Към кулата на Зеления ангел. Част втора

31. Фалшивият пратеник

Мириамел залиташе от изтощение. Питаше се как Бинабик с неговите къси крачета все още е в състояние да се движи. Беше сигурна, че се катерят вече повече от час. Как беше възможно стъпалата да са толкова много? Досега със сигурност щяха да стигнат до Хейхолт, дори да бяха тръгнали от центъра на света.

Едва си поемаше въздух. Спря да изтрие потта от лицето си и погледна назад. Кадрах беше на две извивки по-надолу и едва го зърна на светлината на факлата. Монахът не се отказваше и това му правеше чест.

— Бинабик, изчакай — извика тя. — Ако… ако направя още една крачка… ще припадна.

Тролът спря, обърна се и слезе обратно по стъпалата. Подаде й меха с вода и щом тя отпи няколко глътки, каза:

— Почти стигнахме двореца. Усещам разликата във въздуха.

Мириамел се отпусна на широкото гладко стъпало и остави лъка и торбата, която през последния час беше готова да захвърли неведнъж.

— Какъв въздух? Не съм поела глътка чист въздух от не помня колко време.

Бинабик я погледна загрижено.

— Ние кануките се научаваме да се катерим по планините, преди да проговорим. Много добре се справяш, щом се изкачваш почти с моето темпо.

Мириамел не отговори. След малко се дотътри Кадрах и се тръшна на стъпалото под нея. Цялото му лице беше плувнало в пот, погледът му беше замаян. Тя го гледа известно време как се мъчи да си поеме дъх и след кратко колебание му подаде меха. Той го взе, без да вдигне очи.

— Добре, починете си малко — каза Бинабик. — Остава ни последното изкачване. Близо сме, съвсем близо.

— Близо до какво? — Мириамел взе меха от скованите пръсти на Кадрах и отпи още една глътка, след което го върна на трола. — Бинабик, отдавна се опитвам да си поема дъх, за да те попитам — какво става? Нещо, което казаха дуорите, нещо, за което си мислеше и ти… — Гледаше го втренчено, макар да усещаше, че той иска да отклони поглед. — Какво става?

Тролът не отговори, но вдигна глава, сякаш дочул нещо. По цялото стълбище не се чуваше нищо освен собственото им дишане. Той приседна до нея.

— Наистина е нещо, което казаха дуорите, но ако беше само това, нямаше да съм толкова объркан. — Бинабик се втренчи в краката си. — Спохождат ме и други мисли. Нещо, за което мисля много отдавна — „фалшивия пратеник“ от съня на Саймън.

— В къщата на Гелое — прошепна Мириамел.

— А и това не беше единственият път. Получихме известие и в Бялата пустош, донесе го врабче, което сега си мисля, че е било изпратено от Диниван от Набан, нали Исгримнур по-късно го е чул също да го изрича. То също предупреждаваше за фалшиви пратеници.

Сърцето я заболя, като си спомни за Диниван. Беше така мил, толкова умен, но въпреки това Приратес го беше скършил като тресчица. Ужасите в Санселан Ейдонитис, за които разказваше Исгримнур, все още навестяваха кошмарите й.

Хрумна й внезапна мисъл: беше се спречкала с Кадрах, когато се опита да я измъкне от Санселан, беше се съпротивлявала и го наричаше лъжец, докато най-накрая не го бе принудила да я удари толкова силно, че да изпадне в безсъзнание и да я изнесе, но всъщност той й беше казал истината. Защо просто не беше избягал, защо не бе спасил себе си и не я бе зарязал да се оправя сама?

Тя се обърна и го погледна. Монахът все още не можеше да си поеме дъх — беше се свил до стената с безизразно като на восъчна кукла лице.

— Отдавна се питам кой би могъл да е такъв пратеник — продължи Бинабик. — Много пратеници пристигаха при Джосуа, както и при Саймън и Диниван, които бяха получили по някакъв начин предупреждението. За кой пратеник би могло да става дума?

— А сега смяташ, че знаеш ли?

Бинабик понечи да отговори, но пое дълбоко въздух.

— Нека да ти кажа какво мисля. Може би ще откриеш някаква неточност. Ти също, Кадрах. Единственото, на което се надявам, е да греша. — Той преплете пръстите на малките си ръце и се намръщи. — Дуорите казват, че всички Велики мечове са били изковани с помощта на Словото на сътворението. Слово, което според дуорите служи за заобикаляне на правилата на света.

— Това не го разбрах.

— Ще се опитам да го обясня — отвърна притеснено Бинабик. — Но наистина имаме много малко време за приказки.

— Когато си поема дъх, можеш да продължиш, докато се изкачваме.

Тролът кимна.

— Тогава ето го моето обяснение за правилата на света. Едното е, че нещата искат да падат надолу. — Той запуши меха и го пусна за илюстрация. — Ако някой иска някакъв друг начин на падане, да накара това да падне нагоре, това може да е — това е едно от нещата, за които се използва Изкуството. Да прави нещо, което да става обратно на правилата на света.

Мириамел кимна. До нея Кадрах беше вдигнал глава и като че ли слушаше, но продължаваше да се взира в отсрещната стена.

— Но ако някое правило трябва да бъде разрушено за дълго, тогава Изкуството, или Умението, трябва да има огромна сила, както повдигането на нещо тежко, което след това пускаш, е по-лесно, отколкото държането му във въздуха за много часове. За такива цели дуорите и други, които са практикували Умението, използвали…

— … Словото на сътворението — довърши вместо него Мириамел. — И са го използвали при изковаването на Великите мечове.

Бинабик кимна.

— Правили са го, защото всички Велики мечове са изковани от неща, които ги нямало в Остен Ард, неща, които са се съпротивлявали на Изкуството, използвано за създаване на магическо оръжие. Това трябвало да се превъзмогва, но не само за един момент. Завинаги било времето, през което тези съпротивляващи се сили е трябвало да бъдат подчинени, затова е било използвано най-могъщото Слово на сътворението. — Беше започнал да говори по-бавно. — Така че тези мечове, според моето мислене, са като гигантските катапулти, които твоят народ използва срещу оградени с крепостни стени градове — балансирани така, че само с едно докосване да запратиш цяла огромна канара да полети като мъничка, мъничка птичка. Такава огромна сила е заключена във всеки от тези мечове. Кой може да знае какво може да направи силата на трите, щом се съберат заедно?

— Но това е добре — отвърна объркана Мириамел. — Не се ли нуждаем тъкмо от това — от сила, с която да победим Краля на бурите? — Тя погледна посърналото лице на Бинабик и усети тежест в сърцето. — Има ли някаква причина да не можем да я използваме?

Кадрах се размърда и най-после погледна трола. В очите му припламваше любопитство.

— Но кой точно ще я използва? — попита монахът. — Това е въпросът, нали?

Бинабик кимна неспокойно.

— Точно от това се страхувам. — Той се обърна към принцесата. — Мириамел, защо Трън е донесен тук? Защо Джосуа и други търсят Блестящ гвоздей?

— За да ги използват срещу Краля на бурите — отговори Мириамел.

Тя все още не можеше да разбере накъде водят въпросите на трола, но Кадрах явно разбираше. Върху устните на монаха — като че ли в знак на неохотно възхищение — се появи крива полуусмивка. Мириамел се запита към кого ли е насочено възхищението му.

— Но защо? — попита тролът. — Какво ни казваше да ги използваме срещу нашите врагове? Не искам да те обърквам, Мириамел — това е нещото, за което непрекъснато се питам, и главата ми вече като че ли е пълна с остри камъни.

— Защото… — известно време тя не можеше да си спомни. — Заради стихчетата. Стихчетата, които казват как да прогоним Краля на бурите.

— Слушала съм ги стотици пъти! — почти извика Мириамел. Раздразнението й едва прикриваше страха, който й внушаваше странният израз на дребосъка. — Какво искаш да кажеш?

Бинабик вдигна ръце.

— Чуй, само чуй какво казват те, Мириамел. В началото се говори за истински неща — копачи, великани, огромната камбана в Набан. Но накрая само за обръщане хода на съдбата, за разсейване на мъглите… и за… Древното.

— И какво?

— Какво тогава казва, че става дума за нас!? — изсъска Бинабик.

Тя беше така удивена, че й беше нужно известно време, за да осъзнае думите му.

— Да не искаш да кажеш…?

— Че биха могли също така да говорят какво ще помогне на самия Крал на бурите! Че какво друго сме за него ние, простосмъртните, в сравнение с неговата древност? Кой обръща хода на съдбата? И за чия съдба става дума?

— Но… но…

Бинабик продължи да приказва, като изпаднал в транс, сякаш думите се бяха отприщили след дълга ферментация и сега се изливаха на свобода.

— Как се появи идеята да търсим тези стихчета? От сънищата на Саймън, Джарнауга и други! Пътят на сънищата отдавна е компрометиран — Джирики и другите сити ни го казваха, — но ние бяхме прекалено уплашени, за да повярваме на тези сънища, отчаяно търсехме някакъв начин, за да се противопоставим на завръщащия се Крал на бурите! — Той спря задъхан за момент. — Съжалявам, но страшно ме яд на собствената ми глупост!… Ние грабнахме едно тъничко клонче и направихме от него цял мост, без да помислим малко повече. Сега сме над половината на бездната. — Той стовари длани върху бедрата си. — И това ми било Носители на свитъка. Кикасут!

— Значи… — Тя се напрегна да схване сложните криволици на казаното от трола и усети постепенно да я обладава отчаяние. — Значи сънищата за книгата на Нисес — това са били фалшивите пратеници? Които ни накараха да си спомним за тези стихове?

