Към кулата на Зеления ангел. Част втора

30. Покрай езерото

— Горе при дървото… — измърмори Гутулф, Лицето му под ръката на Саймън гореше като пещ и беше мазно от потта. — При пламтящото дърво. Иска да отиде…

Състоянието на графа се влошаваше и Саймън не знаеше какво да прави. Все още едва креташе от собствените си рани, нямаше почти никаква представа от лекуване, а и се намираше сред пълен мрак и не разполагаше с нищо, което би могло да облекчи треската на Гутулф. Имаше някакъв смътен спомен, че високата температура трябва да се смъкне, и беше покрил страдащия граф с няколко от разхвърляните по пода парцали, но се чувстваше като палач, че е завил човек, който направо изгаря.

Приседна безпомощно до Гутулф и заслушан в несвързаното му бълнуване, се замоли графът да оцелее. Мракът надвисваше като смазващите дълбини на океан и му пречеше да диша и да мисли. Опита се да се разсее, като си припомняше нещата, които беше видял, и местата, които беше посетил. Най-много от всичко му се искаше да направи нещо, но точно в този момент не се сещаше какво би могъл да направи, освен да чака. Не искаше да остане отново сам и изгубен в пустошта.

Нещо докосна крака му и Саймън протегна ръка — предположи, че в страданието си Гутулф се опитва да стисне нечия ръка. Но вместо ръка пръстите му напипаха нещо топло и покрито с козина. Той извика от изненада и изпълзя назад, очакваше да го полазят плъхове или нещо още по-отвратително. След като докосването не се повтори, той приклекна и остана неподвижен. В един момент чувството му за отговорност надделя и той припълзя към графа. Опипа предпазливо и отново докосна козината. Този път съществото се дръпна, но не се отдалечи много. Беше котка.

Саймън се разсмя беззвучно, после протегна ръка и погали животинчето. То изви гръб под ръката му, но не се приближи повече. Вместо това се настани до слепеца и гърчовете на Гутулф се поукротиха, а дишането му се поуспокои. Присъствието на котката, изглежда, го облекчаваше. Саймън също вече се чувстваше по-малко самотен и взе твърдо решение да внимава да не подплаши животинчето. Отчупи троха от останалата коричка хляб и му я подаде, но котката я помириса и не я лапна. Саймън я изяде, изяде и още няколко трохи и се опита да си намери удобно местенце за спане.

Събуди се внезапно с усещането, че нещо се е случило. В тъмнината му беше невъзможно да долови някаква промяна, но имаше явното усещане, че нещата са се променили някак си, че е попаднал на непознато място без никаква представа как се е озовал в него. Парцалите наоколо бяха същите и той продължаваше да чува затрудненото дишане на Гутулф, макар и по-тихо. Саймън пролази до графа, премести лекичко топлата мъркаща котка и се зарадва, като усети, че парализиращите гърчове в крайниците на слепеца са понамалели. Може би се оправяше от треската. Може би котката му беше правила компания и присъствието й беше възвърнало отчасти разсъдъка му. Така или иначе, Гутулф беше спрял да бълнува. Саймън остави котката да се намести отново в извивката на ръката на графа. Това, че не чуваше гласа на Гутулф, му подейства странно.

В началото на треската бърборенето на графа от време на време беше почти смислено, независимо че беше до такава степен изтормозен от гласовете, които чуваше, и доскорошната самота, че на Саймън му беше трудно да разбере кое е истина и кое кошмарни сънища. Гутулф бърбореше за пълзене из мрака, за отчаяния си стремеж да намери Блестящ гвоздей, макар че, колкото и да беше странно, изобщо не го възприемаше като меч, а като нещо живо, което го зове. Саймън си припомни смущаващата жизненост на Трън и му се стори, че схваща част от онова, което иска да каже графът.

Не беше леко да схване смисъла на бълнуванията на един полуобезумял слепец, но думите му помогнаха да си представи как графът се лута из тунелите, подмамен от нещо, чийто зов не може да пренебрегне. Изглежда, Гутулф се беше отдалечил от обичайния си район и беше дочул и усетил много ужасяващи неща. Най-накрая беше долазил и когато дори и най-тесните пътечки се бяха оказали непреодолими, беше ровил, за да си проправи път през последните лакти пръст, които го разделяха от обсебилия го меч.

„Промъкнал се е до гробницата на Джон — осъзна Саймън и потръпна. — Като сляпа къртица, която се опитва да открие морков — рови, рови…“

Гутулф беше се докопал до плячката си и беше успял по някакъв начин да намери обратния път до леговището си, но очевидно дори радостта от притежаването й не беше достатъчна причина, за да го накара да се скрие. По някаква причина се беше престрашил да тръгне отново, може би за да задигне храна от леярната — откъде иначе можеха да са хлябът и водата? — или поради някаква по-съществена и непонятна причина.

„Защо дойде при мен? — запита се Саймън. — Защо се подложи на риска да го хване Инч? — Той отново си спомни за Трън и за това как сякаш почти усещаше къде иска да отиде той. — Може би Блестящ гвоздей е искал да открие… мен“.

Тази мисъл беше поразяващо съблазнителна. Ако Блестящ гвоздей беше привлечен от приближаващия огромен сблъсък, то може би някак усещаше, че Гутулф никога не би излязъл отново на дневна светлина по собствено желание. Така както Трън беше избрал Саймън и приятелите му да го свалят от Урмшайм и да го занесат при Камарис, може би Блестящ гвоздей беше избрал Саймън, за да го занесе горе в Кулата на Зеления ангел, за да срази Краля на бурите.

Спомни си още нещо.

„В съня ми Лелет каза, че мечът е част от моята история. Това ли искаше да каже?“

Подробностите бяха някак мъгляви, но беше запомнил мъжа с печалното лице, който беше поставил меча в скута си, докато очакваше нещо.

