Към кулата на Зеления ангел. Част втора

27. Чукът на болката

— Принц Джирики. Най-после се срещнахме.

Джосуа се поклони и протегна лявата си ръка. Гривната от белезниците, която носеше за спомен от пленничеството си, тъмнееше върху китката му. Ситът от своя страна направи някакъв сложен поклон и също протегна ръка, за да стисне ръката на Джосуа. Исгримнур наблюдаваше с удивление странната сцена.

— Принц Джосуа. — Току-що изгрялото слънце позлати бялата коса на Джирики и снега. — Младият Сеоман ми разказа много неща за вас. Той тук ли е?

Джосуа се намръщи.

— Не е, за мое съжаление. Имаме много неща да си кажем — ние на вас, а надяваме се и вие на нас. — Той погледна извисяващите се стени на Хейхолт, измамно гостоприемни под лъчите на сипващата се зора. — Не съм сигурен кой от двама ни би трябвало да каже на другия: „Добре дошъл в моя дом“.

Ситът се усмихна сдържано.

— Това отдавна не е наш дом, принц Джосуа.

— Не съм сигурен дали е и мой. Но хайде, глупаво е да стоим на снега. Ще се присъединиш ли да споделиш закуската ни?

Джирики поклати глава.

— Благодаря ти за любезността, но засега не. — Той погледна назад към пръсналите се върху хълма сити, които пъргаво вдигаха лагера си — първите разноцветни шатри се разтваряха като цветове върху снега. — Мисля, че майка ми Ликимея разговаря със сестра ми. Аз също бих искал да бъда известно време с Адиту. Ако бъдеш така добър да дойдеш в шатрата на майка ми, когато слънцето се вдигне над дърветата, заедно с тези свои приближени, които сметнеш за необходимо да присъстват, ще започнем разговорите. Има, както каза, много за разказване.

Ситът направи нещо като грациозен поздрав, поклони се отново, след което се обърна и се отдалечи по снега.

— Това е безочливост — измърмори Исгримнур. — Да те кара теб да ходиш при тях.

— Тук наистина първо е бил техният дворец. — Джосуа се засмя тихичко. — Дори да не си го искат обратно.

Исгримнур изсумтя.

— Е, щом като ще ни помогнат да прогоним врага, предполагам, че можем да направим визита в техния дом. — Той присви очи. — Този пък кой е?

Някакъв самотен ездач се беше появил на хълма над лагера на ситите. Беше по-висок и едър от безсмъртните, но се беше отпуснал уморено върху седлото.

— Благословен да е бог! — Исгримнур пое дълбоко дъх и се разкрещя възторжено: — Изорн! Хей, Изорн!

И размаха ръце. Ездачът погледна към тях и пришпори коня си надолу по хълма.

— О, татко! — възкликна той, след като попадна в разтърсващата прегръдка на херцога. — Нямаш представа колко се радвам да те видя. Този храбър хернистирски кон — той потупа сивия си жребец — яздеше наравно със ситите почти през целия път от Наглимунд. Те яздят изумително бързо! Но на финала изостанахме.

— Няма нищо, няма нищо — ликуваше Исгримнур. — Ех, защо оставих майка ти в Набан! Благословен да си, синко, сърцето ми се радва, че те виждам.

— Наистина — каза Джосуа. — Двамата сте прекрасна гледка. Как е Еолаир? Какво става в Хернистир? Джирики не каза почти нищо.

Изорн се поклони уморено.

— Ще ти разкажа всичко, което знам, Джосуа. Има ли нещо за хапване тук? А и нещо за пийване?

— Ела. — Исгримнур се облегна на високия си син. — Позволи на стария си баща да се подпре за малко на теб. Конят ми ме премаза в Набан, нали разбираш. Но все още се държа! Ще закусим всички заедно. Ейдон ни благослови тази сутрин.

Следобедът се навъси и вятърът се усили и заразтърсва стените на шатрите. Безмълвните сити бяха поставили грейнали сфери, които в момента блестяха като малки ярки слънца.

Херцог Исгримнур вече не го свърташе на едно място. Гърбът не го оставяше на мира, а го бяха насадили върху възглавници — не преставаше да се чуди защо една ситска войска мъкне със себе си възглавници — вече от толкова време, че не вярваше да може да се изправи без чужда помощ. Дори присъствието на Изорн не беше спирачка за нарастващото му раздразнение.

Ситите бяха унищожили Скали и хората му — това беше първата новина, която му съобщи Изорн. Безсмъртните бяха донесли главата на тана на Калдскрайк в Хернисадарк в чувал. Исгримнур съзнаваше, че би трябвало да ликува, че мъжът, който му бе отнел херцогството и беше причинил толкова много беди на Римърсгард и Хернистир, е мъртъв, но усещаше преди всичко своята възраст и немощ, както и известен срам и раздразнение. Отмъщението, в което се беше заклел на висок глас в Наглимунд, беше извършено от друг. Ако успееше да си възвърне Елвритшала, щеше да е благодарение на ситите. Това не беше редно. Нещастният херцог беше разтревожен и от онова, което вече толкова време занимаваше Джосуа и безсмъртните.