— Точно това ми се струва в момента.

— Но в това няма никакъв смисъл! Защо ще прибягва до толкова странна хитрост Кралят на бурите? Ако не сме в състояние да го победим, защо да ни кара да вярваме, че ще успеем?

Бинабик си пое въздух.

— Вероятно се нуждае от мечовете, но не може да ги привлече сам. Приратес е казал на Кадрах, че знаел къде е Блестящ гвоздей и не искал да бъде докосван. Може би Червеният свещеник няма собствени планове и изпълнява единствено заповедите на Краля на бурите. Аз мисля, че Мрачната на север се нуждае от огромната сила, заключена в тези остриета. — Гласът му помръкна. — Най… най ме е страх, че всичко това е една много сложна игра — както ситския шент, — замислена, за да ни накара да донесем останалите мечове.

Мириамел се отпусна потресена върху стената.

— Тогава и Джосуа, и Саймън… всички ние…

— … през цялото време изпълняваме заповедите на противника — обади се внезапно Кадрах. Мириамел очакваше да долови задоволство в думите му, но усети единствено безразличие. — Бяхме негови слуги. Врагът вече е победил.

— Затваряй си устата — изсъска тя. — Проклет да си! Ако ни беше казал това, което знаеш, вероятно щяхме да се досетим. — Тя се обърна към Бинабик. — Ако си прав, има ли нещо, което можем да направим?

Тролът помръдна рамене.

— Да се опитаме да се измъкнем и после да намерим Джосуа и останалите, за да ги предупредим.

Мириамел се изправи. Преди няколко мига се беше почувствала отпочинала и готова отново да се закатери по стъпалата. Сега изпитваше усещането, че са стоварили цял биволски ярем върху раменете й и че не може да се освободи от смазващата му мъчителна тежест. Нямаше почти никакво съмнение, че всичко е загубено.

— А и дори да ги намерим, няма да разполагаме с никакво оръжие срещу Краля на бурите, нали?

Бинабик не отговори. Като че ли се беше смалил още повече. Изправи се и отново се заизкачва по стълбището. Мириамел обърна гръб на Кадрах и го последва.

Редът беше рухнал и пред стените на Хейхолт бушуваше неописуем хаос. Бледолики норни и рунтави лаещи великани бяха плъзнали навсякъде и се биеха, без изобщо да ги е грижа за собствения им живот, сякаш единствената им цел беше да всяват ужас в сърцата на противниците си. Един от гигантите беше останал без по-голямата част от едната си ръка — един воин я беше посякъл с брадвата си, — но докато продължаваше да гази паникьосаните войници, размахваше остатъка от ръката си, от която шуртеше кръв, така яростно, както тоягата в здравата си ръка, и въздухът около него се беше превърнал в червеникава мъгла. Някои от великаните изобщо не бяха ранени и около тях израстваха цели купчини от осакатени тела. Норните, не по-малко яростни, но много по-коварни, се подреждаха в малки кръгове: заставаха рамо до рамо с насочени навън остри като игли копия. Бързината и бойните умения на белокожите безсмъртни бяха толкова зашеметяващи, че те поваляха по двама-трима души срещу всеки свой повален… и докато се сражаваха, пееха. Зловещите им пронизителни гласове отекваха дори над тътена на битката.

А над всичко бе надвиснала Звездата-завоевател и проблясваше със зловещата си светлина.

Херцог Исгримнур вдигна Квалнир и изкрещя за Слудиг и Хотвиг, но врявата погълна гласа му. Завъртя коня си в кръг, за да открие повече струпани на едно място воини, но армията му вече беше пръсната на хиляди отделни отломки. Макар че от известно време се сражаваше яростно, Исгримнур все още не можеше да повярва напълно на случващото се. Бяха нападнати от създания от древни приказки. Полесражението, мрачно, но обичайно допреди час, сега се беше превърнало в някаква кошмарна преизподня за наказване на грешници.

Знамето на Джосуа беше повалено. Исгримнур напразно търсеше нещо, което би могло да послужи за отправна точка за контранападение на неговите войски. Един от великаните рухна в предсмъртна агония на снега, пронизан от десетина стрели — трошаха се като клечки под туловището му, и запремазва всичко около себе си и конят на херцога препусна обезумял, въпреки опитите му да го овладее.

Когато най-после успя да успокои животното, Исгримнур тикна Квалнир в ножницата, свали шлема и издърпа нагоре туниката си, като стенеше от болките в гърба и ребрата. Ризницата му пречеше да си смъкне туниката през главата и Исгримнур плувна в пот, ужасен от мисълта, че някой може да го нападне изневиделица и да го повали в тази нелепа поза. От опъването ръкавите на туниката се разпориха и той най-после успя да я смъкне през главата си, след което се огледа за нещо, на което да я завърже. Видя на снега едно норнско копие, извади меча от ножницата, приведе се и го надигна, за да може да го хване. Завърза ръкавите за гладкото сивкаво дърво, вдигна импровизираното знаме над главата си и се понесе към разгара на сражението. Ревеше римърска бойна песен, която дори той не можеше да чуе.

Вече беше отклонил първия удар с брадва, който един норн се опита да стовари отгоре му, когато се сети, че шлемът му все още е закачен на седлото. Квалнир отскочи от причудливо боядисаната ризница на създанието, без да успее да я съсече, и Исгримнур блокира ответния удар с ръка, при което една брънка от ризницата му се скъса и той получи повърхностна рана, но норнът беше невероятно чевръст върху хлъзгавия сняг и вече се извърташе за нова атака. Вятърът неочаквано метна знамето върху лицето на херцога.

„Убит от собствената си риза“, мина му светкавична мисъл, но в същия момент парчето плат се отметна встрани. Нещо тъмно прелетя край него и норнът залитна встрани, а от разцепения му шлем бликна кръв. Избавителят на херцога се завъртя сред снежна вихрушка и довърши клатушкащия се противник на Исгримнур.

— Жив си — отбеляза задъхано Слудиг, докато изтриваше окървавената си брадва в наметалото си.

Исгримнур пое дълбоко дъх и изкрещя над оглушителния тътен на битката:

— Къде е Фреозел?

Слудиг посочи един куп сражаващи се фигури на стотина лакътя от тях.

— Ей там. Ела. И си сложи проклетия шлем.

— Спускат се по стените! — изкряска някой.

Исгримнур вдигна очи и видя размотаващите се въжени стълби на наклонената външна стена на Хейхолт. Навъсеното небе и ослепителните светкавици му пречеха да получи ясна представа, но му се стори, че воините, които се спускат по тях, са обикновени хора.

— Бог да прокълне наемническите им душички! — изрева херцогът. — Сега ни сгащиха от двете страни. Натикват ни към стената и много скоро няма да имаме количествено превъзходство.

Той огледа обкръжената си войска. Успя да забележи набанските легиони на Серидан и кавалерията на Хотвиг, които се опитваха да си проправят път към неговото знаме-туника, което се развяваше върху една от обсадните стълби, забучена в калната пръст. Не беше ясно обаче дали ще успеят да се присъединят към тях, преди малобройната войска на Исгримнур да бъде притисната между норните и наемниците.

„Може би трябва да се оттеглим към стените на двореца — помисли си той — и дори да се опитаме да се изтеглим пред новата врата“.

Нямаха почти никаква друга възможност: във всички случаи щяха да бъдат изтласкани, така че поне можеха да си изберат позиция за изтегляне. Херцогът беше успял да забележи, че над вратата няма нито един войник на Елиас. Значи малобройната му войска можеше да я използва като ариергард, без да се притесняват от обстрелване от горе. При положение, че тилът им е надеждно защитен, биха могли да удържат дори страховитите норни, докато останалите воини си проправят път до тях… или поне така се надяваше.

„А ако си осигурим малко място, можем да форсираме тази проклета врата или да използваме стълбите и да влезем след Изорн. Няма причина Елиас да няма в кокошарника си простосмъртни лисици за разнообразие“.

Обърна се отново към ордата бледолики чернооки твари и мечовете им от вълшебно дърво. Нова светкавица проряза небето и за момент аленото сияние на Звездата-завоевател помръкна. Исгримнур долови глух звън на камбана, който разтърси вътрешностите и костите му. За миг в периферното му зрение плъзнаха ярки пламъци, но в следващия буреносният мрак отново се стовари отгоре му.

„Бог да ни помага — мина тревожна мисъл през главата му. — Това е обедната камбана на кулата. А е тъмно като нощ. Ейдон, толкова е тъмно…“

— О! Майко на милосърдието!

Мириамел наблюдаваше ужасена от балкона. От височината на кралската резиденция Вътрешният двор представляваше море от воини и коне, които връхлитаха едни срещу други като разбушувани вълни. Вятърът извиваше снежни вихрушки във въздуха и забулваше всичко като с мъгла. Небето беше задръстено от буреносни облаци, но червената звезда се виждаше и през тях — дългата й опашка мяташе кървавото си сияние над всичко.

— Чичо Джосуа е започнал обсадата! — извика тя.

Усилието им да го намерят и предупредят бяха напразни.

Стълбището най-накрая ги беше отвело до една тайна врата в складовете под кралската резиденция. Мириамел, която се гордееше с познанията си за потайностите на Хейхолт, повечето от които беше открила предрешена като Малахиас, беше изумена, че през цялото време, докато беше живяла тук, под носа й се е намирал този проход към стария Асу'а. Но й предстояха още куп изненади.

