Към кулата на Зеления ангел. Част втора

17. Въглен в нощното небе

Въпреки неотложността на задачата и тъпата болка в седалището, Тиамак не можа да не спре изненадан от случващото се на хълма.

Хрумна му, че е прекарал толкова много време от живота си в четене на свитъци и всевъзможни книги, че е разполагал със съвсем незначителни възможности да изживее описваните в тях неща. С изключение на краткия му престой в Ансис Пелипе и ежемесечните му посещения на пазара в Кванитупул, врявата на живота рядко нахлуваше в къщичката му. Но сега, през последната година, Тиамак се беше забъркал в огромните брожения сред простосмъртни и безсмъртни. Беше се сражавал с чудовища заедно с една принцеса и един херцог. Беше се срещнал и разговарял с един от легендарните сити. Беше видял завръщането на най-великия рицар от времето на Джохан. А в момента сякаш описаното по страниците на прашните томове беше оживяло по някакъв магически начин и той стоеше под облачните небеса и наблюдаваше капитулацията на цяла армия след една битка на живот и смърт в прочутия Онестрински проход. Без съмнение всеки учен, който владееше пачето перо, би дал мило и драго, за да присъства тук.

Тогава защо, запита се Тиамак, изпитваше такъв непреодолим копнеж отново да зърне къщичката си в клоните на смокинята?

„Такъв съм, какъвто са ме направили Тези, които наблюдават и оформят — заключи той. — Не съм герой като Камарис или Джосуа, или дори като Исгримнур. Аз съм като отец Странгиард и подобните на нас — дребните, кротките. Не искаме хората да са непрекъснато вторачени в нас в очакване да видят какво ще е следващото, което ще направим“.

И все пак, като се замисляше за нещата, които беше видял и дори извършил, не беше съвсем сигурен дали би ги заобиколил, дори да му беше предоставена такава възможност.

„Ще рече, докато мога да отбягвам още известно време Онази, която чака, за да отведе всички. Не бих имал нищо против един ден да имам семейство. Не бих имал нищо против съпруга и деца, които ще изпълват къщата със смехове, когато остарея“.

Но това означаваше да си намери вранка за съпруга, разбира се. Дори да му се харесваха високите жени с рибешка кожа от градовете от сухите земи, дълбоко се съмняваше, че някоя от тях би имала огромно желание да се храни с рачешка чорба и да живее в колиба сред клоните на дърво над блатата.

Гласът на Джосуа прекъсна размишленията му. Тиамак тръгна към принца, за да му предаде съобщението, но видя, че пътят му е блокиран от няколко едри войници, които не откъсваха очи от гледката пред себе си и не се разбързаха да направят път на дребния мъж.

— Виждам, че си тук — каза принцът на някого.

Вранът се повдигна на пръсти, за да види на кого говори.

— Че къде бих могъл да отида, принц Джосуа?

Варелан се изправи, за да поздрави победителя. Въпреки че лицето му беше покрито с рани и охлузвания, а ръката му висеше на превръзка, ролята на пълководец никак не подхождаше на по-младия брат на Бенигарис. Беше достатъчно висок и представителен по някакъв деликатен начин, но очите му бягаха настрани, а позата му бе прекалено сервилна. „Прилича на фиданка — помисли си Тиамак, — която не е огрявана достатъчно от слънчевите лъчи“.

Джосуа застана пред него. Принцът все още носеше изпокъсана туника и охлузени ботуши, сякаш битката беше приключила току-що, а не преди цели два дни. През това време не беше напускал лагера — беше ангажиран с толкова много задължения, че Тиамак се съмняваше дали му се събират дори няколко часа откраднат от време на време сън.

— Няма място за срам, Варелан — отвърна отсечено Джосуа. — Твоите воини се сражаваха достойно и ти изпълни своя дълг.

Варелан тръсна яростно глава и за миг заприлича на нещастно дете.

— Аз се провалих. Бенигарис няма да обърне внимание, че съм изпълнил дълга си.

— Провали се само в едно — отвърна Джосуа, — но поражението ти може да причини повече добрини, отколкото предполагаш — независимо че брат ти няма да се облагодетелства от тях.

Камарис пристъпи безмълвно и застана до принца. Варелан опули очи, сякаш чичо му беше някакво огромно чудовище, каквото всъщност действително беше, помисли си Тиамак.

— Невъзможно ми е да съм удовлетворен от случилото се, принц Джосуа — отвърна неотстъпчиво Варелан.

— Когато приключим с всичко това, ще осъзнаеш неща, които могат да променят мнението ти.

Варелан направи кисела физиономия.

— Не съм ли се наслушал на подобни неща? В такъв случай да приключваме. Вече ми отне бойното знаме. Бих предпочел да ти го предам на самото бойно поле.

— Ти беше ранен. — Джосуа му заговори с бащински тон. — Не е срамно да бъдеш отнесен от бойното поле. Познавах добре баща ти: той би се гордял с теб.

— Ще ми се да го вярвам. — Затруднен от превръзката на ръката си, Варелан измъкна от колана си тънък златен жезъл, увенчан с птича глава с висок гребен. Докато приклякваше на коляно, премигна от болка. — Принц Джосуа, вземи моите пълномощия, жезъла на върховния военачалник на рода Бенидривайн. От името на всички воини под мое командване ти поднасям нашата капитулация. Ние сме твои пленници.

— Не. — Отговорът на Джосуа предизвика раздвижване от изненада сред редиците на чулите го. — Вие не капитулирате пред мен.

Варелан го погледна озадачено и се намръщи.

— Милорд?

— Ти не предаваш твоите набански воини на чужда армия. Ти претърпя поражение от законния наследник на вашата кралска фамилия. Въпреки извършеното от брат ти отцеубийство — знам, че все още не ми вярваш, Варелан, — родът Бенидривайн ще продължи да управлява дори след като Бенигарис бъде окован в белезници. — Джосуа отстъпи назад. — Капитулацията ти е пред Камарис-са-Винита, не пред мен.

