Към кулата на Зеления ангел. Част втора

20. Прикован към колелото

Отначало Саймън си беше помислил, че огромната подземна леярна е нечий опит да пресъздаде Ада. След като се намираше в плен вече почти от две седмици, беше убеден в това.

Тъкмо успяваха да се дотътрят до парцаливите си постели в края на изнурителния работен ден и някой от помощниците на Инч — шепа слуги не чак толкова противни като своя господар, но и не много по-човечни от него — вече ги навикваше да се вдигнат и да започнат следващия. Почти замаяни от изтощение още преди да са започнали работа, Саймън и останалите пленници изгълтваха чашата рядка овесена каша, която вонеше на ръжда, и отново тръгваха към леярната.

Ако пещерата, в която спяха, беше неприятно гореща, огромната пещера на леярната беше същински ад. Задушаващата жега притискаше лицето на Саймън, а очните му ябълки пресъхваха като орехови черупки и кожата му се сбръчкваше и белеше. Всеки следващ ден беше изпълнен с потискащ, умопомрачителен, изгарящ пръстите труд, поносим единствено благодарение на мъжа, който мъкнеше кофата с вода. Но между отделните освежителни глътки изминаваха цели епохи.

Единственият късмет на Саймън беше, че случайно беше срещнал Станхелм, който единствен сред работещите в леярната окаяници беше запазил човечността си. Станхелм показа на новия затворник кътчетата, където можеше да вдъхне малко по-хладен въздух, кои от слугите на Инч да избягва най-усърдно и — най-важното — как да си придава вид, че отдавна работи в леярната. По-възрастният мъж не допускаше, че Саймън има особена причина да остане анонимен и незабележим, но основателно беше убеден, че е по-добре да не привлича вниманието на Инч, затова научи новия затворник какво се очаква от него — което преди всичко беше демонстриране на абсолютно раболепие. Саймън свикна да свежда поглед и да работи енергично и усърдно винаги когато Инч се въртеше наоколо. Освен това върза един парцал на пръста си, за да скрие златния пръстен. Нямаше желание да се лиши от тази скъпоценност, но съзнаваше, че ще е ужасна грешка, ако допусне някой да го зърне.

Работата на Станхелм се състоеше в това да отделя парчета бракуван метал за тигелите. Беше взел Саймън да върши същото и научи новия си чирак как да различава мед от бронз и калай от олово, като удря парчето метал върху камък или като надраска повърхността му с остра желязна пръчка.

Какво ли не минаваше през ръцете им, преди да стигне до топилнята — вериги, тенджери, строшени плочи с неясно предназначение, обръчи от колелета на фургони и от бъчви, пълни с криви гвоздеи торби, скари от камини и панти на врати. Веднъж Саймън вдигна една фино изработена Стойка за колби и си спомни, че я беше виждал закачена на стената в кабинета на доктор Моргенес, но докато я оглеждаше, понесен от вихрушката на внезапно възникнали приятни спомени, Станхелм го сръга — предупреждаваше го за приближаването на Инч. И Саймън моментално я хвърли в купа.

Отнасяха късовете метал към редицата тигели, закачени над леярните пещи с огромни като къщи пламъци, поддържани сякаш от несекващи количества въглища и раздухвани с мехове, задвижвани от огромното водно колело на леярната, три пъти по-високо от човешки ръст, което се въртеше неспирно ден и нощ. Раздухван от меховете, огънят се развихряше с такава невероятна ярост, че на Саймън му се струваше истинско чудо, че каменните стени на пещерата не се стопяват. Тигелите, всеки напълнен с различен метал, се придвижваха от свързана с колелото конструкция от почернели вериги и макари. Друга верижна конструкция, толкова по-огромна от тази за придвижването на тигелите, че сякаш беше сглобена от белезници за великани, се извисяваше от главината на колелото и изчезваше в една мрачна цепнатина в покрива на леярната. Дори Станхелм не обичаше да говори къде отвежда тя, но Саймън се досещаше, че има някаква връзка с Приратес.

В откраднатите мигове почивка Станхелм описваше на Саймън целия процес — разтопяването на отломките метал в ослепително червена течна маса, изливането й от тигелите в слитъци — продълговати късове суров метал, — които, след като изстиваха, бяха откарвани от плувнали в пот мъже в друга част на огромното помещение, където ги оформяха в онова, което след това Инч отнасяше на краля. Ризници и оръжия, предполагаше Саймън, след като сред огромните количества отпадъци почти никога не забелязваше бойни приспособления, които да не са повредени до такава степен, че да са станали съвсем неизползваеми. Разбираше желанието на Елиас да превърне всяко ненужно парче метал в острие на стрела или в меч.