С втората се сблъска, когато пристъпиха предпазливо върху приземното ниво на резиденцията. Въпреки воя на вятъра и рева на битката отвън, многобройните стаи бяха пусти и изглеждаха така, сякаш отдавна никой не живее в тях. Докато минаваха през студените зали и мрачните коридори, страхът на Мириамел да не бъдат разкрити понамаля, но усещането й, че нищо не е както трябва, постоянно се засилваше. А когато влезе в спалнята на баща си, я намери не само празна, но и зловонна като леговището на някакъв звяр. Просто не можеше да си представи кой би могъл да я обитава.

Най-накрая излязоха на малкия заслонен балкон на една от стаите на третия етаж и сега, приклекнали зад каменните перила, се взираха през декоративните пролуки към безумието отдолу. Въздухът беше наситен със задушливата миризма на светкавици и кръв.

— Боя се, че е така — отвърна високо Бинабик. Сред рева на битката и воя на вятъра нямаше опасност да ги чуе някой. — Долу кипи сражение, но нещо не е както трябва. Би ми се искало да виждаме и зад стените на двореца.

— Какво ще правим? — Мириамел се огледа като обезумяла. — Джосуа, Камарис и останалите сигурно са все още отвън. Трябва да стигнем някак до тях!

Буреносните облаци обгръщаха всичко в полумрак и дворецът като че ли беше потопен под водата. Внезапно целият свят сякаш изкрещя и се обля в ярко бяло сияние. Тресна светкавица като огнен камшик и тътенът на гръмотевицата разтърси въздуха, сякаш щеше да срути балкона под краката им. Светкавицата се изви около Кулата на Зеления ангел и сякаш се вцепени, докато отекне гърмът, след което се стопи с пращене.

— Как? — извика Бинабик. — Не познавам този дворец. Какви места за бягство може да има?

На Мириамел й беше трудно да се съсредоточи. Тътенът на битката и воят на вятъра я караха да се разкрещи и да запуши уши. От препускащите над главата й облаци й се зави свят. Изведнъж си спомни за Кадрах, който се влачеше зад гърба им безмълвен и тих като сомнамбул. Обърна се, убедена, че той се е възползвал от объркването им, за да се измъкне, но монахът беше приклекнал на входа и примирено оглеждаше буреносното, обляно в червеникаво сияние небе.

— Вероятно можем да се измъкнем през Крайбрежната врата — отвърна тя на трола. — Ако армията на Джосуа е пред стените на Ерчестър, може би ще има само няколко…

— Виж там! — Бинабик протегна ръка през пролуката. — Това не е ли?… О, Дъще на планините!

Мириамел присви очи и се вгледа в хаоса долу. В момента битката се водеше на самия мост към Средния двор. Значителна войска в Средния двор изтикваше по-малка войска от кавалеристи и пехотинци през него. Един от конете се вдигна на задните си крака и се стовари заедно с ездача си в тъмната вода на рова. Дали войските на Джосуа бяха успели да преодолеят стената и вече напредваха към Вътрешния двор? Възможно ли беше малцината на моста да бяха последните защитници на баща й? Но тогава какви бяха всички тези въоръжени мъже под нея, които не предприемаха абсолютно нищо, за да се притекат на помощ на отстъпващите конници? Кои бяха те?

След малко, когато малобройната войска върху моста беше изтикана още по-навътре, тя видя онова, което беше забелязал Бинабик. Един от ездачите, невъобразимо висок върху седлото, размахваше меча над главата си. Дори в полумрака тя успя да види, че острието е черно като въглен.

— О, Бог да ни пази. — Прилоша й. — Това е Камарис!

Бинабик беше притиснал лице към каменните колони.

— Мисля, че виждам и принц Джосуа — ето там, в сивото наметало, язди близо до Камарис. — Той се обърна към нея с вцепенено от страх лице. Нова нащърбена светкавица посребри небосвода. — Войската им е толкова малобройна! Не е възможно сами да са проникнали през стената! Били са подмамени някак си, за да влязат с меча в двореца.

Мириамел заудря с длани по каменния под на балкона.

— Какво да направим?!

Тролът отново се втренчи между колонките и почти изкрещя:

— Не зная! Нищо не се сещам! Кикасут! Ще ни нарежат на парчета, ако слезем при тях, а и те вече са донесли меча! О, Кикасут!

— Зад прозореца на кулата има пламъци — обади се Кадрах със силен безизразен глас.

Мириамел огледа бегло двете кули — на Зеления ангел и на Хйелдин, — но освен струпаните над високия шпил на първата буреносни облаци не видя нищо необичайно.

— Виж! — извика Бинабик. — Нещо става! — Гласът му беше едновременно гневен и озадачен. — Какво правят?

Джосуа и Камарис заедно с малцината си бойци бяха изтикани от моста към Вътрешния двор. Но наемниците, струпани в безпорядък из двора, не се спуснаха да ги пресрещнат, а постепенно оформиха нещо като проход между моста и стъпалата на Кулата на Зеления ангел. Останалата част от кралските воини прекосиха моста и Джосуа и спътниците му бяха изтикани към кулата. Поразителното беше, че наемниците от двете им страни не ги атакуваха по никакъв начин, докато Камарис върху светлия си кон не се опита да изтегли групата встрани, за да се вреже в стената от неприятели. Тогава кралските воини оказаха яростна съпротива и групичката беше отблъсната на откритото пространство към стъпалата на Кулата на Зеления ангел.

— Кулата! — промълви Мириамел. — Изтикват ги към кулата! Какво?…

— Да! — Бинабик внезапно скочи, изоставил всякаква мисъл за криене. — Това е мястото на последното сражение на Краля на бурите. Баща ти и Приратес събират мечовете там!

Мириамел се изправи. Коленете й се подгъваха. Що за чудовищна гледка се разиграваше пред очите им, неумолима и неизбежна като прегръдката на кошмар?

— Трябва да стигнем до тях! Някак! Може би… може би все още може да се направи нещо!

Бинабик грабна торбата си и попита:

— Как? И къде точно?

Мириамел погледна първо него, а след това и безмълвния Кадрах. За момент в главата й сякаш не беше останало нищо освен воя на вятъра отвън. Най-после в дълбините на спомените й нещо потрепна.

— Тръгвай след мен.

Тя метна през рамо торбата и норнския лък и хукна. Бинабик забърза след нея. Мириамел дори не погледна назад към Кадрах.

Тиамак и Джосуа се катереха запъхтени по стълбището, без да проронят нито дума — напрягаха сили да не изостанат зад Камарис. На една извивка над тях рицарят се изкачваше уверено и непоколебимо като сомнамбул, вземаше с мощните си крака по две стъпала наведнъж.

— Как е възможно да има толкова висока стълба? — промълви задъхано Тиамак.

Хромият му крак пулсираше.

— В това място съществуват мистерии, за които дори не съм сънувал. — Джосуа вдигна високо факлата и сенките подскочиха сред пукнатините на надвисналите стени. — Кой би могъл да предположи, че тук долу се е запазил цял един свят?

Тиамак потръпна. Северната кралица със сребърната маска, която се носеше над свещеното езеро на ситите, беше сред мистериите, които би предпочел никога да не узнава. Думите й, хладната й непоколебимост и особено страховитата сила, изпълнила пещерата на Езерото на Трите дълбини, го преследваха неотклонно, докато се катереше по безкрайната стълба.

— Невежеството ни си отмъщава — промълви той. — Воюваме срещу неща, за които само сме се досещали или сме зървали в кошмарите си. Сега ситите са впримчени в битка с това… с нея, сражават се и умират… а ние дори не знаем защо.

Джосуа отклони поглед от гърба на Камарис и го изгледа за миг.

— Мислех, че тъкмо това е задължението на Лигата на свитъка. Да проумява тези неща.

— Тези, които ни напуснаха, знаеха повече от нас — отвърна Тиамак. — Но има много неща, които дори Моргенес и останалите никога не проучиха и които са останали непонятни дори за Ейлстан Фискерн, за когото твърдят, че е бил истински, макар и таен приятел на ситите. Безсмъртните винаги са пазели усърдно знанията си.

— Кой би могъл да ги обвинява след причиненото им зло с камък, желязо и огън? — Джосуа отново погледна мъжа от блатата. — О, милостиви боже, пилеем дъха си за приказки. По изражението ти виждам, че се измъчваш, Тиамак. Позволи ми да те понося.

Тиамак тръсна глава.

— Камарис не се мотае. Ще изостанем много, а ако се отклони от стълбището, може пак да го изгубим и този път ситите няма да могат да ни посочат пътя. Той ще остане сам, а ние може да бродим тук цяла вечност. — Изкачи няколко стъпала безмълвно, за да си поеме дъх, преди да проговори отново. — Ако се наложи, избързай напред. По-важно е да си близо до Камарис, отколкото до мен.

Джосуа не отвърна нищо, само кимна унило.

Ужасното усещане за разместване се оттегли заедно с танцуващите светлини, които за момент бяха накарали Тиамак да си помисли, че огромното стълбище гори. Той разтърси глава, опитвайки се да избистри хаотичните си мисли. Какво би могло да е това? Въздухът беше необичайно горещ.

— Става нещо ужасно! — извика Тиамак.

Залитна. Питаше се дали увеличаващата се мощ на странните приплъзвания не означава, че Северната кралица взема надмощие над ситите. Тази мисъл го сграбчи, все едно имаше нокти. Може би беше долетяла от езерото. Дали щеше да ги преследва двамата с принца нагоре по мрачното стълбище с безизразността на сребърната си маска и развята бяла мантия?…

— Няма го! — Гласът на Джосуа беше скован от ужас. — Но как е възможно?

— Какво? Как така го няма?

Тиамак погледна нагоре.

Светлината на факлата осветяваше пространство, където стълбището внезапно свършваше под ниския каменен таван. Камарис не се виждаше никъде.