„Драконът?“

Саймън плъзна пръсти по гърба на котката, продължи по ръката на Гутулф и стигна до Блестящ гвоздей. Графът простена, но не се противопостави, докато Саймън внимателно разтваряше пръстите му. Младежът благоговейно прокара пръст по меча чак до предпазителя. Гвоздей от Дървото на екзекуцията на благочестивия Усирис! И някаква свещена реликва от свети Ейлстан беше напъхана в кухата дръжка, спомни си той. Мечът на Престър Джон. Беше невероятно, че някакъв си едновремешен кухненски хлапак изобщо можеше да докосне такава светиня!

Обви пръсти около дръжката. Сякаш… прилепна върху дланта му. Толкова удобно, като че ли беше изваяна за него. Всякакви други разсъждения за меча и за Гутулф отлетяха. Седнал в мрака, той изпита усещането, че острието е продължение на ръката му, на самия него. Изправи се, забравил за болките в мускулите си, и разсече мрачната бездна пред себе си. В следващия миг, ужасен, че може неволно да стовари Блестящ гвоздей върху каменната стена на пещерата и да повреди острието, той отново седна, изпълзя до собственото си ъгълче и се отпусна върху каменния под, притиснал меча до себе си като дете. Металът беше хладен, където докосваше кожата му, а острието сякаш току-що наточено, но той не искаше да го остави. В другия край Гутулф промърмори неспокойно.

Мина известно време — той не знаеше дали е заспивал, или не — когато изведнъж си даде сметка, че нещо липсва: вече не чуваше дишането на графа. Докато лазеше по неравния под, за миг го обнадежди невероятната мисъл, че Гутулф се е оправил достатъчно, за да излезе от пещерата, но Блестящ гвоздей, който продължаваше да стиска, беше доказателство, че това едва ли е възможно: слепецът не би позволил нито за миг някой друг да притежава меча.

Саймън докосна Гутулф; кожата на графа беше студена като речна тиня.

Не се разплака, но усещането за загуба беше разтърсващо. Дожаля му не за Гутулф, когото — освен от последните няколко преминали като насън часове или дни — познаваше като доста страховит мъж, а за него самия: отново беше останал сам.

Почти сам. Нещо докосваше пищяла му. Котката се опитваше да привлече вниманието му. Липсваше й нейният приятел, беше сигурен Саймън. Може би се надяваше, че той ще може да събуди Гутулф, което тя не бе успяла да направи.

— Съжалявам — прошепна той, погали я по гърба и подръпна лекичко опашката й. — Той се пресели някъде другаде. Аз също съм самотен.

Изпълнен с празнота, Саймън седна и започна да обмисля ситуацията. Вече нямаше друг избор, освен да се опита да се измъкне от лабиринта на тунелите без искрица светлина, макар да се съмняваше, че би могъл да се справи без водач. Вече два пъти беше бродил из този призрачен лабиринт, преследван на толкова близко разстояние от смъртта, че сякаш долавяше крачките й зад гърба си. Беше прекалено да се надява отново да има късмет. Но не му оставаше почти нищо друго. Кулата на Зеления ангел се извисяваше някъде над него и той трябваше да отнесе Блестящ гвоздей там. Ако Джосуа и другите не бяха донесли Трън, щеше да направи, каквото може, въпреки че беше обречен на неминуем неуспех. Дължеше го на всички, които бяха рискували живота си за неговата свобода.

Не можеше да се раздели с Блестящ гвоздей дори за миг. Постепенно го обладаваше манията на Гутулф, макар че в тясната пещера едва ли имаше нещо, което да застраши меча. Но пък и не можеше да направи почти нищо, докато го стискаше в ръката си. Подпря го на стената и се зае с неприятното занимание да разсъблече мъртвия граф. Когато свали окъсаните му одежди, събра няколко от разхвърляните из пещерата парцали и имитирайки надве-натри свещеническия ритуал от Дома на подготовката, уви тялото. Чувстваше се странно, че отдава такава почит на един мъж, който, доколкото му беше известно, не се беше радвал на особено уважение приживе и който щеше да остане да лежи тук сам и захвърлен, но изпитваше непреодолимо желание да се отплати на слепеца. Моргенес и Мейгуин бяха жертвали живота си за него и не бяха почетени нито с паметна плоча, нито с обредна церемония, освен тези, които Саймън бе скътал в сърцето си. Гутулф нямаше да се пресели в Отвъдните поля неопят.

Щом свърши, Саймън се изправи.

— Бог да те защити — започна той, като се напрягаше да си припомни думите на Молитвата за мъртвите —

и Усирис, Негов единствен Син, да те възкачи.

Нека бъдеш отнесен в зелените долини

на Неговите селения,

където душите на добрите и праведните пеят от хълмовете,

а ангелите са по дърветата

и изричат радостта с Божия глас…

— Благодаря ти, Гутулф — добави Саймън, след като свърши молитвата. — Извинявай, че ти вземам меча, но ще се опитам да направя онова, което трябва.

Направи знака на Дървото с надеждата, че и в мрака Бог го вижда и ще си спомни Гутулф, когато графът най-после се изправи пред Него. Накрая навлече дрехите и ботушите му. Преди година сигурно доста би премислил, преди да облече дрехите на мъртвец, но оттогава толкова пъти беше усещал дъха на смъртта, че в момента най-важна за него беше практичността. В пещерата беше топло и безопасно, но кой знае какви ледени ветрове и назъбени камъни го очакваха…

Докато изгълтваше последните капки вода, котката отново се тръкна в крака му.

— Можеш да дойдеш с мен или да останеш — каза й той. — Твой избор.

Вдигна Блестящ гвоздей, омота острието под дръжката с един парцал, завърза останалия без катарама колан на графа около кръста си и запаса меча, за да са свободни ръцете му.

Докато си проправяше опипом път към отверстието на пещерата, котката непрекъснато се усукваше между краката му.

— Ще ме спънеш — каза й той. — Престани.

Измина известно разстояние по прохода, но животинчето отново се навря в краката му и го препъна. Той се наведе да го хване и се разсмя на собствената си глупост, че се опитва да хване котка в абсолютен мрак. Тя се изплъзна под дланта му и измяука от противоположната посока. Саймън спря и каза високо:

— Натам, не насам, така ли?

