Към кулата на Зеления ангел. Част втора

16. Корените на бялото дърво

Саймън дълго не откъсна поглед от смайващата гледка. Направи крачка напред, после нервно отстъпи. Как беше възможно? Сигурно беше сън, както толкова други илюзии в тези безкрайни тунели.

Разтърка очи и ги отвори отново: чинията си стоеше в нишата до стълбищната площадка на височината на кръста му. Върху нея, подредени като за кралски пир, имаше малка зелена ябълка, глава лук и комат хляб. До тях имаше чаша, покрита с кърпа.

Саймън се огледа като обезумял. Кой би направил подобно нещо? Какво би могло да накара някого да остави такава чудесна вечеря насред някакво пусто стълбище под земята? Вдигна мъждукащата си факла, за да огледа вълшебния дар още веднъж.

Не беше за вярване — не, беше направо невероятно. Беше се скитал часове наред, след като остави огромното езеро, опитвайки се да се движи все нагоре, без изобщо да е сигурен, че извитите мостчета, спускащите се надолу коридори и странно конструираните стълби не го отвеждат още по-дълбоко под земята, независимо колко стъпала е изкачил. А пламъкът на факлата ставаше все по-слаб, докато не се превърна в синкаво-жълтеникава ивица, която можеше да угасне при най-слабото случайно подухване. Беше почти убеден, че се е загубил завинаги, че ще умре от глад сред мрака — и точно тогава намери това… това чудо.

Не беше въпросът в самата храна, въпреки че гледката й изпълваше устата му със слюнка и пръстите му се разтрепериха. Но това означаваше, че наблизо има хора, а по всяка вероятност също така чист въздух и светлина. Дори стените, които като че ли бяха прокопани набързо от човешка ръка, подсказваха, че повърхността е съвсем близо. Подсказваха за възможност да се измъкне. Беше почти спасен!

„Задръж за момент“.

Той се закова на място с протегната ръка, почти докоснал ябълката.

„Ами ако е някакъв капан? Ако знаят, че долу има някой, и се опитват да го подмамят навън?“

Но кои биха могли да бъдат „те“? Никой, освен приятелите му, не знаеше, че е тук, а така също отвратителните копачи и смътните призраци на ситите в техния дворец-съновидение. Не, някой беше свалил вечеря тук долу и поради някаква причина си беше тръгнал, забравил за нея.

Ако това беше реалност.

Саймън протегна ръка. Очакваше всеки момент храната да изчезне, да се превърне на прах… но не стана нито едното, нито другото. Пръстите му сграбчиха ябълката. Беше твърда. Взе я, помириса я — на какво ли мирише отровата всъщност? — и отхапа.

„Благодаря ти, милостиви Усирис. Благодаря ти“.

Беше… великолепна. Не беше съвсем узряла, сокът й беше тръпчив, дори нагарчаше, но той изпита усещането, че отново държи в ръка сочната земна зеленина, че енергията на слънчевите лъчи, вятъра и дъжда се разлива по зъбите и езика му и се спуска през гърлото му. За миг забрави за всичко друго — вкусваше само това блаженство.

Вдигна кърпата от чашата, помириса, за да се увери, че е вода, и я изпи на жадни глътки. После грабна чинията с храната и се спусна да открие затулено кътче, за да се скрие и да се нахрани на спокойствие.

Полагаше усилия, за да се наслади по-дълго на ябълката, сякаш всяка следваща хапка му подаряваше още цяла година живот. Когато приключи с нея и изсмука всяка капчица от пръстите си, впери замечтан поглед в комата хляб и лука. С огромно усилие на волята ги напъха в джобовете си. Дори да намереше пътя към повърхността, дори да беше съвсем близо до някакво място, където имаше хора, нямаше никаква гаранция, че ще го нахранят. Ако се окажеше в Ерчестър или някое от селцата край Кинслах, можеше да намери къде да се скрие, а дори и съюзници, но ако се озовеше в Хейхолт, всички можеха да скочат срещу него. Ако пък се заблуждаваше в заключенията си от наличието на чинията — е, така или иначе щеше да е добре да запази останалата част от храната.

Вдигна факлата — синкавото пламъче вече мъждукаше едва-едва — и тръгна по коридора. Скоро стигна до разклонение. Прониза го хлад. В коя посока беше тръгнал? Така бързаше да се отдалечи, за да не би онзи, който беше оставил храната, да се върне, че не беше проявил обичайното внимание. Дали беше завил наляво, както би трябвало? Не беше сигурен.

И все пак нямаше какво друго да направи, освен да се довери на рефлекса си. Тръгна надясно. Съвсем скоро се убеди, че това не е правилният избор: пътят водеше надолу. Върна се назад и тръгна по друг коридор, но този също се спускаше надолу. След няколко проверки установи, че всички разклонения се спускат надолу. Върна се до мястото, където беше изгризал ябълката, и намери захвърлената дръжка, но щом приближи мъждукащия пламък до земята, видя, че единствените следи върху прашния под водят натам, откъдето беше дошъл.

„Проклето място! Проклет лабиринт!“

Затътри се обратно към разклонението. Беше ясно, че нещо се е случило — тунелите отново се бяха променили по някакъв странен начин. Примирен, той избра прохода, който се спускаше най-плавно, и тръгна по него.

Коридорът лъкатушеше и извиваше, отвеждаше го отново към дълбините. Много скоро по стените отново се появиха ситски знаци, усукани гравюри под трупания векове прахоляк. Проходът се разширяваше все повече и повече. Саймън излезе в някаква голяма зала — разбра го единствено по отекващите си стъпки: пламъчето на факлата се беше превърнало в тлееща ивица пушек.

Таванът беше висок почти колкото този над огромното езеро. Щом пристъпи напред и очите му попривикнаха с огромните размери, сърцето му се разтупка. Тази зала Приличаше на залата с езерото и по още нещо: нагоре към мрака покрай извивките на стената се изкачваше огромно стълбище. В центъра на помещението мъждукаше някаква слаба светлинка. Той се приближи и видя огромен каменен кръг, като корито на фонтан. В центъра му от черната земя се извисяваше дърво. Или поне приличаше на дърво — в основата му имаше нещо като усукани възлести корени и учудващо преплетени клони над главата му — но колкото и да приближаваше факлата, не можеше да различи нито една подробност, сякаш всичко беше драпирано със слепнали една за друга сенки.

Щом се наведе по-напред, дървото-сянка прошумоля от неподухнал вятър, сякаш хиляди сухи ръце се тръкнаха една в друга. Саймън отскочи. Тъкмо щеше да го докосне, сигурен че е изваяно от камък. Обърна се и бързо се отдалечи към витото стълбище.