Дните се нижеха един след друг и му ставаше все по-ясно, че няма почти никакъв шанс да се измъкне от това място. Станхелм му беше казал, че през последната година се опитали да избягат само няколко затворници, но само един-единствен от тях не бил заловен веднага и докаран обратно. Нито един от тях не беше живял дълго след това.

„А този, който се е измъкнал, е бил Джеръмайъс. Успял е само благодарение на глупостта на Инч да го изпрати с поръчка горе. Съмнявам се да ме споходи подобен шанс“.

Чувството, че е хванат в капан, беше толкова непреодолимо, а желанието да избяга толкова умопомрачително, че на моменти Саймън не можеше да го превъзмогне. Обсебваше го мисълта огромните вериги на водното колело да го отнесат към мрачните кътчета, до които достигаха. Сънуваше как открива тунел, който отвежда от огромното помещение, както беше направил при първото си бягство от Хейхолт, но сега всички изходи бяха запълнени или отвеждаха към други части на леярната. Продоволствията се носеха от тритингски наемници, въоръжени с копия и брадви, и всяка доставка беше под надзор. Единствените ключове подрънкваха на широкия колан на Инч.

Времето за неговите приятели и за делото на Джосуа се скъсяваше, но Саймън беше безпомощен.

„А и Приратес не е напуснал двореца. Което значи, че е само въпрос на време кога ще се появи пак тук. Ами ако не бърза толкова следващия път? И ако ме познае?“

Винаги, когато оставаше сам и никой не го наблюдаваше, Саймън се оглеждаше за нещо, което би могло да му помогне да избяга, но почти нищо не му вдъхваше надежда. Веднъж напъха в джоба си парче желязо и го точеше в камъните, когато би трябвало да спи. Ако все пак Приратес го откриеше, щеше да направи всичко, което му позволяваха силите.

Двамата със Станхелм стояха до купчината отломки. Възрастният мъж се беше порязал на един остър ръб и от ръката му течеше кръв.

— Стой спокойно. — Саймън отпори парче от изпокъсаните си бричове и започна да превързва ранената ръка на Станхелм. Изтощен до крайност, той се олюляваше като кораб сред бурни вълни. — Ейдон! — възкликна разтревожен Саймън. — Много е дълбока.

— Не мога повече — измърмори Станхелм. Очите над лицевата му маска най-после бяха придобили безжизнения поглед като този на останалите работници в леярната. — Не мога повече.

— Просто остани тук — отвърна Саймън, докато затягаше възела. — Почивай.

Станхелм поклати безнадеждно глава.

— Не мога.

— Тогава недей. Седни. Ще отида да намеря водопоеца и ще ти донеса вода.

Нещо огромно и мрачно мина пред пламъците и препречи светлината, както планина скрива залеза.

— Почивате, а? — Инч наведе глава и огледа първо Станхелм, а след това и Саймън. — И не работите.

— Той си с-сряза ръката. — Избягвайки очите на надзирателя, Саймън се загледа в огромните обувки на Инч. С учудване забеляза, че сплесканите му палци стърчат от тях. — Тече му кръв.

— Ами да му тече — отвърна с нетърпящ възражение глас Инч. — Няма време за почивка. Има работа да се върши.

Станхелм се олюля, след което неочаквано се отпусна и седна. Инч го изгледа втренчено и пристъпи напред.

— Ставай. Време е за работа.

Станхелм простена едва чуто, стискаше ранената си ръка.

— Ставай — затътна гласът на Инч. — Веднага!

Станхелм изобщо не го погледна. Инч се наведе и го зашлеви толкова силно, че главата му отхвръкна на една страна, а тялото му отскочи. Станхелм извика от болка.

— Стани!

След като и това не даде необходимия ефект, Инч вдигна огромния си пестник и го стовари върху Станхелм — от удара той се просна на земята.

Няколко други леяри бяха спрели да работят, за да погледат — наблюдаваха наказанието на Станхелм с вцепененото смирение на стадо овце, видели вълк да отвлича една от тях и съзнаващи, че поне за известно време са се отървали.

Станхелм лежеше безмълвен. Инч вдигна крак над главата му.

— Стани, ти казвам.

Сърцето на Саймън щеше да се пръсне. Всичко ставаше прекалено бързо. Знаеше, че ще е пълна глупост да се обади — Станхелм явно беше стигнал кулминацията на издръжливостта си и явно искаше да умре. Защо да рискува всичко?

„Глупаво е да се грижиш за някого“, мина му гневна мисъл.

— Спри. — Знаеше, че е неговият глас, но му прозвуча като нереален. — Остави го.

Огромното нашарено от белези лице на Инч се завъртя бавно и единственото му зрящо око замига сред опърлената му плът.

— Ти не се обаждай — изрева той и срита Станхелм.

— Казах… остави го.