— Всички тези приказки за династии и звезди са чудесни — намеси се троснато той, — но какво точно смятаме да свършим?

И скръсти ръце върху широките си гърди. Някой трябваше да ускори нещата. Тези сити бяха цяла армия златооки джосуасовци, на които явно им доставяше удоволствие да разговарят и размишляват чак до настъпването на Деня на Отсъждането, но от това реално извисяващият се пред тях Хейхолт нямаше да се предаде сам.

— Ние имаме обсадни машини — продължи херцогът, — ако знаете за какво служат. Бихме могли да съборим вратите, а може би и да пробием дупки в стените. Но Хейхолт е изграден по-яко от всичко друго в Остен Ард и няма да стане лесно. Междувременно вашата Звезда-завоевател е точно над главите ни.

Ликимея, която според Исгримнур беше кралицата на ситите, макар никой да не се обръщаше към нея с подобна титла, го погледна с почти змийските си очи. Римърът положи усилия да отвърне на погледа й.

„Тази ми смразява кръвта. А аз си мислех, че Адиту е особена“.

— Прав си, простосмъртни. Ако нашите разбирания и знанието на вашите Носители на свитъка са верни, разполагаме с твърде малко време. — Тя се обърна към Джосуа. — Ние срутихме стените на Наглимунд за броени дни, но това не попречи на Хикеда'я да направят онова, което желаят, или поне ние смятаме така. Тук не можем да си позволим подобна грешка.

Принц Джосуа приведе замислено глава.

— Но какво друго можем да направим? Както каза снощи Исгримнур, не можем да прелетим над стените.

— Има други пътища към двореца, който наричате Хейхолт — отвърна Ликимея. Високата черноока ситка до нея кимна утвърдително. — Не бихме могли и не желаем да изпратим цяла армия през тях, но можем и би трябвало да изпратим достатъчна сила. Инелуки има пръст във всичко това — той или вашите простосмъртни врагове със сигурност пазят тези пътища. Но ако привлечем вниманието на нашите неприятели към случващото се пред стените тук, бихме могли да успеем да проникнем с малка група през тях.

— Какви „други пътища“ имаш предвид? — попита намръщено Джосуа.

— Тунели — обади се внезапно Камарис. — Пътища навътре и навън. Джон ги познаваше. Има един на скалистия склон под Крайбрежната врата.

Старикът изглеждаше малко налудничаво, сякаш всеки момент отново щеше да се разбеснее.

Ликимея кимна. Вплетените в косата й нанизи от лъскави камъчета изтракаха.

— Точно така, макар че бихме могли да изберем по-добър вход от скалите по стръмния склон. Не забравяй, принц Джосуа: някога Асу'а беше наш и много от нас бяха вече живи, когато това все още беше великият дом на Зида'я. Ние познаваме тайните му пътеки.

— Мечът. — Камарис поглади с длан дръжката на Трън. — Иска да влезе вътре. Той е бил…

Спря и не каза нито дума повече. През целия ден беше странно унил, но Исгримнур забеляза, че ситите го смущават по-малко, отколкото останалите събрани в шатрата на Ликимея простосмъртни. Дори посветените в старото знание Тиамак и Странгиард гледаха ококорени и безмълвни, а когато им се наложеше да се обадят, почти заекваха.

Вятърът отвън се засили.

— Това е още една и може би най-важната мистерия — каза Джирики. — Твоят брат притежава единия Велик меч, принц Джосуа. Този простосмъртен рицар Камарис другия. Къде е третият?

Джосуа поклати глава.

— Както ти казах, изчезнал е от гробницата на баща ми.

— А как биха ни служили, ако ги съберем на едно място? — добави Джирики. — Струва ми се, че Камарис е един от тези, които би трябвало да изпратим под стените. Не бихме могли да се доберем до другите два меча, ако оставим това черно острие отвън. — Той разпери дългите си пръсти. — Повече от всякога съжалявам, че двамата с Еолаир не можахме да открием Тинукеда'я от Мезуту'а, които вие наричате дуори. Те имат повече знания за мечовете и изковаването им от всички и със сигурност са направили Минияр. Несъмнено биха могли да ни разкажат много неща.

— Да изпратим Камарис? През някакви подземни пещери? — Джосуа го изгледа изненадано и в тона му прозвуча безпокойство. — Изправени сме вероятно пред най-грандиозната битка, която е виждал Остен Ард — и със сигурност една от най-важните, — а ти предлагаш да се лишим от най-великия си воин?

Джосуа погледна към стария рицар и Исгримнур отново забеляза неловкостта му, която бе долавял вече няколко пъти. Какво толкова му беше казал Камарис?

— Но ти положително схващаш смисъла на казаното от брат ми, принц Джосуа. — Адиту беше мълчала почтително почти през целия следобед. — Ако всички знаци, всички сънища и слухове, ако цялото нашепнато знание се окажат достоверни, то само Великите мечове биха могли да осуетят плановете на Инелуки, а не човеците — или дори безсмъртните, — тръгнали да воюват пред вратите на двореца. Тъкмо на тази мъдрост се подчиняват всичките ви планове.

