Към кулата на Зеления ангел. Част втора

25. Живот в изгнание

Джирики вдигна ръце от дуорския камък.

Еолаир вече знаеше.

— Няма я. — Графът не откъсна поглед от бледото лице на Мейгуин, отпуснато като в сън. — Няма я.

Колкото и да се беше подготвял за този момент, Еолаир изпита усещането, че в него зейва някаква огромна празнота, която никога с нищо нямаше да може да запълни. Грабна ръцете й — бяха все още топли.

— Съжалявам — промълви Джирики.

— Нима? — Еолаир не вдигна поглед. — Какво би могло да означава за вас краткият живот на един простосмъртен?

Ситът не отговори известно време.

— Зида'я умират също като простосмъртните. И когато тези, които са скъпи на сърцето ни, ни изоставят, ние също сме нещастни.

— Щом разбираш, тогава — отвърна Еолаир, полагайки усилия да се овладее, — моля те да ме оставиш сам.

— Както желаеш.

Джирики се изправи с грациозните движения на котка. За момент като че ли щеше да добави нещо, но вместо това напусна безмълвно шатрата.

Еолаир дълго гледа Мейгуин. Влажната й от пот коса лежеше на сплъстени кичури върху челото й. Устата й сякаш беше застинала в едва доловима усмивка. Беше почти невероятно, че животът я беше изоставил.

— О, боговете се оказаха сурови господари — простена той. — Мейгуин, с какво заслужихме техните наказания? — От очите му рукнаха сълзи. Той зарови лице в косата й и целуна изстиващата й буза. — Всичко е една жестока, жестока измама. Всичко е напразно, щом си мъртва.

Ридания разтърсиха цялото му тяло. Известно време се полюшваше напред-назад, стиснал ръката й. Дуорският камък все още беше в другата й ръка, притиснат към гърдите й, сякаш за да не й го откраднат.

— Така и не разбрах. Така и не разбрах. Ах, ти, глупаво момиче, защо не ми каза нищо? Защо се преструваше? Сега всичко свърши. Всичко е загубено…

Вятърът развяваше бялата коса на Джирики, който го чакаше пред шатрата. На Еолаир му се стори, че вижда призрака на бурята, някакъв предвестник на смъртта.

— Какво искаш?

— Както вече казах, граф Еолаир, безкрайно съжалявам. Но има някои неща, които би трябвало да узнаеш. Неща, които разбрах в последните мигове от живота на лейди Мейгуин.

„О, Бриниох да ме пази“, помисли изтощено графът.

Всичко на този свят му се струваше безсмислено, а и не би могъл да понесе повече ситски загадки.

— Уморен съм. А утре трябва да потеглим към Хернистир.

— Тъкмо затова искам да ти ги кажа сега — отвърна търпеливо Джирики.

Еолаир го изгледа за момент и помръдна рамене.

— Добре тогава. Казвай.

— Студено ли ти е? — Джирики зададе въпроса със загрижеността на някой, който, въпреки че не страда от капризите на стихиите, съзнава, че другите страдат. — Можем да отидем до някой от огньовете.

— Ще издържа.

Джирики кимна.

— Това парче камък са дали на Мейгуин Тинукеда'я, нали? Които вие наричате „домайни“?

— Да, подарък е от дуорите.

— Много прилича на големия камък, при който бяхме двамата с теб под планината в Мезуту'а — Къса, Главния свидетел. Щом докоснах малкия камък, почувствах много от мислите на Мейгуин.

Еолаир се разтревожи от представата, че безсмъртният е бил с Мейгуин през последните й мигове по начин, невъзможен за него.

— А не можеше ли да оставиш мислите й на мира — да ги отнесе със себе си в гроба?

Ситът се подвоуми.

— Трудно ми е. Не искам да те заставям, но има неща, които трябва да узнаеш, поне така мисля. — Джирики отпусна дългите си пръсти върху ръката Еолаир. — Аз не съм ти враг, Еолаир. Всички ние сме заложници на капризите на някаква безумна сила. — Той пусна ръката му. — Не мога да твърдя със сигурност, че разбрах всичко, което тя почувства и си помисли. Пътеките на Пътя на сънищата — които свидетели като дуорския камък разбулват — са много объркани напоследък и много опасни. Спомняш си какво се случи, когато докоснах Къса. Нямах особено желание да рискувам по другите пътеки, но почувствах, че ако има възможност да помогна, трябва да го направя.