Инч се извърна от жертвата си, а Саймън отстъпи крачка назад и се огледа накъде да побегне. Вече нямаше връщане назад, нямаше спасение от този сблъсък. Ужас и дълго преглъщана ярост го раздираха. Прииска му се конфискуваният му от норните канукски нож да е в ръцете му.

— Ела тук.

Саймън отстъпи още една крачка.

— Ела да ме хванеш, торба с лайна такава.

Обезобразеното лице на Инч се сгърчи в озъбена гримаса и той се хвърли напред. Саймън се измъкна и хукна да бяга. Работниците зяпнаха, щом господарят на леярната се заклатушка тромаво подире му.

Саймън се беше надявал да умори огромния мъж, но си бе направил сметката, без да вземе предвид собственото си изтощение през изпълнените с недохранване и недоспиване седмици. След стотина крачки усети, че силите му се изцеждат, макар Инч все още да се олюляваше на известно разстояние от него. Нямаше къде да се скрие и нямаше измъкване от леярната. По-добре беше да се обърне и да се бие на открито, където все още можеше да се възползва от привилегията на бързината, доколкото му беше останала.

Наведе се и грабна един голям камък. Инч, вече сигурен, че го е спипал, предпазливо поглеждаше към камъка, но не спря да пристъпва към него, макар и по-бавно.

— Доктор Инч командва тук — избоботи той. — Има работа да се върши. Ти… ти си…

Той изръмжа, неспособен да намери думите, които да изразят огромното престъпление на Саймън. И направи още една крачка напред.

Саймън запрати камъка към главата му, но Инч я отмести и камъкът го удари по рамото. Саймън се изпълни с мрачно веселие, някаква разрастваща се ярост, която го връхлиташе като необуздана радост. Това беше човекът, довел Приратес до кабинета на Моргенес! Това чудовище бе подпомогнало убийството на наставника му!

— Доктор Инч! — изкрещя Саймън и се изкикоти, докато се навеждаше за нов камък. — Доктор?! Ти не ставаш да бъдеш наричан другояче освен плужек, освен гадина, освен кретен! Доктор! Ха!

Метна втория камък, но Инч отстъпи встрани и той изтрополи по пода на пещерата. Огромното туловище подскочи напред със смайваща бързина и удари Саймън със зашеметяваща сила, при което той залитна. Преди да успее да се изправи, една огромна ръка сграбчи неговата. Дръпна го рязко нагоре и го блъсна с главата напред върху каменния под. Саймън удари главата си и остана да лежи замаян. Месестите ръце на Инч го докопаха пак, вдигнаха го отново и нещо го цапардоса по лицето толкова силно, че той чу гръм и видя светкавици. Маската му се смъкна. Друг удар го завъртя и той се стовари на земята. Остана да лежи неподвижен, мъчеше се да си спомни къде е и какво му се случва.

— Дразниш ме… — изломоти гърлен глас.

Саймън чакаше безпомощно следващия удар; надяваше се да е достатъчно силен, за да спре болката в главата и слабостта в корема му завинаги. Но дълго време не последва нищо.

— Малкият кухненски хлапак — измърмори най-после Инч. — Познах те. Ти си кухненският хлапак. Но ти е порасла брада! — Чу някакъв звук, сякаш два камъка се търкаха един в друг. Мина известно време, преди да разбере, че Инч се смее. — Върна се! — Тонът му изразяваше такова задоволство, сякаш му беше стар приятел. — Върна се при Инч — но сега съм доктор Инч. Ти ми се присмя. Но повече няма да ми се смееш.

Огромните му ръце го сграбчиха и го вдигнаха от пода. Внезапно движение — и главата му се изпълни с мрак.

Саймън се опитваше да помръдне, но не можеше. Нещо опъваше ръцете и краката му с огромна сила.

Отвори очи и видя обезобразеното кръгло като луна лице на Инч.

— Малкият кухненски хлапак. Върна се. Падна ми.

Огромният мъж се приведе. С едната си ръка закрепи дясната ръка на Саймън към нещо зад него, след което вдигна другата, в която стискаше тежък дървен чук. Саймън забеляза насочения срещу китката му клин и не можа да сдържи ужасения си вик.

— Уплаши ли се, кухненски хлапако? Ти взе моето място, мястото, което трябваше да е мое. Настрои стареца срещу мен. Не съм забравил аз.

Инч вдигна чука и го стовари с все сила върху главата на клина. Саймън се задъха и се сгърчи безпомощно, но не усети болка, а само стягане върху китката си. Инч заби клина надълбоко, след което се дръпна да огледа работата си. За първи път Саймън осъзна, че се намират високо над пода на пещерата. Инч беше стъпил върху стълба, облегната на стената точно под ръката на Саймън.

