Към кулата на Зеления ангел. Част втора

22. Спящ дракон

„О, Господи, умолявам те, не му позволявай да си тръгне!“

Колелото издигна Саймън нагоре. Дори Гутулф да продължаваше да говори в мрака под него, той не можеше да го чуе от скърцането на колелото и тракането на тежките вериги.

Гутулф! Възможно ли беше да е същият мъж, когото беше зървал толкова често, Ръката на Върховния крал с неговото свирепо лице? Но нали той предвождаше обсадата срещу Наглимунд, той беше един от най-могъщите приятели на крал Елиас. Какво правеше тук? Положително беше някой друг. Но който и да беше, поне беше с човешки глас.

— Чуваш ли ме? — изхриптя Саймън, щом колелото отново го спусна надолу и кръвта за пореден път нахлу в главата му като вечерен прилив.

— Да — прошепна Гутулф. — Говори по-тихо. Чух и други наоколо и мисля, че могат да ми причинят зло. Ще ми отнемат всичко, което ми е останало.

Саймън го виждаше — неясен приведен силует, но огромен, какъвто беше Ръката на Върховния крал — широки рамене, което беше очевидно въпреки прегърбената му Стойка. Държеше главата си по особен начин, сякаш го болеше.

— Може ли… още вода?

Гутулф бръкна в улея под колелото и щом Саймън се спусна достатъчно ниско, за да го достигне, изля водата върху лицето му. Саймън задъхано поиска още. Гутулф успя да загребе с шепи още три пъти, преди Саймън да се отдалечи извън обсега му.

— Ти си на… на колело? — каза мъжът, сякаш не можеше да повярва.

За първи път утолил жаждата си от дни, Саймън се учуди на въпроса. Малоумен ли беше? Как можеше човек, освен ако не е сляп, да се съмнява, че това е колело?

Изведнъж му стана ясно защо Гутулф държи главата си по такъв странен начин. Сляп. Разбира се. Нищо чудно, че опипваше лицето му.

— Вие… граф Гутулф ли сте? — попита Саймън, щом колелото отново тръгна надолу. — Графът на Утаниат?

Запомнил думите на своя благодетел, той зададе въпроса си тихо. Наложи се да го повтори, когато се приближи.

— Мисля… че бях. — Ръцете на графа висяха неподвижно и от тях се стичаха капки вода. — В друг един живот. Преди да ми отнемат зрението. Преди мечът да ме…

Мечът? В битка ли беше ослепен? По време на дуел? Саймън отпъди тази мисъл: трябваше да помисли за по-съществени неща. Коремът му беше пълен с вода, но нищо друго.

— Можеш ли да ми донесеш храна? Не, можеш ли да ме освободиш? Моля те!? Те ме измъчват, изтезават ме!

Многото думи раздразниха чувствителното му гърло и той се закашля.

— Да те освободя? — Гутулф беше явно разтревожен. — Но… ти не искаш ли да си тук? Съжалявам, всичко е… толкова различно. Трудно ми е да си спомня.

„Той е луд. Единственият, който може да ми помогне, е луд!“

— Моля те. Много е мъчително. Ако не ми помогнеш, ще умра тук. — Задави го ридание. Веднъж изречена, вероятността стана съвсем реална. — Не искам да умра!

Колелото отново го отнесе.

— Аз… не мога. Гласовете няма да ми разрешат да направя нищо — прошепна Гутулф. — Те ми казват да отида да се скрия, инак някой ще ми отнеме всичко, което имам. — Той заговори с разтърсваща печал. — Но аз те чувах да шумолиш, да дишаш. Знаех, че си нещо реално, и исках да чуя гласа ти. От толкова време не съм разговарял с никого. — С отдалечаването на Саймън думите ставаха все по-тихи. — Ти ли ми оставяше храна?

Саймън нямаше представа за какво говори слепецът, но усети, че се разколебава, обезпокоен от болката в гласа му.

— Аз! — Опита се да не вика. Дали го беше чул. — Аз! Аз ти оставях храна!

„Моля те, нека е там, когато се спусна — замоли се Саймън. — Моля те, нека е там. Моля те“.

Щом наближи отново долната точка, Гутулф протегна ръка и опипа лицето му.

— Ти ме нахрани. Не знам. Боя се. Ще ми отнемат всичко. Гласовете са толкова силни! — Той тръсна чорлавата си глава. — Сега не мога да мисля. Гласовете са много силни.