Ако Еолаир го беше чул от простосмъртен, казаното би му прозвучало егоистично, но в сита имаше нещо, което предполагаше почти умопомрачителна откровеност, и раздразнението на графа утихна.

— Сред тази неразбория от мисли и чувства — продължи Джирики — разбрах със сигурност две неща или почти съм относително убеден, че ги разбрах. Убеден съм, че накрая лудостта й я изостави. Не познавах Мейгуин, която си познавал ти, затова не мога да съм сигурен, но мислите й изглеждаха ясни и избистрени. Мислеше за теб. Усетих го много силно.

Еолаир отстъпи крачка назад.

— Наистина? Не ми го казваш, за да ме успокоиш, както майка би успокоявала детето си?

Върху безизразното лице на сита се изписа изненада.

— Имаш предвид умишлено да ти казвам нещо, което не е вярно? Не, Еолаир. Ние не постъпваме така.

— Мислела е за мен? Горката! А аз нищо не можах да направя за нея. — Очите на графа отново се напълниха със сълзи, но той изобщо не направи опит да ги скрие. — Това не е никаква утеха, Джирики.

— И не може да бъде. Това са неща, които трябва да знаеш. Сега трябва да ти задам един въпрос. Има един млад мъж, наречен Сеоман, който е свързан с Джосуа. Познаваш ли го? И по-важно — Мейгуин познава ли го?

— Сеоман? — Еолаир се смути от внезапно сменената тема и за момент се замисли. — Имаше един млад рицар, Саймън, висок, червенокос, ако имаш него предвид. Мисля, че съм чувал да го наричат сър Сеоман.

— Той е.

— Съмнявам се Мейгуин да го е познавала. Никога не е пътувала до Еркинланд, а предполагам, че младежът е живял там, преди да избяга на служба при Джосуа. Защо? — Еолаир тръсна глава. — Това не го разбирам.

— Аз също. Но ме притеснява онова, което би могло да означава. Струва ми се, че в последните си мигове Мейгуин мислеше и за младия Сеоман, сякаш почти го виждаше или разговаряше с него. — Джирики се намръщи. — Бедата е, че Пътят на сънищата в момента е забулен и съвсем ненадежден. Само това успях да разбера. Но в Асу'а — в Хейхолт — се случва нещо и Сеоман ще отиде там. Боя се за него, граф Еолаир. Той е… важен за мен.

— Но нали тъкмо там отивате. — На Еолаир не му се разсъждаваше повече. — Пожелавам ви късмет да го намерите.

— А ти? Дори ако Сеоман е бил от значение за нея? Дори ако е имала някакво известие от него или за него?

— Приключих с това. Тя също. Ще я взема, за да я погреба в планината до баща й и брат й. Трябва да свърша много неща, за да възстановя страната си, а и отсъствам от много време.

— С какво мога да ти помогна?

— Не искам повече никой да ми помага. — Еолаир говореше по-рязко, отколкото му се искаше. — Ние, простосмъртните, можем поне да погребваме мъртъвците си.

Той се обърна и се отдалечи, като се уви в наметалото си, за да се защити от връхлитащия насреща му сняг.

Исгримнур куцукаше по палубата и проклинаше измъченото си от болки тяло, което го принуждаваше да пристъпва едва-едва. Забеляза смътния силует почти когато се блъсна в него.

— Здравей, херцог Исгримнур. — Адиту го изгледа продължително. — Не е ли прекалено студено за теб да се разхождаш на вятъра?

За да прикрие сепването си, Исгримнур се зае да наглася ръкавиците си.

— Може би за южняци като Тиамак. Но ние сме римъри, милейди. Калени сме на студено.

— Нима съм ти милейди? — отвърна развеселено тя. — С положителност нямам титла на простосмъртна. А не мога да допусна, че херцогиня Гутрун би се съгласила с друго значение на думата.