Но това не беше стената, забеляза в следващия миг Саймън. Въжето около китката му беше приковано към огромното водно колело на леярната. Другата му китка и двата глезена вече бяха обездвижени. Беше прикован на няколко лакътя под ръба на колелото и на десетина лакътя от земята. Колелото не се движеше и струята черна вода изглеждаше на по-голямо разстояние, отколкото би трябвало.

— Прави, каквото искаш. — Саймън стисна зъби, за да овладее набъбващия да изскочи от него крясък. — Не ме е грижа. Прави, каквото щеш.

Инч дръпна китката му за проверка. Саймън започна да усеща напрежението от тежестта си в привързаните места и лекото затопляне в ставите си, предшестващо истинските болки.

— Да правя? Аз не правя нищо. — Инч сложи огромната си длан върху гърдите му, натисна рязко и изтласка въздуха от дробовете му със съскане. — Аз чаках. Ти ми взе мястото. Аз чаках и дочаках да стана доктор Инч. Сега ти ще чакаш.

— К-какво да чакам?

Инч се усмихна и се видяха изпотрошените му зъби.

— Да умреш. Никаква храна. Може да ти давам вода — така ще стане по-бавно. Може да помисля… да направя нещо друго. Няма значение. Ще чакаш. — Инч кимна доволно. — Ще чакаш.

Напъха дървения чук в колана си и слезе по стълбата.

Саймън го гледаше с вцепенено недоумение. Надзирателят стъпи на пода и махна с ръка на двама от слугите да отнесат стълбата. Саймън проследи с тъжен поглед отдалечаването й. Дори да успееше да се измъкне от приковаващите го връзки, щеше да намери смъртта си върху каменния под.

Но Инч все още не беше приключил. Отдалечи се, докато огромното колело почти го скри от погледа на Саймън, и дръпна надолу един дебел дървен лост. До слуха на Саймън достигна стържещ шум и той усети колелото да се задвижва. След миг костите му изпращяха. Колелото се плъзна надолу, разтресе се и разплиска улея.

Бавно… съвсем бавно… колелото започна да се върти.

В първия момент Саймън почувства едва ли не облекчение, че се спуска към земята. Тежестта се премести от двете му ръце към китката и единия глезен, след това напрежението постепенно се прехвърли върху краката, докато помещението се обръщаше. Докато продължаваше да се спуска, усети кръвта да нахлува в главата му, сякаш всеки миг щеше да бликне през ушите му. В най-ниската точка на завъртането водата се плискаше точно под него, почти мокреше пръстите му.

Огромните вериги над колелото се отдалечаваха, изчезваха нагоре в мрака.

— Не мога да го спра за дълго — изломоти обърнатият с краката нагоре Инч. — Меховете не работят, кофите не работят и кулата на Червения плъх-магьосник не се върти. — Той проследи с поглед Саймън, който започна да се издига бавно към тавана на пещерата. — Прави много неща това колело. — Единственото му оцеляло око проблесна на светлината на пещите. — И убива малки кухненски хлапаци.

Обърна се и се затътри през пещерата.

Отначало не болеше чак толкова много. Китките му бяха толкова стегнати и беше така изпънат върху колелото, че почти не се поклащаше. Беше гладен, което запазваше разсъдъка му и възможността да мисли. Мозъкът му се въртеше много по-бързо от колелото, към което беше прикован, кръжеше през събитията, които го бяха запокитили на това място, и през десетки невероятни възможности за бягство.

Може би Станхелм щеше да дойде, когато станеше време за спане, за да го освободи, каза си Саймън. Стаята на Инч беше в някаква друга част на леярната и с малко късмет Саймън можеше да бъде освободен, без тромавият надзирател дори да разбере. Но къде можеше да отиде? И защо си мислеше, че Станхелм е още жив или ако е, че ще рискува живота си за човек, когото почти не познава?

Някой друг? Но кой? Никой от останалите не го беше грижа дали Саймън е жив, или мъртъв, а и не можеше да ги обвинява за това. Как можеш да обвиняваш някого, когато всеки миг е битка да поемеш глътка въздух, да издържиш на горещината, да си свършиш работата под бича на жестокия господар?

Този път нямаше приятели, които да го спасят. Бинабик и Мириамел, дори да успееха да проникнат в двореца, никога не биха дошли тук. Те търсеха краля. А и нямаше никаква причина да се надяват, че Саймън все още е жив. Тези, които го бяха спасявали по-рано — Джирики, Джосуа, Адиту — бяха безкрайно далеч, някъде сред пасищата или напредваха към Набан. Каквито и приятели да беше имал в двореца, отдавна ги нямаше. А дори да успееше да се освободи от това колело, къде можеше да отиде? Какво можеше да направи? Инч щеше да го хване пак и следващия път господарят на леярната можеше и да не приложи чак толкова постепенно мъчение.