Докато обикаляше покрай стените на залата и се изкачваше по стъпалата на светлинката на издъхващата факла, продължаваше да усеща извисяващото се в центъра й дърво. До слуха му достигаше дишащият шепот на потрепващите му листа, но още по-властно долавяше самото му присъствие: беше осезаемо като легнал в леглото до теб в тъмнината човек. Не можеше да се сравни с нищо, което беше изпитвал досега — не така смайващо като езерото може би, но някак по-неуловимо, притежаващо безкрайна интелигентност, древна и укротена. Езерото му напомняше бушуващ огън на открито — нещо, което да те изгори или заслепи, но не би го направило, ако наоколо нямаше някой, който да използва мощта му. Саймън не можеше да си представи някой или нещо да използва дървото. То се възправяше и сънуваше, и не очакваше никого. То не беше нито добро, нито зло. То просто беше. И той усещаше живото му присъствие.

Светлинката на факлата му ставаше все по-незабележима. Най-после, след като беше изкачил няколкостотин стъпала, пламъчето угасна. Фактът, че отдавна очакваше това да се случи, не му помогна особено: Саймън седна в абсолютния мрак, прекалено изтощен дори за да заплаче. Отхапа залче хляб и парченце лук. После пое дълбоко дъх и залази по стъпалата.

Беше му трудно да прецени дали преследващите го гласове са призраци от подземните селения, или бълбукането на собствените му мисли.

„Давай нагоре. Скоро всичко ще свърши“.

„Пак ли си коленичил, глупако?“

Каменните стъпала се изнизваха едно подир друго под ръцете му. Пръстите му се вкочаниха, колената и пищялите му изтръпнаха от тъпата болка.

„Завоевателят пристига! Скоро всичко ще свърши“.

„Но един липсва!“

„Това няма значение. Дърветата изгарят. Всичко е мъртво, мъртво. Това няма значение“.

Докато пълзеше нагоре по извиващата се стълба, в съзнанието му започнаха да възникват всевъзможни представи. Целият беше нагълтан и сега бродеше из стомаха на някакъв огромен звяр. Може би беше драконът — драконът, за който ставаше дума в надписа на неговия пръстен. Спря и го опипа. Какво му беше казал Бинабик, че означава надписът? Дракон и Смърт?

„Може би съм убит от дракон. Погълнал ме е и съм мъртъв. Ще се катеря в него завинаги в мрака. Съмнявам се дали е погълнал и някой друг. Толкова е самотно…“

„Драконът е мъртъв“, отвърнаха му гласовете.

„Не, драконът е самата смърт“, уверяваха го други.

Спря и хапна още малко. Устата му беше пресъхнала, но можа да изстиска само няколко капчици влага от ризата си, преди да продължи пълзенето нагоре.

Спря да си поеме дъх и да даде отдих на навехнатия си крак. Правеше го поне за десети път, откакто се беше заизкачвал по стълбата. Докато клечеше задъхан, наблизо внезапно потрепна светлинка. Хрумна му налудничавата мисъл, че факлата му сама се е запалила отново, но си спомни, че беше напъхал угасналата главня под колана си. За един смайващо великолепен момент цялото стълбище се окъпа в бледо златисто сияние и той вдигна очи към снопа светлина, който се спускаше от безкрайното разстояние покрай отдалечаващата се спирала на стълбището към един отвор, отвеждащ направо към небето. Внезапно във висините над него избухна кълбо от безмълвен яростен пламък, нажежи въздуха до червено и за един миг стълбището се нагорещи като фурна. Саймън изкрещя уплашено.

„Не! — запищяха гласовете. — Не! Не изричай думата! Ще призовеш Небитието!“

Тресна гръм, по-силен от гръмотевица, последван от синкавобял блясък, който озари всичко в ослепителна светлина. Миг по-късно всичко отново потъна в мрак.

Саймън лежеше проснат на стъпалата. Едва си поемаше въздух. Наистина ли отново се бе спуснал мракът, или беше ослепял от блясъка? Как би могъл да разбере?

„Какво значение има?“, обади се присмехулен глас.

Той притисна с пръсти клепачите си, докато в мрака не се появиха слаби синкави и червени искрици, но това не доказваше нищо.

„Така и няма да разбера, освен ако не открия нещо, което да съм убеден, че би трябвало да мога да видя“.

Хрумна му вцепеняваща мисъл. Ами ако беше ослепял и пропълзеше покрай някой изход, осветена врата или открит към небето отвор?

„Няма да мисля. Ще се катеря. Няма да мисля“.

Запълзя нагоре. След малко сякаш вече беше абсолютно изгубен, зареян из други места, в други времена. Зърна Ерчестър и цялата околност отвъд, както изглеждаха от камбанарията на върха на Кулата на Зеления ангел — хълмовете и оградените ферми, малките къщички, хората и животните се простираха под него като дървени играчки върху зелено одеяло. Искаше да ги предупреди, да им каже да побягнат от настъпващата ужасяваща зима.

Отново видя Моргенес. Очилата на стареца проблясваха от следобедното зарево и очите му сякаш горяха с някакъв вътрешен огън. Моргенес се опитваше да му каже нещо, но Саймън се беше загледал в една жужаща до прозореца муха. Само да беше го чул! Само да беше разбрал!

Видя и самия дворец, огромна бъркотия от кули и покриви с развени от пролетния вятър флагове. Хейхолт — родният му дом. Такъв, какъвто беше и какъвто никога нямаше да бъде пак. Но, о, какво ли не би дал, за да обърне Времето и да го търкулне обратно по собствените му следи! Беше дори готов да направи сделка с душата си… какво толкова струваше все пак една душа пред щастието на възкръсналия дом?

Небето зад Хейхолт се озари, сякаш слънцето беше надникнало иззад облак. Саймън присви очи. А може би всъщност не беше пролет — може би беше разгарът на лятото?…

Кулите на Хейхолт посърнаха, но заревото остана.

„Светлина!“

Беше някакво едва доловимо сияние без определен източник, не по-силно от лунна светлина през мъгла, но Саймън видя пред себе си неясното очертание на стъпалото и покритата си с кал и пришки ръка върху него. Можеше да вижда!

Огледа, опитвайки се да определи източника на светлинката. Докъдето виждаше пред себе си, стъпалата се извиваха все по-нагоре. Сиянието, мъждукащо като блатен пламък, идваше някъде отгоре.

Изправи се, за момент се олюля замаяно и се заизкачва. Отначало наклонът му се струваше странен и му се налагаше да се подпира на стената, но много скоро се почувства почти като човешко същество. Всяко следващо стъпало — въпреки всички усилия, които му костваше да го изкачи — го отвеждаше все по-близо до светлината. Всяко пробождане в навехнатия му глезен го приближаваше все повече до… какво? До свободата, надяваше се той.

Онова, което му се бе сторило непостижимост при ослепителния блясък, внезапно се бе оказало току над главата му. Стълбите стигаха до просторна площадка, без да продължават по-нагоре. Вместо това стълбата беше преградена с нисък таван от груби тухли, сякаш някой се беше опитал да запуши стълбищната кула като гърлото на бутилка. Но светлината се процеждаше от едната страна. Саймън се затътри към снопа светлина, приклекна, за да не си удари главата, и намери едно място, където тухлите се бяха откъртили, оставяйки пролука, достатъчно широка, за да се провре. Подскочи, но едва докосна с ръце грубите тухли, които облицоваха отвора. Подскочи още веднъж, но пак напразно.