Той направи гримаса и изпита благодарност към студения вятър, който бе зачервил бузите му.

— Обикновена вежливост, милей… — Този път се поправи. — Трудно ми е да се обръщам с първото име към някого, който… който…

— Който е по-възрастен от теб? — Тя се разсмя с известно задоволство. — Още нещо, за което да бъда обвинена! Не съм дошла при вас, простосмъртните, с намерение да ви притеснявам.

— Наистина ли си по-възрастна от мен?

Исгримнур не беше сигурен дали въпросът му не е неучтив, но в края на краищата тя го бе предизвикала.

— О, предполагам, че да… макар за моя народ двамата с брат ми Джирики да сме прекалено млади. И двамата сме деца на Изгнанието, родени след падането на Асу'а. За някои като вуйчо ми Кендхараджа'аро сме още деца, на които не може да се има доверие. — Тя отново се засмя. — О, горкият вуйчо. На толкова невероятни неща стана свидетел напоследък — простосмъртен в Джао е-Тинукай'и, нарушаването на Договора, Зида'я и хора да се сражават отново рамо до рамо. Боя се, че ще приключи настоящите си задължения към майка ми и Рода на Годишния танц, след което просто ще се остави да умре. Понякога най-силните са най-крехки. Не мислиш ли?

Исгримнур кимна. За първи път разбра какво иска да каже ситката.

— Срещал съм го, да. Понякога тези, които изглеждат най-силни, са най-уплашени.

Адиту се усмихна.

— Ти си много мъдър простосмъртен, херцог Исгримнур.

Херцогът се изкашля притеснено.

— Аз съм много стар, много измъчен простосмъртен. — Той погледна бурния залив. — А утре слизаме на брега. Доволен съм, че намерихме подслон в Кинслах. Не вярвам да можехме да издържим още на бурята и килпата в открито море, а Бог знае как мразя морето. Но така и не мога да проумея защо Елиас изобщо не си мръдва пръста да се защити.

— Засега — съгласи се Адиту. — Може би смята, че стените на неговия Хейхолт са достатъчна защита.

— Възможно е. — И Исгримнур каза онова, от което и други от флотата на принца се бояха. — Или очаква съюзници — като онези в Наглимунд.

— Това също е възможно. Твоят народ и моят народ отдавна се опитват да проумеят намеренията му. — Тя помръдна енергично рамене в жест, който би могъл да е част от ритуален танц. — Скоро това няма да има значение. Скоро ще го узнаем от първа ръка, както, изглежда, твърдиш.

Замълчаха. Вятърът не беше силен, но бе леденостуден. Въпреки издръжливостта си, Исгримнур омота шала около врата си.

— Какво се случва с твоите, когато остареят? — попита неочаквано Исгримнур. — Помъдряват ли? Или оглупяват и стават кекави като повечето наши старци?

— „Стар“ означава за нас нещо различно, както знаеш — отвърна Адиту. — Но отговорът е: има толкова много отговори, колкото и Зида'я, което несъмнено е вярно и за простосмъртните. Някои стават все по-затворени: не разговарят с никого и живеят единствено сред собствените си мисли. Други започват да харесват неща, които за други са маловажни. А трети потъват в спомени за миналото, за извършени злини, понесени унижения и пропуснати възможности. Най-старата от всички, онази, която наричате Норнската кралица, остаря тъкмо така. Някога е била известна със своята мъдрост и красота, както и с безпределната си грациозност. Но нещо в нея се е пречупило и изкривило и постепенно я е изпълнило със злоба. С отминаването на почти неизброимите години всичко, което някога е будело възхищение, се е покварило, — Исгримнур никога не я беше виждал толкова сериозна. — Това може би е най-голямата болка на нашия народ — че разрухата на света може да бъде причинена от двама измежду най-великите от Родените в Градината.

— Двама? — Исгримнур се опитваше да съгласува историите, които беше чувал за кралицата със сребърната маска, с описанието на Адиту.