След миг колебание сви рамене и отново се разсмя. Въпреки всички отминали и предстоящи ужаси се чувстваше странно свободен.

— Добре, тогава ще те следвам поне известно време. Най-много да ме отведеш до най-огромното свърталище на плъхове в Остен Ард.

Котката пак се отърка в крака му и го поведе по коридора. Като опипваше стената в пълния мрак, Саймън се повлече след нея.

Юис-хадра спря под стълбата и припряно каза нещо на съпруга си. Юис-фидри й отвърна и двамата се наведоха да огледат напукания каменен парапет.

— Тук е — каза Юис-фидри. — Ако тръгнете нагоре по тези стъпала, ще излезете в двореца на простосмъртните, построен над този.

— Къде? — попита Мириамел, пусна лъка и торбата си на пода на тунела и се отпусна върху камъните. — Къде точно в двореца?

— Не знаем — отвърна Юис-хадра. — Всичко това е било построено след нас. Нито един Тинукеда'я не е докосвал тези камъни.

— А вие? Къде ще отидете вие?

Тя огледа издигащото се пред тях стълбище. То извиваше далеч отвъд обсега на слабото сияние на жезлите на дуорите и потъваше в мрака.

— Ще открием друго място. — Юис-фидри погледна съпругата си. — Останахме съвсем малко, но има още места, които очакват нашите ръце и очи.

— Време е да тръгваме — обади се настоятелно Бинабик. — Някой знае ли на какво разстояние зад нас са норните?

— Защо не дойдете с нас? — попита Мириамел дуорите. — Силни сте и можем да използваме силата ви. Трябваше да осъзнаете досега, че нашата битка е и ваша.

Юис-фидри потръпна и вдигна тънките си ръце, сякаш да се предпази от нея.

— Не разбирате ли? Ние не принадлежим на светлината, на света на Судхода'я. Вие вече ни променихте, накарахте ни да извършим неща, които Тинукеда'я не вършат. Ние… ние убихме някои от тези, които някога ни бяха владетели. — Той измърмори нещо на дуорски и Юис-хадра и останалите дуори се присъединиха единодушно със скръбни гласове. — Ще ни трябва много време, за да свикнем с това. Ние не принадлежим към света над нас. Оставете ни да тръгнем и да намерим мрака и дълбините, за които копнеем.

Бинабик, който беше разговарял дълго с Юис-фидри през последната част от бягството им, пристъпи напред и протегна малката си ръка.

— Дано намерите спасение.

Дуорът го погледна за момент, сякаш не го разбра, след което протегна тънките си като крачета на паяк пръсти и стисна пръстите на трола.

— И вие. Няма да изрека мислите си, защото са изпълнени със страх и тревога.

Мириамел преглътна възраженията си. Дуорите искаха да си тръгнат. Бяха изпълнили обещанието, което беше изтръгнала от тях. И без това бяха уплашени и безпомощни и може би на повърхността щяха да са по-скоро излишно бреме, отколкото надеждна подкрепа.

— Сбогом, Юис-фидри — каза му тя и се обърна към съпругата му. — Юис-хадра, благодаря ти, че ми показа как се грижиш за камъка.

Дуорката вирна глава.

— Дано и вие успеете.

Светлинките на жезлите потрепнаха и подземието сякаш се размърда в поредната конвулсия. В следващия миг, след като всичко отново застана на мястото си, дуорите си зашепнаха нещо.

— Вече трябва да тръгваме — каза Юис-хадра — очите й бяха разширени от уплаха.

Двамата със съпруга й се обърнаха и поведоха групичката тътрещи се дуори към сенките. След няколко мига коридорът опустя, сякаш никога не бяха съществували. Мириамел премигна.

— И ние трябва да тръгваме. — Бинабик се заизкачва по стъпалата и се обърна. — Къде е монахът?

Мириамел се взря в сумрака. Кадрах, който беше стоял зад струпалите се на купчина дуори, седеше на земята с притворени очи. На потрепващата светлина от факлата на Бинабик сякаш се олюляваше.

— Не ни е притрябвал. — Тя се наведе, за да вдигне нещата си. — Би трябвало да го оставим тук. Ако иска, да дойде.

Бинабик се намръщи.

— Помогни му, Мириамел. Инак ще попадне в ръцете на норните.

Тя си помисли, че монахът заслужава тъкмо това, но тръсна глава и се приближи до него. Хвана го за ръката и го изправи.

— Тръгваме.

Кадрах я изгледа за миг, после каза:

— А, да.

И я последва по древното стълбище.

Колкото по-навътре в дълбините под Хейхолт ги отвеждаха ситите, толкова по-изумени бяха Тиамак и Джосуа — оглеждаха се като попаднали в Набан фермери от Езерните земи.

— Каква съкровищница се крие тук! — въздъхна Джосуа. — И като си помисля, че се е намирала под краката ми през всичките години, докато живях в замъка. С радост бих прекарал цял живот в изследване и проучване…

Тиамак също беше поразен. Грубо издълбаните коридори във външните тунели бяха отстъпили място на рухнало великолепие, което не би могъл да си представи, а и сега му беше трудно да повярва на очите си. Огромни зали, издълбани с невероятни усилия в самата скала, със стени, плътно покрити с изящни изображения; безконечни стълбища, източени и фини като паяжини, които се извиваха сред сенките или се изопваха над празните мрачни пространства; цели скални помещения, които напомняха горски пейзажи с изрисуваните по стените им планински водопади и затревени полянки — макар и порутен, Асу'а беше изумителен.

„О, вие, които наблюдавате и оформяте — помисли Тиамак, — това, че зърнах цялата тази хубост, възмездява всеки миг страдание, който преживях. Хромият ми крак, прекараните в гнездото на гхантите часове не бих сменил с нищо, ако заедно с тях трябва да се откажа и от спомените си от последния час“.