Вторачи се в отвора. Обзе го непреодолимо, сковаващо изтощение. Отпусна се върху площадката и стисна главата си с ръце. Да се изкачи толкова нависоко!

Довърши коричката хляб и претегли в ръка остатъка от лука — чудеше се дали просто да не го изяде, но накрая го прибра. Все още не биваше да се предава. След кратък размисъл изпълзя до пръснатите тухли, които се бяха откъртили от тавана, и започна да ги подрежда една върху друга, като се опитваше да ги закрепи солидно. След като изгради стабилна купчина, стъпи върху нея. Сега протегнатите му ръце проникваха доста навътре в пролуката, но все така не достигаха до някакъв ръб. Той напрегна мускули и подскочи. За миг докосна горния ръб на отвора, но в следващия пръстите му се плъзнаха надолу и той се стовари върху купчината тухли, точно върху навехнатия си глезен. Прехапа устни, за да не извика от болка, отново заподрежда тухлите, стъпи върху тях, приклекна и подскочи.

Този път беше подготвен. Сграбчи ръба на отвора и увисна, потрепвайки от болка. Пое няколко пъти дълбоко дъх и се издърпа.

„Още малко, още съвсем малко…“

Изпотрошените ръбове на тухлите се изнизваха пред погледа му. В един момент лактите му се притиснаха към тухлената стена и за момент му се стори, че се е заклещил, увиснал безпомощно в отвора като хваната в капан птичка. Пое въздух още веднъж, стиснал зъби, за да преодолее болката в ръцете си, и се напрегна. Цял разтреперан, се издигна още два-три пръста и очите му се показаха над отвора, после носът и накрая брадичката. Като използваше лактите си като лостове, се запровира през дупката, без да обръща внимание на тухлите, които жулеха гърба и ребрата му, зарита като плувец — и накрая се измъкна и се просна на влажните камъни. Спасен.

Дълго не помръдна — само дишаше и се мъчеше да не мисли за болките в ръцете и раменете си. Изтърколи се по гръб и пак видя каменен таван, не чак толкова висок, колкото предишния. По бузите му потекоха сълзи. Поредната серия от мъките му ли беше това? Щеше ли да се измъква дупка след дупка, разчитайки единствено на собствените си сили, завинаги? Прокълнат ли беше?

Измъкна все още влажното парче риза от бричовете си и изстиска няколко капчици в устата си, след това седна и се огледа.

Сърцето насмалко да изскочи от гърдите му. Това вече беше нещо съвсем различно.

Седеше на пода в помещение, което явно беше склад. Беше дело на човешка ръка и беше пълно с човешки принадлежности, които, изглежда, отдавна не бяха докосвани. В един ъгъл беше подпряно колело на фургон с две липсващи спици до едната стена бяха подредени няколко бурета, а до тях бяха струпани платнени чували с неизвестно съдържание. Единственото, което в първия момент си помисли Саймън, беше вероятността да са пълни с храна. Видя и една дървена стълба, подпряна до отсрещната стена, и разбра откъде идва светлината.

Горният край на стълбата изчезваше през отворения капак на тавана — квадрат, през който струеше ярка светлина. Саймън се вторачи в нея и зяпна. Някой явно беше чул молитвите му и я беше оставил там да го чака.

Изправи се и бавно тръгна през стаята, сграбчи стъпенките и погледна нагоре. Над главата му наистина струеше светлина, дневна светлина. След толкова време нима беше възможно?

Стаята отгоре беше друг склад. В нея също имаше капак и стълба, но в горния край на стената имаше малко тясно прозорче, през което зърна сивото небе.

„Небе!“

Мислеше, че сълзите му вече са пресъхнали, но щом зърна правоъгълника от облаци, отново заплака с хлипове на облекчение като изгубено дете, намерило родителите си. Падна на колене и занарежда благодарствена молитва. Отново му връщаха света. Не, не беше така: той беше открил отново света.

След кратка почивка се изкатери по стълбата. Над капака имаше малка стая, пълна със зидарски инструменти, делви с боя и варов разтвор. В стаята имаше нормална врата и нормални, покрити с мазилка стени. Саймън беше възхитен. Всичко беше така благословено нормално! Открехна предпазливо вратата, внезапно осъзнал, че се намира в обитавано от хора място и че колкото и да бе закопнял да види нечие лице и да чуе нечий глас, който не отекваше сред сенчестата пустош, трябва да внимава.

Зад вратата се простираше огромна зала с излъскан каменен под, осветена единствено от малки високи прозорци. Стените бяха покрити с тежки гоблени. Вдясно се издигаше широко стълбище, което изчезваше от погледа. От срещуположната страна на залата няколко стъпала достигаха до площадка пред затворена врата. Саймън се огледа и се ослуша, но изглежда, нямаше друг човек освен него. Пристъпи в залата.

Въпреки многобройните принадлежности за почистване в различните складови помещения, огромната зала като че ли не беше почиствана от много отдавна: бледи петна плесен покриваха гоблените, а въздухът беше тежък от влага като в отдавна непроветрявано помещение.

Изумителното усещане, че отново вижда дневна светлина, и възторгът от измъкването му от дълбините бяха толкова силни, че за известно време Саймън не можа да си даде сметка, че отлично познава това място. Нещо във формата и подреждането на прозорците или някаква смътно доловима подробност върху един от избледнелите гоблени най-после проблесна в паметта му.

„Кулата на Зеления ангел“.

Очевидността го връхлетя като съновидение, познатото му се стори необичайно, а необичайното — познато.

„Аз съм в преддверието. Кулата на Зеления ангел!“

Изненадващото откритие беше последвано от недотам приятно.

„Аз съм в Хейхолт. В двореца на Върховния крал. При Елиас и неговите воини. И Приратес“.

Отстъпи в сенките край стената, сякаш очакваше всеки миг Еркинската стража да се втурне през централната врата на кулата и да го залови. Какво да прави?

Мисълта да се изкачи по широкото стълбище към камбанарията, неговото детско убежище, беше изкусителна. Можеше да наблюдава от високото всяко кътче в Хейхолт, докато си отдъхне и реши какво да прави по-нататък. Но глезенът му пулсираше болезнено и мисълта за всичките тези стъпала го разколеба.

Първо трябваше да изяде спестеното парченце лук, реши той. Имаше право на малък празник. После щеше да помисли.

Спусна се обратно в килера, но прецени, че и това помещение вероятно се посещава често. Може би преддверието на кулата само изглеждаше непосещавано. Спусна се в склада отдолу, като простенваше от болките в ръцете и глезена, измъкна лука от джоба си и го излапа на няколко лакоми хапки. Изстиска последната влага от ризата в гърлото си. Каквото и да се случеше оттук нататък, дъждът се стичаше от всички улуци на двореца и покрай прозорците, така че скоро щеше да има, колкото вода му се прииска. Накрая се отпусна по гръб, подпрял глава върху един от чувалите, и се зае да подреди мислите си.