Отново напрегна всичките си сили да провери въжетата, но те бяха яки, изплетени да издържат огромните тежести в леярната, и въобще не помръднаха. Можеше да се напряга дни наред, но само щеше да разкъса кожата на китките си. Не можеха да му помогнат и клиновете върху гредите на колелото, за които бяха завързани — Инч ги беше забил внимателно между влакната, без да ги поврежда.

Парещите болки в ръцете и краката му се засилваха. Саймън усети как ужасът в него се разраства като тътен на барабани. Не можеше да помръдне. Каквото и да се случеше, колкото и зле да се почувстваше, колкото и силно да крещеше и да се напрягаше да се освободи, не беше в състояние да направи нищо.

Щеше да е почти облекчение, помисли си той, ако се появеше Приратес и видеше, че Инч го е приковал. Червеният проповедник щеше да извърши ужасяващи неща с него, но поне щяха да са различни ужасяващи неща — остри болки, дълги болки, слаби и непоносими болки. Сегашните, беше сигурен той, щяха да се засилват постепенно и неотклонно. Скоро и гладът щеше да започне да го измъчва до непоносимост. Беше изминал повече от цял ден, откакто беше ял за последен път, и не можеше да престане да мисли за последната пълна с помия чаша с копнеж, който граничеше с безумство.

Щом отново се завъртя с главата надолу, стомахът му се сви и за момент той престана да усеща умопомрачителния глад. Това беше съвсем слаба утеха, но пък и надеждите на Саймън ставаха все по-незначителни.

Болката, която раздираше цялото му тяло, съответстваше на връхлитащата го ярост, която се разрастваше заедно със страданията му — безпомощна ярост, ненамираща никакъв изход, поради което беше започнала да разяжда разсъдъка му. Също като един изпаднал в яростен пристъп мъж, когото беше видял веднъж в Ерчестър да изхвърля цялата си покъщнина през прозореца на дома си, Саймън нямаше какво друго да запокити срещу своите врагове освен онова, което му принадлежеше — убежденията си, нещата, които обичаше, най-скъпите си спомени.

И Моргенес, и Джосуа, и Бинабик, и всички останали го бяха използвали, реши той. Бяха взели едно момче, което дори не знаеше как да напише името си, и го бяха превърнали в свое оръдие. Поради манипулациите им беше изхвърлен от своя дом, беше се превърнал в изгнаник, беше станал свидетел на смъртта на много свои близки и на разрухата на много скъпи и праведни неща. Лишен от правото да направлява съдбата си, беше запокитван в какви ли не посоки и му бяха съобщавали само полуистини, за да го държат в подчинение и да продължава да им служи. Заради Джосуа се беше изправил срещу дракон и беше победил, но му бяха отнели Великия меч, за да го дадат на друг. Заради Бинабик беше останал в Ийканук — кой можеше да каже със сигурност, че Хейстън ще бъде убит, ако бяха тръгнали преди това? Беше тръгнал с Мириамел, за да я защитава, и беше пострадал, като първо попадна в тунелите, а сега бе прикован към това колело, върху което сигурно щеше и да умре. Всичко му бяха взели, всичко, което имаше. Бяха го използвали.

А Мириамел беше отговорна и за други свои простъпки. Беше го подвела, отнасяйки се с него като с равен, независимо че беше кралска дъщеря. Беше му станала приятелка, или поне твърдеше така, но не го беше изчакала да се върне от пътуването из северните планини. Не, вместо това беше тръгнала сама, без да остави дори една думичка за него, сякаш приятелството им никога не беше съществувало. И се беше отдала на друг мъж — беше му дарила непорочността си, без дори да го харесва! Беше целунала Саймън, беше го накарала да си мисли, че безнадеждната му любов има някакво значение за нея… след което беше се отрекла пред очите му от собствените си постъпки по възможно най-жестокия начин.

Дори майка му и баща му го бяха изоставили — бяха умрели, преди изобщо да ги е видял, бяха го лишили от биография и минало, освен онова, което му разправяха камериерките. Как смееха!? И как го бе допуснал Бог?! Дори Бог го беше измамил. Нали казваха, че се грижел за всички създания на този свят, но явно изобщо не го беше грижа за Саймън, най-нищожния му раб. Как беше възможно Бог да обича някого и да го подложи на такива страдания, каквито беше изстрадал Саймън, който нямаше никаква вина, освен че искаше да постъпва справедливо?

А като прибавка към целия му гняв към така наречените му приятели, злоупотребили с доверието му, изпитваше още по-огромна ненавист към враговете си. Инч, това брутално животно — не, дори по-отвратителен от всяко животно, защото нито едно животно не те подлага на мъчения. Крал Елиас, хвърлил целия свят във война, подложил го на неописуеми ужаси, глад и смърт. Утук'ку със сребърната маска, която бе изпратила ловците си да преследват Саймън и приятелите му и бе убила Амерасу. И накрая убиецът на Моргенес, свещеник Приратес, който не таеше в черната си душа нищо освен унищожителна злоба.