Той се обърна рязко и се отдалечи, олюлявайки се, изчезна в сенките.

— Гутулф! — извика Саймън. — Не ме оставяй!

Докосването на човешка ръка и звукът на човешки глас отново събудиха ужасяващите болки на Саймън. Отминаващите часове или дни, или седмици — отдавна се беше отказал да отчита времето — бяха започнали да се сливат в постепенно разрастващо се нищо. Носеше се сред мъгла, отдалечаваше се все повече от светлинките на заобикалящото го. Сега отново беше с ума си и изпитваше ужасни мъки.

Колелото се въртеше. Понякога, когато всички факли в леярната бяха запалени, той виждаше почернели от сажди мъже с маски да минават забързани покрай него, но никой не му промълвяше нито дума. Помощниците на Инч му носеха вода мъчително рядко, но дори когато го правеха, не си хабяха думите с него. На няколко пъти дори забеляза огромния надзирател безмълвно да наблюдава въртящото го колело. Странното беше, че Инч като че ли въобще не злорадстваше: той просто навестяваше страдащия Саймън, както стопанин би спрял за кратко, за да провери как се развива разсадът в зеленчуковата му градина, преди да продължи към друго свое задължение.

Болките в крайниците и корема му бяха толкова постоянни, че не си спомняше какво е да се чувстваш по друг начин. Търкаляха се из него, сякаш тялото му беше чувал, подхвърлян насам-натам от невнимателни докери. При всяко завъртане на колелото болката се втурваше към главата му и се засилваше, сякаш в един момент черепът му щеше да се пръсне, след това плъзваше през празните му, изтръпнали черва, за да се вгнезди отново в ходилата му, все едно беше стъпил върху пламтящи въглени.

А и гладът не го оставяше. Беше малко по-деликатен спътник от болките в крайниците, но го сковаваше като глухо и несекващо страдание. С всяко завъртане той като че ли се смаляваше — ставаше по-малко човек, по-малко жив, по-малко загрижен за случващото се. Единствено смътното пламъче на желанието за мъст и още по-смътната искрица надежда, че някой ден може да се върне при приятелите си, все още поддържаха някакви остатъци от живот в него.

„Аз съм Саймън — повтаряше си той, докато вече не можеше да си спомни какво точно означава това. — Няма да им го позволя. Аз съм Саймън“.

Колелото се въртеше. Той се въртеше с него.

Гутулф не се върна. Веднъж, докато се носеше сред неясна мъгла от замайващи болки, Саймън усети, че този, който му дава вода, докосва лицето му, но не можа дори да помръдне устни, за да зададе въпрос. И да беше слепецът, той си отиде.

Докато Саймън постепенно се свиваше, стопяваше се в нищото, леярната ставаше все по-огромна. Подобно на видението, което му беше показала блещукащата искрица, тя сякаш беше придобила размерите на целия свят — или по-точно целият свят се беше свил до размерите на леярната и сякаш в един и същи момент Саймън се намираше на много различни места.

Усети се като прикован върху пустите, покрити със сняг височини, изпепелен от кръвта на дракона. Белегът върху лицето му се превърна в разкъсваща болка. Нещо го бе докоснало там и го беше променило. И той никога вече нямаше да бъде предишния.

Под леярната, но също вътре в Саймън, се размърда Асу'а. Рухналите камъни се разтресоха и разцъфтяха наново, проблеснали като стените на Небето. Шептящите сенки се превърнаха в златооки смеещи се призраци. Призраците се превърнаха в преливащи от живот сити. Изящна музика като поръсени с роса паяжини изпълни залите.

Огромен червен сноп се издигна към небето над Кулата на Зеления ангел. Небесата го обкръжиха, но звездите потрепваха като боязливи свидетели.

А от север връхлетя яростна буря — развихрен мрак, който бълваше вятър и светкавици, — вледеняваше всичко под себе си и оставяше след себе си само мъртва, безмълвна белота.

Като удавник в колосален въртоп, Саймън сякаш се намираше в центъра на могъщи течения, без капчица сила, за да ги промени. Той беше пленник на колелото. Светът се въртеше към някаква неминуема, гибелна промяна, а Саймън дори не можеше да повдигне ръка към изпепеленото си лице.

„Саймън“.