След малко вече спеше.

„Изричаме лъжи, когато сме уплашени“, каза Моргенес.

Старецът извади от джоба си камък и го метна в рова. Вълничките проблеснаха под слънчевата светлина, докато камъкът изчезваше.

„Уплашени от това, което не знаем, уплашени какво ще си помислят другите, уплашени какво ще узнаят за нас. Но с всяка изречена лъжа онова, от което се боим, става още по-силно“.

Саймън се огледа. Слънцето потъваше зад западната стена на двореца, а Кулата на Зеления ангел беше черно шило с ясни контури. Знаеше, че е сън. Моргенес му беше казал това много отдавна, но тогава се намираха в покоите на доктора, наведени над една прашна книга, а не сред посърващия следобед. А и Моргенес беше мъртъв отдавна. Това беше сън — и нищо повече.

„Всъщност това е магия — може би най-могъщата от всички — продължи Моргенес. — Изучи я, ако искаш да проумееш силата, млади Саймън. Не си пълни главата с бръщолевения за предсказания и заклинания. Проумей как лъжата ни формира, формира цели кралства“.

„Но това не е магия — запротестира Саймън, въвлечен в спора мимо волята си. — Това не прави нищо. Истинската магия ти позволява… не знам. Да летиш. Да превърнеш в чували злато куп репи. Както в приказките“.

„Но самите приказки често са лъжи, Саймън. Лошите наистина са“. Докторът изчисти очилата си с широките ръкави на мантията си. „Добрите приказки ще ти кажат, че да се изправиш срещу лъжата е най-големият от всички ужаси. И няма нито един талисман или магически меч, които да са дори на половината мощно оръжие като истината“.

Саймън се обърна да погледне бавно разпръсващите се вълнички. Беше великолепно отново да са заедно и да разговарят с Моргенес, дори и само насън.

„Да не би да искаш да кажеш, че ако река на огромен дракон като онзи, който убил крал Джон: „Ти си един отвратителен дракон“, това ще е по-добре, отколкото да отсека главата му с меч?“

Гласът на Моргенес беше станал по-слаб.

„Ако си се преструвал, че не е дракон, тогава да, така би било най-правилно да постъпиш. Но има още нещо, Саймън. Трябва да проникнеш още по-дълбоко“.

„По-дълбоко ли? — Саймън се извърна, вече истински ядосан. — Бях дълбоко под земята, докторе. Оцелях и се измъкнах. Какво искаш да кажеш?“

Моргенес беше започнал… да се променя. Кожата му беше станала като от хартия, а бялата му коса беше пълна с листа. Пред погледа на Саймън пръстите на стареца започнаха да се издължават, превръщаха се в тънки клонки, които се разклоняваха още и още.

„Да, вече си разбрал — отвърна докторът. Докато говореше, чертите му започнаха да изчезват сред извивките върху бялата кора на дървото. — Но трябва да проникнеш още по-дълбоко. Има още много да проумееш. Отваряй си очите за ангела — тя ще ти покаже разни неща както под земята, така и високо над нея“.

„Моргенес!“

Гневът на Саймън се беше стопил. Приятелят му се променяше толкова бързо, че вече не беше останало почти нищо човешко от него, освен едва доловим намек във формата на ствола и неестественото потрепване на клоните на дървото.

„Не ме оставяй!“

„Но аз вече те оставих — промълви гласът на доктора. — Онова, което ти е останало от мен, е единствено в главата ти. Аз съм частица от теб. Останалото от мен отново е част от земята“. Дървото леко се олюля. „Все пак запомни — слънцето и звездите огряват листата, но корените са дълбоко в земята, скрити… скрити…“

Саймън сграбчи бледия ствол на дървото и пръстите му задраскаха безпомощно по твърдата кора. Гласът на доктора остана безмълвен.

Саймън седна, облян в пот от кошмара и със смъдящи от съня очи, и се ужаси от заобикалящия го мрак.

„Всичко беше само сън! Все така съм изгубен сред тунелите, изгубен…“

И в същия момент зърна потрепващата звездна светлина през високото прозорче на склада.

„Идиот! Заспал съм и през това време се е стъмнило“.

Надигна се и разтри възпаления си глезен. Какво да направи сега? Беше гладен и жаден, а имаше нищожна вероятност да открие нещо за ядене в Кулата на Зеления ангел. И все пак не изпитваше особено желание да напусне това сравнително безопасно място.

„Затова ли се измъкнах от мрачните подземия — за да умра от глад в някакъв склад? — смъмри се той сам. — Кой рицар прави така?“

Изправи се и се протегна, усети тъпа болка в глезена. Може би трябваше да се измъкне навън, за да намери вода и да огледа околността. Със сигурност щеше да е най-добре да го направи, докато все още е тъмно.

Беше се сгушил боязливо в сенките край Кулата на Зеления ангел. Пред погледа му на фона на нощното небе се очертаваше познатата бъркотия от покривите във Вътрешния двор, но това изобщо не му действаше успокоително. Причината не беше само това, че е изгнаник в дома на своето детство, макар че и това беше достатъчно притеснително: във въздуха витаеше нещо странно, което не можеше да назове, но въпреки това долавяше съвсем осезателно. Влудяващата несигурност на подземния свят някак си беше полепнала и по камъните на самия дворец. Ако килнеше глава на една страна, можеше да зърне как сградите се полюшват и променят в периферното му зрение. Неясни петънца светлина сякаш потрепваха като призрачни огънчета покрай ръбовете на стените и моментално изчезваха.

И самият Хейхолт ли? Целият свят ли се разпадаше? Какво се случваше?

Насили се да събере смелост, за да продължи огледа си.

Макар огромният дворец да изглеждаше запустял, скоро Саймън откри, че това е само привидно. Вътрешният двор беше мрачен и стихнал, но по коридорите и зад притворените врати шепнеха гласове, а зад много от по-високите прозорци блещукаха светлинки. Дочуваше и музика, странни мелодии и още по-странни гласове, които го караха да се изгърби като котка и да изсъска. Застанал сред дълбоките потайни сенки на Оградената градина, той изпита усещането, че Хейхолт се е разплул като отдавна забравен плод, омекнал и прогнил отвътре под привидно здравата си кора. Не можеше да прецени какво точно не е наред, но цялото пространство на Вътрешния двор, детската вселена на Саймън, сякаш тънеше в разложение.