Но най-големият виновник за всички страдания на Саймън, изглежда, беше онзи, чиято ненаситна ненавист беше толкова огромна, че дори гробът беше тесен за нея. Ако някой трябваше да понесе най-мъчителното възмездие, това беше Кралят на бурите. Инелуки беше хвърлил в разруха населения с невинни хора свят. Именно той беше съсипал живота и щастието на Саймън.

Понякога му се струваше, че единствено омразата му го крепи жив. Когато мъките ставаха непосилни, когато имаше усещането, че животът му се изплъзва или вече не е под контрола му, инстинктът да оцелее и да отмъсти беше единственото му спасение. Щеше да остане жив, докато може, дори само за да върне част от страданията си на всички, които го бяха оскърбявали. Щяха да си платят за всяка ужасяващо самотна нощ, за всяка рана, за всяко страдание, за всяка сълза.

Докато се въртеше в мрака на ръба на разсъдъка и умопомрачението, Саймън за хиляден път се заричаше да отмъсти за всяка понесена болка.

В първия момент му се стори, че е светулка, потрепваща в периферията на зрението му — нещо незначително, което блещукаше без светлина, точица не-чернота сред потъналия в тъма свят. Саймън, чиито мисли се лутаха като обезумели сред сковаващите болки и глада, изобщо не разбираше какво би могло да е.

„Ела“, прошепна някакъв глас.

Непрекъснато чуваше гласове през целия този втори ден — или беше третият? — на колелото. Какво значение можеше да има поредният от тях? Какво значение можеше да има някакво танцуващо петънце светлинка?

„Ела“.

Внезапно беше освободен — освободен от колелото, освободен от въжетата, които изгаряха китките му. Искрата го поведе напред, преди да е успял да проумее как е възможно такова лесно бягство… докато не погледна зад гърба си.

Върху бавно въртящата се рамка висеше някакво тяло, отпуснат върху въжетата гол белокож силует. Оранжеви като пламък потни кичури бяха полепнали по челото му. Брадичката му беше увиснала на гърдите.

„Кой е този?“, запита се за миг Саймън… но знаеше отговора. Огледа с безразличие собственото си тяло. „Значи така съм изглеждал? Но в него не е останало нищо — прилича на празна делва“.

Мисълта го връхлетя изневиделица.

„Аз съм мъртъв“.

Но ако беше така, защо все още усещаше смътно въжетата, все още усещаше изопнатите си до скъсване ръце? Защо му се струваше, че е едновременно в и извън тялото си?

Светлинката пред него отново помръдна призивно, настоятелно. Саймън я последва мимо волята си. Движеха се през хаос от сенки като вятър през дълъг мрачен комин, а покрай и през него преминаваха почти-неща. Връзката му с увисналото върху колелото тяло изтъняваше все повече. Усети свещицата на съществуванието му да премигва.

„Не искам да изгубя себе си! Пусни ме да се върна!“

Но предвождащата го искра продължаваше да лети напред.

Развихреният мрак разцъфтя в светлини и цветове и постепенно започна да придобива формите на реални неща. Саймън се намери пред устието на огромния улей, който въртеше водното колело, загледан в спускащата се в дълбините под двореца тъмна вода, която изтичаше към леярната. След това видя безмълвното езеро в пустите зали на Асу'а. Водата се процеждаше в езерото през цепнатините на покрива. Носещите се над езерото мъгли пулсираха от живот, сякаш водата вливаше енергия в нещо, което отдавна беше затихнало в безжизненост. Да не би това да искаше да му покаже потрепващата светлинка? Че водата от леярната е изпълнила ситското езеро? Че то отново се съживява?

Край него прелитаха и други образи. Видя тъмния силует, който израстваше в основата на масивната стълба в Асу'а, подобието на дърво, което почти беше докоснал и чиито странни мисли беше усетил. Самото стълбище представляваше спираловидна тръба, която започваше от корените на дишащото дърво и стигаше чак до Кулата на Зеления ангел.

Щом си помисли за нея, пред очите му моментално изникна острият й връх, извисен като огромен бял зъб. Валеше сняг и небето беше покрито с плътни облаци, но въпреки това Саймън виждаше нощното небе над тях. Надвиснала над мрака на север като тлеещ въглен с тъничко петънце-опашка, зад нея се носеше Звездата-завоевател.

„Защо ме водиш по всички тези места?“, попита Саймън. Светлото петънце се рееше пред него, сякаш го слушаше. „Какво означава това?“

Не последва отговор. Но нещо студено плисна лицето му.

Саймън отвори очи, превърнал се отново и внезапно в обитател на изтръпналата си от болки плът. Някакъв разкривен силует висеше с главата надолу от тавана и цвъртеше като прилеп.

