Към кулата на Зеления ангел. Част втора

13. Падналото слънце

Еолаир огледа останките от хернистирската си войска. От стотината мъже, които бяха тръгнали с него, бяха останали малко повече от четирийсет. Оцелелите се бяха сгушили около огньовете си в подножието на хълма под Наглимунд с измъчени лица и празни като пресъхнали кладенци очи.

„Нещастни смели мъже — помисли си Еолаир. — Кой изобщо би могъл да предположи, че ще успеем да победим?“

Графът се чувстваше изцеден и уплашен като всички тях. Бе обхванат от някакво призрачно усещане за нереалност.

Докато обхождаше огньовете един подир друг, от хълма се понесе някаква тиха странна музика. Мъжете настръхнаха и зашепнаха неспокойно. Пееха ситите, които караулеха около разрушените стени на Наглимунд… но и ситските съюзници на простосмъртните хернистирски мъже им бяха достатъчно чужди, така че те се тревожеха. Норните, безсмъртните братовчеди на ситите, също запяха.

Двуседмичната обсада беше сринала до основи стените на Наглимунд, но белоликите защитници се бяха оттеглили във вътрешния замък, оказал се изненадващо непревземаем. Бяха задействани някакви сили, които Еолаир не можеше да проумее, неща, които съзнанието и на най-опитния простосмъртен военачалник не можеше да схване, а граф Еолаир, както често си напомняше, не беше никакъв военачалник. Беше земевладелец, не особено ревностен придворен и способен дипломат. Не беше голяма изненада, че и той като хората си в момента се чувстваше като риба на сухо.

Норните бяха изградили отбраната си по начин, който според описанието на Джирики му приличаше на чиста магия. Бяха „изпели Колебание“, беше му обяснил Джирики. Действаше някаква „сенчеста хипноза“. Докато музиката не бъдеше проумяна, а сенките разпръснати, замъкът не можеше да бъде превзет. Междувременно над главите им се струпваха облаци и се разразяваха кратки бури. Друг път, когато небето беше ясно, затрещяваха светкавици и тътнеха гръмотевици. Мъглите около Наглимунд понякога ставаха твърди като диамант и блестящи като стъкло, а друг път кървавочервени или моравочерни и от тях високо над стените се откъсваха огромни спираловидни валма и се забиваха като нокти в небето. Еолаир настояваше за обяснения, но за Джирики вършеното от норните — и онова, което неговите хора вършеха в отговор — не беше с нищо по-различно от временните дървени огради или обсадните машини, използвани от хората по време на война: ситските термини говореха малко или почти нищо на Еолаир, който само поклащаше глава в боязливо изумление. Той и хората му бяха попаднали насред сражение между чудовища и магьосници, изскочили сякаш от песните на бардовете. Тук нямаше място за простосмъртни и те го знаеха.

Замислен, графът се върна при огъня.

— Еолаир — каза Изорн, — запазих ти последните глътки.

И вдигна меха с виното.

Еолаир отпи една глътка, по-скоро от учтивост. Не беше особен почитател на пиенето, особено когато имаше да се върши работа: беше трудно да запазиш хладен разум в някой чуждестранен двор, ако поливаш изобилните вечери със съответните количества алкохол.

— Благодаря. — Той бръсна тъничката снежна покривка от дънера, седна и изпъна крака към огъня. — Уморен съм — каза тихо той. — Къде е Мейгуин?

— Преди малко отиде да се поразходи. Но вече сигурно е легнала да спи.

Той посочи близката шатра.

— Не бива да се разхожда сама.

— Един от хората ни тръгна с нея. А и тя не се отдалечава много. Знаеш, че не бих й позволил да се отдалечи дори с охрана.

— Знам. — Еолаир поклати глава. — Но духът й е толкова болен, че е истинско престъпление да я допускаме до бойното поле. Особено бойно поле като това.

Той махна към склона и заснежената околност, но Изорн беше сигурен, че няма предвид нито местността, нито лошото време.

Младият римърсгардец повдигна рамене.

— Вярно, че е луда, но изглежда по-спокойна от мъжете.

— Не говори така! — отвърна остро Еолаир. — Тя не е луда!

И пое неуверено дъх.

Изорн го погледна загрижено.

— Ако това не е лудост, Еолаир, тогава какво е? Разговаря така, сякаш е в земята на вашите богове.

— Понякога се питам дали не е права.

Изорн разпери ръце и пламъците осветиха огромния белег от китката до лакътя.

— Ако се намираме на небето, значи свещениците в Елвритшала са ме заблудили. — Той се ухили. — Но ако вече сме умрели, значи няма от какво да се боим.

Еолаир потрепна.

— Тъкмо това ме безпокои. Тя наистина смята, че е мъртва, Изорн! Всеки момент може отново да тръгне към разгара на битката, както вече направи, когато я изтървахме…

Изорн отпусна тежката си ръка на рамото му.

— В лудостта си тя ми се струва достатъчно благоразумна, за да го направи. А и макар да не е така ужасена като мъжете, все пак изглежда уплашена. Не харесва повече от нас този проклет брулен от ветровете замък, нито пък проклетите, отвратителни белолики създания. Досега беше в пълна безопасност и занапред ще е така. Нали не изпитваш желание да се тревожиш за още неща?

Графът се усмихна уморено.

— Значи, Изорн Исгримнурсон, доколкото разбирам, се каниш да заемеш мястото на баща си?

— Какво искаш да кажеш?