Докато лъкатушеха през прашните разклонения, Тиамак откъсваше за дълго очи от заобикалящите ги чудеса, за да проследи странното поведение на ситските им спътници. Когато Ликимея и останалите спряха, за да позволят на простосмъртните да отдъхнат в една зала с висок таван, чиито сводести прозорци бяха задръстени с пръст и ситни камъни, Тиамак седна до Адиту и тихо каза:

— Извини ме, ако въпросът ми е неделикатен, но твоят народ не тъгува ли за древния си дом? Изглеждаш… разстроена?

Адиту сведе глава, като изви изящната си шия.

— Донякъде да. Тъжно е, като виждаме красотата, създадена от нашия народ, в такова състояние, а за тези, които са живели тук… — тя направи неопределен жест, — е още по-мъчително. Помниш ли помещението с изрисувани с огромни цветя стъпала — наричаме го Залата с петте стълбища?

— Да.

— Там е починала Бризейу Донфедър — майката на майка ми.

Мъжът от блатата се замисли за застиналата в центъра на обширното пространство с безизразно лице Ликимея. Кой би могъл да проумее тези безсмъртни?

Адиту поклати глава.

— Но не това е главната причина за нашето, както си забелязал, безпокойство. Има… присъствия тук. Каквито не би трябвало да има.

Самият Тиамак беше доловил доста осезаемо онова, което вероятно имаше предвид Адиту — като полъх на вятъра по врата, настоятелен като опипващи пръсти, и отеквания на едва доловими гласове.

— Но какво означава това?

— Нещо се е събудило в Асу'а, нещо, което не би трябвало да е будно. Трудно е за обяснение. Каквото и да е то обаче, придало е подобие на живот на нещо, което не би трябвало да го притежава.

Тиамак се намръщи в недоумение.

— Да не искаш да кажеш… призраци?

Адиту се усмихна за миг.

— Ако правилно съм разбрала Първата баба, когато ме учеше какво означават думите на простосмъртните, не. Не в този смисъл. Но е трудно да ти обясня разликата. Вашият език не е пригоден за това, а и вие не чувствате и не усещате като нас.

— Но ти как го разбираш?

Той погледна към Джосуа, но принцът наблюдаваше съсредоточено богато гравираните стени.

— Защото ако беше така — отвърна му Адиту, — едва ли щяхте да сте така спокойни в момента.

Тя се изправи и тръгна по покрития с дребни камъни под към майка си и Джирики, които разговаряха тихо.

Насред цялата тази пустош Тиамак неочаквано се усети заобиколен от опасности. И се примъкна по-близо до Джосуа.

— Долавяш ли нещо, принц Джосуа? — попита вранът. — Ситите го долавят. И са уплашени.

Принцът се беше навъсил.

— Всички сме уплашени. Бих предпочел да разполагам с една нощ, за да се подготвя за всичко това, но Камарис ми отне тази възможност. Опитвам се да не мисля накъде сме тръгнали.

— И никой няма никаква представа какво ще правим, щом се озовем там — проплака Тиамак. — Как се печели битка при това положение? — Той се поколеба. — Нямам никакво право да те питам, принц Джосуа, но защо тръгна след Камарис? Трябваше някой друг, който няма чак толкова решаваща роля за нашия успех, да се опита да го открие.

Принцът се вторачи в сенките.

— Просто бях там. Исках да го настигна, преди да изчезне в тунелите. — Той въздъхна. — Нямаше кой друг да го спре. А и…

Отново се усети странното отклонение на въздуха и камъните, внезапно и объркващо, и Джосуа спря по средата на думите си. Светлините на ситите потрепнаха. Самите безсмъртни изобщо не помръднаха. За миг на Тиамак му се стори, че усеща присъствието на цяла тълпа, някаква сумрачна орда, която изпълва рухналите зали. Усещането моментално помръкна и всичко отново си беше същото, освен възникналата миризма на пушек.

— Милостиви Ейдон! — Джосуа погледна към краката си, сякаш изненадан, че все още са стъпили на земята. — Какво е това място?

— Трябва да побързаме — настоя Джирики. — Ще можете ли?

— Единият ми крак е хром — отвърна Тиамак, — но ще се постарая.

Джосуа отпусна ръка върху рамото на врана.

— Няма да те изоставя. Ще те нося, ако се наложи.

Тиамак се усмихна развълнуван.

— Не мисля, че ще се стигне чак дотам, принц Джосуа.

— Давай, тогава. Ситите искат да побързаме. Да се опитаме да го направим.

Забързаха по лъкатушещите коридори. Като гледаше гърбовете на ситите, Тиамак почти не се съмняваше, че ако решат, могат да изоставят простосмъртните си спътници далеч зад себе си. Но не го правеха и това означаваше много: ситите смятаха, че Тиамак и Джосуа могат да свършат нещо важно. Той превъзмогна болката в крака и ускори крачка.

Като че ли подтичваха вече цели часове, макар Тиамак да нямаше никаква представа дали е така: както самият Асу'а беше странно нестабилен, така и времето течеше по начин, който Тиамак изобщо не беше сигурен, че може да прецени точно. Времевата разлика между две крачки понякога се издължаваше до безкрайност, а в следващия миг той внезапно се озоваваше в съвсем друга част на порутения подземен дворец и все така бързаше без никакъв спомен за току-що изминатото разстояние.

„О, Ти, който винаги стъпваш на пясък, запази разсъдъка ми, докато направя онова, което мога“, замоли се той.

Принцът също като че ли общуваше безмълвно с нещо или с някого.

За момент ситите се отдалечиха толкова далече напред, че светлинките им се превърнаха в едва Доловими петънца. Глобусът на Тиамак, който се поклащаше в ръката му, не осигуряваше постоянна светлина и на моменти двамата с Джосуа нагазваха сред руини, които едва можеха да видят, препъваха се, падаха и ставаха, вече целите бяха изподраскани и натъртени. Най-накрая настигнаха безсмъртните.