— Инелуки… Кралят на бурите. — Тя се обърна и се загледа в Кинслах, сякаш виждаше Асу'а да се възправя сред мрака. — Беше най-яркият пламък, запалван някога по тези земи. Ако не бяха дошли простосмъртните, ако не бяха дошли вашите предци, херцог Исгримнур, и не бяха нападнали великия ни дом с желязо и огън, той може би щеше да ни изведе от сенките на изгнаничеството и да ни върне в светлината на живия свят. Това беше неговата мечта. Но всяка велика мечта може да се превърне в лудост. — Тя замълча за малко. — Може би всички трябва да се научим да живеем в изгнаничество, Исгримнур. Може би всички трябва да се научим да живеем с по-обикновени мечти.

Исгримнур не отвърна нищо. Брулени от вятъра, двамата останаха известно време безмълвни, но не от неловкост.

Херцогиня Гутрун погледна разтревожено, усетила студения въздух.

— Воршева! Да не си полудяла! Махни децата от прозореца.

Тритингката, хванала децата в двете си ръце, не помръдна. Пред отворения прозорец се простираше Набан, огромен, но странно близък — заради прочутите хълмове на града, по които къщите, улиците и големите сгради сякаш се издигаха едни върху други.

— Въздухът не е опасен. В пасбищата цял живот живеем на открито.

— Глупости — отвърна троснато Гутрун. — Била съм там, Воршева, не го забравяй. Вашите фургони са си просто къщи на колела.

— Но ние само спим в тях. Всичко друго — хранене, веселия, любов — го вършим под открито небе.

— А мъжете ви си режат бузите и челата с ножове. Означава ли това, че ще постъпиш така с горкия малък Деорнот?

Самата мисъл за това я накара да настръхне.

Тритингката погледна развеселено приятелката си.

— Не смяташ ли, че малкият трябва да има белези? — Тя погледна личицето на заспалото момченце и прокара пръст по бузката му, сякаш го обмисляше. О, те ги правят толкова красиви… — Тя погледна римърката и избухна в смях, като видя ужасеното й лице. — Гутрун! Шегувам се!

— Дори не изричай подобни неща. И махни нещастните дечица от прозореца.

— Показвам им океана, където е баща им. Но ти, Гутрун, си много гневна и нещастна днес. Не ти ли е добре?

— От какво да ми е добре? — Херцогинята се отпусна върху креслото си и вдигна отново ръкоделието си, но само обърна плата в ръцете си. — Във война сме. Хора умират. Не е минала дори седмица, откакто погребахме малката Лелет!

— О, съжалявам — каза Воршева. — Не исках да съм жестока. Двете бяхте много близки.

— Тя беше много мило дете. Изстрада ужасни неща, Ейдон да й дари покой.

— Не изглеждаше да изпитва болка накрая. Все пак така е по-добре. Очакваше ли да се събуди след толкова дълго време?

— Не. — Херцогинята се намръщи. — Но това не намалява скръбта ми. Надявам се да не съм аз тази, която трябва да съобщи на младия Джеръмайъс, когато се върне. — Гласът й стана по-глух. — Ако се върне.

Воршева погледна съсредоточено възрастната жена.

— Горката Гутрун. Не е само заради Лелет, нали? Уплашена си и за Исгримнур.

— Старото ми мъжленце ще се върне живо и здраво — измърмори Гутрун. — Винаги се връща. — Тя вдигна очи към Воршева, която продължаваше да стои пред отворения прозорец, през който се виждаше къс пепеляво небе. — Ами ти, дето толкова трепереше за Джосуа? Къде ти е тревогата? — Тя тръсна глава. — Да ми прости свети Скенди, не бива да говоря така. Кой знае какви неволи можем да си навлечем!

Воршева се усмихна.

— Джосуа ще се върне при мен. Сънувах сън.

— Какво искаш да кажеш? Да не би глупостите на Адиту да са ти объркали главата?

— Не. — Тритингката погледна момиченцето си и гъстата й коса се спусна като завеса, така че за момент лицата на майка и дъщеря останаха скрити. — Но това беше истински сън. Знам. Джосуа дойде и ми каза: „Имам онова, което винаги съм искал“. И беше спокоен. Затова знам, че ще победи и ще се върне при мен.