— Видях какво прави твоят баща за Джосуа. Вдига го, когато той иска да легне, ръга го в ребрата и му пее песни, когато на принца му се дореве. Значи ти ще си моят Исгримнур?

Римърът се ухили.

— Ние с баща ми сме простовати хора. Нямаме толкова ум да се притесняваме като теб и Джосуа.

Еолаир изсумтя и взе меха.

Вече трета нощ графът сънуваше схватките зад стените на Наглимунд — по-ярък и ужасяващ кошмар от това човешкото въображение трудно можеше да си представи.

Битката беше неописуемо страховита. Хернистирците — с маски от плат, пропит с мазнина или дървесна мъзга, за да ги предпазват от влудяващия прах на норните — изглеждаха не по-малко чудовищно от останалите воюващи. Оцелелите след първите дни на обсадата човеци се сражаваха с непоколебима решителност — съзнаваха, че нищо друго не би им осигурило възможност да си тръгнат живи от това населено с призраци място. Повечето сражения бяха в тесните улички между обгорените рухнали сгради и из вкочанените от зимния мраз градини — все кътчета, из които някога Еолаир се беше разхождал през топлите вечери с придворните дами на Джосуа.

Смаляващата се армия на норните защитаваше цитаделата с почти безумно отчаяние: граф Еолаир видя един от тях да се нанизва сам на насочения срещу него меч, за да убие стисналия дръжката простосмъртен, преди да издъхне и от устата му да бликне кървава струя.

Повечето великани вече бяха избити — но след като всеки от тях беше причинил смъртта на ужасяващ брой хора и сити. В един от кошмарите си Еолаир отново беше принуден да проследи как едно от огромните чудовища сграбчи Уле Фрекесон, един от малкото римърсгардци, присъединили се към войската в Хернисадарк, как го завъртя във въздуха и размаза мозъка му в една стена, както човек би убил котка. Щом трима сити го обкръжиха, великанът размаха презрително обезглавения труп срещу тях и ги опръска с кръвта му. След това косматият гигант използва трупа на Уле като боздуган, с който уби един от ситите, преди копията на другите двама да пронижат сърцето му.

Сгърчен в неумолимата хватка на съня, Еолаир безпомощно наблюдаваше как великанът размахва мъртвия Уле и как нанася удари с него, докато тялото му не започна да се разкъсва на парчета…

Събуди се разтреперан, главата му сякаш щеше да се пръсне. Притисна с ръце слепоочията си и ги разтри с все сила. Как беше възможно да видиш подобни неща и да запазиш разсъдък?

Нечия ръка докосна китката му.

Ужасен, Еолаир се задъха, метна се на една страна и сграбчи меча си. Над него се извисяваше висок силует.

— Успокой се, граф Еолаир — чу той гласа на Джирики. — Съжалявам, че те изплаших. Извиках отвън, но реших, че си заспал, тъй като не отговори. Моля те да ми простиш за безпокойството.

Еолаир се беше успокоил, но беше раздразнен и объркан.

— Какво искаш?

— Моля те да ми простиш. Дойдох, защото е важно и времето е кратко.

Графът тръсна глава и бавно си пое дъх.

— Какво е станало?

— Ликимея моли да дойдеш. Ще ти обясним всичко. — Той вдигна покривалото на входа и пристъпи навън. — Ще дойдеш ли? Ще те почакам да се облечеш.

— Да… да, разбира се, че ще дойда.

Графът изпита нещо като стаена гордост. Ликимея беше изпратила сина си за него, а тъй като през всичките тези дни Джирики беше ангажиран с най-съществените и съдбоносни задачи, вероятно ситите наистина смятаха срещата с него за важна. В следващия миг гордостта му отстъпи място на тревожно вълнение: възможно ли беше обстоятелствата дотолкова да са се влошили, че да търсят съвет или напътствия от предводителя на четирийсетина наплашени простосмъртни воини? Вече беше започнал да се успокоява, че обсадата им е успешна.

Отне му съвсем малко време да запаше меча си, да надене ботушите и да се загърне в подплатеното с кожа наметало. Последва Джирики по покрития с мъгла склон — учудваше се, че следите от стъпките на сита, висок колкото него и почти толкова едър, бяха почти незабележими върху снега, докато неговите ботуши оставяха дълбоки дупки.

Огледа Наглимунд, който се издигаше на върха като свит на кълбо ранен звяр. Струваше му се невероятно, че някога този замък беше място, където хората танцуваха, разговаряха и се обичаха. Някои бяха смятали двора на принц Джосуа за прекалено неприветлив, но как биха пресъхнали устата и потрепнали сърцата на всички тези, които се присмиваха на принца, ако можеха само за миг да видят какво всъщност е неприветливост.

Джирики поведе графа между тънките като паяжини ситски шатри, които блещукаха върху снега, сякаш просмукани с лунна светлина. Въпреки късния час — между полунощ и зазоряване — много от Миролюбивите бяха излезли навън; бяха се скупчили на групи, гледаха небето и припяваха тихичко. Никой не обръщаше внимание на мразовития вятър, който принуждаваше Еолаир да придърпва качулката почти до брадичката си. Той се надяваше Ликимея да е запалила огън поне заради изнежеността на един простосмъртен посетител.

— Искаме да ти зададем някои въпроси за това място, което наричате Наглимунд, граф Еолаир.

Гласът на Ликимея прозвуча почти повелително.

Еолаир гледаше към Джирики, майка му и високия чернокос Куройи.