Камарис изглеждаше по-изненадан и от Варелан. Възрастният рицар се извърна с въпросително изражение към Джосуа, но след кратко колебание протегна дългата си ръка и внимателно взе жезъла от ръката на младия мъж.

— Изправи се, племеннико — каза той. — Ти донесе единствено достойнство на нашия род.

Изражението на Варелан беше някаква объркана смесица от чувства.

— Как така? — попита той. — Или вие двамата с Джосуа лъжете и аз предадох нашия най-важен проход на един узурпатор, или съм жертвал стотици смели воини заради убиеца на моя баща!

Камарис поклати глава.

— Ако грешката ти е била от незнание, ти не носиш вина. — В тона му се усещаше странна угнетеност, а погледът му сякаш беше съсредоточен върху нещо друго вместо върху измъчения младеж пред него. — Само когато злото е извършено по собствен избор, колкото незначително и глупаво да изглежда то, Бог скърби. — Той погледна към Джосуа, който кимна. Тогава възрастният рицар се обърна с лице към занемелите воини и пленници. — Обявявам, че всички, които отсега нататък се сражават заедно с нас за освобождението на Набан, са свободни мъже — извика Камарис достатъчно мощно, за да го чуят и последните редици. Той вдигна жезъла и за миг сякаш отново се намираше сред разгара на сражението. — Родът на Рибарчето ще възвърне своята чест.

Мъжете отвърнаха с мощен рев. Дори победената армия на Варелан изглеждаше изненадана и въодушевена от случващото се.

Тиамак се възползва от всеобщото въодушевление, за да си пробие с лакти път през войнишката тълпа и да стигне до Джосуа, който в този момент разговаряше тихо с все още объркания и ядосан Варелан.

— Ваше височество?

Вранът стигаше едва до лакътя на принца и изпитваше неловкост от дребния си ръст в обкръжението на всички тези въоръжени гиганти. Как ли се чувстваха Бинабик и неговите троли, които бяха високи малко повече от две трети от неговия ръст?

Джосуа се обърна, за да види кой му говори.

— Един момент, ако обичаш, Тиамак. Варелан, всичко това е много по-сложно от стореното от твоя брат на хълма Биволски гръб. Има неща, които трябва да узнаеш и които ще ти се сторят невероятни, но съм длъжен да ти съобщя, че напоследък невероятното е самата действителност.

Тиамак не искаше да изчака, докато Джосуа разкаже цялата история за войната на Краля на бурите.

— Моля ви, ваше височество. Изпратиха ми да ви съобщя, че съпругата ви лейди Воршева в момента ражда.

— Какво?! — Сега цялото внимание на Джосуа се насочи към него. — Тя добре ли е? Има ли нещо, което да не е наред?

— Не мога да кажа. Херцогиня Гутрун ме изпрати веднага щом почнаха болките. Препусках по целия път от манастира, а не съм много добър в ездата.

Тиамак преодоля изкушението да разтрие изтръпналия си задник — колкото и да се беше сближил с представителите на благородничеството, вероятно все пак трябваше да спазва известно приличие. Но болката наистина беше нетърпима. Имаше нещо рисковано до глупост да препускаш върху гърба на толкова по-огромно животно от теб. Никога не би могъл да свикне с този обичай на сухоземците.

Принцът изгледа безпомощно Варелан, а след това и Камарис. Устните на възрастния рицар се свиха в незабележима усмивка, в която се долавяше известна болка.

— Върви, Джосуа — каза той. — Мога да разкажа много неща на Варелан и без теб. — Замълча за момент, а сърцето му като че ли се сгърчи и от очите му бликнаха сълзи. — Дано бог даде на жена ти безопасно раждане.

— Благодаря ти, Камарис. — Джосуа изглеждаше твърде развълнуван, за да си даде сметка за реакцията на възрастния мъж. — Тиамак. Моля да ме извиниш за непростимото ми поведение. Ще се върнеш ли с мен?

Вранът тръсна глава.

— Не, благодаря, принц Джосуа. Имам да свърша някои други неща.

„И едно от тях е да се съвзема от ездата дотук“, добави наум той.

Принцът кимна и забърза към коня си.

— Ела — каза Камарис, като сложи дългата си ръка на рамото на Варелан. — Трябва да поговорим.

— Не съм сигурен, че имам желание да чуя онова, което ще ми кажеш — отвърна младият мъж.

Но в тона му не прозвуча само шеговита нотка.

— Аз не съм единственият, който би трябвало да говори, племеннико — продължи старият рицар и изтри очи с ръкава си. — Бих искал да чуя от теб много неща за моя дом и за моето семейство. Ела.

И поведе Варелан към редицата шатри, разпънати успоредно на хребета. Тиамак ги проследи да се отдалечават с чувство на разочарование.

„Ето това е то. Може и да съм в центъра на събитията, но си оставам страничен човек. А ако беше написано в книга, щях да разбера какво ще си кажат. Наистина има какво да се каже за една самотна смокиня“.

След като проследи известно време отдалечаващите се фигури, Тиамак потръпна и се загърна по-плътно в наметалото си. Времето отново се разваляше и вятърът пронизваше като с ножове. Реши, че е крайно време да потърси малко вино, за да облекчи болките в гърба и седалищните си части.

Надвисналата над Наглимунд мъгла беше ужасно студена. Еолаир би дал какво ли не, за да си седи пред камината в Над Мулах, а войната да е само един далечен спомен. Но войната беше тук — само малко по-нагоре по склона.

— Стегнете се — каза той на спотайващите се зад него хернистирски мъже. — Скоро тръгваме. И запомнете — и на тях им тече кръв и умират.

— Но ние умираме по-бързо — отвърна тихо един от мъжете.

Еолаир нямаше сърце да го нахока.

— Това е от чакането — промълви той на Изорн. Синът на херцога го погледна; беше пребледнял. — Това са смели мъже. Чакането и неизвестността ги съсипват.