— Няма къде да се е скрил! — възкликна принцът.

— Не, погледни!

Тиамак посочи една пролука в тавана, достатъчно широка, за да се промъкне през нея човек.

Джосуа го повдигна в дупката и го задържа, докато вранът се опитваше да се хване за нещо. Тиамак напрегна изтощените си мускули, изтегли се нагоре, легна разтреперан на пода и извика през цепнатината:

— Идвай! Това тук е мазе!

Джосуа метна факлата нагоре и с помощта на Тиамак, който му подаде ръка, се промъкна през пукнатината. Двамата хукнаха през помещението, като заобикаляха разхвърляните по пода вехтории, изкачиха се по една паянтова стълба и излязоха през капака на върха й. Пред тях се ширна нов склад, който имаше малко прозорче високо на стената. През квадратния отвор се виждаха заплашително препускащи черни облаци и духаше студен вятър. Друга стълба достигаше горното ниво.

Щом Тиамак пристъпи върху най-долното стъпало, през капака над главите им внезапно отекна мощен тътен. Джосуа, който се изкачваше пред него, избърза нагоре и изчезна.

Когато Тиамак най-после се изкачи, се озова в малко сумрачно помещение, чиято врата беше натрошена на трески. В съседното помещение проблясваше светлината на факла и се движеха някакви сенки. Гласът на Джосуа се извиси.

— Ти! Дано Бог прати душата ти в ада!

Тиамак бързо се приближи до вратата, спря и запремига, докато се опитваше да се ориентира в просторната кръгла зала, изникнала пред него. Вляво през прозорците над централната врата се процеждаше алена светлина, която се смесваше с мътното блещукане на забучените в стенните стойки факли. Само на няколко лакътя пред врана се беше изправил Камарис сред парчетата на по-малката врата, които му пречеха да продължи нататък. Старият рицар не помръдваше, сякаш се бе вцепенил. На една ръка разстояние от Камарис се намираше Джосуа с извадения от ножницата Найдел. На двайсетина крачки от тях, в другия край, имаше малка врата в стената, абсолютно копие на тази, която Камарис току-що беше направил на трески. Вдясно от Тиамак под един висок свод започваше стълбище, което извиваше нагоре и изчезваше от погледа.

Но това, което беше сграбчило вниманието както на Тиамак, така и на Джосуа, бяха фигурите върху долните стъпала на това стълбище и най-вече тази на плешивия мъж в развяна червена мантия, който се извисяваше сред проснатите около него безжизнени тела като рибар насред плитък поток. Той продължаваше да държи един облечен в ризница воин за раменете, независимо че начинът, по който се полюшваше покритата със златен шлем глава на воина, подсказваше, че той отдавна е престанал да се сражава.

— Проклет да си, Приратес, пусни го! — извика Джосуа.

Свещеникът се изкикоти, помръдна рамене и метна без усилия встрани… Камарис, който изтрополи по каменните стъпала и остана да лежи неподвижен, стиснал черния меч в пестника си.

Тиамак се вторачи, онемял от изумление. Онзи Камарис, след когото бяха тичали, продължаваше да стои изправен до тях: олюляваше се като дърво под поривите на силен вятър. Как беше възможно да са двама? Кой лежеше проснат там?

— Изорн! — изкрещя Джосуа с пресипнал от болка глас.

В този момент Тиамак си спомни и връхлетелият го ужас го стисна като в клещи. Заблудата, която бяха съчинили със ситите ли беше причина за грозната картина — тази купчина безжизнени мъже? Поне десетима воини, включително силният Изорн — и свещеникът беше успял да ги победи с голи ръце? Какво би могло да спре Приратес и безсмъртния му съюзник сега? Джосуа и спътниците му имаха само единия от Великите мечове, но неговият владетел Камарис изглеждаше като замаян в някакъв унес…

— Ще ти изтръгна сърцето за това — изръмжа принц Джосуа и скочи към стълбището.

Приратес вдигна ръце и около пръстите му затрептя ореол от жълтеникаво сияние. Джосуа замахна с Найдел, но Приратес стрелна светкавично ръка и сграбчи острието. Чу се съскащ звук като от потопено във вода нагорещено желязо, след което свещеникът стисна ръката на принца, с която държеше меча, и го притегли. Джосуа замахна с другата си, отрязана до китката ръка, но свещеникът сграбчи и нея и го привлече към себе си. Лицата им се приближиха толкова много, като че ли алхимикът искаше да целуне принца.

— Прекалено лесно е — изкикоти се Приратес.

Обезумял от страх, Тиамак отстъпи към сенките на входа.

„Трябва да направя нещо! Но кой съм аз? — Едва стоеше на крака. — Дребно човече, никой! Аз не съм боец! Ще ме хване и ще ме размаже като муха“.

— Не съществува достатъчно дълбок ад за теб — изскриптя гласът на Джосуа.

По лицето му струеше пот; ръката му, стиснала меча, потрепваше, но той беше безпомощен като дете в безмилостната хватка на свещеника.

— Ще ги пребродя до един. — Приратес отново простря ръце. Жълтата светлина затрептя около него. — Ти си сред малцината, които са се опитвали да ми се противопоставят, Безръки. Сега ще разбереш, че усилията ти са били напразни.

И той метна Джосуа към стената. Принцът се удари силно, свлече се и остана да лежи неподвижно до облечения в неговата туника и ризница воин — Бриндалис, брата на набанския барон. Дясната ръка на Бриндалис също като на Джосуа свършваше с черен кожен капак и беше извита под такъв ъгъл, че стомахът на Тиамак се сви. Върху бледото му, опръскано с кръв лице нямаше никаква следа от живот.

Тиамак се сви още по-навътре сред сенките, но Приратес дори не го погледна. Вместо това се заизкачва по стъпалата, но се спря и се обърна към Камарис.

— Да вървим, старче — каза той и се усмихна. Усмивката му се стори на Тиамак безизразна и зловеща като на крокодил. — Усещам, че защитата укрепва, което означава, че времето е дошло. Ще се наложи да поносиш бремето си още съвсем малко.

Камарис направи крачка към него, но спря и бавно разтърси глава.

— Не — каза дрезгаво той. — Не. Няма да го дам…

Частица от истинската му същност като че ли се беше събудила. Тиамак изпита някаква смътна надежда.

Приратес само скръсти ръце върху червения си нагръдник.

— Ще ми е интересно да те наблюдавам как се съпротивляваш. Ще загубиш, разбира се. Мощта на меча е прекалено голяма за всеки простосмъртен — дори и за съдрана легенда като теб самия.

— Проклятието да те настигне — отвърна задъхано Камарис, залитна внезапно напред, но запази равновесие и се олюля, сякаш се беше вкопчил в нещо невидимо, което го теглеше към стълбището. — Що за създание си ти?

— Създание? — Безкосменото лице на Приратес се развесели. — Аз съм това, което може да стане човек, преодолял всякакви ограничения…

Последните му думи все още висяха във въздуха, когато нещо изтрещя. Там, където върху отсрещната стена на залата се намираше вратата, се появи тъмен облак. Няколко силуета се прокраднаха в него, неразличими от дима.

— Колко вълнуващо.

Тонът на Приратес беше саркастичен, но Тиамак забеляза в израза на алхимика известно оживление, което не се беше появявало до този момент. Свещеникът отстъпи крачка назад и се взря втренчено в мъглата. В следващия момент залитна назад и изхъхри — в гърлото му се бе забучила черна стрела, чийто край стърчеше цяла педя отзад. Приратес се олюля, после падна и се търкулна надолу по стъпалата до жертвите си. Под главата му се образува локва кръв, сякаш мантията му се беше разтопила и потекла.

Мириамел огледа тесните коридори. Мъчеше се да се ориентира. Канцлерството представляваше вдъхващ ужас лабиринт и когато живееше тук, но сега хаосът беше още по-невероятен. Познатите врати и коридори не бяха съвсем на местата си, а дължините на коридорите бяха по-различни, сякаш цялото Канцлерство се беше променило някак. Мириамел се напрягаше да запази разсъдъка си. Беше сигурна, че ще намери пътя, но я притесняваше загубата на ценно време.

Докато чакаше спътниците си, смразяващият вятър, който свистеше през отворените прозорци, издуха покрай краката й няколко смачкани пергамента.

Бинабик дотърча иззад ъгъла.

— Извинявай, че се забавих — каза той. — Спрях да взема тези стрели. Долетяха през прозореца. — И й подаде три стрели човешка изработка, не като тези на норните, които беше взела от пещерата. — Имаше и други, но се счупиха в каменните стени.

Мириамел нямаше колчан, затова пъхна стрелите в торбата си до скъпоценната стрела на Саймън и другите, които беше събрала в тунелите. Дори с донесените от Бинабик все още имаше много по-малко стрели, отколкото й се искаше, но все пак изпита известно облекчение, че ако се стигне дотам, няма да се раздели лесно с живота си.

„Само каква съм — учуди се тя на себе си. — Настъпва краят на света, Денят на Отсъждането най-после дойде… а аз си играя на войник“.

Но все пак беше по-добре, отколкото да позволи на ужаса да я обладае. Усещаше го стаен в себе си и знаеше, че ако дори за миг загуби самообладание, той ще я сграбчи в лапите си.

— Няма нищо. — Тя се отблъсна от стената. — И без това се чудех дали това е пътят. Тук винаги си е било като лабиринт, но сега е направо невъзможно. И не е само заради това… — Тя посочи изтърбушените мебели, парчетата пергамент, изкъртените врати, които лежаха напречно на коридора. — Има и други промени, които не мога да разбера. Но вече мисля, че съм на прав път. Оттук нататък трябва да се придвижваме тихо, независимо дали има, или няма вятър — почти стигнахме параклиса, а той е точно до кулата.