— Какво освен онова, което вече съм ви казал, бих могъл да добавя? — Графът изпитваше сдържан гняв по отношение на смущаващите навиди на ситите, но му беше трудно да се поддаде на това чувство, докато бе пред втренчения, безизразен поглед на Ликимея. — А и не е ли малко късно за подобни въпроси, след като обсадата започна преди цели две седмици?

— Не височината на стените и дълбочината на кладенците е, което ни интересува. — Джирики приседна до графа и ризата му от фин плат проблесна. — Вече ни каза много неща, които ни помогнаха.

— Живял си известно време тук, когато е управлявал принц Джосуа — намеси се Ликимея, сякаш недоволна от дипломатичните усилия на сина си. — Има ли тайни?

— Тайни? — Еолаир поклати глава. — Сега вече съвсем ме объркахте. Какво имаш предвид?

— Това не е справедливо спрямо простосмъртния. — Куройи заговори с безчувствена сдържаност, непривична дори за един сит. — Той заслужава да знае повече. Ако Зинджаду беше жива, би могла да му каже. Тъй като останах без старата си приятелка и сега тя се носи с Предците, аз ще заема мястото й като предоставящ знание. — Той се обърна към Ликимея. — Ако Домът на Годишния танц одобри, разбира се.

Ликимея издаде някакъв безсловесен музикален звук и махна с ръка в знак на разрешение.

— Джирики и-Са'онсерей ти е разказвал за Пътя на сънищата, граф Еолаир, нали? — запита Куройи.

— Да, разказа ми някои неща. А и ние, хернистирците, все още пазим много истории за миналото и за вашия народ. Между нас живеят такива, които твърдят, че могат да бродят по Пътя на сънищата, точно както сте обучавали нашите предшественици да го правят.

С раздразнение си помисли за гадателката Диауен: дори някои хернистирци наистина все още да притежаваха тази способност, тя имаше твърде малко общо със здравия разум и отговорността.

— В такъв случай съм сигурен, че ти е разказал и за Свидетелите — онези неща, които използваме, за да пътуваме по-лесно. — Куройи се подвоуми, след това бръкна в млечнобялата си риза и извади овален прозрачен жълт предмет, който проблесна на светлината на огъня като кехлибарена сферичка или стъклена топка. — Ето един от тях — моят собствен. — Той даде възможност на Еолаир да го огледа за момент, след което отново го прибра. — Като повечето други, той не може да бъде използван в тези странни времена — Пътят на сънищата е точно толкова непроходим, колкото всеки път на този свят при ужасна виелица.

— Но има и други Свидетели — продължи ситът, — по-големи, помощни, които не могат бъдат местени и са свързани с мястото, където се намират. Наричат се Главни свидетели, тъй като могат да наблюдават много неща и места. Виждал си един от тях.

— Къса ли?

Куройи кимна.

— Да, в Мезуту'а. Имаше и други, макар че повечето са изчезнали с времето и земните промени. Един лежи под замъка на вашия враг крал Елиас.

— Под Хейхолт?

— Да. Името му е Езерото на Трите дълбини. Но е сухо и безмълвно от векове.

— И всичко това има нещо общо с Наглимунд? Тук има ли нещо подобно?

Куройи се усмихна хладно.

— Не сме сигурни.

— Не разбирам — отвърна графът. — Как така не сте сигурни?

Ситът вдигна ръка и разпери дългите си пръсти.

— Спокойно, Еолаир от Над Мулах. Остави ме да довърша. Според стандартите на Родените в Градината ще съм съвсем кратък.

Еолаир помръдна рамене. Беше доволен от огъня, който скриваше изчервяването му. Как ставаше така, че ситите го обуздаваха с лекота — като че ли беше дете и забравяше за дългите години на държавническо изкуство?

— Извинявай.

— В Остен Ард винаги е имало места — продължи Куройи, — които до голяма степен действат като Главни свидетели… но в които като че ли не е останал нито един Главен свидетел. Това означава, че много от ефектите са останали — всъщност понякога тези места постигат по-мощни резултати от всеки Свидетел, — но не може да бъде намерен нито един предмет, който да прави това. Откакто пристигнахме в тази земя преди много време, изучаваме такива места: допускаме, че те могат да отговорят на въпросите ни за Свидетелите и защо те правят онова, което правят, за самата Смърт, а дори и за Небитието, което ни принуди да напуснем нашата земя и да дойдем тук.

— Извини ме, че отново те прекъсвам — каза Еолаир, — но колко такива места съществуват? И къде са?

— Знаем само за съвсем малко между далечния Наскаду и пустошта на белия север. Наричаме ги А-Генай'асу — „Къщи за пътуване отвъд“ би било в груб превод на вашия език. Но ние, Родените в Градината, не сме единствените, които усещат силата на тези места: често те привличат и простосмъртни, някои от които са обикновени търсачи на след-знание, а други безумни и опасни. Това, което простосмъртните наричат Тистерборг, близкият до Асу'а хълм, е едно от тези места.

— Знам го. — Еолаир си спомни черната шейна и впряга от уродливи бели кози и настръхна. — Вашите братовчеди, норните, също знаят за Тистерборг. Видях ги там.

Куройи не изглеждаше изненадан.

— Ние, Родените в Градината, се интересуваме от тези места много преди разделянето на родовете. Хикеда'я също като нас са правили много опити да впрегнат силата на такива места. Но тяхната мощ е необуздаема и непредвидима като вятъра.

Еолаир се замисли.