— И защото Трън принадлежи на Камарис, той, при това задължително сам, може да го внесе вътре, така ли? И то не през вратата или през стените с цяла армия зад гърба си, а като някакъв прокрадващ се крадец?

— Трън не ми принадлежи. — Камарис като че ли се напрягаше, за да говори бавно и смислено. — Дори мисля, че е точно обратното. Милостиви Ейдон, пусни ме да тръгна, Джосуа. Съмнявам се, че ще издържа дълго, преди това нещо да ме влуди съвсем.

Джосуа изгледа продължително стария рицар — двамата като че ли си споделиха нещо неизречено.

— Може би има смисъл в онова, което казвате всички — отстъпи най-после принцът. — Но ще е много тежко да се лишим от Камарис… — Той замълча. — Да се лишим от него в предстоящата битка. Ще бъде тежко за воините — когато го следват, те се чувстват непобедими.

— Може би не трябва да знаят, че го няма — предложи Адиту.

Джосуа се извърна изумен.

— Какво? Как бихме могли да потулим подобно нещо?

— Мисля, че сестра ми каза нещо мъдро — обади се Джирики. — Ако се надяваме на шанс да изпратим сър Камарис в двореца на брат ти — при това той няма да е сам, Джосуа, с него ще има Зида'я, които познават тези места — не е нужно да бием барабаните и да обявяваме какво сме направили, а да изглежда така, сякаш Камарис е тук дори след началото на обсадата.

— Обсадата? Но ако единствената ни надежда са мечовете и всъщност решителният удар ще нанесе отрядът, който проникне през тайните ви пътеки, какъв е смисълът да жертваме живота на други? — попита с раздразнение принцът. — Да не би да искате да кажете, че трябва да жертваме воини в една кървава обсада, за която предварително знаем, че е закъсняла и обречена на неуспех?

Ликимея се приведе напред.

— Ще жертваме не само хора, но и Зида'я. — Исгримнур долови някаква искра в кехлибарения й поглед, искра, която напомняше нещо като скръб или болка, но не повярва на очите си. Не можеше да допусне, че зад непоколебимия й безчувствен израз би могло да има нещо друго освен хладна пресметливост. — В противен случай ще разкрием на враговете си, че кроим други планове. Направо ще им изкрещим, че сме предприели някаква друга хитрост.

— Но защо? — Исгримнур ясно виждаше, че Джосуа истински се измъчва. — Всеки благоразумен военачалник знае, че е по-добре да умориш неприятеля от глад, отколкото да жертваш живота на воините си върху яките каменни стени.

— Вашият лагер е до този на Зида'я. Тези, които и в момента ни наблюдават иззад каменните стени, са се споразумели с Инелуки. Някои от тях може и да са от нашето коляно — Хикеда'я. Те знаят, че Децата на зората виждат червената звезда в небосклона над главите си. Звездата-завоевател, както я наричате, ни казва, че разполагаме най-много с няколко дни, че каквото и да е намислил вашият простосмъртен магьосник от името на Инелуки, трябва да се случи скоро. Ако забележат, че пренебрегваме този факт, не бихме надхитрили никого. Трябва да предприемем обсадата незабавно и твоят народ — както и нашият — трябва да се сражава така, сякаш няма никаква друга надежда. Пък и кой знае? Може и да нямаме. Не всички приказки имат щастлив край, принц Джосуа. Ние, Родените в Градината, сме се убедили в това.

Джосуа се извърна към Исгримнур сякаш за подкрепа.

— Значи изпращаме най-великолепния си воин, който е и най-голямото ни вдъхновение, под земята. И захвърляме живота на нашите воини в една обсада, която знаем, че не може да успее. Херцог Исгримнур, да не би да съм полудял? Това ли е всичко, което ни остава?

Римърът помръдна безпомощно рамене. Беше мъчително да наблюдава откровените страдания на Джосуа.

— В това, което казват ситите, има смисъл. Съжалявам, Джосуа. Аз също съм обезпокоен.

Принцът вдигна ръка в знак на примирение.

— В такъв случай ще постъпя така, както казвате всички. Откакто брат ми седна на трона, ужасите следват един след друг. Изглежда, както ми каза веднъж един мой наставник, бог ни изковава с чука на болката върху наковалнята на задълженията. Но не мога да си представя как ще изглеждаме, когато Той Приключи. — Той се облегна и махна с ръка към останалите да продължат. — Само направете необходимото Камарис да е добре защитен. Той носи със себе си единственото, което все още не притежавахме, когато моят брат и Кралят на бурите разбиха Наглимунд — а оттогава загубихме твърде много неща.

Исгримнур погледна стария рицар. Камарис беше потънал в размисъл, втренчил поглед в нещо невидимо. Устните му помръдваха.