Прокрадна се предпазливо към кухнята, килерчето за провизии, параклиса, а в един миг на върховна смелост и до преддверието на тронната зала, което излизаше към градините. Всички външни врати бяха залостени и не можеше да влезе отникъде. Саймън не си спомняше изобщо някога да е било така. Да не би кралят да се страхуваше от шпиони или обсада? Или пък мерките не бяха, за да предпазват от натрапници, а за да попречат на намиращите се вътре да се измъкнат? Успокои дишането си и се замисли. Знаеше, че има прозорци, които не се затварят, както и други тайни пътеки, но дали му се искаше да рискува през такива трудни входове? Може би нощем се срещаха по-малко хора, но ако се съдеше по залостените врати, тези, които бяха будни, особено ако бяха стража, щяха да са още по-нащрек за неочаквани шумове.

Върна се до кухнята, изкатери се на една безплодна ябълка, а оттам се прехвърли върху корниза на високия прозорец. Дебелото стъкло беше строшено, но отворът беше плътно запушен с камъни. Нямаше никаква възможност да ги махне, без да вдигне ужасна тупурдия. Изруга наум и се спусна обратно.

Всичко го болеше и изпитваше страхотен глад въпреки вкусната почти цяла глава лук. Разбра, че си е загубил времето да обикаля залостените врати във Вътрешния двор. Може би Средният двор оттатък рова беше по-слабо защитен.

Имаше няколко обезпокоително оголени пространства между двата двора. Въпреки че досега не беше зърнал нито един страж, всъщност нито жива душа въобще, Саймън положи максимални усилия, за да прекоси тези открити места, и всеки път се втурваше към безопасните сенки, щом застанеше на открито. Мостът над рова беше най-опасният преход. На два пъти тръгваше и на два пъти се отказваше. Беше дълъг трийсетина лакътя и ако изникнеше някой, когато се намираше по средата му, щеше да е беззащитен като кацнала върху бяла стена муха.

Накрая разтреперан пое дълбоко дъх и се втурна напред. Стъпките му му се струваха оглушителни като гръмотевици. Напрегна волята си, за да спре и да мине с тихи стъпки, въпреки че сърцето му блъскаше като чук. Щом стигна отсрещния край, се пъхна под някакъв заслон и остана там, докато се поуспокои.

„Добре се справяш — каза си той. — Наоколо няма никой. Няма от какво да се страхуваш“.

Знаеше, че се самозаблуждава.

„Има безброй причини за страх — опроверга се сам той. — Но все още не са те хванали. Поне засега“.

Щом се изправи отново, не можа да не се запита защо мостът над рова е спуснат, след като всички врати бяха залостени и всички прозорци запушени срещу евентуално нападение.

„И защо Кулата на Зеления ангел не беше заключена?“

Не му хрумваше никакъв отговор.

Преди да направи стотина крачки по калния път през Средния двор, забеляза нещо, което го накара да свърне отново в мрака, отново изтръпнал от ужас — този път с основание.

В двора лагеруваше цяла войска.

Мина известно време, преди да го разбере, тъй като горяха съвсем малко огньове, а и шатрите бяха от тъмен плат и почти не се виждаха в мрака, но целият двор като че ли беше пълен с въоръжени мъже. В непосредствена близост виждаше няколко стражи, доколкото бе в състояние да прецени по облеклото и въоръжението им — наметала, шлемове и дълги копия. На смътната светлина не можеше да различи лицата им. Докато се криеше в пролуката между две сгради и се чудеше какво да предприеме, го подминаха двамина облечени в мантии и с качулки на главите. И те също носеха дълги копия, но той веднага забеляза разликата. Нещо в поведението им, нещо в грациозността на измамно забързаните им крачки му подсказа без никакво съмнение, че са норни.

Саймън се спотаи още по-навътре в прикриващия го мрак, изтръпнал и разтреперан. Щяха ли да разберат, че е тук? Можеха ли… да го подушат?

Тъкмо се питаше, когато облечените в тъмни мантии същества спряха съвсем близо до укритието му, нащрек като дебнещи кучета. Саймън затаи дъх и застина в абсолютна неподвижност. След като мина доста време, норните се извърнаха рязко и едновременно, сякаш обединени от някаква безмълвна връзка, и продължиха нататък. Саймън изчака още няколко изпълнени с ужас мига и надникна предпазливо иззад ъгъла. В тъмното не можеше да ги види, но виждаше хората-воини, които се отдръпваха мигновено от пътя им като от змии. За миг силуетите на норните се очертаха на фона на един от огньовете — сякаш двама закачулени близнаци, демонстриращи абсолютно пренебрежение към човешките същества около себе си. После норните отново потънаха в мрака.

Това беше нещо неочаквано. Норни! Белите лисици тук в самия Хейхолт! Нещата бяха много по-зле, отколкото беше очаквал. Но нали Гелое и останалите бяха казали, че безсмъртните не могат да се върнат тук? Вероятно бяха имали предвид, че Инелуки и неумрелите му слуги не могат да се върнат. Но дори това да беше вярно, в момента беше съвсем незначителна утеха.

Така че Средният двор гъмжеше от войници и из крепостта свободно обикаляха норни, безмълвни като ловуващи бухали. Саймън настръхна. Беше сигурен, че Външният двор също е препълнен с черни римърсгардци или наемници от Тритингите, или всевъзможни главорези, каквито Елиас беше успял да закупи с еркинландско злато и магиите на Краля на бурите. Беше му трудно да повярва, че много от самите кралски еркинландски гвардейци, дори най-безмилостните, са останали в това обитавано от призраци място с норните с лица на черепи: безсмъртните бяха заплашително различни. Беше лесно да се забележи дори за съвсем кратък миг, че войниците в Средния двор се бояха от тях.

„Сега вече имам основание да избягам не само за да спася собствената си кожа. Джосуа и останалите трябва да узнаят какво се случва тук“. Той усети порива на надеждата. „Може би обстоятелството, че норните са тук при Елиас, ще убеди Джирики и останалите сити. Народът на Джирики ще трябва да се притече на помощ на простосмъртните, не е ли така?“ Саймън се опита да разсъждава разумно. „Всъщност би трябвало да се опитам да се измъкна веднага. Стига да успея. С какво бих могъл да помогна на Джосуа и всеки друг, ако не го направя?“

Но той все още не знаеше почти нищо. А беше тъкмо онова, от което най-много се нуждае всеки пълководец — внедрен в самия вражески лагер наблюдател. Познаваше Хейхолт като пръстите на ръката си — както фермер познава нивата си и ковач наковалнята си. Трябваше да е благодарен единствено на късмета си, че досега беше успял да оцелее — наистина на късмета, напомни си той, но уменията и съобразителността му също имаха немалък принос, и благодарение на това сега можеше да се възползва от ситуацията.

Така. Сега обратно във Вътрешния двор. Можеше да издържи ден-два без храна, след като разполагаше с вода в изобилие. С предостатъчно време, за да огледа всичко, което би могло да е от полза, и накрая да се промъкне покрай войниците на свобода. Ако се наложеше, дори би могъл отново да прекоси мрачните тунели под замъка. Това всъщност щеше да е най-сигурният начин да се измъкне незабелязано.