Ситите бяха спрели под един извисен свод, силуетите им се очертаваха на фона на проникващото от съседната зала разсеяно сияние. Тиамак спря зад тях запъхтян от изтощение и се запита дали това най-после не са светлините на горния свят. Докато се мъчеше да си поеме дъх, той се втренчи в подобната на дракон змия, гравирана върху свода. Опашката й се спускаше от едната страна на входа, продължаваше по покрития с прах под, след което се издигаше по отсрещната стена до трегера и краят й влизаше в устата й. Боята върху някои от хилядите миниатюрни люспици все още беше запазила цвета си.

Замъглената от пушеци светлина пред ситите деформираше силуетите им — издължаваше ги прекомерно и размазваше очертанията им. Джирики се обърна и погледна запъхтените простосмъртни. На лицето му беше изписано съчувствие, примесено с огромна загриженост.

— Оттатък е Езерото на Трите дълбини — каза той. — Ако ви кажа, че то е Главен свидетел, вероятно ще придобиете някаква представа какви сили действат тук. Това е едно от най-могъщите енергийни места: дори великите дракони на Остен Ард са идвали да пият от водите му и да споделят безсловесната си мъдрост — дълго преди моят народ да е стъпил на тази земя.

— Защо спряхме тук? — попита Джосуа. — Дали Камарис…?

— Може да е тук, а може и да е бил и да е продължил. Това е място на сила, както вече казах, и е един от източниците на промяна, която усещаме навсякъде около себе си. Нищо чудно да е бил привлечен тук. — Джирики вдигна предупредително ръка и Тиамак за първи път забеляза умора върху лицето на безсмъртния. — Моля ви да не правите нищо, без да попитате. Не пипайте нищо, освен пода, по който стъпваме. Ако нещо ви заговори, не му отговаряйте.

Тиамак изтръпна и кимна в знак, че е разбрал. Имаше хиляди въпроси, които искаше да зададе, но напрежението, което долавяше в сита, беше достатъчно силен аргумент да се въздържи.

— Да продължим — каза Джосуа.

Явно неуверени, ситите пристъпиха през сводестия вход в просторното помещение, изпълнено с непряка светлина. Онези части от стените, които Тиамак успяваше да зърне през странно непрозрачния въздух, изглеждаха почти току-що съградени, неповредени и подсилени с колони, които се извисяваха към невидимия таван. Езерото, овална шир от искряща вода, се простираше в центъра на залата. Вито стълбище, колосално и същевременно изящно, започваше от отсрещната страна на езерото, издигаше се спираловидно и чезнеше в мъглите нагоре.

Нещо в залата беше… живо. Тиамак не можеше да изрази по друг начин усещането си. Дали беше самото езеро с непрекъснато променящите се синкави и зеленикави проблясъци, които извираха от дълбините, не беше в състояние да прецени, но в това място имаше нещо много повече от вода и камъни. Въздухът беше напрегнат като пред буря и той затаи дъх. Ситите — пристъпваха предпазливо като ловци, които дебнат ранен глиган — се пръснаха покрай брега на езерото, отдалечаваха се все повече и повече от него с всяка следваща крачка. Светлината потрепваше.

— Камарис! — извика Джосуа.

Тиамак вдигна уплашено очи. Принцът гледаше напрегнато някакъв силует зад най-отдалечения от ситите — висока фигура с дълга сянка в едната ръка. Принцът забърза покрай ръба на езерото. Ситите тръгнаха с него към самотната фигура. Тиамак закуцука след тях, моментално забравил болките в крака си.

За момент му се стори, че принцът се заблуждава и че това може да е всеки друг, но не и Камарис: за някаква частица от мигновението той видя съвсем различен човек — със смолисточерна коса, облечен в странни одежди и с разклонена корона върху главата. В същия момент залата потрепна, наклони се и вранът залитна. Но не падна и в същия момент видя, че наистина е старият рицар. Камарис огледа приближаващите, отстъпи назад с разширени от ужас очи, след това вдигна черния меч пред гърдите си. Джосуа и ситите спряха извън обсега му.

— Камарис — каза принцът, — аз съм — Джосуа. Виж, аз съм. Търся те отдавна.

Старикът го изгледа, но мечът не трепна.

— Това е греховен свят — отвърна дрезгаво той.

— Ще дойда с теб — продължи Джосуа. — Където искаш да отидем. Не се страхувай. Няма да те спра.

Гласът на Ликимея беше изненадващо деликатен.

— Можем да ти помогнем, Хикка Ти-туно. Няма да те задържим, но можем да облекчим мъките ти. — Тя пристъпи напред с вдигнати нагоре длани. — Помниш ли Родената на кораб Амерасу?

Устните на стареца се опънаха в гримаса на болка и страх и той вдигна Трън, сякаш готов да нанесе удар. Тъмният меч на Куройи изсъска от ножницата, щом той пристъпи пред Ликимея.

— Няма нужда — каза сдържано тя. — Недей.

Високият сит се поколеба за момент, после плъзна меча си от вълшебно дърво в ножницата. Камарис отново наведе черното острие.

— Жалко. — В гласа на Куройи прозвуча искрено съжаление. — Винаги съм се питал какво ще се случи, ако кръстосаме мечове с най-великия от простосмъртните воини…

Преди някой да е казал и дума, светлината се разискри ослепително и внезапно цялата зала потъна в мрак. В следващия миг отново стана светло, но сега въздухът беше синкав като сърцевина на пламък. Тиамак усети да го пронизва смразяващ вятър. Напрежението във въздуха се увеличи толкова много, че ушите му забумтяха.

„Колко само обичате простосмъртните“.

Страховитият глас разтърси мислите и цялото му тяло. Изречените думи препуснаха като насекоми по кожата на врана.

„Просто не можете без тях“.