Гутрун отвори уста да каже нещо, но пак я затвори. Лицето й беше уплашено. Докато Воршева не откъсваше поглед от малката Дера, херцогинята направи светкавично знака на Дървото.

Воршева потръпна и вдигна очи.

— Може би имаш право, Гутрун. Настина става студено. Ще затворя прозореца.

Херцогинята се надигна от креслото.

— Глупости. Аз ще го затворя. Ти отнеси малките и ги пъхни под одеялата. — Тя се спря пред прозореца. — Милостива Елисия!

Воршева се извърна.

— Какво?

— Заваля сняг.

— Човек може да си помисли, че спираме да посетим някоя местна църква — подхвърли Сангфугол. — И че корабите са пълни с поклонници.

Тиамак се беше свил до арфиста и Странгиард на ветровития заскрежен склон на изток от Свертклиф. Под тях акостиращите кораби подмятаха армията на Джосуа върху буйния Кинслах към брега. Принцът и военачалниците му наблюдаваха от брега сложната операция.

— Къде е Елиас? — попита Сангфугол. — В името на костите на Ейдон, брат му стоварва цяла армия на прага му. Къде е кралят?

Странгиард се намръщи — не обичаше проклятията.

— Говориш така, сякаш много ти се иска да дойде! Ние знаем къде е Върховният крал, Санфугол. — Той посочи към Хейхолт, почти скрит зад завесата сипещ се сняг. — Чака. Но не знаем защо.

Тиамак се загърна още по-плътно в наметалото си. Сякаш самите му кости бяха замръзнали. Разбираше, че е нормално принцът да не иска да му се мотаят в краката, но не биха ли могли да си намерят местенце встрани, не чак толкова изложено на вятъра и снега?

„Поне имам сухоземски панталони. Но все пак не ми се иска дните ми да свършат тук, в това студено място. Моля ви, богове, нека да видя отново Вран. Нека да отида на Фестивала на вятъра още веднъж. Нека да препия с фернска бира и да поиграя на Грабни перото. Не искам да умра тук и да остана неизгорен и незапомнен“.

Потръпна и се опита да прогони мрачните си мисли.

— Принцът изпрати ли разузнавачи към замъка?

Санфугол поклати глава, доволен, че може да демонстрира добра осведоменост.

— Не наблизо. Чух го да казва на Исгримнур, че е излишно да се прокрадваме, тъй като кралят би трябвало да е забелязал приближаването ни още преди няколко дни, а да е чул за него много преди това. Сега, след като се увери, че Елиас не е скрил войници в Ерчестър — ха, войници! Там няма нищо освен кучета и плъхове, — Джосуа ще изпрати ездачи напред, когато войската тръгне да прави обсадата.

Докато арфистът обясняваше как, според неговата преценка, би трябвало да разположи войските си принцът, Тиамак видя някой да се катери по покрития със сняг хълм.

— Вижте! — Отец Странгиард посочи. — Кой е този?

— Младият Джеръмайъс. — Сангфугол се засегна, че го прекъсват. — Сигурно са го прогонили също като нас.

— Тиамак! — извика Джеръмайъс. — Ела с мен! Бързо!

— За бога! — Странгиард разпери ръце. — Сигурно са открили нещо важно!

Тиамак вече се надигаше.

— Какво има?

— Джосуа те вика веднага. Ситката е болна.

— Ние да дойдем ли? — попита Странгиард. — Не, сигурен съм, че не трябва да се трупаме много народ. А и с какво мога да помогна или успокоя аз някой сит?

Вранът се спусна по хълма, приведен срещу вятъра. Снегът скърцаше под краката му и той отново изпита благодарност към Сангфугол за панталоните и ботушите, които му бе дал, въпреки че му бяха доста големи.

„На какво странно място съм — помисли си. — И в странно време. Човек от блатата, който гази из снеговете на Еркинланд, за да помага на сити. Сигурно Тези, които наблюдават и оформят са препили с фернска бира“.

Адиту беше настанена в импровизиран подслон — платнище, което бяха опънали на най-ниските клони на едно дърво върху близко до брега възвишение. Джосуа, Слудиг и няколко войници се бяха струпали в недоумение под ниския покрив.