— Не е само това. — Изорн посочи с брадичка към скалистия силует на крепостта сред мъглата. — Заради самото място е. И заради съществата, с които се сражаваме.

Еолаир стисна зъби.

— Какво спира ситите? Щеше да е по-различно, ако знаехме какво правят съюзниците ни. Кълна се, че чакат да се смени вятърът или да прелетят над главите ни някакви специални птички. Сякаш се бием заедно с армия от гадатели на кристал.

Въпреки собствената си напрегнатост Изорн изгледа състрадателно графа. Еолаир изпита усещането, че го скастрят.

— Те най-добре знаят как да победят сродниците си.

— Знам, знам. — Еолаир плесна дръжката на меча си. — Но бих дал какво ли не…

Откъм склона се понесе пронизителен звук. Присъединиха се още два рога.

— Най-после! — Графът на Над Мулах пое дъх и се извърна върху седлото. — Тръгваме след ситите — викна той на мъжете си. — Дръжте се един до друг. Пазете си гърбовете и не се губете в тази проклета мъгла.

Ако беше очаквал да чуе в отговор боен вик, би трябвало да остане разочарован. Все пак те го последваха, щом препусна нагоре по склона. Обърна се и ги видя да газят през снега, мрачни и навъсени като затворници, и отново му се прииска участта им да не беше така тежка.

„Какво бих могъл да очаквам? Воюваме със свръхестествен противник, съюзниците ни са не по-малко странни, а и сражението дори не е на наша земя. Трудно им е да осъзнаят, че е за доброто на Хернистир, камо ли за доброто на техните селца и семейства. И на мен ми е трудно да го осъзная, макар да го вярвам“.

Щом се приближиха до потъналата в сянка стена на Наглимунд, мъглите се заусукваха около тях. Зад пролома в стената се виждаше едва доловимо придвижване на силуети, но някаква слухова измама превръщаше пронизителните крясъци на норните и подобните на птиче чуруликане бойни песни на ситите в отекващ тътен. Огромната дупка в стената изведнъж изникна пред тях като уста, зейнала да нагълта всички простосмъртни.

Щом Еолаир мина през нея, светкавица разряза въздуха, последвана от оглушителен трясък. В един миг като че ли всичко се преобърна наопаки: мъглата почерня, а силуетите пред него избеляха. Конят му се вдигна на задните си крака, изцвили и се опита да се освободи от юздите. Стовари се нова мощна светкавица и заслепи графа. Щом зрението му се възстанови, той видя, че конят му препуска ужасен обратно към пролуката в стената насред замаяните и блъскащи се мъже на графа. Еолаир дръпна свирепо юздите, но без никакъв резултат. Изруга, измъкна крака от стремената, скочи от седлото и падна на покритата със сняг земя; конят продължи да препуска като обезумял — разблъскваше и тъпчеше паникьосаните войници.

Еолаир се мъчеше да си поеме дъх. Нечии яки ръце го сграбчиха и го вдигнаха на крака. Двама от хернистирците му го гледаха ужасено.

— Тази… тази светлина — запелтечи единият.

— Конят ми обезумя — надвика врявата графът.

Изтръска снега от гамашите и туниката си и закрачи напред. Мъжете го последваха. Конят на Изорн не се беше уплашил и младият римър вече беше потънал някъде в мъглата пред тях.

Вътрешният двор на Наглимунд напомняше кошмарна леярна. Мъглата се носеше като едри валма пушек, а от високите прозорци периодично бълваха огнени езици и пролазваха по каменните стени като пламнали завеси. Ситите вече се намираха в непосредствена близост до норнските защитници. Сенките им, преувеличени от пламъците и мъглата, се простираха над замъка като воюващи божества. Еолаир за момент си помисли, че знае какво е видяла Мейгуин. Прииска му се да се захлупи по лице и да остане така, докато всичко не премине.

От мъглата изскочи конник. Беше Изорн.

— Притиснати са пред вътрешната крепост — извика той. На брадичката му имаше кървава ивица. — Там са великаните.

— О, богове — промълви Еолаир.

Той махна на мъжете си да го последват и се спусна след Изорн. Ботушите му затъваха на всяка крачка в снега и той изпита усещането, че се катери по стръмен хълм. Знаеше, че ризницата му е прекалено тежка, за да може да тича дълго. Задъхваше се с последни усилия, понесъл вече не един и два удара.

Битката пред вътрешната крепост представляваше суматоха от остриета, мъгла и почти невидими противници, която погълна воините на Еолаир. Изорн се спря да вдигне едно паднало копие и препусна срещу един окървавен великан, който отблъскваше половин дузина сити с тоягата си. Еолаир долови движение от едната си страна и се обърна — някакъв тъмноок норн връхлиташе насреща му, размахал сив топор. Графът отби удара, но се подхлъзна и падна на едно коляно. Преди противникът му да успее да се възползва от това, той грабна шепа сняг и го метна в лицето на норна. Без да чака да види дали е успял да разсее противника си, се втурна напред, размахал меча си на височината на глезена му. Чу се стържене на стомана в кост и неприятелят му рухна върху него.

Следващите мигове протекоха в някаква абсолютна тишина. Шумовете на битката заглъхнаха, сякаш той премина в някакво друго измерение — безмълвен свят, широк само един лакът и няколко пръста дълбок, в който не съществуваше нищо друго освен паникьосаните му усилия, учестеното му дишане и костеливите пръсти, стиснали гърлото му. Белезникавото лице се рееше пред него, хилеше се безмилостно като демонична маска. Очите на съществото бяха плоски тъмни камъчета, а дъхът му миришеше на ледена дупка в земята.

Еолаир имаше кинжал на колана, но не искаше да губи нито секунда, за да се пресегне и да го извади. Въпреки по-едрото си телосложение обаче чувстваше, че ръцете му отслабват. Норнът постепенно извиваше врата му и спираше дишането му. Нямаше избор.