— Кадрах идва.

Тролът го каза така, сякаш очакваше, че това я интересува.

Мириамел присви устни.

— Няма да го чакам. Ако иска да ни настигне, да побърза.

Тя се поколеба за момент, след което извади една от стрелите и я нагласи върху тетивата. Вече въоръжена, принцесата тръгна по тесния коридор. Бинабик хвърли поглед назад и забърза след нея.

— Той е понесъл много мъки, Мириамел — каза тролът. — Никой не знае какво бихме направили ние, ако бяхме подложени на мъченията на Приратес!

— Той ме излъга повече пъти, отколкото съм в състояние да преброя. — Мисълта за предателствата на Кадрах така я разгневи, че за момент тя престана да изпитва дори страх. — Една-едничка казана истина за мечовете или за Приратес можеше да спаси всички ни.

Лицето на Бинабик беше тревожно.

— Все още не сме изгубили всичко.

— Да, все още.

Кадрах ги настигна в коридора на капелана. Не каза нищо — може би и защото се мъчеше да си поеме въздух, — а само тръгна след трола. Мириамел го изгледа хладно.

Щом стигнаха до вратата, всичко сякаш отново се измести. За момент й се стори, че вижда бледи пламъци да лижат стените. Напрегна се да не извика, изпитала за момент усещането, че я разкъсват. То отмина, но някаква следа от него остана загнездена в нея.

Мина дълго време, преди да успее да проговори.

— Па… раклисът е от… другата страна.

Въпреки несекващия вой на вятъра зад стените Мириамел шепнеше. Стаеният в нея ужас се опитваше да изскочи навън и тя беше напрегнала всичките си сили, за да не му позволи. Пребледнелият като смъртник Бинабик се беше ококорил, сякаш очите му щяха да изскочат. Кадрах изглеждаше болен — челото му беше плувнало в пот, а погледът му бе помътен като от треска.

— От другата страна има къс коридор, който извежда направо в кулата. Гледай си в краката. С всички тези натрошени боклуци по земята може да се спънеш и да паднеш… — демонстрираше загрижеността си тя единствено към Бинабик, — или пък да вдигнеш толкова шум, че който и да е вътре, ще ни чуе.

Тролът се усмихна едва-едва.

— Ние кануките стъпваме като зайци — прошепна той. — Леко и върху сняг, и върху камък.

— Добре.

Мириамел огледа монаха; опитваше се да предугади каква подлост би могъл да таи зад воднистите си сиви очи, но реши, че това няма особено значение. Кадрах не можеше да направи почти нищо, за да влоши повече положението им: времето на потайностите щеше да приключи всеки момент, а онова, което им се беше струвало най-голямата надежда, май се беше обърнало срещу тях.

— Следвай ме тогава — каза тя на Бинабик.

Щом отвори вратата към страничния кораб на параклиса, студът се пресегна и я сграбчи. Във въздуха увисна издишаното облаче пара от устата й. Тя спря за момент и се заслуша, преди да поведе спътниците си. По ъглите и край стените се беше натрупал сняг и навсякъде върху камъните се виждаха локви вода. Повечето пейки ги нямаше, а малкото гоблени бяха увиснали на изпокъсани, парцаливи ивици. Трудно беше да се повярва, че това място някога е било кътче за утеха и спасение.

Воят на бурята и тътенът на битката тук бяха още по-оглушителни. Щом вдигна глава, тя разбра причината.

Огромният купол беше разцепен и изрисуваните върху витража светци и ангели бяха рухнали, разбивайки се на цветни стъкълца. Мириамел потръпна, поразена дори след всичко преживяно, че едно толкова познато място е станало толкова неузнаваемо. Снежинките се сипеха, а свъсеното от бурята небе, озарено от кървавото сияние на пламтящата звезда, надничаше през строшената рамка на купола като разярено лице.

Докато прекосяваха предната част на абсидата покрай олтара, Мириамел забеляза, че и други сили освен безличната природа са светотатствали тук: груби ръце бяха разбили лицата на статуите на светите мъченици, а други бяха изпоплескали с кръв и отвратителни нечистотии.

Въпреки надвисналата опасност продължиха безмълвно до отсрещния кораб. Тя ги поведе по тесен коридор и стигнаха до врата, вдълбана дълбоко в стената. Мириамел се наведе и долепи ухо до ключалката, но не чу нищо от отекването на врявата, която се носеше от горе. Обзе я странно, болезнено, тръпчиво усещане, сякаш въздухът беше пронизан от светкавици. Но светкавици наистина се сипеха, напомни си тя.

— Мириамел… — обади се уплашено Кадрах.

Тя не му обърна внимание; опитваше се да отвори вратата.

— Заключена е — прошепна тя и разтърси рамене, за да се освободи от пълзящия сърбеж по кожата, който се засилваше. — А и е прекалено масивна, за да я строшим.

— Мириамел! — Кадрах я дръпна за ръкава. — Издигат някаква преграда. Ще ни хванат в капан.

— Какво искаш да кажеш?

— Не го ли усещаш? Да лази по кожата ти? Издигат преграда и я изтеглят около кулата. Това е дело на Приратес — усещам гибелната му мощ.

Тя се вторачи в лицето на монаха, но не откри нищо освен непресторена тревога.

— Бинабик? — попита тя.

— Мисля, че е прав. — Той също беше започнал да потръпва. — Ще бъдем смачкани по най-неприятен начин.

— Кадрах, ти отвори вратата на дуорите. Отвори и тази.

— Това е обикновена ключалка, принцесо, а не отбранително заклинание.

— Но нали си бил и крадец!

Той се разтресе. Косата му щръкна. Мириамел също усещаше, че ръцете и главата й изтръпват.

— Нямам никакви шперцове, никакви инструменти — безсмислено е. А и може би така е по-добре. Поне ще е бърза смърт.

Бинабик изсъска гневно:

— Аз не искам никаква смърт, нито бърза, нито бавна, ако можем да я избегнем.

Той се вторачи за момент във вратата, след това тръсна торбата си на пода и затършува в нея.

Мириамел го наблюдаваше безпомощно. Угнетителното усещане се засилваше с всеки момент. Като се молеше да намерят друг път към кулата, тя забърза обратно по коридора, но след десетина крачки въздухът като че ли се сгъсти и стана труден за дишане. В ушите й възникна странно жужене, а кожата й сякаш пламна. Тя не желаеше да се предаде така лесно и направи още няколко крачки, но всяка следваща беше още по-трудна от предишната, сякаш нагазваше във все по-дълбока кал.

— Върни се! — извика Кадрах. — Няма да постигнеш нищо!

Тя се извърна с усилие и се върна до вратата.

— Прав си — няма връщане. Но това нещо, тази преграда се движи така бавно!

Монахът чешеше ръцете си като обезумял.

— На такива неща им е нужно известно време, за да възникнат, а свещеникът изразходва много енергия, за да го осъществи. Очевидно държи нищо да не влиза и да не излиза.

Бинабик беше открил малка кожена торбичка и тършуваше в нея.

— Откъде знаеш, че е Приратес? — попита Мириамел. — Може би е… другият.

Кадрах поклати унило глава, но под вцепенението му бълбукаше ярост.

— Познавам почерка на червения свещеник. О, богове! Никога няма да забравя усещането за лепкавото му присъствие в главата ми, в мислите ми…

— Мириамел, Кадрах — каза тролът. — Повдигнете ме.

Те се наведоха и го вдигнаха до горния ръб на вратата. Въздухът около тях се сгъстяваше и усилието да повдигнат дребния Бинабик беше колосално. Тролът се покатери и стъпи с крачетата си върху потрепващите им рамене.

— Много… трудно… се диша — задъха се Мириамел.

Ушите й бучаха. Кадрах стоеше с отворена уста и си поемаше въздух с огромни усилия.

— Никакви приказки. — Бинабик изсипа нещо от шепата си върху горната панта на вратата.

Ушите на Мириамел започнаха да бумтят и сякаш я стисна някакъв огромен, задушаващ я пестник. В сенките пред нея избухна взрив от искри.

— Извърнете лица — каза задъхано Бинабик и стовари нещо върху пантата.

Ярката светлина за миг заслепи Мириамел. Задушаващият пестник се превърна в огромна разтворена ръка, която я изблъска от вратата. Въпреки силата на удара тя отстъпи само на една-две крачки и се задържа на крака, подпряна върху невидимата, но все по-плътна бариера. Бинабик се стовари от рамото й на пода между нея и Кадрах.

Когато Мириамел отново отвори очи, забулената от пушеци врата се беше килнала на една страна.

— Хайде! — каза тя и дръпна трола за ръката.

Той грабна торбата си и пристъпиха в мрака. За момент Мириамел не можа да помръдне от входа, тъй като торбата й се заклещи в тясната пролука, а лъкът й се закачи за строшената панта, но се напъна и най-после се промъкна. Щом пристъпиха в просторното преддверие на Кулата на Зеления ангел, налягането внезапно изчезна.

— Имахме късмет, че пантите бяха от външната страна — каза Бинабик и си пое дълбоко дъх.

Мириамел спря и се втренчи напред. В полумрака забеляза яркочервено петно на стълбището на кулата. Пушекът бързо се разсея достатъчно, за да види блестящото розово теме на Приратес. Около краката му лежаха разхвърляни тела, а в центъра на залата пред него се беше изправил Камарис. Старецът се взираше в свещеника с такава безнадеждна безпомощност, че сърцето на Мириамел се сви.