„Не. Не през тунелите“.

Излишно беше да се преструва. Дори за Джосуа и останалите не беше в състояние да го направи.

Докато приближаваше моста към Вътрешния двор, силен тропот го накара отново да се притаи в сянката. Щом видя отряда конници да препускат по моста, благодари безмълвно на Усирис, че не беше тръгнал по него няколко мига преди това.

Групата, изглежда, се състоеше от облечени в ризници еркинландски гвардейци, някак странно обезсърчени на вид, въпреки военните си доспехи. Тъкмо се питаше накъде ли са тръгнали, когато зърна сред тях смразяващо позната плешива глава.

Приратес! Саймън се притисна към стената, без да откъсва очи от него. Усети да го задушава ненавист. Чудовището беше съвсем близо до него, на не повече от петдесетина крачки, с блесналото си под лунната светлина лисо теме.

„Можех да скоча отгоре му — хрумна му безумна мисъл. — Ако си вървях бавно, войниците нямаше да ми обърнат внимание — просто щяха да ме вземат за някой прекалил с виното наемник. Можех да му строша черепа с камък…“

А ако не успееше? Лесно щяха да го заловят и желанието му да помогне на Джосуа щеше да бъде осуетено още преди да се е опитал да го осъществи. И още по-лошо — щеше да се окаже пленник на червения свещеник. Както беше казал Бинабик: колко би издържал, преди да издаде на Приратес всяка тайна за Джосуа, за ситите и за мечовете, преди сам да не започне да се моли да разкрие на алхимика всичко, което той би искал да узнае?

Саймън се разтресе като завързано на каишка куче, което дразнят. Чудовището беше така близо…

Групата кавалеристи спря. Свещеникът хокаше един от гвардейците с дрезгавия си глас, който Саймън познаваше безпогрешно. Младежът се приведе колкото е възможно по-напред, без да напуска сянката, и сложи длан зад ухото си, за да чува по-добре.

— … или аз ще те яздя! — изруга свещеникът.

Войникът отвърна нещо с глух глас. Въпреки широките си плещи и меча, който висеше в ножницата на бедрото му, мъжът беше уплашен като ужасено хлапе. Никой не посмя да отвърне на Приратес. Това беше така и още преди Саймън да избяга от двореца.

— Луд ли си, или просто тъпак? — повиши глас Приратес. — Не мога да яздя куц кон дни наред по целия път до Вентмаут. Дай ми твоя.

Войникът слезе от коня си и подаде юздата на алхимика. След това измърмори нещо. Приратес се изсмя.

— Тогава ще водиш моя. Няма да ти стане нищо, ако повървиш, след като тъкмо заради твоя идиотизъм…

Останала част от подигравателната му забележка беше изречена твърде тихо, но на Саймън му се стори, че отново спомена Вентмаут, скалистото възвишение на юг, където река Гленивент се вливаше в морето. Приратес се покатери върху седлото на гвардееца и пурпурната му мантия се показа за миг под тъмното наметало като кървава рана. Свещеникът пришпори коня от моста през калния Среден двор. Останалите тръгнаха след него, последвани пеша от войника, повел коня на Приратес.

Щом минаха покрай него, Саймън се усети, че стиска камък в ръката си. Не помнеше кога го е вдигнал. Вторачи се в главата на алхимика, кръгла и гладка като черупка на яйце; мислеше си какво огромно удоволствие би изпитал да я зърне разцепена. Зловещият урод беше убил Моргенес и бог знае още колко много хора. Страхът внезапно го напусна и Саймън едва превъзмогна неистовия си порив да изкрещи от ярост и да се втурне напред. Как беше възможно добрите хора като доктора, Гелое и Деорнот да умират, а този звяр да продължава да живее? Заради убийството на Приратес си заслужаваше да загуби собствения си живот. Светът щеше да се освободи от един невъобразимо отвратителен гад. „Да свършиш необходимото — би го нарекла Рейчъл. — Мръсна работа, но все някой трябва да я свърши“. Но той като че ли не разполагаше с правото да се разпорежда със собствения си живот.

Проследи отдалечаването на групата. Конниците заобиколиха шатрите и изчезнаха, насочвайки се към малката врата, която извеждаше към най-външния двор. Саймън пусна камъка в калта и се изправи разтреперан.

Хрумна му неочаквана мисъл, толкова безумна и невъзможна, че го ужаси. Погледна към небето, опитвайки се да прецени колко време остава до зазоряване. По хладния въздух беше сигурен, че има поне още два-три часа.

Кой най-вероятно беше отмъкнал Блестящ гвоздей от гробницата? Приратес, разбира се. Може дори да не беше казал на крал Елиас, ако съответстваше на намеренията му. А ако това беше така, къде би могъл да е мечът сега? Скрит в крепостта на свещеника — кулата на Хйелдин.

Саймън се обърна. Кулата на алхимика, противно тантуреста до извисеното великолепие на Зеления ангел, стърчеше над стената на Вътрешния двор. Дори в нея да имаше светлини, бяха потулени: червените прозорци бяха мрачни. Изглеждаше изоставена — както всичко в центъра на огромната крепост. Целият интериор на Хейхолт напомняше мавзолей, град на мъртъвци.

Имаше ли дързостта да проникне в нея — или поне да опита? Щеше да му трябва светлина. Може би имаше излишни факли или закрит фенер в Кулата на Зеления ангел, които би могъл да използва. Рискът беше огромен, ужасяващ…

Ако не беше видял със собствените си очи Приратес да заминава, ако не го беше чул да говори за пътуването си до Вентмаут, Саймън дори не би си помислил за подобно нещо: от самата представа да се промъкне в зловещата кула, докато плешивият черноок Приратес се спотайва вътре като паяк в центъра на мрежата си, стомахът му се сви. Но свещеникът беше заминал — в това нямаше никакво съмнение — и Саймън знаеше, че вероятно никога няма да разполага с друга подобна възможност. Ами ако намереше Блестящ гвоздей?! Щеше да го вземе и да се махне от Хейхолт дори още преди завръщането на Приратес. Ето това би било удовлетворяващо го възмездие срещу убиеца с червената мантия. А и нямаше ли да е чудесно да пристигне в лагера на принц Джосуа и да им покаже Блестящ гвоздей на слънчева светлина? Ето това ще е истинският Саймън, господарят на Великите мечове, нали?

Докато минаваше забързано по моста, огледа стената пред себе си. В нея беше настъпила някаква промяна. Беше станала… по-светла.

Слънцето вече изгряваше или поне облачният източен хоризонт просветляваше. Саймън ускори крачка. Беше се заблудил.

„Още два-три часа, а? Имаш късмет. Ами ако се беше разхлопал пред вратата на кулата на Хйелдин тъкмо когато изгрее слънцето? Идиотът си е идиот“.

И все пак не се разочарова напълно от себе си. Рицарите и героите трябваше да са смели, а това, което беше намислил, беше наистина смело. Само трябваше да изчака да се спусне нощният мрак, за да го осъществи. Щеше да е великолепна, истински смела постъпка.