Той пусна китките на норна и посегна към ножницата. Пръстите около гърлото му се стегнаха и тишината започна да свисти. Над широкия един лакът свят се спусна мрак. Еолаир заудря с ножа си хълбока на своя враг, докато пръстите не се отпуснаха, след това сграбчи умиращия си противник като любовница, за да попречи на норна да докопа някое от собствените си оръжия. Най-накрая отпуснатото върху него тяло престана да се съпротивлява. Той го блъсна и норнът се търкулна от него и тупна в снега.

Докато се опитваше да си поеме дъх, на ръба на смътното му полезрение изникна тъмнокосата глава на Куройи. Ситът се опитваше да разбере дали графът ще оживее, или не. След това, без да каже нито дума, изчезна от погледа му.

Еолаир с мъка се надигна. Туниката му беше подгизнала от бързо изстиващата кръв на норна. Погледна проснатия труп, след това огледа хаоса около себе си. Нещо във формата и стройното тяло на неговия противник… не беше както трябва.

Беше жена. Беше се сражавал с норнка.

Закашля се — изпитваше парещи болки в гърлото — и се изправи. Нямаше от какво да се срамува — за малко не го беше убила.

„Що за свят?“

Щом тишината в главата му отмина, пеенето на ситите и на Децата на облаците отново го захлупи — смесено с по-човешките крясъци от гняв и болка, то изпълваше всичко с ужасяващата музика на битката.

Еолаир имаше поне десет рани и крайниците му тежаха като камъни. Слънцето, което през целия ден се беше крило зад облаците, изглежда, вече се беше спуснало зад хоризонта, но му беше трудно да определи дали залезът или подскачащите пламъци обагрят мъглата в червено. Повечето защитници на вътрешната крепост на Наглимунд бяха паднали: бяха останали само малка група норни и последният и най-огромен великан, заклещени в един покрит проход пред високата врата на крепостта. Изглеждаха твърдо решени да удържат последното парче земя. Калната пръст пред тях беше покрита с купчини тела и просмукана с кръв.

Когато битката постепенно затихна, графът заповяда на хернистирците да се оттеглят. Оцелелите десетина души гледаха безизразно и едва се държаха на крака, но настояха да проследят сражението до самия му край. Еолаир изпита неистова обич към тях, макар да ги изруга гръмогласно заради безумството им. Това вече беше битка на ситите, каза им той: трябваха дълги оръжия и светкавични рефлекси, а олюляващите се простосмъртни не можеха да предложат нищо друго освен омаломощените си тела и безстрашните си сърца. Еолаир настоя и отпрати мъжете си към относителната сигурност на външната стена на Наглимунд. Изпитваше отчаяно желание да измъкне поне някои от тях живи от този кошмар.

Самият той остана да издири Изорн, който не се беше отзовал на призива на бойния рог. Закуцука из периферията на битката зад ситските воини, които се мъчеха да измъкнат гиганта от укритието под сводестия вход, където той продължаваше да причинява огромни загуби дори в миговете преди смъртта си. Ситите бяха обзети от яростно бързане, но Еолаир не разбираше защо. Почти всички защитници бяха мъртви, а шепата останали защитаваха вратата съм вътрешната крепост, но които и да се намираха все още вътре, изглежда, предпочитаха да ги оставят да умрат, отколкото да се опитат да ги пуснат да влязат. Постепенно ситите щяха да ги изтрепят един по един — воините на Джирики бяха останали с малко стрели, но няколко от норните бяха изгубили щитовете си, а от рунтавия великан, наполовина скрит зад една от колоните под свода, вече стърчаха десетина окичени с пера стрели.

Земята, по която пристъпваше Еолаир, беше осеяна с телата на простосмъртни и безсмъртни, сякаш боговете ги бяха запокитили от небесата. Графът крачеше покрай множество познати лица, някои от които на млади хернистирци, с които беше седял край лагерния огън предишната нощ, както и на сити, втренчили златистите си очи в нищото.

Най-после откри Изорн. Младият римър лежеше на земята с разперени ръце и крака, шлемът му бе паднал до него. Коня му го нямаше.

„Бриниох небесни!“

Еолаир беше прекарал часове под ледения вятър, но щом зърна тялото на приятеля си, усети вцепеняващ студ. Темето на Изорн беше подгизнало от кръв.

„О, богове, как ще кажа на баща му!?“

Забърза напред и сграбчи Изорн за рамото, за да го обърне. Лицето на младия римър беше покрито с кал и топящ се сняг. Еолаир се опита да го почисти внимателно и Изорн се закашля.

— Жив си!

Младежът открехна очи.

— Еолаир?

— Да, аз съм. Какво стана? Зле ли си ранен?

Изорн вдъхна дълбоко и изхъхри.

— Изкупителят да ме пази, не знам. Имам чувството, че главата ми зее. — Той повдигна треперещата си ръка към темето си и огледа окървавените си пръсти. — Един хунен ме цапардоса. Огромен и космат.

Отпусна се назад и затвори очи — Еолаир отново се скова от ужас, — но пак ги отвори. Изглеждаше по на себе си, но думите му като че ли опровергаха това.

— Къде е Мейгуин?

— Мейгуин ли? — Еолаир хвана ръката на младия мъж. — В лагера е. Ти си в Наглимунд и си ранен. Ще потърся някой, за да ми помогне да те отнесем…

— Не — прекъсна го настоятелно Изорн въпреки немощта си. — Тя беше тук. Исках да я настигна, когато… когато гигантът ме цапардоса. Не можа да ме довърши обаче.

— Мейгуин… тук? — За момент му се стори, че севернякът му говори на някакъв неразбираем език. — Какво искаш да кажеш?

