха леко и понесоха пленника си към крепостта, в която се намираха главните сгради на Хейхолт.

Саймън замаяно се запита къде го отнасят. Не че имаше особено значение. Не се беше оказал особено полезен шпионин — първо попадна в ръцете на краля, а след това направо се хвърли в ръцете на тези създания и сега щеше да понесе заслуженото за лекомислието си.

„Но какво ще направят? — Изтощението му беше на път да превъзмогне страха му. — Няма да им кажа нищо! Няма да предам приятелите си. Няма!“

Дори във вцепенението си Саймън съзнаваше, че имаше нищожен шанс да остане безмълвен след завръщането на Приратес. Бинабик беше прав. Беше се оказал един жалък, нещастен глупак.

„Ще намеря начин да се убия, ако трябва“.

Но беше ли редно? В Книгата на Ейдон се казваше, че това е грях… а и се страхуваше да умре, да потегли в това мрачно пътешествие по собствен избор. Пък и изглеждаше съвсем невероятно да му бъде дадена възможност да се измъкне по такъв начин. Норните му бяха отнели кокаления канукски нож, а и изглеждаха способни да се противопоставят без особени усилия на всякакъв негов опит.

Стените на вътрешната крепост, покрити с рисунки на митични зверове и малко известни светци, се мержелееха едва-едва в сумрака. Вратата беше открехната. Зад нея се стелеше мрак. Саймън се опита да се измъкне, но белите пръсти го стискаха неумолимо. Той изви врат, за да зърне небето може би за последен път.

Увиснала сред навъсеното северно нощно небе между кулата на Приратес и Кулата на Зеления ангел, потрепваше червена точка — някаква гневна червена звезда.


Смътно осветените коридори сякаш нямаха край. Всички наричаха Хейхолт най-огромната къща, но въпреки това Саймън наистина беше изумен от размерите му. Сякаш от всяка следваща врата започваха нови безкрайни коридори. Макар нощта навън да беше тиха, из коридорите се носеха пронизващи ветрове. Саймън успяваше да зърне само по някой смътен силует в дъното на проходите, но сенчестите пространства бяха оживени от гласове и странни звуци.

Сграбчили го все така непоколебимо, норните го повлякоха през една врата, зад която имаше стръмно тясно стълбище. След дългото спускане, притиснат толкова плътно между двамата безмълвни безсмъртни, че имаше чувството, че при докосването студената им кожа изсмуква топлината от тялото му, стигнаха до друг пуст коридор и почти веднага се спуснаха по ново стълбище.

„Отвеждат ме към тунелите — помисли си отчаяно Саймън. — Отново в тунелите. О, господи, в непрогледния мрак!“

Най-после спряха пред огромна обкована с желязо дъбова врата. Единият норн измъкна огромен ключ и го пъхна в ключалката, след което дръпна вратата, като изви бялата си китка. Отвътре блъвна горещ, задушлив облак пара и защипа очите и носа на Саймън.

Той стисна очи и зачака какво ще стане. Най-накрая погледна. Норните бяха втренчили черните си безизразни очи в него. Запита се дали това е затворническата му килия. Или тук хвърляха телата на жертвите си?

Осмели се да проговори.

— Ако искате да вляза вътре, ще трябва да ме принудите да го направя.

И стегна мускули в съпротива.

Единият норн го блъсна. Саймън сграбчи вратата и се олюля за момент на прага, но загуби равновесие и политна в празното пространство.

Нямаше под.

Миг по-късно разбра, че под има, но на няколко лакътя под вратата. Стовари се върху натрошените камъни и се хързулна напред, като крещеше от стъписване и болка. Останал да лежи задъхан, оглеждаше танцуващите отражения на огнените пламъци върху изненадващо високия таван. Долавяше странни съскащи шумове. Ключалката над главата му изщрака.

Саймън се претърколи и видя, че не е сам. Няколко странно облечени мъже — ако изобщо бяха хора, тъй като лицата им бяха почти напълно покрити с мръсни парцали — го наблюдаваха от известно разстояние. „Ако са мъчители — помисли си Саймън, — сигурно са уморени от работата си“.

Зад тях зееше огромна пещера, приспособена по-скоро за зверове, отколкото за човешки същества. Покрай стените бяха струпани парцаливи одеяла, които приличаха на опустели гнезда. В един улей течеше вода, която отразяваше червеникавите проблясъци, сякаш беше разтопен метал. Вместо солидна каменна стена, каквато очакваше да види в една затворническа килия, в дъното на пещерата имаше отвор към някакво по-обширно пространство, изпълнено с потрепващата светлина на пламъци. Нечий глас изкрещя от болка.

Той се огледа изумено. Да не би да го бяха захвърлили в самия огнен Пъкъл? Или норните си бяха направили своя собствена версия на ада, за да измъчват ейдонитските затворници?

Мъжете, които до този момент го гледаха тъпо като преживящи животни, внезапно се пръснаха към стените на пещерата. Саймън видя в откритото пространство между двете пещери да се появява ужасяващо познат силует. Без да се колебае, той се дръпна встрани, завря се в някаква потънала в сянка ниша и придърпа някакво вонящо одеяло до очите си.

Приратес все още стоеше с гръб към по-малката пещера и към Саймън и крещеше на някого, който не се виждаше. Главата на алхимика блестеше на огнените пламъци. След като спря да крещи, той се извърна и ботушите му заскърцаха по натрошените камъни. Мина през пещерата, изкачи каменните стъпала до тясната площадка и блъсна с длан вратата. Тя се отвори навън и се затръшна зад гърба му.