Ухиленият Приратес се обърна с гръб към стария рицар, отстъпи крачка назад и насочи бездънните си черни очи към входа, където стоеше изправена тя. Разбиването на вратата като че ли не го беше изплашило изобщо — сякаш в краката му беше паднало изсъхнало листо. Без да се замисля, Мириамел вдигна лъка, опъна тетивата и пусна стрелата. Прицели се в най-широката част на тялото на свещеника, но стрелата улучи малко по-нагоре. Стори й се истинско чудо, че Приратес залитна. Щом видя, че стрелата стърчи от врата му, вцепенена от изумление, тя дори не изпита радост. Свещеникът се строполи и се свлече безжизнено по стъпалата.

— Камъните на Чъку! — задъха се тролът. — Ти го довърши!

— Чичо Джосуа! — изкрещя тя. — Къде си? Камарис! Това е клопка! Искаха да донесем мечовете!

„Убих го! — Мисълта я изпълни с безмълвен възторг. — Убих чудовището!“

— Мечът не трябва да мръдне по-нататък — извика Бинабик.

Старият рицар направи няколко колебливи крачки към тях, но независимо от падналия по лице Приратес — мъртъв или агонизиращ, — Камарис все още като че ли беше сграбчен от някаква ужасяваща сила. От Джосуа нямаше и следа — освен стареца, подът на залата беше покрит с безжизнено проснати тела.

Преди да се обади някой друг, от върха на кулата дрънна камбана, чудовищно оглушителна, по-плътна и заплашителна от всеки камбанен звън, който Мириамел беше чувала. Дори камъните в огромната зала потрепнаха и звънът я прониза до мозъка на костите. За момент преддверието сякаш се разтвори и почернелите от влагата гоблени отстъпиха място на ослепително бели стени. Въздухът се изпълни с блещукащи светлинки, сякаш рояк светулки. Със заглъхването на камбанния звън илюзията помръкна и изчезна.

Докато Мириамел се напрягаше да дойде на себе си, един силует се надигна бавно от пода до стълбището. Беше Джосуа — с провиснало разкъсано наметало и отпрана яка на ризата.

— Чичо! — Мириамел се втурна към него.

Той я погледна с широко отворени, недоумяващи очи.

— Жива си — промълви най-после принцът. — Слава богу.

— Това е клопка — повтори тя и го прегърна. Слабо проблесналата надежда сред огромните надвиснали опасности беше мъчителна като рана от нож. — Фалшивият пратеник — стихчето за мечовете е тъкмо това! То е клопката. Те искаха мечовете тук, искаха да ги донесем ние!

Той внимателно се освободи от ръцете й. По косата му имаше кръв.

— Кой е искал мечовете? Не те разбирам.

— Изиграни сме, принц Джосуа. — Бинабик пристъпи към тях. — Всичко това е било планирано от Приратес и Краля на бурите, за да бъдат донесени мечовете тук. Предполагам, че ще ги използват за някаква огромна магия.

— Не успяхме да намерим Блестящ гвоздей — каза припряно Мириамел. — Във вас ли е?

Принцът тръсна глава.

— Гробницата беше празна.

— Значи има надежда! Той не е тук!

Джосуа отвори уста, за да отговори, но оглушителният болезнен вик на Камарис го спря.

— О, Господи, защо ме изтезаваш? — извика старецът и вдигна свободната си ръка към главата си, сякаш го удариха с камък. — Това е грешка — този отговор е грешен!

На лицето на принца се изписа тревога.

— Трябва да го изведем навън. Мечът го доведе тук. Докато все още е на себе си, трябва да го изведем.

— Но Приратес изгражда някаква преграда около кулата — напомни тревожно Бинабик. — Единствената ни надежда сега е…

— Това е моето наказание! — извика отново Камарис. — О, Господи, толкова много мрак, толкова много грях. Съжалявам… много съжалявам!

Джосуа пристъпи към него, но отскочи назад от проблесналия във въздуха Трън. Принцът отстъпи към стълбището, за да застане между Камарис и онова, което го притегляше толкова мощно.

— Започнатото от Приратес все още не е приключило — изкрещя Бинабик. — Мечът не трябва да отива по-нататък!

Джосуа се дръпна от поредния неочакван удар. Държеше Найдел пред себе си, но дори не се защитаваше — може би се страхуваше да не нарани стареца. Потресената Мириамел знаеше, че принцът ще загине, ако не се съпротивлява с цялата си сила.

— Чичо Джосуа! Не отстъпвай! Спри го!

Докато Джосуа отстъпваше нагоре по широкото стълбище, Камарис стигна до първото стъпало. Застаналият до нея Бинабик се втурна напред, прескочи проснатите пред стълбата безжизнени тела, метна се в краката на стария рицар и го повали на земята. Мириамел се втурна да помогне на трола и забеляза някой да изтичва до нея. За свое изумление видя врана Тиамак.

— Хвани едната му ръка, лейди Мириамел. — Очите на мъжа от блатата бяха опулени от страх и гласът му потрепваше, но вече се беше навел. — Аз ще хвана другата.

Макар Бинабик да беше обвил едновременно ръце и крака около коленете на стария рицар, той отново беше започнал да се надига. Мириамел сграбчи ръката му, с която се опитваше да се освободи от Бинабик, но той я измъкна от потните й длани. Тя го сграбчи за китката и този път успя да я задържи; усещаше стегнатите му мускули. В следващия миг и четиримата се строполиха на пода сред проснатите тела. Мириамел се озова точно пред бялото като на норн лице на Изорн и зърна изцъклените му очи. Прииска й се да изкрещи, но така се беше впила в ръката на Камарис, която той се опитваше да измъкне, че нямаше време да мисли за сина на Исгримнур. Въздухът бе пълен с миризма на пот, страх и изстиващи тела.

Тя видя за момент изправения върху стълбището Джосуа. Камарис отново започна да се надига, повлякъл нападателите си заедно със себе си.

— Джосуа — задъхваше се тя, — той ще… ще се измъкне от нас! Убий го… ако трябва… но го спри!

Принцът гледаше втренчено. Мириамел усещаше огромната сила на стария рицар. След мигове щеше да се отърси от тях.

— Убий го, Джосуа! — изпищя тя.

Камарис почти се беше изправил, но Тиамак се беше вкопчил в ръката му, с която стискаше меча, и гърдите и коремът на рицаря бяха незащитени.

— Хайде! — простена от болка Бинабик, напрегнал се да задържи краката на Камарис. — Направи нещо!

Но Джосуа само пристъпи нерешително напред, отпуснал Найдел.

С едната си ръка Мириамел посегна към колана на Камарис. Щом го хвана, пусна китката му и се вкопчи в колана с две ръце, запъна краката си в най-долното стъпало и затегли назад с все сила. Старецът се задържа за момент, но увисвалите върху него Тиамак и Бинабик му пречеха да запази равновесие и той залитна назад и рухна като отсечено дърво.

Краката на Мириамел останаха заклещени под рицаря. При падането му беше останала без въздух. След известно време Камарис отново се размърда, но тя знаеше, че вече няма сили да го задържи.

— О, Господи — замърмори с лице към тавана рицарят. — Освободи ме от тази песен! Не искам да отида, но е прекалено силна за мен. Аз съм плащал, плащал…

Джосуа изглеждаше не по-малко измъчен от Камарис. Той пристъпи още крачка напред, но после спря и отстъпи.

— Милостиви боже — промълви принцът. — Милостиви боже. — Той се изправи и викна: — Задръжте Камарис, колкото ви е възможно. Мисля, че знам кой чака на върха на стълбището.

И се обърна.

— Върни се, чичо! — извика Мириамел. — Не отивай!

— Не остава никакво време — викна през рамо той, докато тичаше нагоре. — Трябва да стигна до него, докато мога. Той ме очаква.

Изведнъж тя разбра кого има предвид и прошепна:

— Не!

Камарис продължаваше да лежи на пода — Бинабик не пускаше краката му. Тиамак се беше свил встрани и разтриваше навехнатата си ръка, втренчил ужасен поглед в Камарис.

— Тиамак, върви с него — промълви умолително Мириамел. — Върви с чичо ми. Побързай! Не им позволявай да се убият.

Вранът се опули. Погледна я, после погледна Камарис с израз на уплашено дете. Накрая се надигна и закуцука нагоре по стъпалата след Джосуа, който беше изчезнал в сенките.

Камарис успя да седне.

— Пуснете ме горе. Не искам да ви наранявам, които и да сте. — Очите му гледаха втренчено в някаква точка отвъд преддверието. — То ме зове.

Мириамел успя да се освободи и разтреперана хвана ръката му.

— Сър Камарис, моля ви. Това, което ви вика, е проклятие. Не ходете. Ако отнесете меча там, всичко, за което сте воювали, ще рухне.

Старият рицар я погледна. Лицето му беше сиво, сгърчено от мъка.

— Накарай вятъра да не духа — отвърна с дрезгав глас той. — Накарай гръмотевицата да не тътне. Накрай този проклет меч да не ми пее и да не ме тегли.

Беше някак отпуснат, сякаш призивите бяха поотслабнали.

Безсловесен, изпълнен с нечовешки ужас крясък разцепи преддверието. Мириамел си спомни за Кадрах, извърна се и го видя свит до входа. Монахът изкрещя отново; сочеше нещо.

Приратес бавно се надигаше на крака, олюляваше се като пиян. Стрелата продължаваше да стърчи от двете страни на шията му, а от разкъсаната му плът струеше жълтеникаво сияние.

„Но той е мъртъв!“ Прониза я ужас. „Той е мъртъв! Благословена Елисия, Божия майко, нали го убих!“

Свещеникът се олюля, изпъшка, после погледна Мириамел с очите си като на акула. Гласът му, по-дрезгав отпреди малко, изръмжа:

— Ти… ме нарани. Затова ще… ще те оставя жива дълго, женско дете.