Кралят се прокрадваше по коридора пред входа на леярната. Войниците, и без това крайно изнервени, се стреснаха, щом видяха забуления в мантия силует да изскача от сенките. Един дори изтегли меча си, но Приратес му изкрещя. Елиас обаче не обърна никакво внимание на постъпката му, която при нормални обстоятелства би била фатална за младия страж.

— Приратес — изхриптя кралят. — От сума време търся ли, търся. Къде ми е виночерпецът? Гърлото ми пресъхна…

— Ще се погрижа, твое величество. — Той изгледа с черните си като въглени очи опулените войници и те моментално отклониха погледи встрани или ги сведоха надолу.

— Капитанът ще отведе воините върху стените. Тук нямаме повече работа.

И ги отпрати, развявайки червения си ръкав.

Когато тропотът от стъпките се отдалечи по коридора, Приратес подхвана внимателно ръката на Елиас, за да може кралят да се отпусне върху него. Лицето му беше бяло като пергамент и той начесто облизваше устните си.

— Виждал ли си виночерпеца ми?

— Ще се погрижа, твое величество. Мисля, че повече няма да видим Хенгфиск.

— Да не… да не би да е избягал… при тях? — Елиас се ослуша, сякаш предателството можеше да има някакъв звук. — Всички са около стените. Трябва да знаеш. Усещам ги. Брат ми и онези светлооки създания… — Той докосна устата си. — Ти каза, че ще бъдат унищожени, Приратес. Каза, че всички, които ми се противопоставят, ще бъдат унищожени.

— Така и ще бъде, кралю.

Свещеникът поведе Елиас през лабиринта от коридори към кралските покои. Минаха покрай един отворен прозорец, през който се сипеите сняг и се стопяваше в локви върху пода. На фона на носещите се буреносни облаци се извисяваше Кулата на Зеления ангел.

— Ти сам ще ги унищожиш и ще ни въведеш в Златната епоха.

— И тогава болката ще стихне — изхриптя Елиас. — Не бих мразил Джосуа така, ако не ми бе причинил такава болка. А и ако не беше откраднал дъщеря ми. Той ми е брат все пак… — Кралят стисна зъби, сякаш пронизан от нож. — Защото семейството е една кръв…

— А кръвта е могъща магия — промълви почти на себе си Приратес. — Знам, кралю. Но те се изправиха срещу теб. Затова ти намерих нови приятели — могъщи приятели.

— Но ти не можеш да заместиш семейството ми — отвърна Елиас с едва доловима печал и сви очи. — О, господи, Приратес, целият горя. Къде е този виночерпец?

— Още малко, твое величество. Още съвсем малко.

— Аз я усещам, знаеш ли — каза задъхано Елиас.

Той се отпусна върху тюфлека, който беше прогнил на толкова места, че конските косми стърчаха отвсякъде. В ръката си стискаше вече празна мръсна чаша.

Приратес се спря на входа.

— Какво усещаш, твое величество?

— Звездата, червената звезда. — Елиас посочи към покрития с паяжини таван. — Виси над главата ми и се взира като око в мен. През цялото време чувам песента й.

— Песен?

— Песента, която пее — или която мечът пее на звездата. Не съм съвсем сигурен. — Отпусна ръка и пръстите му запълзяха по дългата ножница като белезникав паяк. — Пее в главата ми. „Време е, време е“, повтарят отново и отново Гласовете. — Той се изкикоти с дрезгав, насечен смях. — Понякога се събуждам, както се разхождам из двореца, без да знам как съм се озовал точно на това място. Но чувам песента и усещам звездата да гори в мен, независимо дали е ден, или нощ. Тя има огнена опашка като дракон… — Той замълча. — Ще отида при тях.

— Какво!?

Приратес се върна до леглото на краля.

— Ще отида при тях — при Джосуа и останалите. Може би това е моментът, който има предвид мечът. Моментът да им покажа, че съм по-различен от онова, което знаят. Че съпротивата им е глупост. — Той покри лице с ръце. — Те са… те са моя кръв, Приратес.

— Кралю, аз… — За момент свещеникът като че ли се обърка. — Те са твои врагове, Елиас. Желаят ти само злото.

Смехът на краля прозвуча почти като ридание.

— А ти ми желаеш само доброто, така ли? Затова ли всяка нощ, откакто ме заведе върху онзи хълм, имам сънища, които Господ не би изпратил дори на грешниците в ада? Затова ли цялото ми тяло изгаря от болки, от които понякога ми иде да се разкрещя?

Приратес се навъси.

— Страдаш, кралю, но сам знаеш причината за това. Всеки момент часът ще настъпи. Не позволявай мъките да бъдат напразни.

Елиас размаха ръка.

— Върви си. Не ми се разговаря повече. Ще постъпя така, както смятам за най-правилно. Аз съм повелителят на този дворец и на тази земя. — Той зажестикулира ожесточено. — Махни се, проклет да си! Боли ме.

Алхимикът се поклони.

— Ще се моля за отдиха ти, кралю. Тръгвам си.

И излезе. Кралят остана да седи вторачен в сенките под тавана.