— Значи тук в Наглимунд няма Главен свидетел, а по-скоро едно от онези неща… „отвъдна къща“ ли беше? Не мога да запомня думите на вашия език.

Джирики погледна майка си, усмихна се и кимна почти гордо. Еолаир малко се подразни: нима смъртен, който можеше да изслушва и съобразява, беше чак такава изненада за тях?

— А-Генай'асу. Да, и ние така смятаме — каза Куройи. — Но се сетихме късно, а така и не ни се удаде възможност да разберем, преди да дойдат смъртните.

— Преди да пристигнат смъртните с техните железни шипове.

Гласът на Ликимея изсъска като камшик, преди да изплющи. Изненадан от изблика й, Еолаир вдигна очи и моментално отново се обърна към по-спокойното лице на Куройи.

— И Зида'я, и Хикеда'я продължиха да посещават това място, след като хората построиха своя замък тук в Наглимунд — обясни чернокосият сит. — Нашето присъствие плашеше смъртните, макар че ни виждаха само на лунна светлина, а и тогава твърде рядко. Мъжът, на когото императорите бяха възложили да управлява местността, напълни полетата наоколо с желязото, което даде името на това място: крепостта Гвоздей или Крепостта на ноктите.

— Знам, че железата са набити, за да спрат Миролюбивите, както ви наричаме ние, хернистирците — продължи Еолаир, — но тъй като е била построена по времето, когато нашите два народа са били в мир, не разбирам защо мястото се е нуждаело от такава защита.

— Вашият граф Исуайдс, който я вдигна, може да е изпитвал известен срам, че е нарушил границите на нашите земи, като е издигнал крепостта толкова близо до нашия град Да'ай Чикица от другата страна на тези хълмове. — Куройи посочи на изток. — Може да се е уплашил, че някой ден ще дойдем и ще си върнем мястото, а може и да е мислел, че онези от нас, които продължаваха да идват на поклонение по тези места, са шпиони. Кой знае? Той започна да напуска все по-рядко крепостта и най-накрая умря като отшелник — ужасен, както се говореше, да напусне дори собствените си добре охранявани покои, за да не му направят нещо безсмъртните. — Сдържаната усмивка отново се появи върху лицето на Куройи. — Странно е, че макар светът да е препълнен с ужасяващи неща, простосмъртните като че ли непрекъснато си създават нови и нови неприятности.

— Без да изоставяме старите — отвърна Еолаир на усмивката на високия сит. — Все пак се съмнявам, че ме извикахте тук само за да ви кажа какво е направил един отдавна умрял човек.

— Да, не те повикахме за това — съгласи се Куройи. — След като бяхме отблъснати от земите в момент, когато сметнахме, че е по-умно да не пречим и да ви оставим да строите, където пожелаете, все още има въпроси за това място, на които не сме си отговорили.

— И се нуждаем от отговорите на тези въпроси веднага, граф Еолаир — намеси се Ликимея. — Затова ни кажи: това място, което наричате Наглимунд — известно ли е сред вас с някакви странни особености? Привидения? Необичайни случки? Има ли славата на свърталище на духовете на мъртвите?

Графът се намръщи и се замисли.

— Трябва да отговоря, че никога не съм чувал подобно нещо. Има други места, много други, някои от които на разстояние една левга от моето родно място, за което бих могъл да ви разказвам невероятни истории цяла нощ. Но не и за Наглимунд. А принц Джосуа е голям любител на мистичното познание и съм сигурен, че ако имаше подобни истории, щеше да ги разказва с огромно удоволствие. — Той поклати глава. — Съжалявам, че ви накарах да ми разказвате толкова дълга история заради толкова незначителен резултат.

— Ние продължаваме да мислим, че е възможно това място да е А-Генай'асу — каза Джирики. — Предполагаме го от дълго време, още отпреди Асу'а да падне. Заповядай, граф Еолаир, изглежда, си жаден. Нека ти налея.

Хернистирецът с благодарност прие още една чаша смес… от нещо. Каквото и да беше, имаше вкус на цветя и го затопли много приятно.

— Така или иначе — каза той, след като отпи няколко глътки, — какво, ако Наглимунд наистина е такова място?

— Не сме сигурни. Това е едно от нещата, които ни безпокоят. — Джирики седна срещу Еолаир и вдигна тънката си ръка. — Надявахме се, че Хикеда'я са дошли тук само за да платят своя дял от сделката с Елиас и че са останали тук, защото това е крайпътна станция между Стормспайк и замъка, който се издига върху костите на Асу'а.

— Но вече не мислите така.

Това беше констатация, а не въпрос.

— Да. Нашите братовчеди се сражават прекалено яростно дълго време след отминаването на момента, когато биха могли да спечелят нещо от противопоставянето. Това не е окончателната съпротива. Колкото и голяма причина да има да ни мрази Утук'ку, това не е сляпа ненавист: тя не би жертвала живота на толкова много Деца на облаците, за да задържи една непотребна развалина.

Еолаир не беше чувал много неща за кралицата на норните Утук'ку, но от онова, което беше чувал, го побиваха тръпки.

— И какво иска тя? Какво искат те?

Джирики поклати глава.

— Искат да останат в Наглимунд. Това е единственото, което знаем със сигурност. И ще е ужасно трудно да ги изгоним оттук. Боя се за теб и за оцелелите ти воини, граф Еолаир. Боя се за всички нас.

В съзнанието на хернистиреца изникна ужасяваща мисъл.

— Прости ми, но знам съвсем малко за тези неща — макар сега да знам повече, отколкото бих желал, — но ти каза, че тези „отвъдни места“ имат някаква връзка с тайните на… на смъртта?