Мъглата беше толкова плътна, че не виждаше нищо. Заобикаляше го сивкав мрак. Кой го викаше? Не разбираха ли, че иска да поспи? Ако изчакаше, гласът щеше да се отдалечи. Изчакаше ли достатъчно, всички се отдалечаваха.

„Саймън“.

Гласът беше настоятелен.

Не му се слушаха повече гласове. Не искаше нищо друго, освен да заспи — безкраен сън без сънища…

„Саймън. Погледни ме“.

Нещо се движеше в смътния мрак. Не го беше грижа. Защо не го оставеше на мира този глас?

„Махни се“.

„Погледни ме, Саймън. Виж ме. Трябва да протегнеш ръка“.

Опита се да пренебрегне обезпокоителното присъствие, но нещо в него се беше събудило. Той огледа празнотата.

„Виждаш ли ме?“

„Не. Спи ми се“.

„Не още, Саймън. Има неща, които трябва да направиш. Един ден ще можеш да си починеш, но не и днес. Моля те, Саймън, погледни!“

Движещото се нещо придоби по-определена форма. Някакво лице — тъжно и красиво, но безжизнено — се рееше пред него. Нещо като крила или надиплени гънки потрепваше около него в сивия мрак.

„Виждаш ли ме?“

„Да“.

„Коя съм?“

„Ангелът. От кулата“.

„Не. Но няма значение“. Ангелът се приближи. Саймън успя да различи петната върху потъмнялата му бронзова кожа. „Предполагам, добре е, че въобще можеш да ме видиш. Достатъчно дълго те чакам да се приближиш. Надявам се, че все още можеш да се върнеш“.

„Не разбирам“.

Думите му причиняваха болка. Искаше единствено да го оставят; да отлети в забрава, да заспи…

„Трябва да разбереш, Саймън. Трябва. Има много неща, които трябва да ти покажа, а ми остава съвсем малко време“.

„Да ми покажеш ли?“

„Нещата тук са различни. Не мога да ти го обясня лесно. Това място не е като останалия свят“.

„Това място?“ Той се напрегна да разбере, „Какво място е това?“

„То е… отвъд. Няма друга дума“.

Възникна някакъв смътен спомен.

„Пътят на сънищата?“

„Не съвсем: Пътят минава в покрайнините на тези поля и дори на границата на мястото, където скоро ще отида. Но стига за това. Имаме съвсем малко време“. Ангелът като че ли започна да се отдалечава. „Последвай ме“.

„Аз… не мога“.

„Вече си го правил. Последвай ме“.

Ангелът продължи да се отдалечава. Саймън не искаше да я пусне. Беше така самотен. Внезапно се оказа до нея.

„Виждаш ли — каза тя. — О, Саймън, толкова дълго очаквах това място — да бъда тук през цялото време! Прекрасно е! Аз съм свободна!“

Той се запита какво иска да каже ангелът, но нямаше сили за повече загадки.

„Къде отиваме?“

„Не къде, а кога. Знаеш го“. Ангелът като че ли започна да излъчва нещо като радост. Саймън си помисли, че би могла да бъде сравнена с огряно от сноп слънчеви лъчи цвете, около което жужат пчели. „Толкова ужасно беше предишните пъти, когато трябваше да си тръгна. Бях щастлива единствено тук. Веднъж се опитах да ти го кажа, но ти не ме чу“.

„Не разбирам“.

„Разбира се. Никога не беше чувал гласа ми досега. Искам да кажа, моя собствен глас. Чуваше нейния“.

Внезапно Саймън осъзна, че няма никакви думи. Двамата с ангела не разговаряха, както разговарят хора. Тя просто му предлагаше идеи, които се оформяха в съзнанието му. Когато тя говореше за „нея“, за другата, чийто глас беше чул, той не го възприемаше като дума, а като усещане за защита, подкрепа, обич, но все пак някак заплашително, женствено.

„Коя е „тя“?“

„Тя продължи напред — отвърна ангелът, сякаш й беше задал съвсем друг въпрос. — Скоро ще я настигна. Но трябваше да те изчакам, Саймън. Но това не ме притеснява. Тук съм щастлива. Доволна съм, че не се върнах назад“. Саймън осъзна „назад“ като капан, като заплаха. „Дори по-рано, когато дойдох за първи път тук, не исках да се върна… но тя ме принуждаваше“.