— Каквото казах. Видях я да се разхожда покрай биещите се, обикаляше крепостта. Помислих си, че съм се заблудил заради мъглата, но знам, че тя е… особена. Тръгнах след нея и я видях точно… ей там… — Той сви очи от болка и посочи далечния ъгъл на масивната крепост. — Продължих натам, но онова чудо ме изненада отзад. Преди да се усетя, лежах ей тук. Не знам защо не ме доуби. — Въпреки студа по бледото му чело избиха капки пот. — Може би го е нападнал някой от ситите.

Еолаир се изправи.

— Ще доведа помощ. Лежи и не мърдай.

Изорн се опита да се усмихне.

— Мислех да се поразходя из дворцовите градини тази вечер.

Графът зави приятеля си с наметалото си и се втурна към предната част на крепостта, като заобиколи обсадената й врата. Откри хернистирците, които се бяха струпали до една цепнатина във външната стена като ужасени от гръм овце, и подбра четирима от по-здравите, за да отнесат Изорн до лагера. Щом се увери, че младежът е в безопасност, се върна да потърси Мейгуин. Беше му коствало огромни усилия да се погрижи първо за приятеля си.

Не му отне много време да я намери. Беше се свила на кълбо на земята от задната страна на крепостта. Макар да не забеляза никъде по нея никакви следи от насилие, щом я докосна, усети, че кожата й е мъртвешки студена. И като че ли не дишаше.

Когато след известно време отново дойде на себе си, Еолаир видя, че носи отпуснатото й тяло на ръце — препъваше се из лагера в подножието на хълма под Наглимунд. Не помнеше как е стигнал дотук. Някакви човешки лица вдигаха очи към него, щом ги приближаваше, но в този момент той по нищо не ги различаваше от проблясващи животински очи.

— Кира'ату казва, че е жива, но много близо до смъртта — каза Джирики. — Поднасям ти скръбта си, Еолаир от Над Мулах.

Щом графът вдигна очи от бледото, отпуснато лице на Мейгуин, ситската лечителка се надигна от сламеника, мина кротко покрай Джирики и излезе от шатрата. На Еолаир му се прииска да я върне, но знаеше, че има и други, които се нуждаят от помощта й, между които и някои от неговите воини. Беше ясно, че тук тя вече няма работа, макар на самия него да не му беше ясно какво точно е направила. Беше прекалено зает да помогне на Мейгуин да оживее, за да обърне достатъчно внимание, докато стискаше хладната ръка на младата жена, сякаш за да й предаде малко от своята трескава топлина.

Върху лицето на Джирики имаше кръв.

— Ранен си — промълви Еолаир.

— Само драскотина. — Джирики махна с ръка. — Твоите мъже се сражаваха храбро.

Еолаир се поизвърна, за да може да му говори, без да извива врат, но не пусна пръстите на Мейгуин.

— Свърши ли обсадата?

Джирики не отговори веднага. Дори потънал в безмерна скръб, Еолаир изпита внезапен страх.

— Не знаем — отговори най-после ситът.

— Какво означава това?

Джирики и народът му притежаваха някакво ненарушимо спокойствие, което ги различаваше от Еолаир и простосмъртните като него, но въпреки това беше ясно, че ситът е разтревожен.

— Запечатаха крепостта с Червеноръкия в нея. Изпяха великото Слово на промяната и вече не можем да проникнем вътре.

— Не можем да проникнем вътре? Как е възможно това? — Еолаир си представи огромни камъни, струпани от вътрешната страна на входа. — Няма ли начин да се атакува вратата?

Ситът наклони по птичи главата си в знак на отрицание.

— Вратата си е на мястото, но крепостта не е зад нея. — Той се навъси. — Не, това заблуждава. Ще ни помислиш за луди, ако ти го кажа по този начин, след като градежът си стои на мястото. — Ситът изкриви устата си в усмивка. — Не знам дали мога да ти го обясня, графе. В нито един от езиците ви не съществуват точните думи. — Той млъкна. Еолаир се изненада, че вижда един сит така объркан, така… човешки объркан. — Те не могат да излязат, а ние не можем да влезем. Това е достатъчно като обяснение.

— Но вие сринахте стените. Нима не можете да срутите и стените на крепостта?

— Вярно е, че сринахме стените, но ако Хикеда'я разполагаха с необходимото време тогава, за да направят онова, което успяха сега, тези стени все още щяха да са си на мястото. Някакви абсолютно неотложни задачи са ги възпрепятствали да го направят, преди да започнем обсадата. Така или иначе, дори сега да изкъртим камъните един по един и да ги отнесем на хиляда левги оттук, пак няма да ги достигнем. И ще си останат там.

Еолаир поклати глава в безсилно недоумение.

— Не разбирам, Джирики. Щом не могат да излязат, а останалата част от Наглимунд е наша, значи няма за какво да се тревожим, не е ли така?

Беше му невъзможно да продължава да слуша неясните обяснения на Мирните. Единственото, което искаше, бе да го оставят на спокойствие с издъхващата дъщеря на Лут.

— Би ми се искало да е така. Но продължава да не ни е ясно какво ги е довело тук, а и по всяка вероятност, докато могат да останат на това място, което е в близост до А-Генай'асу, те ще могат да вършат онова, заради което са дошли.

— Значи цялото това сражение беше за нищо? — Еолаир пусна ръката на Мейгуин и се изправи. В гърдите му се надигаше ярост. — За нищо? Повече от шейсет изклани храбри хернистирци, да не говорим за твоите сънародници… и Мейгуин… — Той махна безпомощно с ръка. — И всичко това… за нищо?!

Той залитна напред с вдигнати ръце, сякаш за да ги стовари върху безмълвния безсмъртен. Джирики реагира толкова светкавично, че Еолаир усети стиснатите си китки в лека, но властна хватка, преди да забележи помръдването на сита. Макар и вбесен, той остана изумен от неподозираната сила на Джирики.

— Скръбта ти е истинска. Както и моята, Еолаир. И не бива да смятаме, че всичко това е било напразно: може би сме затруднили Хикеда'я по начин, който не подозираме. Сега със сигурност ще бъдем нащрек и ще внимаваме какво ще предприемат Децата на облаците. Ще оставим тук някои от нашите най-мъдри и най-стари певци.