— Всички мистерии са еднакви, докато не бъдат разбулени — отвърна Куройи. — Опитахме се да узнаем повече за Смъртта и Небитието от А-Генай'асу, да.

— Тези норни, с които се сражаваме, са живи същества, но техният господар не е. Дали не се опитват да върнат Краля на бурите… към живота?

Въпросът на Еолаир не предизвика нито подигравателен смях, нито мълчание от изумление.

— Мислили сме за това. — Тонът на Ликимея беше категоричен. — Невъзможно е.

— Инелуки е мъртъв. — Куройи заговори по-спокойно, но със същата убеденост. — За някои неща знаем съвсем малко, но смъртта познаваме много добре. — Устните му потрепнаха в едва доловима, сдържана усмивка. — Наистина много добре. Инелуки е мъртъв. Той не може да се върне на този свят.

— Но ти ми каза, че той е в Стормспайк — обърна се Еолаир към Джирики. — Каза ми, че норните действат по негова заповед. Да не би да сме във война с нещо въображаемо?

— Наистина е объркано, граф Еолаир — отвърна Джирики. — Инелуки — въпреки че той вече не е истинският Инелуки — вече съществува единствено под формата на нещо като сън. Зловещ и отмъстителен сън, който притежава цялото лукавство, което притежаваше Кралят на бурите приживе, както и знанието за окончателния мрак, което не е притежавало нито едно живо същество… но той е само сън, независимо от всичко това. Повярвай ми, че казвам самата истина. Както ние можем да пътуваме по Пътя на сънищата, а така също да виждаме и чувстваме различни неща по него, така Инелуки може да разговаря със своите последователи в Накига чрез Дишащата арфа, която е един от най-великите от всички Главни свидетели, макар да предполагам, че единствено Утук'ку притежава уменията да го разбира. Така че той не е създание, което съществува на този свят, Еолаир. — Той посочи стените на шатрата. — Той не е реален, както е реален този плат или както е реална земята под краката ни. Но това не означава, че не може да върши огромни злини… а Утук'ку и нейните слуги са повече от реални.

— Прости ми, ако съм досаден — каза Еолаир, — но чух толкова много неща, че се обърках съвсем. Щом Инелуки не може да се завърне, то защо норните са така твърдо решени да задържат Наглимунд?

— Тъкмо на този въпрос трябва да отговорим — отвърна Джирики. — Може би се надяват да използват А-Генай'асу, за да направят гласа на своя господар по-разбираем. Може би възнамеряват да използват силата му по някакъв друг начин. Но е ясно, че много силно искат това място. Един от Червената ръка е тук.

— Един от Червеноръките? Слугите на Краля на бурите?

— Най-великите му слуги, тъй като чрез него са минали през смъртта във външните селения. Но те не могат да съществуват на този свят без огромен разход на енергия от негова страна във всеки момент, в който са въплътени, тъй като са почти същото ужасяващо противоречие, каквото представлява той самият. Затова, когато един от тях ни нападна в нашата крепост в Джао е-Тинукай'и, разбрахме, че е дошло времето да вземем оръжията. Инелуки и Утук'ку сигурно са били отчаяни, за да използват такава сила, та да накарат Амерасу да млъкне. — Той замълча. Еолаир го погледна, озадачен от непознатите имена. — Това ще ти го обясня друг път, граф Еолаир. — Джирики се изправи. — Сигурен съм, че си уморен, а ние ти загубихме голяма част от съня в приказки.

— Но това създание от Червената ръка е тук? Виждали ли сте го?

Джирики посочи огъня.

— Трябва ли да докоснеш пламъците, за да разбереш, че огънят изгаря? Тук е и затова не сме в състояние да преодолеем най-важните им защити, а вместо това събаряме каменни стени и се сражаваме с мечове и копия. Огромна част от мощта на Инелуки пулсира в сърцевината на крепостта на Наглимунд. Но въпреки цялата си мощ Кралят на бурите има своите граници. Много е отслабнал… и следователно има някаква причина, за да иска това място да остане в ръцете на Хикеда'я.

Еолаир също се надигна. Бъркотията от странни идеи и имена беше започнала да го изтощава: наистина имаше нужда да поспи.

— В такъв случай задачата на норните може да има някаква връзка с Червеноръките — каза графът. — Може би…

Усмивката на Джирики беше унила.

— Заразихме те с тези наши „може би“, граф Еолаир. Надявахме се ти да ни дадеш отговори, но вместо това те натоварихме с въпроси.

— Не ми е олеквало от тях, откакто почина крал Джон. — Той превъзмогна прозявката си. — Така че в това няма нищо странно. — Той се засмя. — Ама че го казах! Безумно странно е. Но не и необичайно. Не и в такива времена.

— Не и в такива времена — съгласи се Джирики.

Еолаир се поклони на Ликимея, кимна за довиждане на застиналия с непроницаемо изражение Куройи и излезе на студения вятър навън. Мислите в главата му жужаха като мухи, но знаеше, че не може да стигне доникъде с нито една от тях. Имаше нужда от сън. Може би, ако имаше късмет, щеше да проспи цялата останала част от тази прокълната от боговете обсада.