— Дъще на планините! — промълви безпомощно Бинабик.

Тролът продължаваше да стиска краката на стария рицар. Камарис лежеше, втренчен в тавана, равнодушен към всичко случващо се, съсредоточен единствено върху зова, който го викаше горе.

Свещеникът вдигна ръка, сграбчи черната стрела точно до върха, счупи я и от раната бликна прясна кръв. Той пое със свистене няколко пъти въздух, сграбчи перата и изтръгна останалата част от стрелата от гърлото си, зинал от пронизващата болка. Огледа оплесканата с кръв пръчка и я захвърли с презрение на пода.

— Стрела на Накига — изсъска той. — Трябваше да се сетя. Норните правят мощни оръжия, но не достатъчно.

Кървенето беше спряло, от едната дупка в шията му се изви струйка пушек.

Мириамел беше нагласила нова стрела; опъна с разтреперани ръце тетивата, като насочи черния връх към лицето му.

— Дано… дано Бог те запокити в ада, Приратес! — Опита се да го каже с овладян тон, без да изпищи от ужас. — Какво си направил на баща ми?!

— Той е горе. — Внезапно свещеникът се разсмя. Вече не се олюляваше и сякаш беше опиянен от демонстрацията на собствената си сила. — Чака. Времето, което чакахме двамата, настъпи. Чудя се кой ли ще се зарадва повече.

Приратес вдигна пръстите си и ги сви. Въздухът около китката на Мириамел се нажежи и стрелата се прекърши. Освободеният лък почти излетя от пестника й.

— Не е особено приятно да измъквам стрели от себе си, за да те оставя да ме пронизваш цял ден, момиче.

Приратес се обърна и погледна към Кадрах в дъното на преддверието. В срутения вход зад монаха, преграден със защитата на алхимика, потрепваха червеникави сенки. Свещеникът махна с ръка.

— Ела тук, Падреик.

Кадрах простена тихо, после се надигна и нерешително пристъпи напред.

— Не го прави! — извика му Мириамел.

— Не бъди жестока — каза Приратес. — Той иска да обслужи господаря си.

— Не се подчинявай, Кадрах!

Свещеникът вирна глава.

— Достатъчно. Скоро трябва да тръгна и да се заема със своите задължения. — Той отново вдигна ръка. — Ела тук, Падреик.

Монахът закрета напред, плувнал в пот; мърмореше нечленоразделно. Пред безпомощния поглед на Мириамел той се свлече в краката на Приратес и притисна лице в каменния под. Треперейки, прилази напред и отпусна буза върху черния ботуш на свещеника.

— Така вече е по-добре — каза нежно Приратес. — Доволен съм, че не си толкова глупав да ме дразниш. Доволен съм, че ме помниш. Страхувах се, че си ме забравил по време на скитосванията си. А къде скита толкова дълго, драги Падреик? Изостави ме и се запиля да правиш компания на предатели, виждам.

— Ти си предателят — изкрещя Бинабик. Лицето му се сгърчи, щом Камарис най-после помръдна, за да се освободи от хватката на трола, който продължаваше да стиска краката му. — На Моргенес, на моя наставник Укикук, на всички, които те приютяваха и те обучаваха на тайните си.

Свещеникът го изгледа развеселено.

— Укикук? Значи ти си чиракът на тлъстия трол? Колко очарователно, наистина. Всичките ми стари приятели са се събрали, за да споделят този ден с мен.

Камарис вече се изправяше. Бинабик се напрегна да го задържи, но старецът протегна ръка и се освободи без никакво усилие, след това се изправи с провисналия в ръката му Трън и направи няколко нерешителни крачки към стълбището.

— Още съвсем малко — каза Приратес. — Зовът е много силен. — Той насочи вниманието си към Мириамел. — Боя се, че ще се наложи да отложим разговора си за по-късно. Много скоро ритуалът ще доближи един деликатен момент. Добре би било да съм там.

Мириамел отчаяно искаше да го забави, да го задържи по-далеч от чичо си и баща си.

— Защо правиш всичко това, Приратес? Какво можеш да спечелиш?

— Да спечеля? Ами всичко. Мъдрост, каквато ти дори не би могла да си представиш, дете. Целият космос, проснат гол пред мен, неспособен да скрие и най-малката си тайна. — Той разпери ръце и за момент сякаш започна да расте. Мантията му се развя и из цялата зала плъзнаха прашни въртопчета. — Ще узная неща, за които дори безсмъртните биха могли само да се досещат.

Камарис изкрещя, сякаш намушкан с нож, и залитна към широкото стълбище. В същия момент огромната камбана отново отекна някъде от висотите и всичко наоколо се разтресе и подскочи. Пред очите на Мириамел пространството се олюля, по стените полазиха пламъци, но със заглъхването на екота изчезнаха.

На Мириамел й се зави свят, но на Приратес му нямаше нищо.

— Това означава, че моментът е съвсем близо — каза той. — Надяваш се да ме забавиш, докато Джосуа застане срещу брат си. — Свещеникът разтърси лисата си глава. — Чичо ти не е в състояние да спре онова, което предстои да се случи, както не е в състояние да повдигне този замък върху плещите си. Нито пък ти. Надявам се да те намеря, щом всичко приключи, малка Мириамел. Не съм съвсем сигурен какво ще остане, но ще е жалко да те загубя. — Той я изгледа със смразяващ поглед. — Имаме да свършим много работа. И ще разполагаме с предостатъчно време — завинаги, ако се наложи.

Мириамел усети сърцето си сграбчено в железен юмрук.

— Но ти се провали! — изкрещя му тя. — Другият меч не е тук! Ти се провали, Приратес!

Той се усмихна подигравателно.

— Така ли?

Тя долови някакво движение с периферното си зрение. Съпротивата на Камарис най-после беше сломена и той се тътреше нагоре по витото стълбище и след няколко мига изчезна от погледа й. Тя го проследи с безпомощно примирение. Бяха направили всичко възможно, но се бе оказало недостатъчно.

Приратес мина покрай Бинабик и Мириамел, за да последва стария рицар, но се спря на първото стъпало и се плесна по врата. Обърна се бавно и погледна трола, който тъкмо сваляше тръбата от устните си. Приратес издърпа нещо иззад ухото си и го огледа.

— Отрова? — попита той. — Ставаш за чирак на Укикук. Той винаги разбираше много бавно.

Пусна стреличката на пода и я размаза с черния си ботуш, след което се заизкачва по стълбището.

— Нищо не може да го уплаши — прошепна със страхопочитание Бинабик. — Аз не…

Тролът тръсна глава.

Мириамел проследи червената мантия на свещеника, докато той не потъна в сенките, след това сведе поглед към проснатите трупове на Изорн и останалите воини. Пламъкът на гнева й, почти потушен от страха, отново припламна.

— Баща ми е горе.

На пода до тях Кадрах ридаеше, заровил лице в ръкавите си.

Тиамак бързаше нагоре по стълбището.

„Всичките ни пресмятания, всичките ни мъдри планове, надежди — преследваха го скръбните мисли, — всичко беше напразно. Мечовете се оказаха клопка, а ние глупаци, абсолютни глупаци…“

Куцукаше нагоре, превъзмогвайки разгарящата се с всяка следваща крачка болка, за да не изостава от Джосуа, който беше едва доловима смътна сянка в плътния мрак над него. Устата му беше пресъхнала. Нещо очакваше на върха на стълбището.

„Смъртта — мина му през ума. — Смъртта, притаена като гхант на върха на някое дърво“.

Някъде над главата му отново отекна камбана — разтърсващ удар, който го раздруса като разгневен баща, сграбчил провинило се дете. Пред очите му отново потрепнаха пламъци и всичко около него сякаш се разпадна на ситни отломки. Стори му се, че измина мъчително дълго време, преди отново да види стъпалата пред себе си и да накара тромавите си, безчувствени крака да продължат нагоре. Кулата… оживяваше ли? След като всичко останало щеше да умре?

„Защо ме прати тя? Какво мога да направя? О, Ти, който винаги стъпваш по пясък, толкова съм уплашен!“

Принц Джосуа се отдалечи още повече и изчезна от погледа му, но хромият вран продължаваше да се катери. От време на време поглеждаше през прозорците на кулата и виждаше бушуващия в непознатата му околност долу хаос. Звездата-завоевател проблясваше като разгневено око над главата му. Снегът забулваше червеникавото небе, но той различаваше смътните силуети на тичащите по стените воини, които водеха битки край зъберите; други се сражаваха в двора около кулата. За момент Тиамак изпита бегла надежда — предположи, че херцог Исгримнур с останалата част от армията на Джосуа е успял да нахлуе вътре, но веднага си спомни за защитата, с която според Бинабик беше запечатана кулата. Исгримнур и останалите нямаше да могат да предотвратят нищо от предстоящото да се случи тук.

Толкова много неща го объркваха. Какво точно искаха да кажат за мечовете Мириамел и тролът? Че били някаква клопка и — още по-важно — че Приратес и Елиас искали да бъдат донесени тук. Но защо? Какви бяха плановете им? Беше ясно, че присъствието на Утук'ку под двореца имаше нещо общо с това. Ситите бяха казали, че могат да я забавят, но не и да я спрат. В Езерото на Трите дълбини имаше някаква могъща сила и Тиамак беше усетил, че Северната кралица иска да я впрегне. Ситите се опитваха да я забавят, но като че ли не успяваха да направят дори това.