Но още докато бързаше към тайното си кътче в Кулата на Зеления ангел, му се прииска приятелите му да са с него и да го разубедят.

От няколко часа слънцето беше залязло. От нощното небе се сипеше лек дъждец. Саймън стоеше на входа на Кулата на Зеления ангел и се гласеше да излезе.

Не беше лесно. Все още чувстваше слабост и глад, въпреки че след като беше прекарал почти целия ден в сън, беше намерил останките от нечия вечеря — коричка хляб и парченце сирене — върху чиния в една ниша пред преддверието на кулата. И хлябът, и сиренето бяха изсъхнали, но по-скоро преди броени часове, а не дни или седмици. Докато ги преглъщаше, се зачуди чия храна ли е това. Дали клисарят Барнабас се грижеше все още за кулата и огромните камбани? Ако беше така, значи не си вършеше работата, както се полага.

Щом се сети за Барнабас, му дойде наум, че откакто се намираше тук, не бе чул нито веднъж камбаните на Зеления ангел. Сега, докато стоеше на входа на кулата в очакване на тъмнината, в главата му изникна същата мисъл. Мощният отекващ звън на бронзовите камбани някога отмерваше на всеки час сърдечния ритъм на Хейхолт, като напомняне, че нещата вървят, че времето отминава, че животът продължава. Сега бяха безмълвни.

Помръдна рамене и пристъпи навън. Спря, събра длани под една дъждовна струя, която се стичаше от покрива, и изпи жадно събралата се в шепите му вода. Избърса ръце в бричовете си и огледа силуета на кулата на Хйелдин на фона на теменуженото небе. Нямаше какво друго да прави. Нямаше причина да чака още нещо.

Тръгна да обикаля двора — използваше прикритието на сградите, за да не го забележи нечий зорък поглед. Едва не се беше напъхал в ръцете на Приратес и войниците предната нощ и въпреки привидната пустота не приемаше нищо на доверие. Един-два пъти дочу тихи разговори, но не зърна хората, които ги водеха. Понесе се нечий протяжен, напомнящ ридание смях. Саймън потръпна.

Докато се придвижваше покрай една от домакинските постройки, му се стори, че забелязва някакво проблясване в един от горните прозорци на кулата, сякаш кратко червеникаво припламване на все още незагаснал тлеещ въглен. Спря и изруга тихичко. Защо беше така сигурен, че след като Приратес е заминал, кулата непременно ще е празна? Може би самите норни живееха в нея?

А може би не. Положително и свещеникът се нуждаеше от прислуга, която да се грижи за него, да премита пода и да пали лампите, както едно време Саймън се грижеше за доктор Моргенес. Ако някой се разхождаше из кулата, това най-вероятно беше някой ужасен обитател на двореца, принуден да слугува в покоите на червения свещеник. Може би беше Рейчъл Драконката. Ако беше така, Саймън щеше да спаси и нея, и Блестящ гвоздей. Дали нямаше да си загуби ума — трябваше да внимава да не я изплаши прекалено много. Сигурно се питаше къде ли по света се е запилял вятърничавият й кухненски прислужник.

Саймън зави, преди да приближи вратата на кулата, и се изкатери по един бръшлян по стената на двора. Герой или не, но не беше глупак. Щеше да изчака, за да разбере дали ще забележи някакъв признак, че в кулата има някой.

Сгуши се, стиснал колене. Туловището на кулата над главата му и грубите камъни го караха да се чувства неспокоен. Изпитваше усещането, че тя го дебне като престорил се на заспал великан, че изчаква момента, в който той ще се доближи достатъчно…

Времето течеше ужасно бавно. Когато не можеше да чака повече, той се измъкна от бръшляна. Никой не се беше приближил до вратата, никой не се движеше из Вътрешния двор. Не забеляза повече светлини по прозорците, нито пък чуваше нещо друго освен воя на вятъра на върха на кулата. Време беше.

Но как да влезе? Едва ли имаше някаква възможност да отключи огромната черна врата — потаен човек като Приратес със сигурност имаше ключалки на вратите на убежището си, които да удържат цяла армия. Не, очевидно щеше да се наложи да се изкатери. Вратарската надстройка над входната врата беше вероятно най-добрата възможност. От нея може би щеше да намери начин да достигне някой от горните прозорци. Камъните на стените бяха огромни и ръбести: нямаше да е трудно да се задържа за тях.

Пъхна се под навеса на вратарската надстройка и спря за момент, за да огледа черните греди на централната врата. Наистина бяха масивни — Саймън предположи, че дори на мъже с брадви ще им е необходим поне половин ден, за да ги разбият. Той сграбчи една от масивните дръжки на вратата и дръпна. Дясното крило се открехна безмълвно, което го изненада, и той се килна назад под лекия дъждец.

Вратите бяха отворени — незаключени! За момент му се прииска да побегне, сигурен беше, че това е специално подготвен за него капан. Но щом спря с вдигнати ръце, сякаш за да се предпази от удар, реши, че това е невъзможно. Или пък вътре имаше по-сигурни защити?…

Поколеба се още известно време, сърцето му биеше като лудо.

„Не ставай глупак. Или влизай, или изчезвай. Недей да висиш така, докато някой те забележи“.

Сви юмруци и пристъпи през вратата, след което я притвори.

Тук нямаше нужда от напъханата в колана му факла, натопена в масло в едно от складчетата в Кулата на Зеления ангел — друга факла вече гореше на Стойка върху стената на високото преддверие и от светлината й в ъглите потрепваха сенки. Саймън не можеше да не се запита кой ли я е запалил, но моментално отпъди тази излишна мисъл: трябваше единствено да започне да търси, да се старае да се движи безшумно и да се ослушва за някой друг, който се намира в кулата на Хйелдин заедно с него.

Прекоси преддверието, притеснен от силното скърцане на ботушите си по камъните. Покрай една от стените към високите сенчести части на кулата се изкачваше стълбище. То щеше да изчака засега.

Толкова много врати! Саймън избра една и внимателно я отвори. На светлината на факлата от преддверието видя, че стаята е пълна с мебели, направени от кости, включително едно огромно кресло, което сякаш като посмешище на трона на Върховния крал имаше маркиза, направена изцяло от черепи — човешки черепи. По много от костите все още провисваха парчета потъмняла изсъхнала плът. От някакъв кът в стаята достигаше цвъртене като на щурец. На Саймън му се стори, че ще повърне, и бързо затвори вратата.

Щом се посъвзе, извади факлата и я запали от онази на стената. Ако действително възнамеряваше да открие меча, трябваше да надникне и в най-мрачните ъгълчета, независимо на какво можеше да налети там.

Върна се в стаята с черепите, но по-нататъшният оглед не разкри нищо друго освен отвратителните мебели, истинско стълпотворение от кости. Надяваше се, че някои от тях са животински, но едва ли. Настойчивото жужене на щуреца отново го изгони навън.