Преди да продължи да задава въпроси — преди да реши дори дали в този странен сън въобще иска да задава повече въпроси — Саймън се озова сред тунелите на Асу'а. Пред него се ширна позната гледка — русият мъж, факлата, копието, огромното блестящо нещо, което се бе проснало зад свода.

„Какво е това?“

„Виж. Това е твоята история — или част от нея“.

Копиеносецът пристъпи напред, цял изтръпнал от ужасни предчувствия. Огромният звяр не помръдна. Червеният му нокът лежеше извит на земята само на няколко стъпки от него.

Саймън се запита дали звярът спи. Белегът му — или споменът за него — го смъдна.

„Бягай, човече — помисли си той. — Не можеш да се сразиш с дракона. Бягай!“

Копиеносецът направи още една предпазлива крачка и спря. Изведнъж Саймън се озова някак по-близо: оглеждаше просторната зала, сякаш гледаше през очите на златокосия мъж. В първия момент му беше трудно да възприеме видяното.

Помещението беше огромно, таванът се извисяваше далеч над светлината от пламъците на факлата. Стените бяха изпепелени и разтопени от колосални пожари.

„Това е леярната — разбра Саймън. — Или каквато е сега. Това сигурно е миналото“.

Драконът се беше излегнал на пода на пещерата, червено-златист, безбройните му люспи отразяваха пламъците на факлата. Беше по-голям от къща, а опашката му се източваше като безкрайна спирала от усукана плът. От хълбоците му се простираха огромни криле чак до издължените шипове зад предните му нокти. Беше някак по-величествен и ужасяващ дори от ледения дракон Игджарджук. И беше абсолютно и окончателно мъртъв.

Копиеносецът не можеше да откъсне очи от него. Унесен в съня си, Саймън също не можеше да откъсне очи.

„Виждаш ли? — прошепна ангелът. — Драконът беше мъртъв“.

Копиеносецът пристъпи напред и докосна неподвижния нокът с копието си. Успокоен, той закрачи през огромната зала от разтопени камъни.

Под гърдите на дракона блещукаше нещо белезникаво.

„Това е скелет — прошепна Саймън. — Човешки скелет“.

„Тихо — прошепна в ухото му ангелът. — Гледай. Това е твоята история“.

„Какво искаш да кажеш?“

Копиеносецът се приближи до купчинката бели кости и очерта с пръсти във въздуха знака на Дървото. Сянката на ръката му подскочи върху стената. Поприведе се, все така предпазливо и крадешком, сякаш очакваше всеки миг драконът да оживее и да изреве, въпреки че — също като Саймън — виждаше черните дупки, останали от изсъхналите очи на дракона, и съсухрения почернял език, провиснал от зиналата уста.

Мъжът посегна и докосна благоговейно черепа, който се бе търкулнал до гръдната кост на дракона като мънисто от скъсана огърлица. Останалите кости лежаха наоколо. Бяха почернели и изкорубени. Загледан в тях, Саймън внезапно си спомни за изпепеляващата кръв на Игджарджук и изпита спазъм от болка и скръб към окаяния клетник, който беше съсякъл зловещото създание и бе намерил собствената си смърт. Защото наистина го бе съсякъл: единствените неразпаднали се кости бяха от ръката му, стиснала забития почти до дръжката в корема на дракона меч.

Копиеносецът дълго не откъсна поглед от странната гледка. Най-накрая вдигна глава и огледа като обезумял пещерата, сякаш уплашен, че някой го наблюдава. Лицето му беше печално, но очите му горяха трескаво. В този миг Саймън почти го позна, но мислите му си останаха все тъй неясни и щом русокосият пак се обърна към скелета, приликата се стопи.

Мъжът пусна копието и с разтреперани пръсти се опита да отдели ръката на скелета от дръжката на меча. Един от пръстите се отчупи. Мъжът го задържа за момент с неразгадаемо изражение, след което целуна костицата и я пъхна под ризата си. Щом освободи дръжката на меча, остави факлата и я стисна решително. Опря ботуша си в сводестата гръдна кост на дракона и дръпна. Мускулите му се напрегнаха, жилите на врата му се издуха, но мечът не помръдна. Мъжът си почина за момент, плю на дланите си и отново стисна меча. Най-накрая той се измъкна от нащърбената дупка между блещукащите червени люспи.