Всички се обърнаха. В кръжащите мъгли зад тях се оформяше силует с белезникаво наметало и сребърна маска, възседнал трон във въздуха над центъра на езерото. Слаби синкави проблясъци се издигаха едва-едва над водата и цялата зала се изпълни със сенки. Вранът се скова от ужас. Не можеше да помръдне, а само да се моли да остане незабелязан. Кралицата на Стормспайк — коя ли друга можеше да е? — беше страховита, все едно в кошмар се появяваше Онази, която чака, за да отведе всички.

Ликимея заговори вдървено, сякаш всяка изречена дума изискваше огромно усилие.

— Е, Най-стара. Намерила си начин да стигнеш до Езерото на Трите дълбини. Но това не означава, че можеш да се възползваш от него.

Фигурата с маската не помръдна, но Тиамак усети от нея да се излъчва нещо като триумф.

„Аз накарах Амерасу да замлъкне — аз я унищожих, преди моите слуги да я ликвидират. Мислиш ли, че си й равна, дете?“

— Сама не. Но с мен има и други.

„Други деца“.

Сред завихрените мъгли се издигна покрита с бледа ръкавица ръка.

Тиамак долови някакво смътно раздвижване в периферията на обкръжилите го фигури, но не можеше да откъсне очи от потрепващата сребърна маска.

— Камарис тръгва! — извика Джосуа.

— Върви с него — каза Джирики. — Ти също, Тиамак. Последвай го.

— А вие? — Гласът на принца беше прегракнал. — А и как ще намерим пътя?

— Той отива там, където го теглят. — Джирики се доближи до майка си, която изглеждаше вкопчена в някаква битка със Северната кралица. Мускулите върху лицето на Ликимея се гърчеха. — Вие трябва да стигнете там. Това тук е нашата битка.

Джирики се обърна към езерото.

— Върви! — каза настойчиво Адиту и побутна Тиамак към Джосуа. — Ние ще призовем силата на Древното дърво и ще я удържим, докато можем, но не сме в състояние да разрушим техния план тук. Утук'ку вече тегли енергия от Главния свидетел. Усещам го.

— Но какво прави тя? — попита ужасено Тиамак.

— Не можем да го разберем — простена Адиту със стиснати зъби. — Разполагаме с всичко необходимо, за да я удържим. Вие трябва да свършите останалото. Това е нашата битка. Хайде върви!

И му обърна гръб.

Пулсиращото сияние на езерото се усили и по стените припламнаха светлолилави пламъци, сякаш раздухани от внезапно връхлетял вятър. Цялата зала се изопна като кожа на барабан. На Тиамак му се стори, че се свива, усуква, пречупва от необуздаеми енергии. Нещо всемогъщо, макар и без форма и същност, се стоварваше върху него от обгърнатия в мъгли силует, който се носеше над водата.

Стъпка по стъпка, сякаш брулени от яростни ветрове, ситите застанаха в редица един до друг пред езерото, сключиха ръце и запяха.

Щом странната мелодия на безсмъртните се извиси, светлините в езерото затрептяха неистово. Тиамак се взираше безпомощно през блещукащите мъгли; не можеше да си спомни как се ходи. Стените около езерото сякаш се извиха навътре и отново се изметнаха назад, приведоха се и пак се изметнаха — сякаш цялата зала дишаше. На самия ръб на езерото Адиту се олюля и залитна напред, но брат й, който беше застанал до нея, я хвана. Песента на ситите за момент се разколеба, но отново се извиси.

В отговор на тяхната напомняща вой мелодия сред мъглявините на езерото започна да се оформя нещо, което много скоро впримчи бледия силует на Северната кралица. Тиамак съзря някакъв смътен, мрачен, масивен ствол с олюляващи се клони и призрачни листа, които потрепваха, сякаш галени от вятър. Адиту беше казала „Древното дърво“. Тиамак долавяше древността на този колос, дълбоките му корени и разпростиращата се, невъобразима сила. За момент усети някаква надежда.

Синкавите проблясъци във водата заискриха още по-яростно и постепенно залата се изпълни с ослепително сияние. Дървото като че ли се сгърчи. Вранът се притисна до земята, смазан от задушаващата, смразяваща мощ, която излъчваше Езерото на Трите дълбини.

— Тиамак!

Гласът идваше някъде от много далеч зад него и не означаваше почти нищо. Нищо не беше в състояние да проникне през мъглата, която забулваше ушите, сърцето, мислите му…

Високо над центъра на езерото Северната кралица се извисяваше като някакво изваяно от лед създание, но в сърцевината й пулсираше нещо мрачно, а около главата й потрепваха пурпурни и синкави пламъци, проблясваха върху искрящата й маска. Тя разпери ръце и стисна облечените си в ръкавици пестници. Куройи изпищя и се загърчи на земята. Тъмнокосият сит започна да променя по невъобразим начин формата си, сякаш го мачкаха невидими ръце. Останалите сити отпуснаха ръце и отстъпиха назад. Призрачното дърво изчезна. След няколко мига Адиту и останалите около нея се посъвзеха и се заеха да попълнят празнината, където беше стоял Куройи — това им струваше огромни усилия, сякаш се намираха под дълбока вода и се напрягаха да сключат отново ръце. Падналият сит вече не помръдваше. В очертанията на силуета му нямаше нищо човешко.

Нещо разтърси ръката на Тиамак — веднъж, втори път. Той се извърна с усилие. Джосуа му крещеше нещо, но той не го чуваше. Принцът го вдигна на крака и го задърпа. Сърцето на Тиамак блъскаше, сякаш щеше да се пръсне всеки момент. Краката му отказваха да го държат, но Джосуа продължи да го влачи, докато Тиамак най-после не успя да тръгне сам. Принцът го остави и се спусна да настигне Камарис. Старият рицар се беше отдалечил на петдесетина крачки — пристъпваше вдървено към мрачните коридори в дъното на залата. Тиамак бавно закуцука след двамата.

Песента на Децата на зората отново се надигна зад гърба му, но вече беше по-разпокъсана. Тиамак не посмя да погледне назад. По целия таван на пещерата пулсираха синкави отблясъци и мрачните сенки се оттегляха и надвисваха, оттегляха се и надвисваха в същия ритъм.