Мейгуин беше напуснала тихичко шатрата си, докато умореният й страж — изглеждаше толкова окаян, за да заслужи небесното благоволение, но коя беше тя, за да се усъмнява в боговете? — бърбореше край огъня с един свой приятел. Сега тя седеше под гъстата сянка на няколко дръвчета на по-малко от стотина лакътя от рухналите стени на Наглимунд. Над нея се извисяваше силуетът на масивната каменна крепост. Тя се взираше в нея, а вятърът навяваше сняг върху ботушите й.

„Скадах — помисли си тя. — Това е Дупката в Небето. Но какво ли има зад нея?“

Беше видяла демоните, които бяха връхлетели от Външния мрак — ужасни бели като трупове същества и космати, чудовищни великани — и беше наблюдавала битката на боговете и на няколко мъртви простосмъртни с тях. Беше ясно, че боговете искат да излекуват тази дупка в небесната плът, за да не може да се промъква през нея повече зло. За известно време изглеждаше, че боговете лесно ще победят. Сега не беше сигурна.

Имаше… нещо във вътрешността на Скадах. Нещо мрачно и ужасяващо силно, нещо празно като пламък, но в което въпреки това пулсираше някакъв зловещ живот. Усещаше го, почти чуваше страховитото му буботене. Дори незначителната част от него, която долавяше със съзнанието си, я хвърляше в отчаяние. Но същевременно имаше нещо странно познато в мислите за онова, което се спотайваше в Скадах, каквото й проклятие да бушуваше в дълбините му. Тя изпитваше някакво смътно привличане, като към родна сестра: това противно нещо… много приличаше на нея.

Но какво би могло да означава това? Що за налудничава мисъл! Какво би могло да има в тази разяждаща, злокобна горещина, което да е нещо като нея, една простосмъртна кралска дъщеря, посечена възлюбена на боговете, а сега привилегирована да обикаля заедно с тях из небесните селения?

Мейгуин седеше на снега, безмълвна, неподвижна, съсредоточена в непонятните мисли на съществото във вътрешността на Скадах. Долови неговия смут. От него струеше ненавист… и още нещо. Ненавист към живота, съчетана с мъчителен копнеж към покой и смърт.

Тя потръпна. Как бе възможно небето да е толкова мразовито дори в тази черна външна покрайнина?

„Но аз не копнея за смъртта! Може би копнеех, когато бях все още жива, известно време. Но сега това е зад гърба ми. Защото умрях — умрях — и боговете ме възнесоха в своите селения. Защо би трябвало да го усещам толкова силно? Аз съм мъртва. Вече не се страхувам както по-рано. Изпълних дълга си и доведох боговете да спасят народа ми и никой не може да твърди, че не съм го направила. Вече не тъгувам за брат ми и баща ми. Аз съм мъртва и нищо не би могло да ми стори зло. Нямам нищо общо е това… същество там в мрака отвъд тези стени от небесен камък“.

В съзнанието й изникна внезапна мисъл.

„Но къде е баща ми? И къде е Гуитин? Не умряха ли и двамата като герои? Боговете със сигурност са ги възнесли и отнесли след смъртта им, както сториха с мен. И те със сигурност биха настояли да им бъде разрешено да се сражават тук на страната на Небесните господари. Къде са?“

Потрепна още веднъж. Беше непоносимо студено. Разиграваха ли я боговете? Трябваше ли да мине през още някаква проверка, преди да я съберат отново с баща й и брат й и с толкова отдавна починалата й майка Пенемуай? Възможно ли беше?

Разтревожена, Мейгуин се обърна и забърза надолу по склона към светлинките на останалите бездомни души.

Повече от петстотин копиеносци от Метеса стояха рамо до рамо в началото на Онестринския проход с вдигнати над главите си щитове, сякаш някаква гигантска стоножка беше вирнала крака в теснината между канарите. Воините на барона бяха облечени в кожени ризници и на главите си носеха железни шлемове, очукани от дълга употреба. Флагът с жерава на техния род се развяваше над подредените плътно един до друг върхове на копията.

Струпаните върху стените на каньона набански стрелци с лъкове засенчваха небето с тъмни облаци от стрели. Повечето от тях отскачаха безопасно от покрива от щитове, но някои се промъкваха в пролуките между тях. Щом рухнеше някой метески воин, съседите му моментално се скупчваха един до друг.

— Стрелците не могат да ги помръднат! — каза разпалено Слудиг. — Варелан трябва да щурмува! В името на Ейдон, воините на барона са горди копелета! — Той извърна възторженото си лице към Исгримнур. — Джосуа добре е подбрал съюзниците си!

Херцогът кимна, но не беше в състояние да сподели възбудата на Слудиг. Той стоеше с елитните сили на Джосуа, които сега се наричаха кралската гвардия на принца — странен израз, помисли си Исгримнур, тъй като принцът нямаше никакво кралство, — и единственото, което искаше, беше битката да свърши. Беше му писнало от сражения.

Прорязаните от дерета хълмове от двете страни на долината напомняха ребра на гръден кош, чийто гръбначен стълб беше Пътят на Анитулз. Разправяха, че когато Престър Джон си проправял пътя към победата в същата тази долина преди повече от петдесет години, паднали толкова много воини, че труповете им останали незаровени месеци наред. Проходът и откритите земи на север от долината били задръстени от кости, а небето било черно от лешояди дни наред.

„И заради какво? — запита се Исгримнур. — Не е изминал още и един човешки живот, а ето ни пак тук, за да оставим нов пир за лешоядите. Отново и отново, и отново. До гуша ми дойде“.