Мъжът вдигна меча и го огледа с широко отворените си очи. В първия момент на Саймън му се стори, че острието му е грубо и недодялано парче метал, но грациозната извивка се долавяше и под съсиреците драконова кръв. Мъжът го огледа с нескрито възхищение, граничещо с искрен копнеж, след което го свали и отново се огледа, сякаш все още уплашен, че някой го наблюдава. Вдигна факлата и закрачи обратно към сводестия вход на залата, но спря, върна се и заоглежда крака и ноктестата лапа на дракона. След продължителен размисъл коленичи и започна да реже с почернелия меч като с трион в най-тънкото място на крака, точно пред зашипеното крило.

Беше непосилен труд, но мъжът беше млад и добре сложен. Докато се напрягаше, оглеждаше неспокойно сенчестите кътчета на огромната зала, сякаш го наблюдаваха хиляди изпълнени с презрение очи. По лицето му се стичаха потни ручейчета. Сякаш беше обсебен, обладан от някакъв обезумял дух. Когато беше прерязал половината, внезапно се изправи, започна да нанася мощни удари с меча и във всички посоки се разлетяха отцепени отломки плът. Саймън, все така безпомощен, но изумен, видя, че от очите на мъжа бликат сълзи, а младежкото му лице се е изкривило от болка и ужас.

Най-накрая нокътят се откъсна и се търкулна на пода. Разтреперан като ужасено дете, мъжът напъха меча в колана си и вдигна огромния нокът на рамото си като говежди бут. С изкривено в мъчителна гримаса лице той излезе, олюлявайки се, от залата и потъна в тунела.

„Той усети призраците на ситите — прошепна му ангелът. Саймън беше така впечатлен от страдалческия израз на мъжа, че гласът й го стресна. — Усети, че се срамуват заради лъжата му“.

„Не разбирам. — Нещо се прокрадваше в паметта му, но пък толкова отдавна беше потънал сред мрака… — Какво беше това? И кой е другият — скелетът на този, който е убил дракона?“

„Това е част от историята ти, Саймън“.

Внезапно пещерата изчезна и те отново се намериха сред нищото.

„Имам да ти показвам още много неща… а времето е съвсем малко“.

„Но аз не разбирам!“

„Тогава трябва да се спуснем още по-дълбоко“.

Сивотата потрепна и се разтвори в друго от виденията, които го бяха спохождали на стълбата Тан'жа.

Пред погледа му се ширна огромна стая. Осветяваха я само няколко свещи и в ъглите се спотайваха сенки. Единственият обитател на стаята седеше в кресло с високо облегало в центъра й, заобиколен от разпръснати книги и свитъци.

Саймън беше зървал този човек по време на съновиденията си на стълбището. Както и предишния път, в скута на мъжа лежеше отворена книга. Беше над средна възраст, но в спокойното му, съсредоточено изражение се долавяха чертите на някогашното дете, невинно очарование, леко посърнало от дългия му, изнурителен живот. Косата му беше доста побеляла, но в нея бяха останали и тъмни кичури, а по-голяма част от късата му брадичка беше светлокафява. На челото му имаше диадема. Дрехите му бяха семпли, но добре ушити и от хубав плат.

На Саймън му се стори, че го познава, също както и мъжа, когото бе видял в леговището на дракона. Преди да го беше срещал насън, не го беше виждал никога, и все пак беше сигурен, че го познава.

В стаята влязоха две други фигури и мъжът вдигна очи от четивото си. Едната, възрастна жена със завързана с парцалив шал коса, пристъпи към него и коленичи в краката му. Той остави книгата настрана, стана и подаде ръка на жената, за да й помогне да се изправи. След като й каза няколко думи, които Саймън не чу — както в съня с дракона, всички тези силуети бяха безгласни и смътни, — мъжът прекоси стаята и приклекна до спътничката на възрастната жена, момиченце на седем-осем годинки. Беше плакало: очите му бяха подпухнали и устичката му потрепваше от гняв или страх. То избегна погледа на мъжа; подръпваше колебливо червеникавата си коса. Момиченцето също беше облечено със семпла, обикновена тъмна рокля и въпреки разстроения си вид, явно беше добре гледано дете. Крачетата му бяха боси.