— Слудиг я намери — каза принцът. — Уплаших се да не я е издебнал някой от шпионите на брат ми, но по нея няма белези от насилие, а Слудиг каза, че не е забелязал и следи от борба. Никой не е чул нищо, макар да беше само на стотина крачки от брега. — Той се намръщи неспокойно. — Също като Лелет след смъртта на Гелое. Заспала е и не може да се събуди.

Тиамак огледа лицето на ситката. Със затворени очи лицето й изглеждаше почти като на човек.

— Не направих почти нищо за Лелет — отвърна той — и нямам никаква представа как биха могли да помогнат билките ми на една безсмъртна. Не зная как да помогна на Адиту.

Джосуа направи безпомощен жест.

— Поне се погрижи за спокойствието й.

— Не забеляза ли нещо, което би могло да е причина за това? — попита вранът Слудиг.

Римърът затръска енергично глава.

— Нищо. Намерих я така, както я виждаш — лежеше на земята, а наоколо нямаше никой.

— Трябва да се върна да наблюдавам дебаркирането. Ако има нещо… — почна Джосуа.

Изглеждаше като обезумял, сякаш дори случилото се с Адиту не можеше да привлече изцяло вниманието му. Принцът винаги се беше струвал на Тиамак малко отнесен, но от деня, в който се бяха насочили към брега, вранът го намираше за необичайно разсеян. Все пак Тиамак реши, че като се имат предвид всичките тревоги, които се трупат на главата му, принцът има причини да не е съвсем на себе си.

— Ще остана при нея, принц Джосуа.

Тиамак се наведе и докосна бузата на ситката. Кожата й беше хладна, но той нямаше представа дали това е необичайно.

— Благодаря ти, Тиамак.

Джосуа се поколеба за момент, след което се приведе и излезе изпод навеса. Слудиг и войниците го последваха.

Тиамак приклекна до Адиту. Беше облечена с дрехи на простосмъртните — светли панталони и кожено яке, не достатъчно топли за времето, но ситите не се влияеха особено от капризите му, напомни си той. Дишаше повърхностно, а едната й ръка беше стисната в пестник. Нещо в начина, по който беше свила дългите си пръсти, привлече вниманието му и той разтвори дланта й. Тя беше свита с изненадваща сила.

В шепата на Адиту имаше овално огледалце, малко по-голямо от трепетликов лист. Рамката му представляваше тесен пръстен от някаква покрита с гравюри лъскава кост. Тиамак го взе. Беше доста тежко за размера си и необичайно топло.

Усети някакво боцкане и изтръпване. Наклони огледалцето, за да види собственото си отражение, но колкото и да нагласяше ъгъла, не видя нищо друго освен сивкав мрак. Доближи го до лицето си и усети пощипването да се засилва.

Нещо го удари по китката и огледалцето падна от ръката му на влажната земя.

— Остави го.

Адиту се отпусна назад и прикри очи с дългите си пръсти. Гласът й беше глух и напрегнат.

— Не го докосвай, Тиамак.

— Ти си будна!

Погледна падналото на тревата огледалце, но не изпита никакво желание да пренебрегне предупреждението на Адиту.

— Да, вече съм будна. Изпратили са те да се грижиш за мен? Да ме лекуваш?

— Поне да те наблюдавам. — Той се приближи малко към нея. — Добре ли си? Нуждаеш ли се от нещо?

— Вода. Малко разтопен сняг ще свърши работа.

Тиамак се измъкна под тежкото платнище, загреба сняг в шепите си и го внесе вътре.

— Нямам нито чаша, нито купа.

— Няма значение. — Тя се понадигна и той изсипа снега в шепите й. Ситката лапна малко, а с останалото разтри лицето си. — Къде е огледалото?

Тиамак й го посочи. Адиту се наведе и го вдигна от тревата, но в следващия миг ръката й беше отново празна — Тиамак не видя къде изчезна огледалцето.

— Какво стана? — попита той. — Знаеш ли?