След като стоя дълго неподвижен в коридора, свещеникът се върна до затворената врата и прокара няколко пъти ръка покрай пантите, рамката и ключалката, като помръдваше безмълвно устни. Накрая кимна и се отдалечи припряно по коридора.

Тиамак и Странгиард крачеха надолу по склона. Снегът беше спрял, но беше натрупал доста и те напредваха доста бавно, преодолявайки неголямото разстояние между ситския лагер и огньовете на армията на принца.

— Направо замръзвам — измърмори, тракайки със зъби, Тиамак. — Чудя ви се как търпите този студ?

Странгиард също се тресеше.

— Такъв студ не е било никога. А и имаме дебели стени, зад които да се крием, и огньове — късметлиите, искам да кажа. — Той се препъна и падна на колене във високата пряспа. Тиамак му помогна да се изправи. По полите на наметалото му полепна сняг. — Изкушавам се да изругая — каза Странгиард и се засмя кисело; дъхът му излетя като облак от устата му.

— Подпри се на мен — настоя Тиамак.

Разчорлената коса и скръбното лице на свещеника го разчувстваха.

— Някой ден трябва да дойдеш да видиш Вран. Има и неприятни неща, но пък никога не е студено.

— Точно в т-т-този момент т-това звучи доста привлекат-т-телно.

Вятърът постепенно разпиля буреносните облаци и в небето заблещукаха няколко звезди. Тиамак вдигна очи.

— Изглежда толкова близко.

Странгиард проследи погледа му, при което отново се спъна, но се задържа. Звездата-завоевател беше надвиснала точно над Хейхолт — пламтяща дупка сред мрака с опашка като размазано петно кръв.

— Близко е — промълви свещеникът. — Усещам я. Плесинен пише, че такива звезди изхвърлят лош въздух над света. До с-сега не бях сигурен дали да му вярвам, но ако изобщо съществува звезда, която да заразява с чума, това е тя. — Той се обгърна с ръце. — Понякога се питам дали не настъпва краят на света, Тиамак.

Мъжът от блатата нямаше желание да мисли по този въпрос.

— Всички звезди тук са малко странни. Продължавам да си мисля, че разпознавам Видрата и Пясъчния бръмбар, но изглеждат някак разпънати и променени.

Странгиард присви единственото си око.

— И на мен ми изглеждат особено. — Той потръпна и сведе поглед към високия до коленете сняг. — Уплашен съм, Тиамак.

Двамата се затътриха към лагера.

— Най-лошото е — продължи Тиамак, прострял ръце към огъня, — че не разполагаме с по-добри отговори на въпросите си, отколкото онези от времето, когато Моргенес изпрати първото врабче на Джарнауга. Планът на Краля на бурите е абсолютна загадка, както и единственият начин, по който бихме могли да го спрем.

Тясната шатра се изпълваше с пушек, независимо от отвора на тавана, но в момента Тиамак не го усещаше, в момента това дори му напомняше за родния дом.

— Не е точно така. — Странгиард се закашля и отпъди с ръка дима пред лицето си. — Знаем някои неща, едно от които е, че Минияр е Блестящ гвоздей.

— Но трябваше да ни го каже хернистирецът — отвърна троснато Тиамак. — Няма причина да се чувстваш гузен, Странгиард. От онова, което съм чул, ти си направил много за откриването на Трън. Докато аз съм направил съвсем малко, за да оправдая членството си в Лигата на свитъка.

— Прекалено взискателен си към себе си — каза архиварят. — Ти донесе страницата от книгата на Нисес, която ни помогна да върнем Камарис.

— Поглеждал ли си в очите му, Странгиард? Не тежи ли някакво проклятие над него? И сега той като че ли отново започва да губи разсъдък. Трябваше да го оставим на мира.

Свещеникът се изправи.

— Прощавай, но този пушек…

Той открехна покривалото на шатрата и го размаха енергично. Студеният въздух изблъска голяма част от пушека навътре и ги накара отново да потръпнат от студа.

— Съжалявам — добави безпомощно Странгиард.

Тиамак му махна с ръка да седне.

— Така е малко по-добре. Вече не ми люти толкова на очите. — Той въздъхна. — И тази история с Петата къща — забеляза ли как се притесниха ситите? Казаха, че не знаят какво би могло да означава, но съм сигурен, че знаят нещичко. И то не им харесва. — Вранът помръдна слабичките си рамена. Вече беше научил от Адиту, че онова, което ситите не искаха да обсъждат, си оставаше тайна. Бяха вежливи, но пожелаеха ли, ставаха напълно непонятни. — Предполагам, че не е от голямо значение. Обсадата започва утре сутринта, а Камарис и останалите ще се опитат да проникнат вътре и каквото и да са решили Тези, които наблюдават и оформят да се случи… то ще се случи.

Странгиард го изгледа със зачервеното си воднисто око.

— Май не намираш особена утеха в своите врански богове, Тиамак.

— Мои са си — отвърна мъжът от блатата. — Съмнявам се твоите да ми дадат повече покой. — Той вдигна очи и се слиса от измъченото изражение на архиваря. — О! Съжалявам, Странгиард. Не исках да те засегна. Просто съм ядосан… и уплашен — като теб.