Мъжът протегна ръце към детето. То се поколеба, но се хвърли към него и зарови разридано лице в гърдите му. Мъжът също заплака, притиснал телцето му, докато милваше детето по гръбчето. Най-накрая го пусна с явно нежелание и се изправи. Момиченцето изтича от стаята. Мъжът го проследи с очи и се обърна към възрастната жена. Без да промълви нито дума, той измъкна един тънък златен пръстен от пръста си и й го подаде. Тя кимна и сви пръсти около него, а той се приведе и я целуна по челото. Тя му се поклони. След това, сякаш самата тя на ръба на самообладанието, се обърна и припряно излезе.

След известно време мъжът отиде до един отрупан с книги шкаф до стената, отвори го и извади меч в ножница. Саймън веднага го позна: преди броени мигове беше видял украсената му дръжка да стърчи от гърдите на дракона. Мъжът стискаше внимателно меча, но дълго не го погледна, повдигнал глава, сякаш доловил някакъв шум. Направи съсредоточено знака на Дървото, като помръдваше устни като в молитва, и се върна в креслото. Сложи меча в скута си, вдигна книгата и я отвори над него. Ако не беше категорично стиснатата му челюст и лекото потрепване на пръстите, докато отгръщаше страниците, човек може да си помисли, че се кани да заспи, но Саймън знаеше, че се е приготвил за съвсем различно нещо.

Гледката се размъти и се разпръсна като пушек.

„Виждаш ли? Сега разбираш ли?“, попита ангелът като нетърпеливо дете.

Саймън имаше усещането, че рови из огромен чувал. В него имаше нещо и той напипваше странни ръбове и многозначителни указания, но тъкмо когато започна да си мисли, че знае какво е съдържанието му, въображението му изневери. Много отдавна се беше загубил сред сивата мъгла. Беше му непосилно да разсъждава и да се съсредоточи.

„Не знам. Защо просто не ми кажеш?“

„Не е този начинът. Тези истини са прекалено силни, а обгръщащите ги митове и лъжи са прекалено значителни. Заобиколени са от стени, които не мога да ти обясня, Саймън. Трябва да ги видиш и проумееш сам. Но това беше твоята история“.

Неговата история? Саймън отново се замисли за онова, което беше видял, но смисълът му като че ли му се изплъзваше. Само да можеше да си спомни какви бяха нещата по-рано, имената и историите, които знаеше, преди да го погълне сивотата!…

„Задръж ги — промълви ангелът. — Ако успееш да се върнеш, тези истини ще ти бъдат полезни. А сега трябва да ти покажа още едно нещо“.

„Уморен съм. Не искам да виждам нищо повече“.

Желанието да потъне в спасителна забрава отново го повлече като непоколебимо течение. Ангелът само го объркваше още повече. Да се върне? В света на болката? Защо трябваше да се напряга? По-лесно беше да заспи, потънал в сънливата пустота на апатията. Просто трябваше да се отпусне и всичко щеше да е толкова лесно…

„Саймън! — В гласа на ангела прозвуча страх. — Недей! Не бива да се предаваш“.

Позеленелите от патината черти на ангела изникнаха отново. Саймън искаше да я пренебрегне, но макар лицето й да беше безжизнена бронзова маска, нещо в гласа й, някаква нотка на искрена необходимост, не му го разрешаваше.

„Защо да не си почина?“

„Разполагам със съвсем малко време за теб, Саймън. Никога не си бил достатъчно близо. След това трябва да те блъсна, за да се върнеш обратно, или ще останеш да бродиш завинаги тук“.

„Защо си се загрижила за мен?“

„Защото те обичам. — Ангелът го изрече с очарователна простота, в която не прозвуча нито задължение, нито укор. — Ти ме спаси — или поне се опита. А има и други, които обичам и които се нуждаят от теб. Съществува съвсем незначителен шанс да бъде отклонена бурята, но това е единственият останал шанс“.

Спасил я е? Спасил е ангела на върха на кулата? Саймън отново усети да го връхлита объркване.

„Тогава ми покажи, щом трябва“.

Този път преходът от сивото нищо към живото видение като че ли беше по-труден, сякаш мястото беше по-недостижимо или пък силите на ангела линееха. Първото, което видя Саймън, беше колосален кръгъл силует и дълго не виждаше нищо друго. Силуетът се нащърби в единия край. Потрепнаха някакви светлинки и се очерта фигура.

Макар да беше само видение, Саймън усети да го полазват тръпки от ужас. Фигурата, която беше седнала на ръба на сенчестия кръг, имаше корона от разклонени еленови рога. Стискаше дръжката на дълъг сив меч, чийто връх бе обърнат надолу.