Еолаир усети как гневът му се стопява в безнадеждност. Отпусна се и Джирики освободи ръцете му.

— Ще ги оставите тук? — попита като замаян той. — А вие къде отивате? Връщате се у дома?

Нещо в него се надяваше действително да е така. Нека ситите се приберат заедно с причудливите си магии в своите потайни кътчета в този свят. Някога Еолаир се беше питал дали безсмъртните все още съществуват. Сега беше живял с тях и се бе сражавал заедно с тях, бе преминал през ужас и страдания, каквито не беше предполагал, че е възможно да съществуват.

— Не в сегашния си дом. Онова там виждаш ли? — Джирики повдигна покривалото на шатрата. Нощното небе се беше избистрило и над лагерните огньове провисваше звездният покров. — Ето там. Отвъд това, което ние наричаме Сърцето на нощта, ярката звезда над ъгъла на външната стена на Наглимунд.

Озадачен и раздразнен, Еолаир присви очи. Над звездата високо сред черното небе блестеше друга светла точка, червена като тлеещ въглен.

— Тази ли?

— Да. Това е поличба със страшна сила и значение. Простосмъртните я наричат Звездата-завоевател.

Името му прозвуча обезпокоително познато, но обзет от скръб и отчаяние, Еолаир не можа да си спомни нищо.

— Виждам я. Какво означава това?

Джирики се обърна. Погледът му беше хладен и резервиран.

— Означава, че Зида'я трябва да се завърнат в Асу'а.

В първия миг графът не разбра казаното.

— Отивате в Хейхолт? — промълви най-накрая той. — Да се изправите срещу Елиас?

— Време е.

Еолаир се обърна към Мейгуин. Устните й бяха безкръвни. Под клепачите й се виждаше тънка бяла ивица.

— В такъв случай тръгвате без мен и мъжете ми. Наситих се на убийства. Ще отнеса Мейгуин, за да издъхне в Хернистир. Ще я отведа у дома.

Джирики вдигна ръката си, дългите му пръсти се размърдаха, сякаш посягаше към простосмъртния си съюзник. Еолаир очакваше някакъв драматичен жест, но ситът само каза:

— Трябва да направиш онова, което смяташ за най-правилно, Еолаир. Ти вече направи много.

Излезе навън и мрачният му силует се очерта на фона на осеяното със звезди небе. Покривалото изплющя зад гърба му.

Еолаир се отпусна до сламеника на Мейгуин, замаян от отчаяние. Не му се мислеше повече. Отпусна страна върху неподвижната й ръка и се остави в прегръдките на съня.

— Как си, приятелю?

Исгримнур простена и отвори очи. Главата му пулсираше и го болеше, но това не беше нищо в сравнение с болката под врата му.

— Мъртъв. Защо не ме погребете?

— Ти ще надживееш всички ни.

— Ако ще боли толкова силно, не е никаква привилегия. — Исгримнур се понадигна. — Какво правиш тук? Странгиард ми каза, че Варелан трябва да капитулира днес.

— Вече капитулира. Имам работа тук в манастира.

Херцогът го изгледа недоверчиво.

— Защо се хилиш, Джосуа? Не съм те виждал да го правиш често?

Принцът се разсмя.

— Станах баща, Исгримнур.

— Воршева роди ли? — Римърът протегна косматата си ръка и сграбчи ръката на Джосуа. — Прекрасно, човече, прекрасно! Момче или момиче?

Принцът приседна на леглото.

— И двете.

— И двете ли? — Исгримнур отново го изгледа подозрително. — Това пък що за глупост е? — Макар и бавно, той се досети. — Близнета?

— Близнаци. — Джосуа едва се сдържаше да не избухне в доволен смях. — Чудесни са, Исгримнур — дебели и здрави. Воршева излезе права, тритингките са яки жени. Почти не гъкна, макар че им трябваше цяла вечност, за да се измъкнат.

— Слава на Ейдон — промълви римърът и направи знака на Дървото. — И бебетата, и майката да са живи и здрави. Слава. — В ъгълчетата на очите му се появиха сълзи и той ги изтри рязко. — Ами ти, Джосуа, я се погледни! Още малко и ще заподскачаш. Кой би могъл да предположи, че бащинството така ще ти приляга?

Принцът продължаваше да се усмихва, но зад усмивката му се долавяше нещо сериозно.

— Сега имам за какво да живея, Исгримнур. Не разбирах какво е. Не бива да им се случи нищо лошо. Трябва да ги видиш — съвършени са, съвършени.

— Още сега.

Исгримнур започна да отмята завивките си.

— Не сега! — Джосуа се притесни. — Няма да ставаш от леглото. Ребрата ти…

— … са си все още на мястото. Някакъв кон само малко ги понатърти. Случвало ми се е и по-лошо. Повечето пъти е пострадвала главата ми, а това са само някакви си кокали все пак.

Джосуа беше сграбчил Исгримнур за огромните рамене и за миг като че ли беше готов да се сборичка с него, за да го принуди да остане в леглото. Накрая го пусна с неохота.

— Държиш се глупаво — измърмори той. — Те не заминават за никъде.

— Аз също, ако изобщо се размърдам отново. — Като пъшкаше от болка, Исгримнур смъкна босите си крака на студения каменен под. — Помня какво се случи с баща ми Избеорн. Когато конят му го хвърли, остана цяла зима в леглото. След това така и не проходи.

— О, богове. Как може… защо става?

На вратата се беше появил отец Странгиард и се бе вторачил укорително в херцога.

— За да види децата — отвърна с примирен тон Джосуа.

— Но… но…

— Да те вземат дяволите, Странгиард, разкудкудякал си се като кокошка — изръмжа Исгримнур. — Свърши някаква работа. Донеси ми да седна на нещо. Не съм толкова изкуфял, че да стоя прав, докато правя муцки на наследниците на Джосуа.