„Умолявам те, не искам да загубя приятелите си. Тогава няма да ми остане абсолютно нищо!“

— Разбира се — съгласи се архиварят и въздъхна. — По нищо не съм по-различен от теб. Не мога да се освободя от чувството, че ми предстои нещо много важно — нещо съвсем просто, както каза. Усещам присъствието му, но не мога да го проумея. — Той се загледа в преплетените си пръсти. — Вбесяващо е. Допуснали сме някаква очевидна грешка или ни предстои да я направим, убеден съм. Сякаш прелиствам добре позната книга, търсейки страница, която съм чел безброй пъти, но точно сега не мога да я намеря. — Той отново въздъхна. — Нищо чудно, че и двамата сме неспокойни, приятелю.

Тиамак усети приятно чувство при споменаването на думата „приятелю“, но след малко отново се натъжи.

— И нещо друго ме тревожи — каза той.

— Какво?

Странгиард се приведе, за да отметне за момент покривалото на шатрата, след което отново го пусна.

— Осъзнах, че трябва да се спусна с Камарис и останалите в дълбините.

— Какво? Благословена да е Елисия, Тиамак, какво искаш да кажеш? Ти не си войник.

— Точно затова. Нито Камарис, нито някой от ситите е чел книгата на Моргенес или архивите на Наглимунд, като теб, нито пък се е докосвал до мъдростта на Джарнауга, Диниван и Гелое. Но някой, който го е правил, трябва да отиде — инак какво, ако те успеят да осигурят мечовете, но не успеят да се досетят как да ги използват? Втора възможност няма да ни се удаде.

— О! Ами тогава… ох! Предполагам, че би трябвало да отида аз, след като съм разполагал с най-много време от всеки друг да изуча тези неща.

— Да, Странгиард, мой добър сухоземен приятелю, от всички нас ти знаеш най-много неща за мечовете. Но имаш само едно око, а и то не е с добро зрение. Освен това си много по-възрастен от мен и не си свикнал да се катериш и да се провираш през тесни и непроходими места. Ако Бинабик от Ийканук беше тук, бих го накарал да тръгне и щях да му пожелая успех, тъй като владее тези неща по-добре от мен и е не по-малко способен по отношение на други. — Тиамак сведе скръбно глава. — Но Бинабик замина, а мъдрата жена Гелое ни напусна. Мъртви са и всички стари Носители на свитъка. Затова мисля, че този жребий се пада на мен. Ти ме научи на много неща за кратко време, Странгиард. — Той отново въздъхна сърцераздирателно. — Все още ме спохождат кошмари от пребиваването ми в гнездото на гхантите и от възникналите в съзнанието ми картини и все още чувам собствения си глас в мрака. Но се боя, че това ще е още по-страшно.

След дълго мълчание свещеникът стана, разрови багажа си и извади един мех.

— Ето. Това е силно питие от горски плодове. Джарнауга го донесе в Наглимунд — каза, че е защита срещу студа. — Той се разсмя неспокойно. — А в момента наистина ни е студено, нали? Опитай го.

Той го подаде на Тиамак.

Напитката беше сладникава и лютива. Тиамак преглътна и отпи още една глътка. След това върна меха на Странгиард.

— Добро е, но със странен вкус. Свикнал съм с горчивата фернска бира. Опитай.

— О, мисля, че е прекалено силно за мен — опъна се свещеникът. — Исках ти…

— Една глътка само ще те постопли. А може и да ти помогне да си избистриш неясните мисли.

Странгиард се поколеба и надигна меха. Отпи една малка глътка и я пожабурка, преди да я глътне, след което отпи още малко. Тиамак се зарадва, че не се задави.

— Много е… люто — възкликна изненадано свещеникът.

— И ти го усещаш, нали? — Вранът отпусна гръб върху една от торбите на свещеника. — Пийни още глътка и ми го подай. Ще ми трябват малко повече глътки, за да се престраша да кажа на Джосуа какво съм намислил.

Мехът беше почти празен. Тиамак чу смяната на стражите отвън и разбра, че вече е полунощ.

— Трябва да отида — заяви той. Заслуша се в изречените от самия него думи и остана доволен от добрата си артикулация. — Трябва да отида да кажа на принц Джосуа какво ще направя.

— Какво ще направиш, да. — Странгиард държеше меха за връвта и го наблюдаваше как се полюшва. — Това е добре.

— След малко ставам — подчерта Тиамак.

— Бих искал Гелое да е тук.

— Гелое? Тук? — Тиамак се намръщи. — И да пие с нас?

— Не. Просто… — Странгиард залюля меха. — Просто да си поговорим. Беше много мъдра. И малко страшничка — не те ли плашеше? Тези очи… — Той сбърчи чело, припомняйки си тревожния й поглед. — Но разумна. Убедителна.

— Разбира се. Липсва ни. — Тиамак несигурно се изправи. — Ужас.