Следващата стая беше претъпкана от стена до стена с покрити с мрежи каци. Някакви твари, които не можеше да различи, шаваха и пляскаха в тъмната течност. От време на време хлъзгав гръб или издатък със странни очертания повдигаше рязко нагоре някоя от мрежите. В друга стая откри хиляди дребни сребристи фигури на мъже и жени, изваяни с изумителна точност и реалистичност: всяка от дребните статуи представляваше вцепенен в поза на ужас и отчаяние човек. Саймън повдигна една от тях и усети хлъзгавата и необичайно топла повърхност на блещукащия метал. Веднага я пусна и бързо излезе заднишком от стаята. Беше сигурен, че я усети да се гърчи като червей при допира му.

Влизаше поред в стаите, все по-силно разстроен от разкритията си — и от безспорната отвратителност на притежанията на свещеника, и от непонятността им. Последната стая от приземния етаж съдържаше също кости, но прекалено големи, за да са на човешко същество. Клокочеха в огромна вана, закачена над горящо масло, и изпълваха влажния въздух с натрапчива, но непозната воня. От един кран от едната страна на ваната в голям каменен бокал се процеждаше на капки гъста лепкава черна течност. От издигащата се нагоре зловонна пара Саймън усети да му се завива свят, а белегът на бузата го засмъдя. Бързото претърсване не разкри никакви следи от меча и той се измъкна с облекчение навън и си пое дъх.

След кратко колебание се изкачи по стълбите до следващия етаж. Долу в катакомбите под кулата със сигурност щеше да открие много повече неща, но изобщо не бързаше да се заеме с това. Щеше да ги остави за накрая — молеше се горещо да намери меча преди това.

Стая, пълна със стъкленици и реторти — много напомняха тези на Моргенес; зала, чиито стени и таван бяха драпирани с необичайно дебели паяжини — претърси я набързо и повърхностно; друга, която напомняше джунгла на закрито, пълна с пълзящи растения с тлъсти гниещи цветове — Саймън ги обходи една след друга, чувстваше се все повече като някое селянче в приказка, попаднало във вълшебния замък на някаква вещица. В някои от стаите имаше такива страхотии, че той едва успяваше само да надникне към надвисналите сенки, преди да затръшне вратата. Все пак имаше неща, които просто не беше в състояние да се насили да извърши, и ако мечът беше в някоя от тези стаи, щеше да си остане там.

В една от стаите, която в първия момент не му се стори особено страшна, имаше единично легло-люлка, причудливо изплетено от ремъци. Отначало си помисли, че в него може би спи Приратес… докато не видя дупката в каменния под и петната под люлката. Моментално излезе. Трепереше. Не би могъл да остане повече вътре, без да загуби разсъдъка си.

На петия етаж от свещеническия склад за кошмари Саймън се подвоуми. Това беше нивото с огромните червени прозорци: ако тръгнеше от стая в стая с факлата, беше напълно възможно някой от друго място в крепостта да забележи движещото се пламъче из кулата, която би трябвало да е празна. След като поразмисли, той постави факлата си в една от високите стойки на стената. Щеше да му се наложи да търси в почти пълен мрак, но все пак беше прекарал достатъчно време под земята, за да е сигурен, че ще се справи по-добре от всеки друг, освен ако не е сит… или норн.

Само три стаи имаха врати към площадката. В първата също имаше легло-люлка, но този път с канализация на пода. Саймън беше почти сигурен, че това вече е спалнята на Приратес: нещо в аскетичната й пустота му се струваше съответстващо. Саймън си представи черноокия свещеник, легнал по гръб, да се взира в нищото и да замисля пъклените си кроежи. Имаше и нужник — твърде естествено място за такъв необикновен ексцентрик.

Втората стая беше нещо като мощехранителница. Цялата беше покрита с лавици, запълнени със статуи. Не бяха еднакви като сребърните фигури на първия етаж, а във всевъзможни форми и размери — някои приличаха на изображения на светци, други бяха несиметрични идоли от дърво, издялани сякаш от дете или умопобъркан. Бяха запленяващи по някакъв особен начин. Ако не изпитваше ужас от всичко около себе си в тази странна кула и от невероятните опасности, които го дебнеха на всяка крачка, Саймън може би дори би отделил известно време, за да разгледа причудливата колекция. Някои статуи бяха направени от восък и от главите им стърчаха фитили, други бяха смесица от кости, глина и пера, но всяка изобразяваше конкретна фигура, в повечето случаи по-скоро животинска, отколкото човешка. Но никъде не се виждаше нищо, което да прилича на меч. Очите на някои от статуите като че ли проследяваха Саймън, докато напускаше стаята.

Последната и най-голяма стая беше по всяка вероятност кабинетът на червения свещеник. Тук огромните червени прозорци се виждаха най-ясно, тъй като заемаха голяма част от овалната стена, макар на фона на нощното небе да тънеха в мрак. Стаята беше препълнена със свитъци, книги и всякакви струпани предмети, не по-малко фантастични и заплашителни от нещата, които беше видял в останалите стаи. Ако не намереше меча тук, единствената му надежда оставаха катакомбите под кулата. Най-горните лавици бяха натъпкани с приспособления за наблюдаване на звездите и други непознати машинарии — беше ги виждал през късните следобеди от едно от тесните прозорчета на Кулата на Зеления ангел. Съмняваше се, че ще намери нещо ценно сред тях, но така или иначе щеше да провери. Нямаше смисъл да пропусне нещо, което би могло да му спести разходката из подземията под кулата на Хйелдин…

Кабинетът беше изпълнен със сенки и задръстен от всевъзможни вещи, разхвърляни навсякъде по пода, докато стените бяха необичайно празни. В центъра на стаята един стол с висока облегалка беше обърнат с гръб към вратата и с лице към високите прозорци. Около него бяха струпани скринове, отрупани с пергаменти и дебели книги. На бледата светлина от факлата Саймън забеляза, че стената под прозорците е изрисувана с бледи рунически знаци.

Пристъпи към нея, но спря озадачен. Нещо не беше наред: усети странен сърбеж в костите и леко гадене. Миг по-късно една ръка се протегна от потъналия в сянката стол и сграбчи китката му. Саймън изкрещя и падна, но ръката не го пусна. Мощната хватка беше студена като лед.

— Кого хванахме? — изрече глас. — Шпионин?

Саймън не можеше да се освободи. Сърцето му заблъска така, че му се стори, че ще умре от страх. Вдигнаха го бавно на крака и го издърпаха пред стола. Той успя да зърне бледото лице, което се взираше в него от полумрака. Очите, които го наблюдаваха, бяха почти невидими, незабележими искрици отразена светлина, но го приковаваха не по-малко властно от кокалестата ръка, сграбчила китката му.

— Кого хванахме? — повтори силуетът и се приведе напред, за да го огледа.

Беше крал Елиас.