Не. Беше един от помощниците на Инч и всъщност самият Саймън висеше с главата надолу в долната точка на въртенето на колелото, заслушан в скрибуцането на оста. Помощникът плисна още една кофа вода върху лицето му, но съвсем малко от нея се изля в устата му. Той се задъха, задави се и се опита да преглътне, след което облиза устните и брадичката си. Когато започна да се издига нагоре, мъжът се отдалечи, без да каже нито дума. От косата на Саймън потекоха малки капчици и за известно време той беше изцяло съсредоточен в опитите си да ги улови и погълне, преди да са се стекли, за да има време да се замисли за странното си видение. Едва когато колелото отново го завъртя надолу, си спомни за него.

„Какво ли означава това?“ Парещите болки в ставите разпиляваха мислите му. „Какво беше това блясъче и какво се опитваше да ми покаже? Или просто полудявам?“

Бяха му се присънвали множество странни сънища — видения от отчаяние и превъзбуда, сцени на невероятни триумфи над неговите врагове и на ужасяващи страдания на неговите приятели, но беше сънувал и много по-незначителни неща. Гласовете, които беше чувал из тунелите, се бяха завърнали, понякога като едва доловимо бърборене на фона на тътена и скрибуцането на колелото, друг път като ясен шепот в ухото му, откъслечни фрази, които го измъчваха със своята неразбираемост. Беше обсаден от фантазии, зашеметен като подмятана от яростен ураган птица. С какво беше по-реално това съновидение?

„Но то беше по-различно. Също като разликата между порив на вятъра по кожата ти и нечие докосване“.

Саймън се съсредоточи върху видението. В края на краищата имаше за какво да разсъждава, нещо различно от умопомрачителния глад и парещата болка в крайниците.

„Какво видях? Че езерото под двореца отново е живо, изпълнено с водата, която се разплисква точно под това колело? Езерото! Защо не се сетих за това досега? Джирики, не, Адиту каза, че в Асу'а има нещо, наречено Езерото на Трите дълбини, Главен свидетел. Значи това видях там долу. Видях ли? Аз пих от него! Но какво значение има това, дори да е вярно?“ Продължи да се рови из мислите си. „Кулата на Зеления ангел, онова дърво, езерото — свързани ли са по някакъв начин?“

Спомни си за сънищата си за Бялото дърво, които дълго го бяха измъчвали. Отначало си беше помислил, че е дървото Удун във вкочанения Ийджарджук, огромния вледенен водопад, който го беше поразил със своята величественост и невероятност, но му беше минало през ума, че то има и друго значение.

„Бяло дърво без нито едно листо. Кулата на Зеления ангел. Ще се случи ли нещо там? Но какво?“ Той се разсмя дрезгаво, изненадан от собствения си скрибуцащ глас — не беше изричал нито дума от много, много часове. „А и какво ли мога да направя? Да кажа на Инч?“

И все пак нещо се случваше. Езерото беше живо, Кулата на Зеления ангел очакваше нещо… и водното колело продължаваше ли, продължаваше да се върти неспирно.

„По-рано често сънувах едно колело — огромно колело, което се върти през времето — и издигаше миналото към светлината, а всичко живо свличаше надолу в земята… но не дървено като това, движено от кална вода“.

Сега колелото отново го свличаше надолу, обръщаше го така, че кръвта отново нахлу в главата му и слепоочията му заблъскаха.

„А какво ми каза ангелът в онзи сън?“ Той сгърчи лице от болка и преглътна вика си. Сякаш огромни игли пронизаха краката му. „Проникни по-дълбоко — каза ми тя. — По-дълбоко“.

Стените на Времето започнаха да се ронят около Саймън, сякаш колелото, което го въртеше, също като колелото, което беше посещавало сънищата му, се гмурна направо през тъканта на настоящия момент, повличайки го надолу към миналото и загребвайки от древната история, за да я разлее върху настоящето. Дворецът под него, Асу'а Великолепния, мъртъв от пет столетия, беше станал реален като извисяващия се над него Хейхолт. Делата на тези, които си бяха отишли — или на такива като Инелуки, които бяха умрели, но все още не си отиваха — бяха живи като делата на живите мъже и жени. А Саймън се въртеше сред тях, немощно парче кожа и кости върху колелото на Вечността, носен въпреки волята си през призрачното настояще и неумиращото минало.

Нещо опипваше лицето му. Саймън се измъкна от делириума и усети пръсти да докосват страните му. За момент плъзнаха по косата му и изчезнаха, когато колелото го издигна нагоре. Той отвори очи, но или беше загубил зрението си, или всички факли бяха угаснали.