„Врагът!“

В съзнанието му не изникна никакво име, но мисълта беше ясна и хладна. Онзи с черното сърце, вкочаненото и същевременно изпепеляващо създание, причинило страданията на света. Саймън усети да го изгарят страх и ненавист с такава сила, че за момент видението потрепна и за малко не изчезна.

„Виж! — Гласът на ангела беше едва доловим. — Трябва да видиш!“

Саймън не искаше да гледа. Целият му живот беше рухнал от това чудовище, този демон на безграничното зло. Защо трябваше да гледа?

„За да разбера как да го разруша — каза си той и се напрегна. — За да съхраня гнева си. Да намеря основание да се върна при болката“.

„Покажи ми. Ще наблюдавам“.

Образът се закрепи. Мина известно време, преди Саймън да разбере, че мракът, който обграждаше врага, беше Езерото на Трите дълбини. То блещукаше под савана на сенките с непомръкнали изображения, а от самото езеро струеше ярка светлина и то трептеше, сякаш водата в него беше жива. Окъпана от потрепващите отблясъци, фигурата седеше върху пиедестал в края на каменен полуостров, стигащ до средата на езерото.

Саймън се престраши да погледне по-отблизо. Каквото и да беше, тази версия на врага беше живо същество от кожа, кости и кръв. Дългите му пръсти потрепваха нервно върху ефеса на сивия меч. Лицето му тънеше в сянка, а превитият врат и отпуснатите рамене бяха на човек, смазан от ужасно бреме.

Саймън се вгледа по-внимателно и с изненада видя, че рогата върху главата на врага всъщност въобще не са рога, а тънки клонки: короната беше издялана от някакво тъмно сребристо дърво. Върху клонките бяха останали няколко листа.

Врагът вдигна глава. Лицето му беше странно като лицата на всички безсмъртни, които Саймън беше виждал — с високи скули и тясна брадичка, бледо на потрепващата светлина и обкръжено от права черна коса — по-голямата й част бе сплетена на увиснали плитки. Очите му бяха широко отворени и той гледаше вторачено над водата, сякаш отчаяно търсеше нещо. Ако това нещо беше там, Саймън не го виждаше. Но най-силно го смущаваше изражението на врага. То беше гневно, което не го изненада, както и непреклонната решителност, която излъчваха стиснатите челюсти, но погледът му беше помътен. Саймън не беше виждал такава покруса. Зад маската на неумолимостта надничаше пораженчество, някакъв вътрешен пейзаж от ерозирали голи скали, вцепенено безсилие, втвърдило се като изсъхнала пръст. Ако това същество заплачеше някога, сълзите му щяха да са от огън и прах.

„Печал“. Саймън си припомни името на сивия меч. „Джингизу. Толкова много печал“.

Усети спазъм на отчаяние и ярост. Не беше виждал нещо по-ужасно и страховито от потъналото в печал лице на врага.

Видението потрепна.

„Саймън… — Гласът на ангела беше тих като шепот на лист, плъзнал се върху трева. — Трябва да те върна обратно…“

Беше сам сред мъгливото сиво нищо.

„Защо ми показа това? Какво би трябвало да означава?“

„… Връщай се, Саймън. Ще те изгубя, а си много далеч от там, където би трябвало да бъдеш…“

„Но аз искам да разбера! Имам толкова много въпроси!“

„… Чаках те толкова дълго. Викат меда продължа, Саймън…“

В този момент наистина я усети да се изплъзва. Сграбчи го съвсем различен страх.

„Ангел! Къде си?!“

„… Вече съм свободна… — Гласът й беше като докосване на перо в перо. — Чаках толкова дълго…“

Изведнъж, щом последният дъх на гласа й отлетя, той я позна.

„Лелет! — извика Саймън. — Лелет! Не ме оставяй!“

Полъх от усмивката на вече свободната и отлитаща Лелет го погали и тя се стопи. А на мястото й не се появи нищо.

Той увисна в празнотата — без посока. Опита се да помръдне, както се бяха движили двамата с Лелет, но не се случи нищо. Беше изгубен в пустотата. Развяван сред мрака парцал. Съвсем сам.

„Помогни ми!“, изкрещя той.

Нищо не се промени.

„Помогни ми — промълви той. — Който и да си“.

Нищо не се промени. Нищо никога нямаше да се промени.