Въпреки странните размествания из пространството около него и безтелесните гласове, които пищяха или мърмореха нечленоразделно в мрака, Саймън не позволяваше на страха да го сграбчи. Беше преживял колелото, беше рухнал в празнотата и отново беше изплувал. Беше се завърнал в живота, макар да не го държеше толкова здраво, както преди, но все пак изпитваше по-голяма сигурност. Имаха ли особено значение такива дреболии като глада и временната слепота? Беше гладувал и преди. Беше скитал из мрака.

Котката стъпваше безшумно пред него, връщаше се от време на време да се поотърка в краката му, преди отново да продължи напред: водеше го бавно през лъкатушещите тунели. Беше се доверил изцяло на животинчето. Нямаше какво друго да направи и беше излишно да се тревожи по този повод.

Около него се случваше нещо, но той не можеше да придобие ясна представа какво точно е то. Призрачните присъствия и причудливите изкривявания ставаха все по-осезаеми и връхлитаха с регулярността на вълни върху морския бряг — помитаха всичко пред себе си и после се отдръпваха. Той се напрягаше да пренебрегва тези усещания, както и собствените си болки.

Напредваше пипнешком през черните коридори. Блестящ гвоздей стържеше по стените като антена на бръмбар. Пръстите на младежа се плъзгаха по потънали в прах и обрасли с влажни мъхове стени, разкъсваха паяжини и докосваха всевъзможни още по-неприятни неща. Не можеше да направи абсолютно нищо друго. Беше се изправил срещу ледения дракон и бе изкрещял името си срещу него, беше бродил из пустошта отвъд сънищата и беше устоял на всичко. Не можеше да се откаже от отговорността, която беше поел, и нямаше да го направи.

Блестящ гвоздей като че ли се променяше заедно с потъналото в мрак обкръжение. В един момент беше най-обикновено оръжие, което го потупваше по бедрото, а в следващия започваше да пулсира в ритъма на конвулсиите на дълбините на двореца като жива твар. В такива моменти му беше трудно да прецени дали са просто човек и меч, или и двамата — също както той и котката — са две същества, които бродят из мрака в някакво чудновато партньорство.

В такива моменти започваше да долавя с мислите си призивите на меча. Беше едва осезаемо присъствие, само намек за мелодията, която беше изпълвала Гутулф, но ставаше все по-властно и по-властно. В отделни мигновения почти я разбираше, сякаш мечът му проговаряше на отдавна забравен език, който постепенно изплуваше от дълбините на съзнанието му, сред които беше заровен. Но Саймън не изпитваше желание да разбере какво му нашепва оръжието. Изпитваше страх, че ако броди прекалено дълго, най-накрая наистина ще заприлича на Гутулф и ще престане да усеща всичко освен всевластната мелодия на меча.

Надяваше се да не остане толкова дълго в мрака.

В един момент котката спря и се заусуква около краката му, сякаш настояваше да я погали. Щом се наведе, тя притисна влажната си муцунка в пръстите му, но не продължи. Той зачака. Питаше се дали не се е предоверил на едно обикновено зверче.

— Сега накъде? — попита той. Гласът му отекна едва-едва: намираха се в някакъв тесен коридор. — Давай нататък. Чакам.

Котката се отърка в него и замърка. След като почака малко, Саймън протегна ръце и зашари внимателно по стената, търсейки да напипа нещо — може би някакъв отвор, който не стигаше до пода, и затова не можеха да продължат по-нататък. Но вместо това откри в скалата ниша почти на височината на главата му и напипа в нея чиния и покрита чаша.

„Вече съм минавал оттук! — осъзна той. — Освен ако някой умопобъркан не оставя храна навсякъде из тунелите. Дори да е така, благословен да е“.

Благодари на Ейдон, щом напипа парчето хляб, сушеното месо и парченцето сирене в чинията. След това седна на земята и хапна по малко от всяко; изпитваше истинско блаженство и възторг, което не му се беше случвало от много време. Изпи половината вода в чашата, поразмисли и изпи и останалата. Нямаше мех и ако трябваше да носи водата в чашата, можеше да я носи и в корема си.

Котката отново започна да се отърква в него и да мърка. Саймън откъсна парченце сушено месо, за да го сподели с водачката си — котката го грабна с такава скорост, че острите й зъби одраскаха пръстите му — и пъхна останалото в джоба на ризата си. След това се изправи.

„Може би няма да ме поведе наникъде другаде — мина му през ума. — Сигурно това е била крайната й цел“.

Но котката, сякаш удовлетворена от съблюдаването на някакъв ритуал, отново се тръкна между пищялите му и тръгна. Саймън се наведе и усети под пръстите му да се плъзват главата, гърбът и опашката й. Усмихна се в мрака и я последва.

Отначало беше почти недоловимо, но Саймън осъзна, че стените около него постепенно започват да се провиждат. Все пак светлината беше толкова слаба, че в продължение на няколкостотин крачки той си мислеше, че това е по-скоро някаква зрителна измама. След известно време се убеди, че действително съзира неравните повърхности, по които се плъзгаха пръстите му. Котката също придоби конкретни очертания и вече не беше само някаква представа, едва доловимо движение по пода на тунелите пред него.

Продължи да крачи след смътния й силует нагоре по лъкатушещите коридори. Тук скалата беше издялана по-грубо, отколкото в тунелите в руините на Асу'а, и той изпитваше все по-категорична увереност, че отново е достигнал пространствата на двореца на простосмъртните. Щом излезе иззад поредния завой, смътната подземна светлина се превърна във факла върху стенна Стойка в дъното на дългия коридор.

„Светлина! Успях!“

Той падна на колене, пренебрегнал за момент болките в крайниците, и притисна чело в каменния под. Цялото му тяло се тресеше. Светлина! Отново беше излязъл на белия свят.

„Благодаря ти, Мейгуин. Благословена да си. Благодаря ти, Гутулф“.

Котката се беше превърнала в сивкав силует на фона на сивкавата стена. Нещо в паметта му се размърда.