— Какво си ти? — попита потрепващ глас. Беше съвсем близо, но той вече се отдалечаваше от него. — Чух те да викаш. Гласът ти не е като другите. И мога да те усетя. Какво си?

Устата на Саймън беше изприщена и той едва си поемаше дъх. Опита се да отговори, но изскочи само някакво тихичко бълбукане.

— Какво си?

Докато се мъчеше да отговори, Саймън се запита дали не сънува отново. Но въпреки натрапчивото си присъствие, създанията в нито един от сънищата му не го бяха докосвали с осезаема плът.

Сякаш измина цяла вечност, докато се издигне до върха на колелото, където огромните вериги трещяха оглушително над главата му, и отново започне да се спуска надолу. Докато отново стигне дъното, успя да събере достатъчно плюнка, за да промълви нещо, превъзмогвайки раздиращата болка в гърлото си.

— Помогни… ми…

Но ако въобще имаше някой, този път нито го докосна, нито се обади. Той продължи да се върти неумолимо. Зарида без сълзи — сам в мрака.

Колелото се въртеше. Заедно с него се въртеше и Саймън. От време на време върху лицето му плисваше вода и се процеждаше в устата му. Също като Езерото на Трите дълбини, той я поглъщаше жадно, за да поддържа искрицата живот в себе си. Сенки изпълваха замъгленото му съзнание. Гласове шептяха в ухото му. Мислите му се рееха несвързани, но болката го държеше в капана на измъченото му, агонизиращо тяло. Изпълваше го неутолим копнеж да се освободи.

Колелото се въртеше. Заедно с него се въртеше и Саймън.

Зърна някакъв безформен сив силует в безпределната далечина, но някак си достатъчно близо, за да го докосне. Блещукаше едва-едва, като сиво-зелени изсъхнали листа — ангелът от върха на кулата.

„Саймън — прошепна ангелът. — Искам да ти покажа нещо“.

Дори в мислите си Саймън не можеше да формулира въпроса, който искаше да й зададе.

„Ела. Няма много време“.

Заедно прекосиха някакви неща, запътени към някакво друго място. Като мъгла, която се изпарява под топлите лъчи на слънцето, сивотата затрептя и се стопи и пред очите на Саймън изникна нещо, което вече беше виждал, макар да не можеше да се сети къде. Млад мъж със златиста коса се спускаше внимателно през един тунел. В едната си ръка държеше факла, в другата — копие.

Саймън се озърна за ангела, но беше останал само мъжът с копието, изтръпнал от грозящите го опасности. Кой беше той? Защо трябваше да му показват това видение? В миналото ли беше то? Или в настоящето? Или беше някой, който идваше да го спаси?

Плахият силует продължаваше напред. Тунелът се разшири и на светлината на факлата се видяха изображенията на пълзящи растения и цветя, осеяли стените. Когато и да беше, миналото, бъдещето или настоящето, Саймън беше сигурен, че знае къде се е случило — в Асу'а, сред дълбините под Хейхолт.

Мъжът спря рязко, отстъпи крачка назад и вдигна копието. Факлата освети в залата пред него огромен силует, покрит с хиляди блещукащи червеникави люспи. Само на няколко стъпки от сводестия вход, в който беше застанал копиеносецът, лъсна огромна лапа с извити нокти от жълта кост.

„Внимавай. Това е част от собствената ти история…“

Но още преди ангелът да довърши, картината внезапно угасна.

Саймън се събуди от опипваща лицето му ръка и процеждаща се между устните му вода. Задави се и плю — но същевременно се мъчеше да преглътне всяка животворна капчица.

— Ти си мъж — добави гласът. — И си истински.

Още вода плисна върху лицето му и в устата му. Беше му трудно да я преглътне, докато висеше надолу с главата, но през дългите часове върху колелото вече се беше научил.

— Кой… — прошепна той през напуканите си устни.

Ръката заопипва лицето му, внимателно като любопитен паяк.

— Кой съм аз ли? — запита гласът. — Аз съм този, който е тук. В това място, искам да кажа.

Саймън се вторачи напрегнато. Някъде далеч все още гореше някаква факла и той успя да зърне очертанията на силуета пред себе си — реален човек, мъж, а не шепнеща сянка. Но докато се вглеждаше, колелото отново го заиздига нагоре. Беше сигурен, че когато се спусне пак, живото създание ще си е отишло и той отново ще остане сам.

— Кой съм аз? — повтори замислено мъжът. — Някога имах име, но това беше на друго място. Когато бях жив.

Саймън не можеше да изтърпи подобен разговор. Единственото, от което се нуждаеше, беше реално човешко присъствие, някой, с когото да си поговори. От устата му се откъсна сподавен вопъл.

— Имах име — продължи мъжът, вече по-тихо, тъй като Саймън се отдалечаваше. — В онова друго място, преди да се случи всичко. Наричаха ме Гутулф.