Чу наблизо гласа на Джосуа. Спря разтреперан, уплашен да изкачи последните стъпала. Изпита внезапно нежелание да види онова, което принцът беше открил на върха на стълбището. Стисна очи и се замоли от все сърце да се събуди в смокиновата си горичка и всичко случило се да се окаже само зловещ кошмар. Но воят на несекващия вятър отвън не престана и щом отвори очи, отново го заобикаляха бледите, излъскани стени на стълбището на Кулата на Зеления ангел. Знаеше, че трябва да продължи, въпреки че всеки бумтящ като чук удар на сърцето му го принуждаваше да побегне надолу по стъпалата. С изтръпнали от изнемога крака — вече не го държаха прав — клекна и излази по последните няколко стъпала, докато главата му не се показа над последното. Прониза го студеният вятър, който духаше в просторната камбанария.

Огромните бронзови камбани висяха под сводестия таван като отровни зелени блатни цветя — и наистина, въпреки яростния вятър, въздухът беше пропит с миризмата на гнило, която излъчваха такива цветя. В центъра на помещението няколко тъмни колони се издигаха до тавана, от четирите страни зееха огромни сводести прозорци, през които се виждаше вихрещият се сняг и гневните пурпурни облаци. Джосуа стоеше на няколко крачки пред Тиамак с лице към северния прозорец. Стойката му беше вдървена, сякаш не знаеше какво да направи и как да се държи. Обърнат с лице към него пред прозореца върху обикновен дървен стол беше седнал брат му Елиас.

На бледото чело на краля имаше тъмна желязна корона, а в ръцете си държеше дълъг сив предмет, който Тиамак не виждаше ясно. Имаше подобна на меч форма, но Тиамак не можеше да задържи поглед върху него, сякаш той не принадлежеше изцяло на този свят. Кралят беше облечен в пълно кралско великолепие, но дрехите му бяха оплескани, а по развяваната му от вятъра мантия имаше повече дупки, отколкото плат.

— Да го захвърля? — промълви бавно Елиас. Очите му гледаха надолу и това явно беше отговор на казаното преди това от Джосуа. А тонът му беше като на човек, който сънува наяве. — Да го захвърля? Никога не бих могъл да го направя. Не и сега.

— В името на Божията обич и милосърдие, Елиас! — каза с отчаян глас Джосуа. — Той те убива! А ще направи и много други злини. Каквото и да ти е казвал Приратес, той замисля единствено зло!

Кралят повдигна глава и Тиамак, макар да се намираше зад гърба на Джосуа и сенките на стълбището да го скриваха, се дръпна от ужас. Проникващата през прозорците червеникава светлина затанцува върху бледото лице на краля, мускулите под кожата му се гърчеха като червеи. Но онова, което накара Тиамак почти да изкрещи от страх, бяха очите му. В тях блещукаше някакъв мътен блясък — сякаш бледо сияние на блатни свещи.

— Ейдон да ни опази! — задъха се Джосуа.

— Това не е планът на Приратес. — Устните на Елиас се разтвориха във вцепенена усмивка, сякаш бе неспособен да я задържи върху лицето си. — Аз съм Върховният крал, не го забравяй: всичко се случва по моя воля. Това е мой план. Свещеникът само изпълняваше моите заповеди и много скоро изобщо няма да имам никаква нужда от него. А ти… — той се надигна с резки конвулсивни движения, докато се изправи в цял ръст; върхът на неясното сиво нещо продължи да допира пода — … ти беше мой брат. Някога.

— Някога!? — извика Джосуа. — Елиас, какво се е случило с теб? Превърнал си се в нещо отвратително — нещо демонично!

Той отстъпи крачка назад и едва не рухна в отвора на стълбището, след което обърна нагоре ефеса на Найдел и с разтреперани ръце направи знака на Дървото върху гърдите си. Отвън тресна гръм и светлината потрепна. Кралят не откъсваше пустия си поглед от него.

— Не съм демон — отвърна Елиас, сякаш сериозно се беше замислил над казаното. — Не. Но много скоро ще бъда повече, много повече от човек. Вече мога да го почувствам, да почувствам как се отварям към ревящите сред звездите ветрове, да се почувствам като нощно небе, осеяно с блясъка на комети…

— Дано ми прости Усирис Изкупителя — въздъхна Джосуа. — Прав си, Елиас. Ти вече не си мой брат.

Спокойното лице на краля се сгърчи от ярост.

— А чия е вината за това?! Завиждаше ми още от дете и направи всичко възможно, за да ме унищожиш. Отне ми съпругата, моята любима Хилиса, открадна я и я предаде на смъртта! Оттогава не съм имал миг покой! — Кралят вдигна потрепващата си ръка. — Но това не ти беше достатъчно — не ти беше достатъчно да пронижеш сърцето ми, но пожела и полагащото ми се кралство! Ламтиш за короната ми, нали? — изрева той. — Ето, вземи я! — Той посегна към тъмната диадема. — Проклето желязо! През цялото време ме изгаря, направо ще полудея!

Той я изтръгна със стон от главата си и я запокити на пода. Върху челото му остана корона от съсухрена, разранена, почерняла кожа.

Джосуа отстъпи още една крачка. Очите му бяха пълни с ужас и болка. По страните му потекоха сълзи.

— Моля за… милосърдието на Ейдон! Моля се за душата ти, Елиас. — Принцът повдигна отсечената си ръка, сякаш за да отпъди гледката. — О, Господи, нещастнико! — Той изпъна гръб, вдигна Найдел и го протегна така, че върхът му затрептя пред гърдите на краля. — Но ти трябва да предадеш този прокълнат меч. Остават броени мигове, докато се появи Приратес. Не мога да чакам.

Кралят провеси брадичка и огледа втренчено Джосуа изпод вежди; главата му увисна, сякаш вратът му беше счупен. Гъста капка кръв се процеди от челото му, където беше стояла короната.

— А-а. А-а. Значи е дошло времето? Това ме обърква, след като вече всичко се е случило — или така изглежда…

Той вдигна сивото нещо и то моментално придоби осезаемост — дълго острие, набраздено с огнени ивици. Тиамак се вцепени от страх, но не помръдна от мястото си, неспособен дори да отмести поглед.

— Добре тогава…

Джосуа подскочи с вик напред и Найдел блесна като светкавица. Кралят замахна леко с Печал и отби удара, но не отвърна. Джосуа отскочи назад, разтърсен като от треска. Тиамак се запита дали не го е разтърсило самото докосване до сивия меч. Принцът отново се метна напред и сякаш безкрайно дълго се опитваше да пробие защитата на брат си. Елиас се сражаваше като насън, придвижвайки се с внезапни спазми, но напълно достатъчни, за да блокира нападенията на Джосуа винаги в последния момент, сякаш предварително знаеше къде точно ще го атакува принцът.

Най-накрая Джосуа се отдръпна, за да си поеме въздух. Потта върху челото му отрази блесналата навън светкавица.

— Сам виждаш — каза Елиас, — че е твърде късно за такива груби методи. — Той замълча, докато камбаните се олюляха в глух тътен. — Твърде късно. — Мътните му очи грейнаха, щом надигна Печал. — Но за мен не е твърде късно да изпитам задоволство от едно малко възмездие за всички злини, които си ми сторил — смъртта на съпругата ми, заплахата над трона ми, настройването на дъщеря ми срещу мен. По-късно ще имам други грижи. Но засега мога да се съсредоточа върху теб, мой някогашен братко.

Той пристъпи напред с превърналия се в размазано петно меч.

Джосуа се отбраняваше отчаяно, но силата на краля беше нечовешка. Той моментално изтика Джосуа до южния прозорец и въпреки необичайната скованост на движенията си стоварваше върху принца тежки удари — Джосуа едва успяваше да отбива само най-смъртоносните. Деликатният Найдел не беше в състояние да отблъсне краля и след броени мигове Джосуа беше притиснат до парапета на прозореца, неспособен повече да се защитава. Неочаквано Елиас протегна ръка, сграбчи Найдел за острието и го изтръгна от пестника на Джосуа. Обезумял от отчаяние, Тиамак изскочи от стълбището, метна се върху гърба на краля, докато той надигаше Печал, и се вкопчи в ръката му, с която държеше меча.

Това не помогна за спасението на принца. Джосуа вдигна ръце, за да се защити, но сивото острие се стовари върху шията му. Тиамак не видя раната, но чу отвратителния звук от посичането и усети разтърсването по цялата дължина на ръката на краля. Главата на Джосуа се килна и цялото му тяло залитна на една страна, а от врата му плисна кръв. Принцът се отпусна като празен чувал и остана да лежи безжизнен на пода.

Загубил равновесие, кралят се олюля, но вдигна ръка и сграбчи Тиамак за врата със свободната си ръка. За момент вранът стисна Печал — мечът беше толкова студен, че го изгори. Ужасяващ мраз прониза гърдите на Тиамак, ръцете му престанаха да усещат. Той успя само да нададе страдалчески вик от болка, от мъка по Джосуа и заради всичко, което се беше случило, преди кралят да се освободи от него и да го запокити с все сила настрани. Тиамак безпомощно се запързаля по каменния под на камбанарията, докато главата му не се удари в нещо твърдо.

Остана да лежи сгърчен до стената.

Не можеше нито да каже нещо, нито да помръдне. Гледката пред него се размаза от бликналите от очите му сълзи. Камбанарията внезапно се разтърси от мощен тътен, от който потрепна чак каменният под, върху който беше проснат. Червената светлина зад прозорците грейна още по-ярко, сякаш кулата беше обхваната от пламъци, извисили се толкова нависоко, че той видя върховете им през прозорците, а на фона на един от тях се очертаваше мрачният силует на краля.

Камбаната беше ударила за трети път.