Разтревоженият свещеник изскочи навън.

— Ела да ми помогнеш, Джосуа. Жалко, че нямаме от онези набански хамути за повдигане на брониран воин върху коня.

Принцът се подпря на ръба на леглото. Исгримнур сграбчи колана на Джосуа и се изправи. Запъхтя се от усилието.

— Добре ли си? — попита разтревожен Джосуа.

— Не. Дяволски боли. Но съм на крака, а това все е нещо. — Не кипеше от желание да продължи по-нататък. — Колко далеч е?

— Съвсем близо по коридора. — Джосуа подпъхна рамото си под ръката на възрастния мъж. — Ще вървим бавно.

Излязоха внимателно в дългия хладен коридор. След двайсетина крачки Исгримнур спря да си отдъхне и извинително измърмори:

— Няколко дни няма да мога да яхна кон, Джосуа.

— Няколко дни! — Джосуа се разсмя. — Смел дърт глупак. Няма да те пусна да яхнеш кон поне месец.

— Няма да ме оставиш да лежа тук, да те вземат дяволите!

— Никой няма да те изостави, Исгримнур. Занапред ще си ми по-нужен от всякога, независимо дали можеш да се сражаваш, или не. Съпругата ми също няма да язди. Ще намерим начин да ви придвижим до Набан и накъдето и да продължим оттам.

— Да се кандилкам с жените и децата?

Отвращението в тона му не можа да скрие страха.

— Само докато се оправиш — успокои го Джосуа. — Само не ме лъжи, Исгримнур. Не ми казвай, че си готов, ако не си. Наистина си ми нужен и няма да ти разреша сам да попречиш на излекуването си. — Той тръсна глава. — Трябва да ме обесят, че ти разреших да станеш.

Херцогът се поразвесели.

— Един татко-новобранец не може да отказва на чуждо желание. Не го ли знаеш? Стар римърски обичай.

— Сигурно — отвърна мрачно Джосуа.

— А и със строшени ребра мога да ти тегля един хубав бой в най-радостния ти ден.

— Да вървим тогава, дърта бойна кранта такава — въздъхна принцът.

Херцогиня Гутрун напусна защитния кръг около леглото на Воршева, за да вдигне грандиозен скандал на Исгримнур, че се е вдигнал от леглото. Вече дни наред притичваше от едната в другата стая и беше явно изтощена. Херцогът не възрази, а се стовари върху домъкнатата от Странгиард пейка с вид на разкаян пакостник.

Воршева беше нагласена върху цял куп одеяла с по едно новородено във всяка ръка. И тя като Гутрун беше бледа и изтощена, но това не намаляваше горделивото спокойствие, което струеше от нея като светлина от запален фенер. Двете бебенца бяха повити, така че от пелените надничаха само тъмнокосите им главици. Адиту клечеше до дясното рамо на Воршева, вторачена в бебето откъм своята страна със съсредоточен интерес.

Когато успокои дишането си, Исгримнур се приведе напред, като поглеждаше крадешком към ситката. Беше доловил в погледа й някакъв странен копнеж и за момент си припомни някакви стари истории за откраднати от ситите деца на простосмъртни, но отблъсна тази мисъл.

— Чудесни са — каза той. — Кое кое е?

— Момчето е в дясната ми ръка. А това е момичето.

— И как ще се казват?

Джосуа се приближи; гледаше съпругата и децата си с нескрита гордост.

— Ще наречем момчето Деорнот в памет на моя приятел. Ако порасне поне наполовина благороден като него, ще съм истински горд. — Той погледна другото малко личице. — Момичето е Дера.

— Това е тритингската дума за звезда. — Воршева се усмихна. — Тя ще грее ярко. Няма да е пленничка във фургоните като майка ми и сестрите ми.

— Хубави имена — отвърна Исгримнур и кимна. — Кога ще е Първата благословия?

— Напускаме след три дни — отвърна Джосуа, без да откъсва очи от семейството си. — Ще направим церемонията, преди да тръгнем. — Той се обърна. — Ако Странгиард се съгласи да я отслужи.

— Аз? — Архиварят се заоглежда, сякаш в стаята би могло да има още някой със същото име. — Но ние сме в Набан, Джосуа. Има църква на всеки хълм. А и никога не съм отслужвал Първа благословия.

— Ти ни ожени с Воршева, така че не бихме предпочели никой друг — отвърна непреклонно Джосуа. — Освен ако не желаеш.

— Дали желая? За мен би било чест, разбира се. Разбира се! Благодаря ви, принц Джосуа и лейди Воршева. — Той заотстъпва към вратата. — По-добре да намеря препис на церемонията и да я науча.

— Намираме се в манастир, човече — обади се Исгримнур. — Няма да ти се наложи да търсиш много.

Но Странгиард вече се беше измъкнал.

Гутрун се изкашля многозначително.

— Така. Ами мисля, че щом всички вече казахте, каквото имахте да казвате, време е Воршева и мъниците да си починат. — Тя се обърна към съпруга си. — А ти се връщаш в леглото, упорит дърт мечок. Сърцето ми за малко да спре, като те видях да те мъкнат с носилката, но днес преживях почти същото, като те видях да влизаш тук. Нямаш ли капка разум, Исгримнур?

— Тръгвам, Гутрун — измърмори неловко той. — Стига си ме хокала.

Гласът на Адиту беше тих, а мелодичната й реч беше изненадващо правилна.

— Воршева, мога ли да ги подържа малко?

— Тя се нуждае от почивка — отвърна рязко Гутрун.

Отговорът й прозвуча рязко и на Исгримнур му се стори, че долови в погледа й нещо повече от обичайната й непоколебимост — може би лек страх. Дали не си беше помислила същото като него?

— И бебетата също — добави Гутрун.

— Съвсем малко — настоя ситката.