— Защо тези… същества го направиха? — учуди се свещеникът.

— Да убият Гелое?

— Не, Камарис. — Странгиард внимателно остави меха върху едно одеяло. — Защо убиха Камарис? Не. — Той се усмихна объркан. — Искам да кажа… защо се опитаха да убият Камарис? Точно него. Не виждам смисъла.

— Искаха да вземат меча. Трън.

— Аха — отвърна Странгиард. — Да де. Сигурно.

Тиамак се измъкна през покривалото. Студеният въздух се стовари като пестник върху лицето му. Той вдигна очи към свещеника, който го беше последвал.

— Къде си тръгнал?

— С теб — отвърна той с нетърпящ възражение тон. — Да кажа на Джосуа, че и аз тръгвам. През тунелите.

— Не, не тръгваш. — Тиамак беше категоричен. — Това е невъзможно. Вече ти казах.

— Все пак ще дойда с теб. Да поговоря с него. — Зъбите на свещеника вече тракаха. — Не мога да те оставя сам в този студ. — Направи няколко несигурни крачки, спря, втренчи се нагоре и смръщи чело. — Виж я само тая червена звезда. Побъркано нещо. Създава толкова тревоги. Звездите би трябвало да ни оставят на мира. — Той вдигна пестник. — Не можеш да ни уплашиш! — изкрещя към светлото петънце. — Не можеш!

— Много пи — промълви Тиамак и хвана архиваря за лакътя.

Странгиард тръсна глава:

— Може и да си прав.

Джосуа проследи архиваря и вранът да се измъкват с несигурни стъпки от шатрата му и се обърна към Исгримнур.

— Никога не бих го повярвал.

— Пиян свещеник? — Херцогът се прозина въпреки напрежението, което стягаше стомаха му. — Не е толкова странно.

Усещаше напрежение и в дъното на очите си. Минаваше полунощ, а следващият ден обещаваше да е ужасен. Имаше нужда от сън.

— Може би. Но пиян Странгиард? — Джосуа поклати глава. — Все пак според мен Тиамак е прав, че трябва да тръгне — а той, както си ми казвал, е полезен мъж.

— Жилав като хрътка — отговори Исгримнур. — Също така смел и толкова учтив, че все още не мога да свикна с това. Не предполагах, че мъжете от блатата може да са толкова учени. Камарис никак не би сбъркал, ако вземе със себе си Тиамак, нищо, че понакуцва. Ухапал го е крокодил, знаеш ли?

Джосуа се бе замислил за друго.

— Значи двама от контингента ни от простосмъртни. — Той разтърка слепоочията си. — Вече не мога да мисля. Откакто изгря слънцето тази сутрин, сякаш са минали цели три дни. Утре сутринта започваме обсадата, а до вечерта ще има достатъчно време, за да вземем окончателното решение кой да тръгне.

Той се изправи и погледна почти с умиление Камарис, който се беше изтегнал на един дюшек в дъното на шатрата и от време на време помръдваше насън. Оръженосецът Джеръмайъс, който като че ли имаше нюх да се присламчва до всеки, изпаднал в беда, се беше свил на кълбо върху купчина одеяла до краката на стария рицар.

— Ще се оправиш ли сам? — попита Джосуа. — Вземи фенер.

— Няма проблеми. Сигурен съм, че Изорн разказва истории на Слудиг и останалите. — Той отново се прозя. — Не бяха ли времена, когато можехме да пием цяла нощ, цяла сутрин да се бием и след това да продължим да пием?

— Може би ти се можел — усмихна се лекичко Джосуа. — Аз никога. Бог да ти даде хубава почивка.

Исгримнур изсумтя, взе фенера и излезе от шатрата, като остави застаналия в центъра Джосуа да се взира в спящия Камарис.

Отвън буреносните облаци се бяха вдигнали. Звездите огряваха с леко сияние безмълвните стени на Хейхолт. Звездата-завоевател бе надвиснала точно над Кулата на Зеления ангел като пламък на свещ.

„Махни се, проклето, зловещо създание“, обърна се към звездата херцогът, макар да знаеше, че тя няма да го послуша.

Потрепери от студа и бавно закрачи през снега към шатрата си.

— Джеръмайъс! Момче! Събуди се!

Младият оръженосец се надигна, замаян от съня.

— Какво?

Джосуа се бе изправил над него.

— Няма го. Тръгнал е отдавна. — Принцът грабна колана с меча си и се наведе да вдигне наметалото си от пода. — Нахлузвай ботушите и ела да ми помогнеш.

— Какво? Кой е тръгнал, принц Джосуа?

— Камарис, по дяволите! Камарис! Ела да ми помогнеш. Не, вдигни Исгримнур и вземете още хора. Да носят факли.

Принцът грабна една факла, обърна се и изскочи от шатрата. Погледна снега, опитвайки се да се ориентира по многобройните стъпки. Най-после избра едни, които се спускаха по склона към Кинслах. След няколко мига вече беше далеч от отблясъците на малкото все още неизгаснали лагерни огньове. Луната се беше скрила, но Звездата-завоевател пламтеше като сигнален фар.