— И да, и не. — Тя притисна лицето си с ръце. — Чувал ли си нещо за Свидетелите?

— Малко.

— Пътят на сънищата, мястото, из което бродим ние, Зида'я, когато използваме такива Свидетели като огледалото, което държеше преди малко, е почти напълно блокиран за нас, откакто Родената на кораб Амерасу беше посечена в Ясира. Затова нямах възможност да се посъветвам с Джирики или майки ми Ликимея, или който и да е от моя народ, откакто ги напуснах. Но не спрях да мисля за нещата, за които ме попитахте със Странгиард, въпреки че, както вече ви казах, самата аз не знам отговорите. Съгласна съм, че въпросите ви са може би изключително важни. Надявах се, че след като сме по-близо до моя народ, може би ще мога по някакъв начин да ги уведомя, че имам нужда да разговарям с тях.

— И не успя?

— Дори по-лошо — може да съм направила нещо глупаво. Подцених степента, в която са се променили нещата на Пътя на сънищата.

Носителят на свитъка Тиамак, ненаситен за знания, започна да се намества да чуе разказа, но си спомни за непосредствените си задължения.

— Имаш ли нужда от още нещо, лейди Адиту?

Тя се усмихна на нещо, но не обясни на какво.

— Не. Добре съм.

— Тогава те моля да ми разкажеш за Пътя на сънищата.

— Ще ти кажа, каквото мога — но неслучайно ти отговорих „и да, и не“ на въпроса ти дали знам какво се е случило. Не съм съвсем сигурна какво точно се случи. Пътят на сънищата е ужасен хаос, но това не ме изненада. Онова, което не очаквах, беше, че някакво ужасяващо създание ще ме причака там.

Тиамак се притесни.

— Какво значи „създание“? Демон? Някой от нашите… врагове?

— Не точно това. — Кехлибарените очи на Адиту се свиха съсредоточено. — Беше… структура, предполагам. Нещо много могъщо и много странно, което е било… построено там. Няма друга дума. Беше нещо точно толкова огромно и заплашително по свой си начин, колкото двореца, който Джосуа възнамерява да нападне тук, в живия свят.

— Дворец? — озадачи се Тиамак.

— Не е така елементарно и така подобно на нещата, които познаваш. Убедена съм, че беше конструкция на Изкуството — разумна конструкция, а не като силуетите, които възникват спонтанно по другите пътища. Беше някаква вихрушка от пушеци, искри и черни енергии — създание с огромна мощ, което би трябвало да е отдавна в постройката. Никога не съм виждала, нито съм чувала за подобно нещо. Грабна ме, както вихрушка грабва листо, и едва успях да се измъкна. — Тя притисна отново слепоочията си. — Май извадих късмет.

— Представлява ли опасност за нас? И ако е така, сещаш ли се за нещо, което би ни помогнало да разрешим тази загадка?

Вранът си спомни за това, което си беше помислил преди малко за непознатата земя: намираше се на територия, за която не знаеше нищо.

— Трудно ми е да допусна, че подобно необикновено нещо не би имало нещо общо с Инелуки и останалите събития напоследък. — Тя се замисли за момент. — Тогава ми хрумна една мисъл, която би могла да е важна, но не го проумях. Когато го видях за първи път, дочух или усетих думата „Суми'асу“. На речта на Родените в Градината това означава „Петата къща“.

— Петата къща? — попита объркано Тиамак.

— Да. — Адиту се отпусна назад. — И за мен не означава нищо. Но това чух, когато за първи път срещнах това могъщо нещо.

— Ще попитам Странгиард — отвърна Тиамак. — Ще трябва да съобщим и на Джосуа. Ако не друго, ще се успокои, като чуе, че си добре.

— Уморена съм. Мисля да полежа на спокойствие и да помисля. — Адиту направи някакъв непознат на врана жест. — Благодаря ти, Тиамак.

— Нищо не съм направил.

— Направи, каквото можеше. — Тя притвори очи и се облегна назад. — Предците може би разбират всичко това, но аз не го разбирам. Уплашена съм. Бих дала много, за да поговоря с моите.

Тиамак стана и излезе на заснежения бряг на Кинслах.