„Виждал съм вече тази котка… Наистина ли? Хейхолт гъмжеше от котки“.

Въздухът внезапно се сви, а стените се разтресоха и се огънаха навътре, сякаш за да го хванат в капан. През съзнанието му премина образът на огромно дърво, брулено от яростни ветрове, които скършваха клоните му и ги отнасяха надалеч. За момент изпита усещането, че го преобръщат наопаки. Дори след като видението изчезна и всичко застана на мястото си, той дълго остана задъхан на колене.

Четирикраката му водачка спря и се обърна да види дали ще продължи да върви след нея, после се отдалечи, демонстрирайки явното си котешко пренебрежение към подобни чудатости. Саймън изпъшка и се надигна.

Животинчето изви гръб. Саймън погледна нагоре и видя тясна Стълба към тъмнината. Котката се отърка в пищяла му, но не продължи по стъпалата.

— Дали трябва да се изкача? — прошепна той.

Пъхна глава през входа. На голяма височина, потулена от извиващия се парапет, забеляза слаба светлина.

Загледа се за момент в котката. Тя отвърна на погледа му, втренчила в него жълтите си очи.

— Така да бъде.

Докосна Блестящ гвоздей, за да се увери, че дръжката му не се е омотала в парцалите около колана, и заизкачва стъпалата. След няколко крачки спря и се обърна. Котката продължаваше да го наблюдава от пода на тунела.

— Няма ли да дойдеш?

Сивата котка се обърна и бавно се отдалечи по коридора. Дори да можеше да говори, не би могла да му даде по-ясно да разбере, че от този момент той може да разчита единствено на себе си.

Саймън се усмихна криво.

„Всъщност едва ли има толкова глупава котка на този свят, че да се запъти натам, накъдето съм тръгнал аз“.

Обърна се и се заизкачва по потъналите в сянка стъпала.

Стълбището извеждаше в просторна стая без прозорци. От един вдигнат на тавана капак проникваше слаба светлина. Щом се измъкна иззад дървения параван, който скриваше стълбището, Саймън разбра, че се намира в един от складовете под трапезарията. Вече беше идвал тук през онзи изумителен и кошмарен ден, когато откри затворения в килията от Приратес принц Джосуа… но тогава складът беше претъпкан до тавана с всевъзможна храна и всякакви други стоки. Сега каците бяха празни, много от тях дори натрошени. Огромни натежали от прах плащаници от паяжини покриваха всичко, а разсипаното по пода брашно беше изпъстрено със следи от крачетата на мишките. Изглежда, в склада дълго време не беше стъпвал човешки крак.

Саймън знаеше, че високо над него е обширната трапезария, както и останалите сгушени една до друга постройки във Вътрешния двор. А над всички тях се извисяваше шилото с цвят на слонова кост на Кулата на Зеления ангел.

Щом се сети за нея, долови, че мелодията на Блестящ гвоздей става по-настоятелна.

„Отиди…“

Усети шепота в най-дълбоките гънки на съзнанието си.

Вдигна падналата на пода подвижна стълба, подпря я и се заизкачва. Тя изскърца заплашително, но издържа. На фона на скръбното й проскърцване младежът долови слабо мърморене, сякаш съскащите гласове от тунелите го бяха последвали от мрака.

Единственото осветление в трапезарията идваше от слабото потрепващо сияние, което се процеждаше през капаците на високите прозорци. Масите и пейките бяха разбутани, а някои бяха насечени на ситни трески, но повечето изобщо ги нямаше, вероятно ги бяха използвали за дърва за горене. Всичко беше покрито с пласт почернял прах, включително изпотрошените отломъци, сякаш унищожителната разруха се беше случила преди сто години. Два плъха изприпкаха по една от строшените маси, без да се впечатлят особено от присъствието на Саймън.

Шепотът, който беше дочул, тук беше по-силен. Състоеше се най-вече от воя на вятъра зад прозорците, но се долавяха и гласове, които се провикваха от болка, гняв и страх. През счупените капаци влитаха снежинки. Стори му се, че Блестящ гвоздей потръпна — като дебнещ звяр, доловил миризма на кръв.

Саймън огледа още веднъж трапезарията, давайки си сметка за връхлетялата родния му дом разруха, и закрачи колкото можеше по-тихо към източната врата. Беше се килнала на една страна на строшените панти и той се притесни, че няма да може да я открехне безшумно, но щом се приближи още повече и до слуха му достигна врявата отвън, разбра, че никой не би чул, дори ако му се наложи да я изкърти с ритник. Страховитият вой на вятъра се беше засилил, но още по-оглушителни бяха крясъците и всевъзможни други шумове, сякаш точно зад вратата на трапезарията се водеше грандиозна битка.

Саймън се приведе и надникна през една пролука. В първия момент му беше трудно да разбере какво точно вижда.

Точно отвън наистина кипеше битка или поне купчини облечени в ризници войници се мятаха напред-назад из двора. Хаосът се усилваше от сипещия се върху калната земя сняг, който задръстваше въздуха като гъста пушилка и всичко тънеше в полумрак. Късчето небе, което успя да зърне, беше забулено от препускащи черни облаци.

Тресна светкавица и за миг цялата гледка стана ослепително ярка, а в следващия сякаш се спусна абсолютен мрак. Като че ли беше попаднал в разгара на някакво умопомрачително сражение пред вратите на самия Ад — пред погледа му се мяркаха разкривени в крясък лица и ужасени коне. Да се опита да си проправи път през подобно страховито стълпотворение беше все едно да предпочете смъртта.

В срещуположния, безнадеждно отдалечен от Саймън край на двора се извисяваше Кулата на Зеления ангел. Около шпила й в цвят на слонова кост се вихреха буреносни облаци. Нова светкавица проряза небето, нащърбена, ослепителна стрела, която сякаш се усука около кулата. Тътенът разтърси костите му. В поразяващия проблясък Саймън зърна бледо лице да наднича през един от прозорците на огромната камбанария.