Следата лъкатушеше капризно, но след стотина крачки стана ясно, че се насочва към канарите източно от дигата на Хейхолт. Джосуа вдигна очи и видя блед силует да се движи по бреговата линия на фона на мрачния Кинслах.

— Камарис! — извика принцът.

Силуетът не спря, а продължи с несигурни крачки към ръба, олюляваше се като кукла на конци. Принцът се затича, препъвайки се в дълбокия сняг, но щом наближи скалите, забави крачка.

— Камарис! — каза той с престорено спокоен глас. — Къде отиваш?

Старикът се обърна и го изгледа. Беше без наметало, незапасаната му риза плющеше на вятъра. Под слабото сияние на звездите в стойката му се забелязваше нещо особено.

— Аз съм — Джосуа. — Принцът вдигна ръце, сякаш за да прегърне старика. — Върни се с мен. Ще седнем до огъня и ще поговорим.

Камарис го гледаше втренчено, сякаш беше някакво животно, след което се заспуска надолу по скалите. Джосуа избърза напред.

— Спри! Камарис, къде си тръгнал? — Той се олюля на ръба и едва запази равновесие на калния склон. — Върни се с мен.

Старият рицар се обърна и изтегли Трън от ножницата. И въпреки че изглеждаше ужасно объркан, надигна меча с неподозирано майсторство. Рогът Селиан се люшна на ремъка си.

— Време е — прошепна Камарис.

Гласът му беше едва доловим в грохота на вълните върху брега под него.

— Недей! — Джосуа вдигна ръка. — Не сме готови. Трябва да изчакаш, докато дойдат и другите. — Той се хързулна по склона. — Върни се.

Камарис неочаквано замахна с меча в огромна хоризонтална дъга. В мрака острието беше почти невидимо, но принцът го чу да изсъсква край гърдите му.

— В името на кръвта на Ейдон, Камарис, не ме ли позна?

Джосуа отстъпи крачка назад. Старикът вдигна меча за втори удар.

— Време е! — промълви той и замахна този път със смъртоносно намерение.

Джосуа се метна назад. Краката му се хлъзнаха и той размаха ръце, за да запази равновесие, но падна и се търкулна по склона, в снега и камъните; спря в една мръсна пряспа и изпъшка от болка.

— Принц Джосуа?! — На ръба на склона изскочи нечия глава. — Долу ли сте?

Джосуа с мъка се изправи. Камарис се беше спуснал до подножието на хълма и крачеше по брега. На фона на скалите приличаше на призрак.

— Тук съм — викна Джосуа. — По дяволите, къде е херцогът!?

— Тръгна, но още не го виждам — отвърна възбудено младежът. — Казах му и побягнах след вас. Да сляза ли да ви помогна? Да не сте ранен?

Джосуа се обърна и видя Камарис да се колебае пред един от тъмните отвори в канарата. Миг по-късно старецът хлътна в дупката.

— Не! — изкрещя Джосуа след него, после викна на Джеръмайъс: — Намери Исгримнур и го накарай да побърза! Кажи му, че Камарис е влязъл в пещерите — ще поставя знак на входа! Ще го изгубим, ако се забавим дори още малко. Отивам да го спра.

— Вие… вие… — Оръженосецът се обърка. — Вие ще го последвате?

— По дяволите, не мога да го оставя да тръгне сам надолу — той е луд. Само Ейдон знае какво може да му се случи — може да падне, да се изгуби… Ще го върна някак, дори ако се наложи да се сбия с него и да го влача след това на гръб. Но за бога, кажи на Исгримнур да побърза с факлите и мъжете. Хайде, момче, тичай!

Джеръмайъс се поколеба още един момент, после изчезна от погледа на принца. Джосуа допълзя до факлата си, която пращеше в снега наблизо, взе я и заслиза към брега. Бързо стигна до мястото, където беше изчезнал Камарис, и видя входа на пещерата — почти по нищо не се различаваше от останалите в скалата. Джосуа грабна няколко камъка и ги струпа до отвора, след което влезе вътре, вдигнал факлата пред себе си.

Исгримнур гледаше недоумяващо войниците.

— Как така изчезнал?

— Ами… тунелът се разклонява на няколко места. Видяхме някакви следи като от пушек на факла, но не открихме човек в тази посока. Проверихме и другите коридори. Това тук е някакъв лабиринт — пълно е с тунели.

— А викахте ли?

— Колкото ни глас държи. Но никой не отговори.

Исгримнур огледа дупката в скалите, обърна се към Слудиг и изсумтя:

— Изкупителят да ни е на помощ! И двамата изчезнали. Ще трябва да накараме ситите да ги последват. — После се обърна към войниците. — Ще се върна преди изгрев-слънце. Дотогава продължавайте да оглеждате и да викате.

Воинът кимна и каза:

— Слушам.

Исгримнур подръпна брадата си и тръгна по брега.

— О, Джосуа — измърмори тихо той. — Глупако. И аз също. Всички се оказахме глупаци.