Седнал неудобно върху седлото, той огледа просналия се проход. Под него изчакваха редиците на най-новите съюзници на принца, родовите им флагове проблясваха ярко на светлината на обедното слънце, сякаш бяха птичарник, в който имаше и гъска, и фазан, и речно рибарче, и дива кокошка. Съседните барони на Серидан не се бяха забавили да тръгнат след него: никой не изглеждаше доволен от управлението на херцог Бенигарис, а и възкръсването на Камарис не беше за пренебрегване.

Исгримнур беше смаян от повтарящия се кръговрат на събитията. Войските на Джосуа предвождаше един мъж, отдавна смятан за мъртвец, и сега водеха решителна битка на същото място, където Престър Джон, бащата на Джосуа и най-близък приятел на Камарис, беше спечелил най-голямата си победа. Би трябвало да е добра поличба, помисли си Исгримнур… но вместо това имаше чувството, че миналото се е върнало, за да изтика живота от настоящето, сякаш Историята беше някакво огромно и ревниво чудовище, което искаше да превърне всичко в злощастно подражание.

„Това не е живот за един възрастен мъж“. Херцогът въздъхна. Слудиг, погълнат от развоя на сражението, не го забеляза. „За да спечелиш една война, трябва да си убеден, че ще постигнеш нещо. Сега воюваме, за да спасим кралството на Джон или дори може би да спасим цялото човечество… но не мислим ли така всеки път? Че всички войни са ненужни, с изключения на онази, която водим в момента?“

Докосна юздата. Гърбът му се беше схванал и болките ставаха все по-силни, а до този момент изобщо не го бе претоварил кой знае колко. Квалнир висеше в ножницата от едната му страна, без да го беше докосвал, след като го наточи и излъска през безсънните часове на отминалата нощ.

„Просто съм уморен — помисли си той. — Искам да се върна в Елвритшала. Да видя внучетата. Да се разхождам с жена си покрай Гратуваск, докато се троши ледът. Но не мога да имам нито едно от тези неща, докато тази проклета битка не свърши. И тъкмо затова я водим. Защото се надяваме да ни донесе мир. Но това никога, никога не се случва…“

Слудиг нададе вик. Исгримнур вдигна сепнато поглед, но в същия миг разбра, че викът на недодялания му спътник е възторжен.

— Виж! Камарис и кавалерията връхлитат срещу тях!

След като беше станало ясно, че обстрелът с лъкове няма да помръдне метесанската стена от щитове на Серидан от центъра на прохода, Варелан беше заповядал нов щурм на своите рицари. И докато войската на Варелан се бе заела да изблъска силите на принца обратно към долината, Камарис и тритингите на Хотвиг се бяха втурнали от пътищата по хълма срещу фланга на основната армия на Варелан.

— Къде е Камарис? — възкликна Слудиг. — А! Ето го! Виждам шлема му!

Исгримнур също го видя. От такова разстояние морският дракон представляваше златисто петно, но нахлупилият го воин се беше изправил на стремената, а около него се беше образувал видим кръг от уплаха, тъй като набанските рицари се опитваха да останат извън обсега на черния Трън.

Принц Джосуа, който наблюдаваше сражението на стотина лакътя от Исгримнур и Слудиг по-надолу по хълма, завъртя Вятокрък към тях.

— Слудиг! — викна той. — Кажи на Фреозел, че искам войската му да изчака, докато преброи пръстите си десет пъти, след като дам знак на останалите да щурмуват.

— Слушам.

Слудиг обърна жребеца си и препусна към Фреозел и останалите кралски гвардейци на Джосуа, които чакаха, изтръпнали от напрежение.

Принцът продължи нагоре по склона и се приближи до Исгримнур.

— Младостта на Варелан най-после започна да проличава. Въпреки че е доста зрял за годините си.

— Един военачалник може да има и по-големи недостатъци — отвърна Исгримнур, — но си прав. Трябваше да се задоволи с опазването на входа на прохода.

— Но си помисли, че е усетил слабостта ни, след като ни отблъсна вчера. — Джосуа присви очи към небето. — Сега е решил да ни отблъсне. Имаме късмет. Бенигарис, въпреки необмислените си действия по други поводи, никога не би си позволил подобен риск.

— В такъв случай защо предпочете да изпрати първо малкия си брат?

Джосуа помръдна рамене.

— Кой знае? Може би ни е подценил. А и не забравяй, че Бенигарис не управлява сам в Набан.

Исгримнур изсумтя.

— Бедният Леобардис. С какво заслужи такава съпруга и такъв син?

— И това никой не знае. Но може би зад всичко това има някаква непонятна за нас причина.

Херцогът повдигна рамене.

Принцът не откъсваше преценяващ поглед от развоя на битката. Беше извадил Найдел, който лежеше върху седлото и коляното му.

— Почти е време — промълви той. — Почти е време.

— Все още са много повече от нас, Джосуа.

Исгримнур извади Квалнир от ножницата. Изпита някакво мимолетно задоволство: мечът не му беше изневерявал в безброй много единоборства, доказателство за което беше фактът, че е тук, все още жив, с изтръпнал от болки гръб и очукана броня, изпълнен със съмнения и какво ли не още.

— Но имаме Камарис и теб, стари приятелю. — Джосуа се усмихна непоколебимо. — Не можем да се надяваме на по-големи шансове. — Погледът му не се откъсваше от извивката на прохода. — Да ни пази Усирис Изкупителя.

Принцът очерта с тържествен жест знака на Дървото върху гърдите си и вдигна, ръка. Найдел проблесна на слънчевите лъчи и за момент Исгримнур усети, че губи дъх.