— Разбира се — съгласи се Воршева, макар че и тя изглеждаше леко притеснена.

Адиту се наведе и внимателно взе децата — първо момиченцето, а след това момченцето, — като ги крепеше с огромно старание. Дълго ги оглежда едно след друго, а накрая притвори очи. Исгримнур усети необяснима паника, сякаш се случваше нещо ужасно.

— Ще си бъдат близки, както могат да са близки само брат и сестра — занарежда Адиту с неочаквано тържествен и силен глас, — независимо че ще живеят много години разделени. Тя ще пропътува земи, върху които не е стъпвал крак на простосмъртен, и ще изгуби онова, което обича най-силно, но ще намери щастие в онова, което преди е презирала. Той ще получи друго име. Никога няма да получи трон, но кралства ще се въздигат и рухват от ръката му. — Ситката отвори широко очи, но се взираше някъде далеч отвъд стените на стаята. — Стъпките им ще ги поведат към тайнството.

След миг очите й отново се затвориха, а когато пак се отвориха, изглеждаше нормално, колкото нормално можеше да изглежда една ситка на простосмъртни.

— Това някакво заклинание ли е? — Гутрун беше уплашена, но и разгневена. — Какво право имаш да вършиш ситски магии с ейдонитски деца?

— Кротко, жено — обади се Исгримнур, макар че и той беше потресен от случилото се.

Адиту подаде децата на Воршева, която я гледаше със суеверно страхопочитание.

Джосуа също изглеждаше потиснат, но явно полагаше усилия да не повиши тон.

— Може би това е някакъв дар. И все пак, Адиту, нашите обичаи се различават от вашите…

— Това не е нещо, което ние, ситите, вършим. — Самата Адиту изглеждаше някак изненадана. — О, понякога се правят предсказания при някои наши раждания, но не е някакъв обичаен ритуал. Не, нещо… ме накара. Чух глас в ухото си, както понякога се случва по Пътя на сънищата. Не знам защо ми се стори, че е… малката Лелет.

— Но тя е малко по-нататък по този коридор до моята стая — каза Исгримнур. — Спи вече от седмици, а и когато беше будна, никога не е говорила. Що за глупост е това?

— Не знам. — Златистите очи на Адиту грееха ярко. След като изненадата й беше поспаднала, като че ли объркването, което беше причинила, я забавляваше. — Съжалявам, ако съм притеснила някого.

— Достатъчно — заяви Гутрун. — Разстройваме Воршева.

— Не съм разстроена — обади се кротко младата майка. Тя също се беше посъвзела от първоначалния шок. Исгримнур се зачуди дали се случват подобни неща при нейния народ. — Но вече се уморих.

— Да те върнем в леглото, Исгримнур. — Джосуа погледна притеснено съпругата си. — Ще помислим за това по-късно. Предполагам, че думите… на Адиту… трябва да бъдат записани, макар че, ако са верни, не знам дали искам да узная бъдещето. Може би е по-добре да ги забравим.

— Моля те да ми простиш — каза Адиту. — Някой поиска тези думи да бъдат изречени. А и не мисля, че вещаят зло. Децата ти, изглежда, са предопределени за велики дела.

— Не съм сигурен, че подобно предзнаменование изобщо би могло да е добро — отвърна Джосуа. — На мен например ми е дошло до гуша от велики дела.

Той се приближи до Исгримнур и му помогна да стане.

Когато отново излязоха в коридора, Исгримнур попита:

— Смяташ ли, че това беше вярно пророчество?

Джосуа тръсна глава.

— Живея прекалено дълго с поличби и съновидения, за да твърдя, че не би могло да е, но като при всички подобни неща, и то си има особеностите и тънкостите. — Той въздъхна. — Да е милостива Майката на милосърдието, приятелю, но изглежда, и децата ми няма да бъдат пощадени от мистериите, които ни преследват.

Исгримнур не можа да измисли нищо, с което да успокои принца, затова предпочете да смени темата.

— Значи Варелан е капитулирал. Ще ми се да бях там, за да видя края на битката. А Камарис добре ли е? И Хотвиг и останалите?

— И двамата са ранени, но не сериозно. В изненадващо добро състояние сме, благодарение на Серидан и останалите набански барони.

— Значи тръгваме срещу самия град. Къде смяташ, че ще се опита да ни спре Бенигарис?

Приведен под огромната ръка на Исгримнур, принцът помръдна рамене.

— Не знам. Но така или иначе няма съмнение, че ще се опита, и може да не извадим късмет в това сражение. Не обичам да се сражавам в тесните пространства между струпаните една до друга къщи на полуострова.

— Първо ще огледаме релефа на местността, Джосуа, и тогава ще решим.

Щом стигнаха до леглото му, Исгримнур усети, че няма търпение да се просне в него, както на младок би му се искало да се отърве за един ден от задълженията си.

„Ставаш мекушав“, каза си той. Но точно в този момент не му се мислеше за това. Не би било зле да поотпусне причиняващите му болки кокали.

— Децата са прекрасни, Джосуа. — Той се намести удобно. — Не се тормози от думите на Адиту.

— Аз винаги се тормозя — отвърна принцът и се усмихна. — Както пък ти винаги ругаеш.

— Наистина ли не можем да се отървем от навиците си? — Исгримнур се прозина, за да прикрие с гримаса свирепата болка в ребрата и гърба си. — В такъв случай може би е време младите да ни избутат встрани.

— Длъжни сме да им оставим по-добър свят от този, ако успеем. Направихме ужасна бъркотия от този, който беше предоставен на нас. — Той хвана за момент ръката на Исгримнур. — Сега поспи, приятелю.

Исгримнур проследи принца, докато излизаше, доволен да забележи, че походката му все така е съхранила гъвкавостта си.

„Надявам се да имаш възможността да видиш как растат тези две дечица. И това да се случи в този по-добър свят, за който говориш“.

Той се отпусна, затвори очи и потъна в блажен сън.