Каруцата спря и дървените колела спряха да скрибуцат. Графът на Над Мулах знаеше, че това мъчително скрибуцане ще го съпровожда до края на пътуването.

— Тук ще се сбогуваме — извика той на Изорн.

Остави коня си на грижите на един от войниците и тръгна през снега към младия римър, който скочи от коня си и го прегърна.

— Да, наистина сбогом. — Изорн погледна към каруцата и увитото тяло на Мейгуин. — Не мога да ти изкажа цялата си скръб. Тя заслужаваше по-добра участ. Както и ти, Еолаир.

Графът стисна ръката му за последен път.

— Според собствения ми опит — промълви той огорчено — боговете, изглежда, не се интересуват много какво заслужаваме. Или пък отплатата им за делата ни е прекалено непонятна за мен. — Той притвори очи за момент. — Хайде, стига. Тя е мъртва и всички оплаквания на този свят и вопли срещу Небето няма да я върнат. Ще я погреба при нейните обични, а след това ще помогна на Инахуен и моя народ да възстановим, каквото можем.

— А след това?

Еолаир поклати глава.

— Мисля, че това зависи от възможността на ситите да спрат Елиас и неговия съюзник. Предполагам, няма да си помислиш, че ти желая зло, ако кажа, че може да подготвим пещерите на Грианспог, в случай че ни потрябват отново.

Изорн се усмихна едва-едва.

— Би било глупаво да не го направиш.

— И ще тръгнеш с тях? Собственият ти народ ще има нужда от помощ, след като Скали вече го няма.

— Знам. Но трябва да намеря семейството си и Джосуа. Раните ми заздравяха достатъчно, за да мога да яздя, така че ще потегля със ситите. Ще съм единственият простосмъртен и ще се чувствам доста самотен по пътя към Ерчестър.

— Народът на Джирики препуска така, че не вярвам пътят да е дълъг. — Графът огледа оредялата си войска. Беше сигурен, че предпочитат да прекосят бруления от снежни хали Фростмарч, отколкото да продължат да се движат с безсмъртните. — Но ако нещата се развият така, че мъжете на Хернистир станат необходими, прати ми съобщение в Хернисадарк. Ще намеря начин да дойда.

— Знам.

— Сбогом, Изорн.

Еолаир се обърна и тръгна към коня си. Щом го яхна, Джирики и Ликимея, които бяха застанали малко по-назад, се приближиха.

— Мъже на Хернистир. — Очите на Ликимея проблясваха изпод черния й шлем. — Знайте, че изразяваме почитта си към вас. От времето на принц Синах нашите два народа не се бяха сражавали рамо до рамо. Вашите паднали лежат заедно с нашите мъртви, както тук, така и във вашата родина. Благодарим ви.

Еолаир искаше да попита ситката с непоколебимото лице каква е цената за смъртта на осемдесетимата хернистирци, но сега не беше подходящият момент за подновяването на подобен спор. Войниците му чакаха неспокойни, но безмълвни да продължат по своя път.

— Вие освободихте Хернистир от огромна беда — отвърна в израз на лоялност той. Имаше си етикет и той трябваше да се спазва. — Ние също ви благодарим и ви почитаме.

— Дано намериш спокойствие в края на пътуването си, граф Еолаир — добави Джирики. Тъмният меч Индрежу висеше на хълбока му. Ситът беше с ризница — странен воин-бог като майка си. — А щом го намериш, да продължи дълго.

— Небето да ви пази.

Еолаир се метна на седлото и махна с ръка на коларя. Колелата се затъркаляха бавно. Острият, пронизващ вятър развя савана на Мейгуин.

„А мен дано боговете вече ме оставят на мира. Те разсипаха народа ми и живота ми. Дано сега насочат вниманието си другаде, за да можем да градим наново“.

Погледна назад и видя, че римърът и ситите продължават да стоят неподвижни на фона на изгряващото слънце. Вдигна ръка. Изорн отвърна на жеста му.

Еолаир погледна над заснежените пространства на запад и каза на опърпаните придружители:

— Да вървим, сънародници мои. Прибираме се у дома.