— След мен, храбреци! — извика Джосуа.

От височината над него изсвири рог. Откъм теснините в прохода Селиан измуча в отговор.

Докато войските на принца и разбунтувалите се барони със своите воини препускаха по пътя, Исгримнур изпитваше истинско удивление. Най-после се бяха превърнали в истинска армия, наброяваща няколко хиляди души. Като си припомни как бе започнало всичко, когато Джосуа и още десетина изтощени оцелели едва бяха успели да се измъкнат през някаква тайна вратичка в Наглимунд, той изпита въодушевление. Милостивият Бог не би им помогнал да стигнат дотук само за да зачеркне надеждите им!

Метесанците се бяха държали мъжки. С Джосуа начело, армията препусна мълниеносно край тях. Освободени от смъртоносното си задължение, копиеносците започнаха да изтеглят ранените си надолу по пътя. Войските на принца се нахвърлиха върху рицарите на Варелан, които благодарение на превъзхождащата си численост и тежки брони бяха непреодолими дори за ожесточения щурм на Камарис и тритингите.

Отначало Исгримнур остана отзад, като оказваше помощ, където можеше, но нямаше желание да се хвърли в разгара на битката, където можеше да го посекат всеки миг. Мярна един надигащ се от издъхващия си жребец воин на Хотвиг, който успя да парира копието на връхлитащия срещу него рицар. Исгримнур изрева предизвикателно и препусна напред. Чул предизвикателството му, набанският рицар се завъртя към него, а тритингът подскочи мълниеносно и го промуши в ръката, където върху кожената му дреха нямаше метално покритие. Докато окървавеният рицар се свличаше от коня, Исгримнур усети спазъм от ярост заради недостойната тактика на своя съюзник, но след като спасеният мъж му изкрещя някаква благодарност и се затича по склона обратно към разгара на битката, херцогът вече не знаеше какво да мисли. Трябваше ли да умре тритингът в името на лъжата, че войната би могла да притежава достойнство? Но пък заслужаваше ли другият да загине, защото вярваше в тази лъжа?

С превалянето на следобеда Исгримнур се оказваше въвлечен все по-дълбоко в кървавия конфликт. Имаше няколко незначителни рани, но единствено заради невероятния си късмет. Веднъж загуби равновесие и страховитият удар на противника му, стиснал меча си с две ръце, отскочи от върха на шлема му. Ако не беше паднал, по всяка вероятност главата му вече нямаше да е върху врата му. Исгримнур вече не се сражаваше с предишната си ярост, но страхът събуди в него сили, които изобщо не подозираше, че все още притежава. Всичко беше като в гнездото на гхантите: накъдето ида се обърнеше, го дебнеха същества в твърди черупки, които искаха да го убият.

По-нагоре по склона Джосуа и рицарите му бяха отблъснали армията на Варелан почти до прохода. Исгримнур си помисли, че някои от сражаващите се в предните редици със сигурност забелязваха окъпаната от слънчевата светлина и потънала в зеленина просторна долина под тях, макар че всеки поглед встрани от противника пред теб означаваше мигновена смърт.

Рицарите на Набан се огъваха, но не се предаваха. Макар да бяха допуснали грешка, опитвайки се да разгърнат предишното си превъзходство, сега нямаше да допуснат втора. Каквото и да искаше да постигне принц Джосуа, беше ясно, че могат да го извоюват единствено само той и неговата армия.

Слънцето започна да се спуска към хоризонта. В един момент Исгримнур се оказа встрани от битката — или пък тя стихна за известно време около него. Труповете на мъртъвците лежаха проснати като останки от отлив.

Точно под себе си забеляза златист проблясък: беше Камарис. Херцогът се захласна от изумление. Часове след началото на сражението, въпреки че движенията му изглеждаха позабавени, старият рицар се биеше с неотслабваща целеустременост. Беше изопнал гръб и равномерните му съсредоточени движения напомняха работата на земеделец на полето. Бойният рог се мяташе от едната му страна. Трън свистеше във въздуха като черна коса и обезглавените трупове рухваха като покосени снопове.

„Не е толкова яростен, какъвто е бил винаги — възхити се Исгримнур. — Още по-яростен е. Сражава се като обречен. Какво измъчва съзнанието на този човек? Какво гризе сърцето му?“

Неочаквано изпита срам, че стои и наблюдава, докато Камарис, двайсет години по-стар от него, пролива кръвта си. Това бе може би най-решителната битка, водена някога, но все още бе увиснала на косъм и нерешена. Той беше необходим. Колкото и стар и уморен да беше, все пак мечът му беше натрупал огромен опит.

Заби шпори в хълбоците на коня си и се понесе към мястото, където сър Камарис държеше на безопасно разстояние трима връхлитащи го пехотинци. Няколко ниски дръвчета ги скриха от погледа му. Макар да не се съмняваше, че Камарис ще удържи, докато дотичат и други, щеше да мине малко време, преди да го забележат… а и при всяко положение Камарис беше въодушевяваща гледка за останалите воини на Джосуа и беше непростим срам някакъв храсталак да я закрива.

Не беше изминал и десетина лакътя, когато една стрела внезапно щръкна от тялото на коня точно пред бедрото му. Конят се вдигна на задните си крака и зацвили от болка. Исгримнур усети пареща болка в бедрото си и в следващия миг се свлече от седлото. Земята се надигна и го халоса като тояга.

Последното, което видя и почувства, беше страховит взрив от светлина, сякаш слънцето рухна от небето право върху него.