Саймън си мислеше, че вече нищо не може да го уплаши или изненада, но сега устата му зееше от изумление. Какво правеше тук Приратес, след като беше казал, че заминава за Вентмаут? Дори кралят смяташе, че е във Вентмаут. Защо алхимикът беше заблудил своя владетел?

„А къде всъщност е това „тук“?“

Саймън долови някакъв шум наблизо и се огледа. Един от забулените с парцали силуети пристъпваше към него със забавените крачки на старец. Мъжът — тъй като очите над плата бяха явно човешки — спря пред Саймън и го огледа за момент. После измърмори нещо, но прекалено глухо, за да може да се разбере.

— Какво?

Мъжът повдигна ръка и бавно свали втвърденото парче плат от лицето си. Беше неописуемо мършав, сбръчканото му лице беше покрито със сива брада, но нещо в израза му подсказваше, че е много по-млад, отколкото изглежда.

— Тоз път извадил късмет, а? — каза непознатият.

— Късмет ли?

Саймън се озадачи. Да не би норните да го бяха затворили с луди?

— Свещеникът. Късмет, че тоз път имал друга работа. Втори път няма имаш… затворници трябват за работа.

— Не знам за какво приказваш.

— Ти… ти не ковач — продължи непознатият, присвил очи. — Може мръсен, но няма пушек по теб.

— Норните ме хванаха — отвърна след кратко колебание Саймън. Нямаше никаква причина да се довери на този мъж, но и никаква да не го направи. — Белите лисици — поправи се той, усетил по недоумяващия израз върху мършавото лице, че мъжът не го е разбрал.

— А, дяволите. — Мъжът направи боязливо знака на Дървото. — Понякога ние тях вижда, но само отдалече. Безбожни същества, чудовища. — Той огледа внимателно Саймън, приближи се още малко и прошепна: — Не казва на никой друг ти не ковач. Тук, ела тук.

И отведе Саймън встрани. Останалите маскирани мъже вдигнаха погледи, но не проявиха особен интерес към новодошлия. Очите им бяха празни като втренчения поглед на извадена на брега риба.

Мъжът пъхна ръка в купчина одеяла и измъкна една маска срещу пушек и мръсна дрипава риза.

— Ето, вземи това — били на Стар Крив крак, но вече не му трябват, където отишъл. Така приличаш като всички други.

— Това добре ли е?

Саймън бе толкова объркан, че му беше трудно да мисли. Очевидно беше в ковачницата. Но защо? Това ли беше единственото му наказание за шпионирането — да работи в леярната на двореца? Струваше му се прекалено безобидно.

— Ако не иска работи до смърт… — отвърна мъжът и се разкашля с такова сухо хриптене, че сякаш хриповете се откъртваха чак от петите му. Мина известно време, преди да е в състояние да продължи: — Ако доктор забележи ти нов тук — изсвистя той, — направо съсипе от работа, мен слуша. Че и повече. Много, много зъл бъде. — Тонът му беше заплашително убедителен. — По-добре теб не забелязва.

Саймън огледа мръсните парчета плат.

— Благодаря ти. Как се казваш?

— Станхелм. — Мъжът отново се разкашля. — И на други недей казва ти нов тук или те изприпкат до доктор толкова бързо, че твои очи изхвръкнат. Казвай ти носил кофи за руда. Тези спят в друга дупка от другата страна, но Бели лисици и войници хвърлят всички дезертьори през таз врата, без значение от кого побягнали. — Той наведе унило глава. — Ние малко останали, а работа много. Затуй довели тук, а не убили. Как ти е името, момче?

— Сеоман.

Саймън се огледа. Останалите се бяха отпуснали на одеялата си с притворени очи и не проявяваха никакво любопитство.

— Кой е този доктор?

За част от секундата споменаването на думата го беше изпълнило с безумна надежда, но дори да беше оцелял от ужасния пожар, Моргенес не беше човек, който да предизвиква страх.

— Много скоро видиш — отвърна Станхелм. — Не бърза.

Саймън омота парчето плат пред лицето си. Миришеше на пушек, мръсотия и други неща, а и не беше лесно да се диша през него. Сподели го със Станхелм.

— Държи влажно. Бъдеш благодарен на самия Изкупител, че аз ти го дал, ще видиш. Инак огън влиза право през гърло и изгаря всичко вътре. — Станхелм посочи ризата с черните си пръсти. — Сложи и това.

И погледна притеснено през рамото си към другите леяри.

Саймън разбра. Щом навлечеше ризата, по нищо нямаше да се различава от тях и нямаше да привлича внимание. Ясно беше, че всички те са изнурени, съсипани мъже. Не искаха да ги забелязват, ако можеха да го предотвратят.

Щом провря глава през дупката, видя огромен силует да се клатушка към него. За момент си помисли, че някой от снежните великани е стигнал по някакъв начин чак в Хейхолт.

Огромната глава се завъртя бавно насам-натам. Маската от обезобразена плът се сгърчи от ярост.

— Много спите, плъхове такива — изрева съществото. — Хайде на работа! Свещеникът иска всичко да се свърши веднага.

Саймън поблагодари на Усирис за парцаливото парче плат, превърнало го в един от лишените от лице пленници. Познаваше това еднооко чудовище.

„О, Майко на милосърдието. Дали са ме в лапите на Инч“.


Загрузка...